Ти правиш страхотни бродерии, кои точки натискат подобни творчески дейности с ръце и сърце?

Творческите дейности с ръце и сърце запалват същия този огън. Дават искрата. В тях се влага част от душата на създателя им. Те са живи. Защото са излезли изпод ръце, в които тече топла кръв. А тя носи в себе си живота и смъртта. Като нас самите. Те се зачеват в мислите и мечтите, раждат се и се развиват в ръцете и след това, поемат по своя път. И създателят им трябва да ги пусне, да умре за представата, че му принадлежат. Подобен тип творчески процеси са невероятно добър начин за отиграване на живота и смъртта като концепции. За тяхното по-добро разбиране, по-добро осмисляне.

При мен историята с бродирането буквално ми спаси живота. Бях потънала в толкова дълбока депресия, до такава степен бях загубила пътя си, че не виждах изход никъде. Бях пуснала всичко познато ми до момента и не можех да се разпозная в нищо. Въображението ми беше тотално абдикирило. Бях се разделила с толкова много илюзии, толкова рязко си бях изтеглила килима изпод краката, че се стигна до едно безкрайно пропадане в бездната. И тогава напълно буквално се хванах за нишката. Ако не го бях направила, този ни разговор най-вероятно никога нямаше да се състои. По който и начин да го разтълкуваш, все ще е верен.

Хванах нишката, за да се издърпам по нея и да ушия живота си наново и начисто. Но вече в цветове, шарки и сюжети, които извират от същата тази бездна – моята лична. Защото тя съдържа всичко в себе си и може да те погълне и унищожи, но и да (въз)роди.

Бродирането ме превърна в тотално различен човек. Допреди това бях с изключително бурен нрав, хиперагресивна към мен самата и нерядко към човека до мен, засипвах се с вина за АБСОЛЮТНО всичко, нямах никакво самочувствие, не смятах че съм способна на каквото и да било смислено нещо. Една същност, добре прикрита зад маската на вечната усмивка и добре развити чувство за хумор и самоирония. За хората отстрани аз бях позитивен, ведър и лежерен човек. За себе си бях най-токсичното и пагубно създание на света. Откакто хванах иглата и конеца, всичко се промени и продължава да търпи трансформации. Станах много по-спокойна и търпелива, позволих си да греша и да се уча от грешките си, позволих си да експериментирам. Започнах да се доверявам на себе си и интуицията си. Осъзнах, че мога да създавам красота. Започнах да придобивам самочувствие. Все много приятни работи, които не съм подозирала, че ще изживея. Дори визуално се промених. Гласът ми се смекчи и намали осезаемо децибелите, започнах да притихвам, научих се да изслушвам, да се вглъбявам, да не бързам, да не се отказвам, чертите ми станаха по-женствени.

Amrita between the threads

И сега, вече на 40 години, се поглеждам в огледалото и за първи път харесвам образа си – и видимия, и „скрития“. Има много работа още, но не се страхувам. А дори и да се, това не ме спира. Главата ми ври и кипи от идеи и е велико!

Този тип дейности свързват сърце със сърце. Искра с искра. Душа с душа. И от малко блещукане, се получава голям красив огън. И част от моя огън отива при някой друг, и от него той може да запали своя, и да предаде от него на следващия. И така се създава един творчески пожар. Една огнена нишка, която ни свързва по невидим, но осезаем начин. Защото всеки споделя и дава част от себе си. Този пожар пречиства и трансформира.

И не, не е лесно да бъде запален. Но не и невъзможно. Само трябва да скочим и да забравим, да се разбием в земята. 

Трябва ли постоянно да се борим с егото си? Някакъв зъл дух ли е то?

О не, не! Все пак, борбата се ражда при наличието на конфликт. А ние кръстихме задънена улица на негово име.

Сега ми хрумва един пример: нека разгледаме егото като домашен любимец. Ако инвестираме време в това да опознаем животното, да разберем от какво са провокирани различните типове поведение в него, кое предизвиква агресия, страх, отпускане, какво харесва и какво не му е приятно. Ако се научим да го наблюдаваме, изучаваме и се стараем да комбинираме неговите особености и нужди с нашите, ще имаме удоволствието да съжителстваме с едно спокойно, уравновесено, уверено и любящо създание. То ще стане не просто домашен любимец, а приятел, спътник. И каквито и проблеми и трудности да се изпречат на пътя (защото те са неизбежни), ще можем доста по-адекватно да се справим с тях. Ти имаш куче и съм убедена, че ще ме разбереш отлично. Ние пък живеем с котарак и смело мога да кажа, че всеки ден откривам и научавам нещо ново за/чрез него.

Същото е и с егото ни. Колкото повече се наблюдаваме – поведение, реакции, отношение в различни ситуации, колкото повече се питаме „защо направих това?”, „защо се чувствам така?”, „ако променя позицията си до какво ще доведе това?”, толкова по-добре ще се опознаем и ще сме наясно с желанията, страховете, притесненията, мечтите си. И толкова по-лесно ще се справяме с предизвикателствата на живота. Забавното е, че докато пиша тези редове, котаракът се напъха в един кашон, пълен с едни стиропорчета, и започна старателно да рови из тях. Което е интересно потвърждение на думите ми: необходимо е да дълбаем навътре в себе си, да изследваме и да потънем надълбоко.

Егото се превръща в проблем, когато липсва индивидуалност.

Когато не познаваме автентичното в нас и започнем да копираме. Проблемното его е сигнал, че индивидуалността ни е или започва да бъде подменяна с имитация. В имитацията няма нищо вълнуващо, нищо интересно, нищо заслужаващо внимание. Тя е още от същото. Има една фраза, която много харесвам. Преписва се на Пабло Пикасо и гласи следното: „Добрите художници копират, великите – крадат.” Да „откраднем” идея и да я трансформираме и представим през собствената ни призма, светоусещане, емоция, копнежи и страхове, е да създадем шедьовър, оригинал, да сътворим нова реалност. В тези моменти егото се оказва безценен помощник, в процеса на изкарване на уникалното от нас. От едно и също тесто могат да бъдат направени десетки различни неща. Защото, реално, всички работим с едни и същи архетипи, с една и съща основа, с един и същ извор. Разнообразието идва от личната трактовка и виждане в какво да се превърне това тесто. Иначе ще имаме милиони еднакви копия. Скукааааа.

Така че, може да се каже, че когато егото се превърне в зъл дух, то е защото умира от скука. Което отново ни връща на … въображението.

Amrita between the threads

Една от най-честите реплики сега е „ще излезем от това по-добри“. Как ще излезем според теб, ще има ли изобщо някаква промяна в самите нас или напротив – ще си продължим постарому?

Това е доста сложен въпрос, защото са замесени много фактори. След колко време ще излезем, при какви обстоятелства, какво ще се е случило междувременно, как ще се е отрализо положението на ежедневието ни, икономическа, политическа обстановка. По мои наблюдения ще има доста раздели и разводи, доста посещения при психотерапевти, доста озлобяване, доста сплотяване, доста преоткриване, ще има от всичко. Както винаги е било. Но чак да излезем по-добри… Какво всъщност означава „по-добри”?

На този етап не мисля, че на масово ниво ще излезем по-добри в каквото и да е. Може да се сме сдобили с някое и друго ново умение или да сме поусъвършенствали старо, но пак казвам – за да има трайна качествена промяна, е нужно голямо натрупване, пускане на много илюзии и прочистване на гардеробите от скелети. Това е трудно да се случи за 2 месеца (сега, да не си помисли някой, че искам това да продължи с години. Не, не!)

В момента бихме излезли с адски много шум и помпозност: реална и виртуална. И ще се опитаме за норматив да наваксаме пропуснатото и да върнем старото. Реално няма да сме много променени, но и нищо няма да е същото вече. Защото много маски започнаха да падат, много лица се разкриха, много смитани под килима проблеми лъснаха. Много хора се видяха за първи път. И всичко това има своите позитивни и негативни аспекти. От нас зависи върху кои ще се фокусираме и как ще ги разиграем.

Просто „ще излезем от това по-добри” е поредната мантрата, лозунг, поредното скандиране и поредната дъвка за мозъка, с която да се симулира ангажираност и голямо сърце.

Защото, който иска да се усъвършенства в каквато и да е посока, той просто запретва ръкави и започва да действа. Без много шум, показност и претенции. Тъй като те отнемат от вниманието, изместват фокуса и пречат за максимално потъване в процеса. Това не означава, че трябва да станем глухи и слепи за всичко около нас и да се заточим в пещера през 9 планини в 11. Означава да използваме всичко случващо се извън нас като огледало и навигатор за случващото се вътре в нас.

А и в крайна сметка има един единствен вирус, който е със 100% смъртност. И той се казва живот. С него не можем да се борим, защото винаги намира и ще намира начин да продължи да съществува. Такъв му е щамът. Единственият най-ефективен начин да не ни убие, е да оставим да ни зарази напълно и просто да го изживеем по най-добрия, вълнуващ и магичен начин, който е строго индивидуален за всеки един от нас. Ако съумеем да изберем и тръгнем по този път, значи сме станали по-добри.

 

Портрет на Амрита от Гергана Змийчарова

*Фотографии: Снежана Онова , Amrita between the threads и личен архив

0 Коментари

Остави коментар

Споделете мнението си!
Влезте в профила си, за да оставите коментар.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *