В късния следобед слънцето се беше изпружило точно над спирката на трамваите и слизайки, всички опъвахме длан над челото, заслепени от нахалната му светлина. Всички, освен възрастен мъж с бял бастун. Мернах го в движение, но по инерция продължих към подлеза, бързайки за детската градина. Напреднала възраст, бастун, изпочупен подлез – за части от секундата си представих как минава всичко това сам и се върнах. Само ние на опразнената спирка, с профучаващи коли от двете ни страни. И слънцето – като прожектор в очите.
– Имате ли нужда от помощ? – попитах.
– О, много сте мила, не искам да Ви задържам.
– Няма проблем, в една посока сме, ще Ви придружа.
Елегантна шапка, перфектно поставен шал, лъснати обувки, изгладен панталон, изпънат и напет като струна. Хвана ме здраво под лакът, все едно отдавна е чакал да се срещнем, и тръгнахме надолу.
– На 87 съм. По принцип имам придружител, но е болен в момента, затова се наложи сам. – сякаш ми дължеше обяснение.
Няколко пъти попита дали не ме затруднява. Сред всичките тия шахти, счупени стълби, дупки и локви… По принцип вървя много бързо, но някак с неговия ритъм всичко изглеждаше различно.
– Аз веднъж като уцеля широчината на стълбите, успявам нататък. Но с чужда помощ е по-леко. Студентка ли сте? Гласът Ви е много отривист, младежки.
Засмях се звучно и му казах, че отдавна не съм.
– Значи сте в разцвета на силите си, така ми се струва.
– Вероятно вярно. – отговорих с усмивка.
За краткото разстояние ми разказа за семейството си, кариерата, сина, съпругата – цял един живот в 200 метра бавно ходене.
– Много бяхме щастливи, отиде си преди 20 години. Без нея ми беше много трудно в началото, жените трябва да са по-сурови с мъжете си, да не ги разглезват. Но свикнах. Останахме с едно дете, тя имаше здравословни проблеми и решихме, че така е най-добре. Аз съм математик, инженер, професор. Синът ми е много ангажиран и избрах преди пет години да живея тук. Нали не Ви бавя много?
Попитах го как е в дома, добре ли се чувства. Усмихна се.
– Животът е като улей за бобслей, тези сините, нали ги знаете, не е ясно накъде ще завие и къде ще те заведе. Човек трябва да умее да се адаптира и да се чувства добре навсякъде. Там не казвам, че съм професор, нивото е друго и предпочитам да съм Бай Иван. В двора има едно коте, което всеки път идва в скута ми, като домашно е. Някой път ще дойдете и ще Ви водя на кафе. Пиете кафе, нали?
Обещавам му, че ще минем с момичетата – за разходка и кафе. Целува ми ръка.
– Простете, но аз по немски обичай – целувам ръка на дамите.
Не знам защо, но го прегръщам, сякаш се познаваме отдавна.
– Донесохте светлина в деня ми. – усмихва се преди да влезе.
„И Вие в моя“, исках да му кажа, но само смотолевих:
– Няма проблем, бяхме в една посока.
И наистина бяхме, всеки със своята скорост.
Много красива история. Belle Époque отвсякъде. Ти, този господин, слънцето, разговорът. Приказката за бобслея ще си я запазя и ще си я напомням.