Беглеж е селото, в което е роден баща ми. На място с три реки – Вит, Оная река (Катунешка река) и Барата (Змийца). Последната минаваше през задния двор на къщата. Нещо като частен басейн, който не става за плуване, но пък можеш да ловиш риба. В Уикипедия е записано на челно място, че в Беглеж е родена великата прима Гена Димитрова. Факт. С баща ми са учили заедно, познаваха се от малки. Първата му съпруга пък е оперна певица. Някаква оперна нишка в живота му явно.
Докато бях малка ходехме често. В училище децата „без село“ ми завиждаха – имах цели 2! В Беглеж всичко беше с наклон – улиците, пътеките, дворовете, къщите. Нашата беше на два етажа, като прозорците на първия се изравняваха с нивото на тротоара. Седиш си на масата и наблюдаваш дефиле на обувки. И копита.
Буквално от другата страна започваше баир, който по онова време ми се виждаше огромен, нещо като страховито великанско убежище. След входната врата дворът се скосяваше рязко, зимата се превръщаше в пързалка. Преминаваше през селскостопанската част, дърводелската работилница на дядо ми и стигаше до Барата. От планина до река за по-малко от минута! На една къща разстояние по улицата пък се намираше Чучура, чешма с изворна вода, която и в най-големите жеги течеше леденостудена.
Буквално от другата страна започваше баир, който по онова време ми се виждаше огромен, нещо като страховито великанско убежище. След входната врата дворът се скосяваше рязко, зимата се превръщаше в пързалка. Преминаваше през селскостопанската част, дърводелската работилница на дядо ми и стигаше до Барата. От планина до река за по-малко от минута! На една къща разстояние по улицата пък се намираше Чучура, чешма с изворна вода, която и в най-големите жеги течеше леденостудена.
Баба ми и дядо ми бяха сурови хора, които рядко показваха емоции. Всеотдайни и мили, но някак не успях да ги опозная добре, слагаха неволна бариера, която в детските си представи приемах като студенина. Обикновено ни посрещаше ароматът на ябълки и грозде, баба ми успяваше да ги запази вкусни почти до лятото. В една от стаите на горния етаж винаги имаше килим от сушащи се плодове. Там палехме и бумтящото кюмбе, което правеше зверския студ поносим. Баба ми непрекъснато ни повтаряше да спим с шапки, на което ние леко се подхилквахме, но май беше права жената. Ако не си стовариш тежащия около 20 кг юрган отгоре, сутрин се събуждаш напълно вкочанен. Стълбите бяха стръмни, приятно скърцащи и покрити с черга в червено и черно, десенът мога да разпозная и до днес със затворени очи.
Дядо ми беше талантлив дърводелец, с иновативна за времето си мисъл, например шкаф, който за миг се превръща в маса. Дизайн в действие. За тоалетната, естествено външна, се минаваше през работилницата му. Винаги леко прашна, с аромат на дървени стърготини и машинно масло. Имаше хиляди джаджи, включително и старомодна везна с метални тежести, от най-огромни, до най-малки, по която често се заплесвах и забравях накъде съм тръгнала.
Баба ми имаше стан, тъчеше китеници и други неща. Внезапно го намирахме по средата на някоя от стаите, за мен беше мистериозен уред, който гледах с възхищение. Отглеждаше и много цветя. По цялата фасада на къщата пълзеше красиво растение, което цъфтеше в оранжево. Името и до ден днешен не знам, но придаваше приятен средиземноморски вид на сградата. В двора, освен обичайните чушки и домати, растеше и огромен храст френско грозде, което редовно обирах. Тогава така и не разбрах връзката. Френско?В Беглеж?Хм.
Най-сериозният ритуал в къщата беше коленето на животно – агне, прасе, яре. Ако ме четат вегани, да пропуснат абзаца. Събираха се мъже от съседните къщи, баща ми, чичо ми, дядо ми, двамата ми братя… и аз. В сюблимния момент ме изолираха, но последващите процедури на дране, пърлене, почистване, миене, транжиране, т.н не пропусках. Някакво странно натуралистично детско любопитство. Антъни Бордейн би ме поздравил за дързостта. Помня камъните в селскостопанския двор и процеждащата се около тях кръв. Life, you know. Животното винаги се приготвяше пълнено. Жените в къщата режеха с часове. Купища зелен лук за агнешкото, специална местна рецепта. Вкусът на прясно изпечено в пещ месо, на опърлена свинска кожа, на крочмач от козе мляко с печени червени чушки и сирене. Несравними!
Баща ми беше напуснал селото, за да следва медицина веднага след завършване на гимназия. В семейство с 2 момчета нямаше много място за лигавене и нежности, така бяха свикнали всички. Майка ми пък, крайно емоционална, усещаше тази суровост чужда и й се налагаше да се нагажда към обстановката. Винаги много се стараеше – помагаше, шеташе, обръщаше се с почтителното „майко“ и „татко“, за което признавам си, аз не бих могла да се пречупя. Но тя по принцип си е такава – всеотдайна, съобразителна, добра. Каквато аз невинаги съм. Когато с баща ми се оженили, в зрелите трийсет и нещо, двамата ми братя (от първи бракове) били в разгара на пубертета. Посрещнали новината за сватбата им с репликата: „Сега да не вземете да нараждате бебета.“ 🙂 По снимките от тогава и двамата са с девствени мустачки и гледат лошо. После обаче се сприятелили, все още по семейни сбирки се разказват велики техни подвизи. Обичам си ги много, за съжаление единият от години далече, със статут на американски поданик. Братовчедка ми също беше по-голяма. Гледах и тримата с благоговение, нескрит интерес и понякога дразнещо любопитство. В една от стаите имаше стари лексикони, които разглеждах тайно. Братя Аргирови, ФСБ, Duran-Duran – е-хей! В мислите си се проектирах голяма, готина и с лексикон.
Едни от най-отчетливите ми спомени по онова време бяха летуванията на Оная река. Пещерата, в която си правехме пикник, а чичо ми паркираше резедавия си Москвич по време на градушка. Там беше и хижата, приличаща на изоставена внезапно лятна къща, т.нар. Колибата – напълно оборудвана, много уютна, но без домакини. Тогава всичко функционираше на добра воля и чиста съвест, после с годините беше разграбена и унищожена. В ума си имам запечатани картини на някои от стаите, леглата, завивките, палатката наблизо, аромата на току-що запален огън, вкуса на уловени преди малко речни раци, запотените бутилки бира в кристалния поток. Водеха ме навсякъде от съвсем малка, по разкази на очевидци там съм проходила. Хубаво място за първи крачки.
С времето разредихме посещенията. Баба ми, дядо ми и чичо ми вече ги няма, баща ми с годините спря да се връща, може би заради навика, или носталгията…или и двете. Със сигурност всичко си е там – и къщата, и барата, и хълма, и пещерата, и чучура. Някой друг налива вода, някой друг коли прасе, някой друг суши плодове, някой друг изкачва хълмове, някой друг прохожда. Живот.
Благодаря ти за тази публикация! Като чета такива писания, не се чувствам сама в моите си мисли и преживявания :).
Цветето, което споменаваш, според мен е текома, някъде му казват и кампсис, ето го: http://images.todre.com.ua/2/fb/662238/kampsis-tekoma-f662238.jpg
Радвам се, че научих за още едно българско село, много обичам да ги проверявам дори и набързо в гугъл :).
Поздрави,
Гери
Мария, прекрасна си, обожавам да те чета <3
Мария, много красив и много топъл пост! Прочетох го с невероятно удоволствие.
Сърдечни поздрави! 🙂
Гери, точно това е!:-) Имаше и друго увивно, с лилави цветове, ако и него познаеш…:-)
Ели, Мира, благодаря ви♥
Много красив разказ, Мария!
Лилаво увивно залагам или на вистерия/известна още като глициния/, или на клематис :).
Ето я глицинията http://www.ogrodkroton.pl/TSI/zdjecia/Wisteriawalkmay07.jpg и клематиса http://1.bp.blogspot.com/-QcJb-Xy1wn0/UDeeNGiinwI/AAAAAAAAF30/hsO06olX8uk/s1600/_MG_7147.JPG
Глицинията на мен ми е любима, имам една до дувара, която съседът щеше да полива, ама забравил, зимата не можах да преценя колко е жива/умряла, но ако цъфне тази година ще бъде прекрасно. Поне листенца да пусне, и на една идея по-малко прекрасност кандисвам :). Пък за клематисите с баща ми сме на: "Ама тате, моля ти се, дай един клематис!", "Не, ти ще го умориш!", "Ама как ще го уморя, не е вярно, аз даже място съм му измислила!", "Добре, ето ти тука два умрели да ги гледаш, ако ги съживиш, цъфнат догодина и се продадат, ще ти дам един клематис и на тебе."
Е, аз прекарах един контрабанда, па се полакомих за втори, па се скарахме, изобщо дано са живи тея клематиси, че бая драма създадоха. И дано тея, дето ги съживявах, се продадат, че си чакам третия :).
Лека вечер и прекрасен ден утре,
Гери
Ааа, Гери, съвсем забравих, че семейството ти се занимава с цветя! Клематис е лилавото, страшна си!:-)
Поздрави и на теб!
Maria , tolkova mnogo ti blagodarja za tozi post.Kato che li s tvoi dumi uspja da razkajesh i moeto detstvo na selo.Umilitelno i nostalgichno..Sakrovena mechta mi e da prekaram s decata si edna sedmica na selo , da bjagat bosi po trevata, da berat plodove ot darvetata , da dishat chist vazduh i da se sabujdat ot gugukaneto na galabite .Prikazno e , za sajelenie poradi obstojatelstva tova pochti e nevazmojno ,pone za sega. Sardechni pozdravi ot London! Ne prestavai da pishesh.Neverojatna si!
Всичко си е същото, и всичко си е още там… и Хълма, и Барата, и Пещерата… Само хората вече са други. Хубава статия! Адмирации…!!