Когато миналия август споменах на майка ми, че смятаме да минем Ком-Емине с децата, тя за малко не изпусна тенджерата с настъргани домати. Но понеже знае, че понякога да ми се противоречи е равносилно на мазохизъм, каза: „Ами добре, щом сте решили…“
Разбира се, имах предвид да качим само връх Ком, но явно заедно с Емине ми е звучало по-грандиозно. След като се разбра, че нямаме чак такива велики туристически амбиции, преценихме от групата да отпадне Матеа (тогава още ненавършила 4) и тръгнахме бодро аз, Тито и Мартина, след лекото промрънкване на малката сестра „Искам и аз на КоН“.
От наше село до Берковица е близо, градът е кокетен, малък и спретнат, а пътят минава през чудна гора. Тръгвате от хижата нагоре по лек и приятен маршрут. Няма много стръмни участъци, а последните метри до върха са чудно живописни. Ядохме малини на корем (непознатата жена с малиновочервените длани♥), някои малко мърмореха „Не мога повече, оставам тук!“, „Това ми е последното качване, така да знаеш!!!“ и други такива, но на върха обичайно идва прилив на нова енергия и слизането надолу е (с) песен. На връщане хапнахме в хижата, а специално за мен изровиха един прашасал джин, защото реших, че ми се пие точно това. Беше прелестно, а Матеа и досега повтаря „Бяхте на КоН без мен, сърдита съм ви“. Следващия път всички заедно, има и коне, спокойно.
Остави коментар
Споделете мнението си!Влезте в профила си, за да оставите коментар.