Klear и LaMartinia: Колумб в света на носените дрехи

Обличането на един малък човек обикновено е приятна и креативна задача, но понякога може да се превърне в досадно, трудоемко, скъпо и с повишена трудност занимание.

Освен да ги „опаковаш“ адекватно според случая и метеорологичните условия, чрез дрехите създаваш у децата естетически критерии и вкус, начин за изразяване на собствената идентичност,  настроение и принадлежност.

Обикновено с първото си дете се стараеш като по учебник – селектираш цветове, марки и кройки, избираш с часове точно определен тип дрехи, съчетаваш с внимание към детайла и голям мерак. Отчасти го правиш за себе си, вживявайки се в ролята си на стилист или все едно обличаш новата си кукла.

На шест месеца детето ти носи тренч, на година се облича само в черно и бяло за повече стил, на година и половина маратонките му струват повече от твоите, а на две вече има концепция за собствения си гардероб. Освен с невръстен презадоволен моден диктатор, се сдобиваш и с куп ненужни дрехи, някои от тях никога не влизат в употреба, защото не си улучил размер, сезон или функционалност.

С порастването и появата на още деца започваш да гледаш по-философски и глобално на живота, включително и на темата с дрехите. И установяваш, че неща, за които преди си казвал „в никакъв случай“, стават приемливи, дори предпочитани.

Едно от тях – магазините за втора употреба. Особено в началото на нов сезон или преди старта на учебната година, нуждата от закупуване на детски дрехи рязко скача, а по тези места се крият безброй съкровища, които само чакат да бъдат открити.

Не бързай да бърчиш нос от погнуса, ще се опитам да те убедя, че малко употребяваните (или направо новите) дрехи от кошовете освен разумен и модерен избор на здравомислещия родител, са и немалка спестена сума, която може да вложиш в приятна ваканция или някоя съвсем полезна нова придобивка.

Най-често срещаните предразсъдъци по темата

#1 – Добре е детето да носи нещо ново, специално купено за него

Въпросното дете едва ли прави разлика между нова и малко ползвана вещ. За него дрехите са си дрехи, независимо откъде са купени. Или са му удобни, любими и предпочитани, или просто не иска да ги облече поради някакви свои причини, които със сигурност не включват произхода.
„Да е новичко“ е мантра в нашите глави и често се дължи на оскъдния избор през соц миналото ни. Съвсем възможно е детето ти да откаже да носи чисто новото си палтенце Burberry, което с такова старание си избрал и купил специално за него, но да се влюби в невзрачното на пръв поглед яке с качулка, което ти е струвало около лев. Просто защото му е по-удобно или … защото така е решило.

#2 – Носено е от някой друг

 

Често срещан аргумент. Чужди енергии, аури, заряд, вибрации – в крайна сметка дрехата е само вещ. Дали приборите в ресторанта са били ползвани от някой друг преди вас? А чаршафите и хавлиените кърпи в хотела? Или водата в басейна и шезлонга на плажа? Най-вероятно да.
По тази логика не би било редно да ползваш нищо,  докосвано от чужда енергия. Утопично, затормозяващо и трудно постижимо, освен ако не живееш в изолатор или на самотен остров. Опитай да възприемеш дрехата единствено като предмет, който е създаден, за да ти служи, а не обратното.

#3 – Обработват се с агресивни химикали

 

Дезинфекцирането едва ли е най-голямата беда за човечеството. Химическото чистене, на което се доверяваш от години, се прави също с химически препарати, с чиито списък вероятно не разполагаш в личния тефтер. А обработката на чисто новите дрехи, произведени от големите концерни, е тема, обвита в мистерия.
Онзи специфичен и неприятен аромат изчезва неусетно след накисване и изпиране с добър перилен препарат – доказано е.

#4 – Изглеждат износени 
….

Продължението и втората част на статията можете да видите в блога на Klear

/0 Коментари/by

Защо харесвам Instagram

След като доброволно се лиших от личния си ФБ профил, Instagram остана единствената мрежа, която ползвам активно за лични цели (Pinterest е друг тип, Tumblr понякога не отварям с месеци). Преди да се регистрирам доста пренебрежително се подсмихвах: от какъв зор, кой го интересува, какво всъщност правят вътре тези хора и подобни. Оказа се, обаче, че Instagram e чудесен начин да запаметиш моментите, които са ти се сторили приятни/важни/красиви/мили/смешни/тъжни и изобщо, достойни за запечатване поради някаква причина. Защо всъщност го харесвам:

1. Концепция – в личния си профил обикновено човек не премисля дали всяка снимка отговаря по цветове, формат и послание на някаква предварително заложена идея (поне аз не го правя). Просто публикуваш моменти, които искаш да запомниш. Много е приятно, връщайки се назад, да обикаляш из цели периоди от живота си. Разбира се, има най-различни видове профили – рекламни, търговски, pr блогове, такива изцяло с кадри от фотоапарат, но те са с друг замисъл и цели.

2. Спонтанност – да снимаш с мобилен телефон не е като да извадиш големия черен апарат. И това прави кадрите съвсем спонтанни, в съвсем реално време. Което е ценно и по своему незаменимо.

3. Формат – от известно време форматът на публикуваните снимки е разширен (не само 1:1) и това дава много повече свобода. Има лесни за ползване филтри и опции за регулиране на базовите настройки. Лайковете приемам не като чесане на нечие его, ами начин да засвидетелстваш, че си минал, видял, разбрал, направило ти е впечатление. Коментарите не са задължителни, прегледът е бърз, удобен и неангажиращ.

4. Обект – дали ще снимаш себе си, краката, детето, пейзажа, ръката, вечерята или залеза – зависи изцяло от настроението и момента, няма лоши и добри обекти за снимане. Скоро попаднах на снимка: девойка върху стол в ресторант, която снима пицата си и надпис отдолу „Just eat that fucking pizza“. Винаги ми е било неудобно да се катеря по заведенията и да снимам храната си, но има хора, за които това е естетически важно. В Instagram е пълно със сюжети, които са станали банални до втръсване, но винаги можете да спрете да следите дадения поток. Някои стриймове са истински естетически оргазъм, други – емоционален такъв, трети – полезни и информативн, четвърти – просто приятни за гледане. За всекиго по нещо.

5. Споделяне – обикновено снимките там разказват случки и емоции. И това не е просто любопитство или надничане в чужд живот, просто нашите истории често са тези на другите и обратното. Не намирам нищо лошо в това да ги споделяме и следим. Можете да слагате хаштагове (за мен лично е уморително и често ненужно упражнение) или текст към снимката, може просто да спамите на воля без да си усложнявате живота. Вече има опция за редактиране на текста, което доскоро не беше възможно. Новост са Instagram stories, чийто замисъл все още не съм избистрила за себе си, но са още един вариант на споделяне.

6. Качеството – никой не очаква от вас да споделяте шедьоври на фотографското изкуство, а по-скоро емоции. Едни телефони снимат по-добре, други не толкова, но това няма особено значение. Разбира се, избираме снимките, на които се харесваме или тези, които ни се струват естетически приемливи, обратното би било притеснително. Функцията *визуален дневник* за мен лично е най-ценната.

Та така, не се смейте много на Instagram, не се знае дали скоро няма да му се обяснявате в любов.

/0 Коментари/by

Klear или моят личен опит за финансов фитнес

Като човек, който е финансово недисциплиниран и не умее да планира добре, поканата от Klear да стана един от техните автори дойде изненадващо и леко озадачаващо. Аз и финанси? Боже, моля ви! Не съм неразумен прахосник, но действам хаотично с парите си за лични разходи. Не спестявам успешно, не разпределям правилно и нямам навика да прогнозирам. Но пък съм наясно от какво мога да се лиша, за да си позволя нещо далеч по-ценно като преживяване и дългосрочна стойност. Ето защо темата ми се стори крайно интересна, предизвикателна и мотивираща, нещо като моя лична фитнес програма за финанси.

Klear са група млади и приятни хора, които разбират от работата си и са тук, за да създадат нещо хубаво и полезно – нов тип взаимоотношения във финансовите услуги. Най-общо услугите им включват две неща:

„- Peer-to-peer lending платформа, която ще предлага алтернативни решения за хората, търсещи средства, и тези със спестявания.
– Безплатни материали и инструменти, позволяващи на хората да подобрят финансовата си грамотност и да взимат разумни решения, свързани с парите им.“

Звучи добре, всичко е обяснено ясно и максимално прозрачно. В блога можете да намерите споделени лични истории за финанси, съвети и практически насоки – на разбираем език и от собствен опит.

В инструментите им пък може да откриете интригуващи и полезни неща като Klear Budget (безплатно уеб приложение, достатъчно е само да се регистрирате с имейла си), който ще ви помогне да планирате и да следите успешно състоянието на парите си. Смятам лично да го тествам съвсем скоро.

Първата ми статия за Klear е на тема: митовете и крайъгълните камъни около собствения малък бизнес. Споделеното е от личен опит, без претенции за експертиза. Нямам за цел да ви откажа да работите за себе си, а единствено да ви предупредя за някои ключови моменти.

Следете какво се случва с Klear, струва си.
Мечтата за малък собствен магазин/ресторант/книжарница/галерия/кафене е често срещана и обикновена обвита в розов идеализъм. 

Нерядко е предизвикана от миловидни захаросани сцени от филми или книги, разкази на очевидци или приключенски размисли от бюрото в офиса.

Желанието да работиш за себе си и да създадеш малко „местенце“ по твой вкус избуява постепенно, докато не прерасне в твърдо решение за действие.

В реалния свят обаче, нещата съвсем не са безоблачни и е добре да сме поне отчасти подготвени.
Напълно е възможно този текст да те откаже от плановете ти за малък кокетен бизнес с дантелени завески и пейка отпред, предупреждавам.
Но пък веднъж загнездила се идеята за него в главата ти, няма нищо по-хубаво от това да я осъществиш. Дори и да не успееш да я превърнеш  в семеен бизнес за поколения напред или сделката на живота си, ще спечелиш множество активи, които не се измерват в цифри, а в спомени, уроци и приятелства.
Съветите нямат претенция за изчерпателност и анализаторска прецизност, но пък са базирани на реален личен опит, а понякога това е по-ценно от сухата теория на специалистите. Целят единствено да те предупредят за някои крайъгълни камъни и да избистрят леко картината преди старта.

Мит 1: Малкият бизнес е подходящ за всеки активен и предприемчив човек

 

Малкият бизнес, поради факта, че е малък, изисква почти постоянно твоето присъствие, енергия и време.
Ако си свободолюбива натура, която обича да пътува, да излиза често, да взима спонтанни решения за ваканции и забавления, то малкото магазинче и ресторантче категорично не са опция.
Дори да имаш служители и да не си пряко зает с ежедневната текуща работа, постоянно ще ти се иска да контролираш изпълнението на задачите, което от дистанция е, ако не невъзможно, то поне адски трудно, особено в началото. „Изключването“ ще ти се получава все по-трудно, а без теб нещата винаги леко ще се объркват.
Свикни да планираш ваканция само веднъж годишно, в най-ниския за конкретния бизнес сезон и да се откажеш от редовните бягства през уикендите и дългите излежавания на дивана. Преди да се впуснеш в авантюрата помисли добре дали можеш да го преглътнеш. Поне за 1-2 години, ако не и повече.

Мит 2: Ще започна да печеля веднага

… 

Цялата статия можете да прочетете тук: Собствен бизнес: 13 заблуждаващи мита

/0 Коментари/by

Защо деактивирах личния си Facebook профил

Ползвам Facebook от 2007 г.  В началото от любопитство, след това по нужда, после по работа, но най-вече по навик. Превръща се в нещо като миенето на зъбите, кафето или цигарата сутрин – напълно механизирано действие, от тези, без които си мислим, че не можем.

Най-ценната му функция за мен винаги е била следенето на събития и страници, удобен ми е като подредба и възможности. Филтрирала съм всичко, което не ми е интересно, за сметка на наистина важната информация. Месинджърът е второто най-използвано нещо – бърз и безплатен начин за комуникация, не обичам дълги разговори по телефон, предпочитам писмени форми.

Как обаче стои въпросът с личните контакти?

Хората, с които си близък и виждаш ежедневно
Фейсбук контактът с тях едва ли е от някакво значение при положение, че се виждате всеки ден, говорите в реална обстановка, споделяте важни и незначителни неща, планове, намерения, идеи. Не съм от онези, които тагват партньорите си и пишат по стените им колко ги обичат, смятам го за ненужна показност, правила може би 3-4 пъти за почти 10 години. Неестествено ми се струва също децата ми да пишат под мои снимки „Мамо, много си хубава.“ (поне подобни съм срещала). Изобщо, това виртуализиране на най-близкия кръг от хора ми е сюрреалистично и леко creepy.

Хората, с които сте били близки някога
Гаджета, работодатели, колеги, съученици – всички с общото бивши. Наистина ли имаме нужда от това мъже, с които сме се напивали безпаметно и сме правили неприлични неща в малките часове, да коментират снимки на децата ни или да правят комплименти под профилните ни снимки? Едва ли. Хора, с които вече нищо не ви свързва, нямате общи интереси и допирни точки, но си ги държите за всеки случай, а и не ви е удобно да изтриете.

Настоящи колеги и шефове
Хич не обичам да смесвам лични и служебни взаимоотношения. Нито държа да виждам бебето на шефа си, нито да гледам на кое море колежката си пие бирата. Не ми е интересно и го считам за непрофесионално. Подобно изгубване на фокуса работа-личен живот често води до обърквания, усложнения и неприятни емоции.

Хора, които въобще не познавате
Тези, с които не сте се виждали никога на живо, но са познати/роднини/приятели на ваши познати, или сте се срещали  виртуално по някакъв повод. Неудобно е да не приемете поканата им, но реално не са ви интересни. Често се случва да се разминете на улицата, без да се поздравите.

Хората, които вече не харесвате 
Такива, с които си пасвате по някаква линия или сте изпитвали взаимни симпатии, но които изтрещяват в някаква посока, неприемлива за вас – хомофобия, расизъм, дискриминация по различни признаци или откровена простащина в чист вид. Този тип при мен подлежеше на директно изтриване без колебание.

Досадните контакти, които взимат участие в абсолютно всичко
Винаги коментиращите, буквално навсякъде. Хора, които обикновено няма какво да кажат, но се включват за спорта.

Роднините, които не виждате с години
Ако сте на хиляди километри е оправдано, но ако живеете в същия град е на ръба на циничното. С тези от тях, които виждате редовно ФБ връзката не е наложителна.

Тези, чиято активност не виждате
Хора, с които нямате никакво ФБ взаимодействие и в един момент заради алгоритмите изчезват от списъка ви с известия. За някои от тях сте забравили напълно, че фигурират сред контактите ви.

Воайорите
Онези ФБ потребители, които само наблюдават. Могат да скролват с часове, но никога и никъде не се включват – ФБ призраците.

Сезонните потребители
Тези, които се появяват само по време на лятната си ваканция. Разбира се, с морски снимки и статуси. Имат евентуална активност и около Коледа. Любими са ми.

Ласкателите
Обичам похвалите и добрата оценка, но чистото ласкателство ме притеснява и тормози.

Суперактивните
Тези, които се тагват отвсякъде, публикуват по един албум от всяка разходка в парка, споделят клипове, смешки, песни, чужди статуси – всичко, за което се сетите, многократно през деня. Те също дискретно биваха скривани.

Ценните
Разбира се, най-малобройни. Хората, които имат умерена активност, споделят ценно съдържание, красиви снимки, проверена информация. Обикновено тях следя по други канали или се виждаме относително често.

Хората, които не познавате добре, но са ви интересни  и важни
Също броящи се на пръстите на ръцете. Хора, които познавате отскоро или бегло, но имате повече допирни моменти отколкото с някои стари приятели. С тях се търсим и засичаме и извън ФБ, така че не ги губя.

Хората, на които реално не им пука за вас
Независимо какъв тип контакти са, те са вглъбени в своите лични драми и изобщо не се интересуват от вас. Никога не се сещат да питате как сте, имате ли нужда от нещо, въпреки че вие го правите. Може да сте в най-скапания си период или в най-дълбоката тъга, те ви разказват за собствените проблеми или ви питат защо не ги каните на гости, за да се пооплакват. Този тип режа най-категорично.

В крайна сметка, теглейки чертата, реших, че най-добрият за мен вариант е просто да изтрия личния си профил, а за страниците, които администрирам да ползвам служебен. Направих го в наистина тежък за мен период и това ми подейства терапевтично, освобождаващо, донесе ми баланс и спокойствие, доколкото това изобщо е възможно напоследък.

Отново следя страници, които ме интересуват (новинарски, тематични, развлекателни, любими, вдъхновяващи, по работа), но не се товаря с ненужна информация, която натрупва шлака и досада. С хората, които считам за ценни и държим един на друг се виждаме или чуваме. Тези, които искат да ме открият или да попитат как съм, ще го направят на живо, в скайп, имейл, вайбър или друг комуникационен канал.

Получи се както с цигарите – просто някой изключи копчето и ми стана по-добре. Това е.

/0 Коментари/by

Истина или фикция?

Напоследък срещам все по-често статии и изказвания по темата: доколко социалните мрежи представят живота в неговата цялост, в каква степен идеализират и изкривяват реалността. Някои от тях толкова патетично разочаровани, че чак самите те звучат нереалистично. Мисля, за всеки що-годе трезвомислещ е ясно, че интернет образът, дори когато се  касае просто за личен профил, е само една страна от нещата. Обикновено хубавата, добрата, естетичната – в крайна сметка естествен и логичен човешки стремеж. Същото става чест повод за атака – ама защо показвате само това, реалността е друга! Всъщност никой не го отрича. Разбира се, че кулинарните блогъри не се хранят ежедневно върху колосани покривки и фин костен порцелан, майките не носят на хълбок по цял ден красиви усмихнати бебета, които не плачат и не се наакват, пишещите поезия не комуникират ежедневно в стихове, а модните гурута имат и не дотам издържани стилистично моменти. Но дали това е толкова важно? Какво ни кара да „следим“ някого в интернет пространството? Страната, която представя, или тази, която крие? И дали наистина крием нещо, премълчавайки го? Кому би било нужно обратното? Снимка в Instagram на използван памперс, тоалетна или кофа за боклук – не, благодаря.
Едва ли има човек, който харесва изцяло себе си и живота, който води, без да иска нещо повече, обратното би било притеснително. Умения, знания, опит, време, свобода, красота, хармония, пари, благополучие, признание, опции – всеки има правото да избира с какво да пълни балона с думи над главата си. И това е нещото, което служи за двигател – стремежите, идеите, онзи припалващ ентусиазъм, неспокойството на желанията. За снимки заставаме откъм хубавия си профил, споделяме неща, с които се гордеем или харесваме, помним красивите дни – избирателност, стремеж, фикция? Дали репликата е „Вижте ме!“ или просто „Ето ме.“, кой знае.
Ясно е, че политическата коректност е новата цензура. Понякога толкова внимаваме да сме щадящи в думите, че изказванията ни губят плътност, на практика стават безцелни и аморфни. Притеснява ни заявяването на позиция, защитата ѝ, събирането не евентуални опоненти и негативи. Ами ако ме намразят? Ако някой се обиди? Ако изпадна в неудобна ситуация? Хем искаме да пренасяме реалния живот в социалната мрежа, хем нямаме достатъчно кураж да го правим. Тогава срещу какво роптаем?
Най-хубавото е, че имаме пълната свобода дали да участваме във виртуално-реалната проекция на действителния си живот, кого да наблюдаваме, какво да четем и споделяме, дали да го правим изобщо. С времето съм оформила определени типажи, които ми е приятно да „следя“:
– хора, които не се взимат насериозно и не се изживяват като някакъв местен тип знаменитости
– хора, от които има какво да науча
– хора, които имат куража да говорят за себе си, не нарцистично, а самоиронично и опознавателно, с любопитство
– хора с чувство за хумор
– талантливи хора, такива с приятен изказ или добро око за детайла
– хора, които присъстват умерено и избягват преекспонирането
– хора, които споделят смислено – емоции, знание, информация
– хора, които не се идентифицират изцяло с работата си и не говорят постоянно за нея, намирам го за досадно
– интересни хора, които изненадват
– хора с категорична позиция, които не се страхуват да я заявяват и аргументират
– хора, които се харесват с всичките си недостатъци, или поне умеят да ги отчитат и приемат
– хора, които имат куража да се показват не само в хубава светлина
– хора, които споделят смело и засягат теми, които мнозина считат за табу, неприемливи, срамни, неприлични
Останалите май са ми безинтересни. И наистина продължавам да не разбирам какво означава лексиконният израз „Да бъдем себе си“. Винаги сме себе си, дори в това коя част избираме да покажем. Социалните мрежи са доброволни, имаме пълното право да натиснем Delete и да „бъдем себе си“ натурално. Но тогава пък никой няма да разбере, тюх.
/0 Коментари/by

Всяка една история

Юли 2005. В петък трябва да сляза на Кингс Крос, после да се придвижа до Хийтроу, сама съм.

Ден преди това, на 7 юли, четвъртък, избухват бомбите. В метрото, на гарата, в автобуса. Всичко е блокирано – хаос и паника, ранени, убити. Можеше да съм сред тях. Същото място, един ден разлика. Пренасочват полета от Манчестър, прибирам се невредима.

***
Юни 2015. Закъснявам за концерта. Мислех да сложа ток, но обувам кецовете и се изстрелвам към метрото. Слизам на Мадлен и почти тичам до залата. Заковавам се точно в осем без пет пред гишето. Симпатичен мъж разпечатва билета и пожелава приятно гледане. Втори балкон, червена завеса, американско семейство мърмори отзад, французойка вдясно разглежда на телефона си обяви за къщи. Такова щастие ме е обзело, че ми идва да се смея истерично и да целувам всички.

Излиза непознат мъж с китара и подгряваща певица. Боса, къдрава, движи се като котка по сцената. Пее добре, но нетърпеливи я изпращаме, за да се  появи Мелъди. С първия тон ни помита. В далечината е дребна, но сякаш се извисява три метра над мен. Цялата в черно, коса на кок, кожен прилепнал панталон, висок ток и късо сако с перфектна кройка. Гласът, движенията, жестовете, начинът, по който свири на китара и докосва пианото – божествени.

В антракта си взимам чаша бяло вино от бара и се настанявам върху облечените в килим вътрешни стълби. Приятни непознати хора седят около мен, усмихват ми се, усмихвам се и аз. Запътвам се за втора чаша вино (с големината на напръстник са), но решавам, че няма време. Сигнал ни изпраща обратно в залата за още час пълно удоволствие – абсолютен музикален оргазъм.

Вървя към метрото, педя над земята. Обаждам се вкъщи, всичко ли е наред, след малко се прибирам. Взела съм грешните билети, дори не забелязвам, че са вече използвани и пробвам тъпо и упорито около 3 пъти да мина. Гледат ме възмутено. Късно е, гишето е затворено, нямам монети за автомата. Качвам се обратно и от павилиона купувам Оранжина, за да разваля банкнота. Метрото е полупразно, рея се с лека усмивка извън вагона. Завивам по нашата улица, набирам набързо кода и се шмугвам в синята врата. Някой готви риба на фурна, може би с доматен сос. 5 етажа скърцащи вити стълби. Вкъщи ме чака телешки стек със салата, приготвен от Т., две боси танцуващи деца и бутилка ледено розе. Не съм сама. Хубаво ли беше? Иска ли питане, но по-хубаво е да се прибереш.
***
Суетя се как да кача бебешката количка по безкрайните стълби. Голяма цветнокожа жена я грабва и понася като перце до горе. Шарена роба, широка усмивка, искрящо бели зъби. С нейна помощ се прибираме.
***
Петък вечер, бистрото на ъгъла, пълно е с хора с чаши в ръце, едвам намираме малка свободна маса. Смях, разговори, шум, изгладени ризи, парфюми на талази и флирт във въздуха. Паркираме количката встрани и поръчваме разни неща. Водата е в красива стъклена бутилка, храната е вкусна, не знам дали защото сме гладни или просто е приготвена добре. След малко се прибираме и това е важното.
***
Мила жена на спешното гише се опитва да ни чекира в последния момент. Светнете ли в жълто, качваме ви. Ние светваме, но багажът ни не. Бих го зарязала на летището, ако не арестуваха за такива неща. Съжалявам, поглежда към децата служителката, ще трябва да намерите друг вариант. Прибираме се от друго летище, след 12 часа, вместо след 2, но все пак сме у дома.
***
Ноември, петък 13. Убиват хора в бистрото, в концертната зала, пред дома им. Докато се смеят, хранят, разговарят, слушат музика, докато са щастливи заедно и се обичат. Докато са най-уязвими и спокойни. Там, където можеше да бъдеш всеки, и ние. Да не се прибереш.
***
Филмът от онзи ден. Не изключителен, но добър, много човешки, уютен. Самба. Филм за това колко е важно да се чувстваш у дома, да те приемат, някой да те чака. Шарлот Генсбур е великолепна както винаги – плавна, крехка, почти без грим, на ток, с чудесно палто. Излизам от Люмиер  и вървя до вкъщи пеша. Качвам за четвърти път от сутринта деветте етажа. Единият асансьор не работи, другият е опасен. Прибирам се. Невредима.
Всяка история е лична.
Всеки детайл и спомен са важни.
Всяка петък вечер е нечия съдба.
И всяко прибиране е от значение.
Всяко.
/0 Коментари/by

Какво научих – блог истории

Вероятно повечето хора, които следят LaMartinia знаят, че не участвам в мероприятия/срещи/събирания на б л о г ъ р и (не мога да възприема тази дума за нормална), нито имам навика да раздавам инструкции що е това блог и как се списва.
Но за почти 6 години понаучих някои неща, които споделям, дано са полезни някому.
– Графичното оформление е важно, но по-важно е съдържанието, да не изпадаме в грандиозни драми дали тази тънка сива линия вляво пасва.
– Репликата „Очаквайте скоро“ е грешка, която и аз допусках в началото. Нека не надскачаме формата. Напушва ме смях всеки път, когато го видя в нечия публикация.
–  Копирането не е добра идея. Може много да ми харесва как автор Х списва блога си, но е хубаво да намерим собствен почерк и образ.
– Схемата *История+рецепта* е вече доста измъчена. Или едното, или другото.
– Личен блог не означава непременно фиксиран в егото, означава и личен поглед, мнение, наблюдение.
– Споделянето не е егоцентричност. Но понякога има опасност да се превърне точно в това.
– Някои блогове са просто терапевтични, обърнати навътре, много ги харесвам.
– Пътеписите от типа „Тръгнахме рано сутринта и си купихме билети“ – бррр. Ясно, че пътуването е новото черно, но само снимки или някаква конкретна история биха били много по-интересни от опит за мини туристически гид.
– Ако не съм наясно за какво ще пиша, по-добре да не определям тематиката. Свидетели сме на много блогове, относително популярни, които се измъчват в усилия да поддържат първоначалната идея, без да разочароват. Непонятно ми е защо, това все пак не е медия или телевизионно предаване. А пък и в крайна сметка хората се променят, няма нищо лошо в това.
– Ако нямам какво за какво да пиша, по-добре да си трая. Паузи от месеци със сигурност не са приятни за четящите блога, но все пак идеята е да го списваме за себе си, без това да ни напряга. Ако последното не е вярно, значи вече сте автори не на блог, а на нещо друго.
– Да трием старо съдържание – твърдо не. Нарушава се естествената история. Всеки е писал пълни глупости на моменти, но да губим енергия в напудрянето на архива е безсмислено.
– Какво искате да прочетете, за какво да пиша – по дяволите, защо?
– Самоиронията помага, не само за блога, а и по принцип.
– Детето ми и то трябва да си има блог, или поне да участва в моя като автор – хо, хо, хо, дискретен смях.
– ФБ страницата в повечето случаи е полезна, но понякога затормозява и вреди.
– Ако започваме блога, за да: а. станем популярни, б. да ни канят по разни партита, в. да заместим липсващ социален живот, по-добре да зарежем тая история.
– Има много хора, които са достатъчно интересни и без блог. Не е нужно всички да списваме по един, за да се идентифицираме.
–  Класации и конкурси? Не виждам смисъл от подобни неща и не участвам. Всеки е за себе си.
–  Блогът си е просто блог, независимо колко читатели има. Сайтче=блог=лична гледна точка. Всеки има право да пише за каквото сметне за необходимо – от живота на хлебарките в кухнята до световната конспирация. Няма нужда от чувство за вина, неудобство и „ама има по-важни неща“.
– Ако започнем да употребяваме думата „почитатели“, нещата не отиват на добре.
– Всеки път, когато попадна на снимки от светски блогърски събития си припомням защо всъщност не ги посещавам.
– Всяка неискреност личи. Или поне проличава в даден момент.
(Може да добавяте.)

/0 Коментари/by

Някои блог бележки

От време на време се налагат някои блог разяснения. Може и да се повтарям, здраве да е.
*Името на този блог е LaMartinIa, без второто И е марка дрехи, с която нямам нищо общо.
*Казвам се Мария, не Мартина, пише го на явно място. Ползвам истинското си име. Не че нещо, но е хубаво да знаем към кого се обръщаме. Благодаря.
*Този блог е мой личен, не е посветен на дъщеря ми Мартина, тя няма рубрика, колонка, нито е „автор“. Заема голяма част от него поради простата причина, че заема голяма част от живота ми. Не знае какво значи блог, а и не й е интересна тази тема.
*С близките и хората около мен не обсъждаме блога. Парадоксално е, но родителите ми например не знаят името му. Той е нещо като чанта, която всички знаят, че нося, но почти никога не става тема на разговор.
*Блогът съм аз, но аз не съм блога. Понякога съм дръпната, тросната, тъжна, изнервена, уморена, депресирана и други нормални състояния. Не се нося върху розов захарен облак над града, това е сигурно.
* Понякога пиша, понякога не. Когато както ми е кеф. Скоро погледнах, че в първата си година съществуване е имало 190 публикувани материала, за 2014 са 82. Колкото, толкова.
*Снимките, които публикувам са с бърза и лесна обработка, за по-сложна нямам нито умения, нито време и сили. А и за мен това би отнемало голяма част от удоволствието и спонтанността на процеса.
*Отговарям на всички съобщения на мейла (mymartinia@gmail.com) и във ФБ страницата на блога. На тези под публикациите рядко, просто не ми достига време. Обмислям дори да ги премахна. Обратната връзка ми е важна, радвам се на всяка такава във ФБ страницата.
*Неприятно ми е да се обяснявам защо публикувам това или онова, защо мисля така или иначе, но от време на време го правя, както сега например. Считам блога за моя територия и не се влияя от заядливи забележки. Друга тема  е градивната аргументирана критика, която уважавам и ценя. Такава обаче не съм получавала досега.
* Ласкателството ме отблъсква, но ме трогват искрените мили съобщения, които получавам. Не ги споделям публично, защото го смятам за ненужно и нескромно. Благодаря ви!
* Върху снимките си не поставям воден знак, нито отличителен надпис. Ако ползвате някоя от тях, поне споменете автора. За текстовете – същото.
*Не правя томболи. От никакъв вид.

*Блогът все още не е станал задължителен. Ако ви дразни, не го следете.

Ми това е май. На всички, които имат, възнамеряват да направят, или се чудят дали да създадат свой, бих казала едно: направете го за себе си, не мислете кой и защо ще ви чете, дали има смисъл, какво ще излезе, не се сравнявайте с други блогове. Наслаждавайте се, ако пък не ви харесва, закрийте го, няма драма в това.
/0 Коментари/by

Някои бележки

Толкова съм свикнала да споделям, че обратното ми се струва едва ли не перверзно.

За някои хора със сигурност е точно наопаки. Не мога да установя дали ми харесва, но засега ми дава смирение и баланс. Предполагам обаче, че бързо ще ми омръзне.

Разочарованията от хора, които ми се струва, че познавам добре не спират. В един момент връзката с тях прави „храс“ и всичко се срива. Все едно губиш някого без да си бил предупреден.

Дословното копиране направо ме влудява. Имитаторите. Напъването да кажеш нещо, просто заради упражнението. Участието във всичко. Присъствието навсякъде. Мнението по всяка тема. Правописните грешки. Зле сглобените текстове. Липсата на идеи. Абе, много неща ме влудяват.

Липсват ми интересни интернет места на български език. Тематични, лични, фотографски, социални, интериорни, литературни, всякакви. С реални хора и емоции, не снимки на чаши с кафе и дълбокомислени чужди цитати.

Не разбирам защо жените около 40 започват да се обръщат помежду си с „момичета“ и „кучки“. Също да публикуват снимки на известни мъже и да въздишат под тях. Някой знае ли защо така се получава?

Не ми остава време за нещата, които обичам да правя. И това не ми харесва.

Открих, че оцветяването на книжки буквално ме изключва от всичко. Нещо, което напоследък намирам за трудно постижимо. Имало и книжки за възрастни. Не съм сама.

Липсват ми повече истински вдъхновители. Хора, на които да се възхищавам. От които да научавам. Интересни, дълбоки, мъдри, греещи.

Естествено бликащото остроумие е върховна наслада. Безплодните напъни за същото са си чисто наказание.
Напоследък имам кофти чувство, че се повтарям. Дали? Сигурно.

Все се заричам да стоя настрана от хора, които знам, че не излъчват съвсем чистоплътна енергия. Злини могат да сътворят, злини.

Самохвалството и ласкателството – така ненавиждам и двете.

Добрият спор е в състояние да ме вдъхнови, не знам защо повечето хора се ужасяват. Отстояването на позиция чрез стабилни аргументи, виртуозно застъпване на тези, изваждане на доводи и доказване на теории. Така приятно може да протече една вечер.  От друга страна, спор с липса на аргументи и издишащ противник може да бъде най-скучното нещо на света.

Не съм сигурна кое повече ме дразни – неосъзнатата простоватост или прикритата зад напомпани претенции такава.

Столовете Иймс някъде безплатно ли ги раздават?

/0 Коментари/by

Великата конспирация

Нашумяла напоследък и болезнена отдавна тема е толерантността. Не само тук, навсякъде. Пише се, бистри се, умува се, ама защо това, защо така, защо не иначе, как да станем по-толерантни и поради какви причини не сме достатъчно. В неделя БНТ излъчи „Животът е прекрасен, нали?“ на документалиста Светослав Драганов. Филм в духа на фотографията, която харесвам – онази наблюдаващата, избягваща поуките и готовите мисли в главата, не нагласената, а гледащата и запомняща, свидетелство без наклон и намеса. Чудесен филм наистина, от тези, които не подлежат на преразказ и нямат нужда от въпроса „А какво е искал да каже авторът?“.
Напоследък, за съжаление, наблюдавам ужасяващи примери за липса на каквато и да било толерантност и не спирам да си задавам въпроса какво трябва да се е случило на човек, за да възпита по подобен начин децата си – в тотално неуважение и неприемане на различните от него. Условно различни, а всъщност съвсем еднакви. Страх, незнание, катаклизми, тесногръдие, притеснение, комбинация от горните плюс още нещо, не знам… 
По този повод реших да направя опит за списък на най-честите „табута“, които се внушават на децата. Разбира се, не от всички и не само тук, без претенция за изчерпателност.  Велико законспирирани теми от типа „Това е така, защото аз ти го казвам“. Децата, в най-общия случай, възприемат света без натрупаните в главите ни предразсъдъци, но ние се грижим отрано да влязат в нашия шаблон. Предполагам голяма част от проблемите впоследствие водят корена си именно оттук.

Различните
Независимо дали са облечени екстравагантно, или се усмихват без видима причина, дали са по-високи, ниски, едри, слаби, шарени от нас, различните са странни, неприемливи, дори опасни. Това се втълпява, докато детето наистина не започне да се дистанцира. Или да сочи с пръст и да шушука. Точно както е наблюдавало да правят хората около него.
Талантът
На децата от малки се внушава, че трябва да са талантливи, ако може във всичко. Непременно да притежават  някаква дарба, най-добре за изпълнение пред публика. Посещават всякакви курсове, мероприятия, занятия, дори в почивните дни. Трябва да изпъкват, да ги хвалят, да бъдат звезди, да демонстрират знания, умения, интелектуални потребности, далеч надвишаващи характерните за  възрастта им (почти задължително), да са заети (обикновено допълнението е „за да не мислят за глупости“). Кварталното училище никога не е достатъчно добро, защото СРЕДАТА определяла.  Резултатa са уморени, отегчени, напрегнати, прекалено мъдри и тъжни същества, които освен тежките си чанти, носят на гърба си и 100 кила родителски очаквания.

Различната сексуалност
В Берлин, в парка Tiergarten, пред паметника на убитите от нацистите хомосексуалисти, където на екран се целуват двойка мъже, с Мартина проведохме следния разговор:
 – Защо тези двама мъже се целуват?
– Ами…. защото се обичат.
– А, така ли, добре.
В такива моменти осъзнаваш, че изобщо няма нужда от уклончиви отговори и ненужни обяснения. За едно дете на нейната възраст това звучи напълно логично и нормално. Обичат се, това е.
Барби
Струва ми се, че Барби и нейната пластмасова личност са по-скоро проблем и трън в очите на  майките. Не съм забелязала да озадачава, депресира, обременява или възмущава децата, още по-малко техните татковци. Пропорциите й били нереални, била комерсиална, повърхностна, лоша, нелепа, прекалено слаба, прекалено гримирана, прекалено руса. Трябвало да има мазна коса, пъпки, стрии и белези от секцио (?!), да е близо до реалната жена. Нека всички герои от приказките да приличат на съседите от долния етаж, направо най-добре да ги забраним. Приказките, съседите са си чудесни.
Раждането
Измислят се теории за пчели, щъркели, цветя и какво ли още не. На мен, признавам, ми е трудно да поддържам подобни версии, а и не го смятам за нужно. Чудесна книга по темата е „Дете на нулева възраст“ на Мари-Клод Моншо, толкова човешки обяснена, с прекрасни илюстрации, кратки и смислени изречения, приказка за реални красиви събития.
Сексът
Все още си спомням таксиметровия шофьор и разказа между два светофара, че детето му от две (2!) години тайно гледало порно вкъщи без никой да разбере. Сексът е от темите, които колкото повече обвиваш в мистика и забрани пред децата, толкова по-привлекателно сладки стават.

Осиновяването
Не знам защо все още се смята, че осиновяването е някаква тайна, нещо странно, срамно и неудобно, за което не бива да се говори. Ако пък се разбере, започват да се разчоплят причините защо са осиновили, как точно се е случило, от какъв точно произход е детето, ама как са се решили, ама за какво им е трябвало. Тук дори няма нужда от коментар.
Насилието
Може би защото насилието е някаква (илюзорна) форма на контрол, рядко е конкретна тема в разговорите между деца и родители. Бездомното куче е изгонено, защото по подразбиране е нападателно и хапе, детето го бият, защото е непослушно, изобщо като цяло версията е, че някой търпи насилие, защото е бил лош. Дали е точно така, това решение ли е, каква всъщност е поуката и изобщо може ли да има такава от безсмислен акт като агресията, остава подробност.
Със сигурност има още много теми, около които уж се опитваме да предпазим децата си, но постигаме точно обратния ефект. Няма идеални норми за възпитание, всички допускаме грешки, за някои от тях си даваме сметка със закъснение, уви. Но все си мисля, че толерантността и приемането на другите са способности, които се култивират с разговор, разбиране и личен пример, с времето се превръщат в навик, а не в прецедент. Т.нар. среда идва едва после. Мисля си, но  може и да греша.

/0 Коментари/by