,

Косенето е животоспасяващо

Косенето е нещо като плуването – може никога да не ти се наложи да спасяваш живота си с него, но не е лошо да го владееш. За всеки случай.

А да окосиш тревата в селския двор напролет е наистина животоспасяващо. Свързвам го с баща ми. Винаги го правеше той, а косачката му подарих преди много сериозна операция. „Дали ще имам време да я ползвам…“ ми каза той в началото на май преди 11 години. „Ще имаш, и още как!“ – отговорих му с усмивка и през сълзи.

Вадеше я от пролет до есен, косеше гол до кръста, със сламена шапка, спираше само за някоя цигара и продължаваше, докато не грейне дворът. Понякога го отменях, винаги съм обичала аромата на окосена трева и мириса на бензин. Сега, когато него вече го няма, го правя аз. Усещам някаква особена връзка, сякаш всеки момент ще ми каже „Браво, Майри, ама почини малко!“ или „Сложи шапка, много пече!“ Сякаш ще сме си пак заедно.

Вчера, след много перипетии, разбърникана част и помощ от приятел, я подпалихме. Тревата на места беше стигнала до кръста. Водопроводчикът ми подвикна от мазето: „Ти момче ли си, момиче ли, я не моем да косим цел час!“ Понякога съм и момче, не ми пречи. Е, с потник с дълбоко деколте, възможно най-неподходящ за косене. Баща ми и за това щеше да се помайтапи – малко одобрение, малко бъзик, малко критика – както само той си знаеше. Така ми липсват тези наши диалози, понякога си ги проектирам наужким – какво би ми казал, за какво щяхме да се засмеем или да поспорим. Вече трета година ми е трудно да приема, че тези разговори са в миналото. Имам чувството, че като окося, оскубя тревите и изрежа храстите, всичко ще се върне по старому, както си беше преди – пълно и гладко…

Ако си представяте косенето като лесна и проста работа, досущ като в американски филм, бъркате. Може да е такова на някоя захаросана равна морава, сглобена от еднакви чимове трева. В селски двор обаче нито е съвсем равно, нито съвсем еднородно. Има и осили, и бодили, и жилави дълги треви, и камъни. Както в живота. Хем трябва да внимаваш да не счупиш косачката, хем да не пропуснеш нещо. Като се напълни коша – изпразваш. Като свърши бензина – пълниш. Като видиш препятствия – местиш. Слънцето ти пече ту отзад, ту отпред, вадички пот се стичат по гърба и мустака. Дланите те заболяват от натискането, прасците горят, стъпалата ти стават черно-зелени, а дрехите – набити със стружки трева. Бучи ти в ушите, вибрира ти в ръцете, пресъхва ти в устата.

Чак когато целият двор стане на гладки ленти, паркираш, почистваш коша от набитите осили, изчистваш отгоре и пълниш резервоара за другия път. Изчакваш ден-два, за да изсъхне изпадналата трева и я събираш с гребло. И така до следващото косене, когато е много по-лесно, вече си отметнал най-трудната част. Както в живота.

Ароматът на окосена трева лекувал стреса. И бил предупреждение за опасност към останалите растения – да започнат да произвеждат специални вещества. Да се възстановят. Да станат пак цели. Да бъде всичко пълно. Да излекуват раните.

Което всъщност опитвам да правя и аз – всеки ден от три години насам.

/0 Коментари/by

Защо отлагаме (и това няма нищо общо със самоконтрола)


Автор: Шарлът Либърман
Източник: New York Times
Превод: Христина Борисова

Ако отлагането не е въпрос на мързел, тогава какво е?

Ако ви се е случвало да отлагате важна задача, като вместо да се заемете с нея, подреждате шкафа си за подправки по азбучен ред например, знаете, че не би било честно да ви нарекат мързелив.

В края на краищата, подреждането по азбучен ред изисква съсредоточаване и усилие – и хей, може би дори сте направили нещо повече, избърсали сте всяко бурканче, преди да го сложите обратно на мястото му. Не е като да сте излезли с приятели или да сте гледали Netflix. Вие почиствате – нещо, с което родителите ви ще се гордеят! Това не е мързел или лошо управление на времето. Това е отлагане.

Етимологично „отлагането“ произлиза от латинския глагол procrastinare – отлагам за утре. Но това е нещо повече от доброволно забавяне. Отлагането също така произлиза от древната гръцка дума akrasia – да правиш нещо против здравия разум.

„Това означава да вредиш на себе си“, казва д-р Пиърс Стийл, професор по мотивационна психология в Университета в Калгари и автор на „Уравнението на отлагането: Как да спрем отлагането на нещата и да започнем да ги правим.“

Това осъзнаване е една от ключовите причини, поради които отлагането ни кара да се чувстваме толкова зле. Когато отлагаме, ние не само осъзнаваме, че избягваме въпросната задача, но и че това е лоша идея. И все пак го правим, така или иначе…

„Ето защо казваме, че отлагането по същество е ирационално“, казва д-р Фускиа Сиройс, професор по психология в Университета в Шефилд. „Няма смисъл да правите нещо, което знаете, че ще има отрицателни последствия.“

Тя добави: „Хората участват в този ирационален цикъл на хронично отлагане поради неспособност да управляват негативните настроения около дадена задача.”

Почакайте. Отлагаме заради лошо настроение?
Накратко: да.

Отлагането не е уникален недостатък на характера или мистериозно проклятие върху способността ви да управлявате времето си, а начин да се справите с предизвикателните емоции и негативни настроения, породени от определени задачи – скука, безпокойство, несигурност, разочарование, негодувание, съмнение в себе си и др.

“Отлагането е проблем, свързан с регулиране на емоциите, а не такъв, който засяга управлението на времето ”, казва д-р Тим Пичил, професор по психология и член на групата за изследване на отлагането в Университета Карлтън в Отава.

В проучване от 2013 г. д-р Пичил и д-р Сиройс установяват, че отлагането може да се разбира като „превъзходството на краткосрочното балансиране на настроението… над дългосрочното преследване на планираните действия”. Казано по-просто, отлагането означава да си по-фокусиран върху „непосредствената неотложност да управляваш негативните настроения“, отколкото да се заемеш с дадена задача, казва д-р Сиройс.

Самото естество на нашата неприязън зависи от конкретната задача или ситуация. Може да се дължи на нещо, което поначало е неприятно и се съдържа в самата задача – почистването на мръсна баня или съставянето на дълга, скучна електронна таблица за шефа ви. Но би могло да се дължи и на по-дълбоки чувства, свързани със задачата, като съмнение в себе си, ниско самочувствие, безпокойство или несигурност. Като се взирате в празния документ, може би си мислите: „ Не съм достатъчно умен, за да го напиша. Дори и да съм, какво ще си помислят хората за това? Писането е толкова трудно. Ами ако не се справя?“ Всичко това може да ни накара да мислим, че оставянето на документа настрана и почистването на шкафа за подправки е доста добра идея.

Но, разбира се, това само се натрупва към негативните асоциации, които имаме във връзка със задачата, и тези чувства ще продължат да съществуват винаги, когато се върнем към нея, заедно с повишения стрес и тревожност, ниско самочувствие и чувство за вина.

Всъщност, има цял набор от изследвания, посветени на блуждаещите, самоосъдителни мисли, които много от нас са склонни да имат в резултат на отлагането, известни като „възприятия на отлагането“. Размислите, в които изпадаме по отношение на отлагането, обикновено утежняват положението ни и стреса, което пък допринася за по-нататъшно отлагане, казва д-р Сиройс.

Но моментното облекчение, което усещаме при отлагането, всъщност е това, което прави цикъла особено порочен. В непосредствения момент отлагането на задача осигурява облекчение – „възнаградени сте за отлагането“, казва д-р Сиройс. От основния бихевиоризъм знаем, че когато получаваме награда за нещо, сме склонни да го правим отново. Именно затова отлагането не е еднократно поведение, а цикъл, който лесно се превръща в хроничен навик.

С течение на времето хроничното отлагане има влияние не само върху производителността, но и оказва значително разрушително въздействие върху нашето психично и физическо здраве, включително хроничен стрес, общо психично разстройство и ниска степен на удовлетворение от живота, симптоми на депресия и тревожност, лоши избори, свързани със здравето, хронични заболявания и дори високо кръвно налягане и сърдечно-съдови заболявания.

Но аз си мислех, че отлагаме, за да се чувстваме по-добре?

Изглежда иронично, че отлагаме, за да избегнем негативните чувства, а в крайна сметка се чувстваме още по-зле, но е така. И отново, трябва да благодарим за това на еволюцията.

Отлагането е съвършен пример за пристрастието, което проявяваме към настоящето, нашата твърдо установена тенденция да даваме приоритет на краткосрочните нужди пред дългосрочните.

„Ние наистина не сме създадени да мислим напред в бъдещето, защото трябва да се съсредоточим върху необходимостта да се подсигурим тук и сега“, казва психологът д-р Хал Хършфилд, професор по маркетинг в U.C.L.A. Anderson School of Management.

Изследванията на д-р Хършфилд показват, че на невронно ниво възприемаме нашето бъдещо „аз“ по-скоро като непознат, отколкото като част от нас самите. Когато отлагаме, части от нашия мозък всъщност мислят, че задачите, които отлагаме – и съпътстващите ни негативни чувства, които ни очакват от другата страна, – са нечий чужд проблем.

По-лошото е, че в още по-малка степен сме в състояние да взимаме обмислени, ориентирани към бъдещето решения в условия на стрес. Когато се сблъскаме със задача, която ни кара да се чувстваме тревожни или несигурни, амигдалата – частта на мозъка, която служи за „детектор на заплаха“ – възприема тази задача като истинска заплаха, в този случай за нашето самочувствие или благополучие. Дори и да осъзнаем, че отлагането на задачата ще създаде повече стрес за нас в бъдеще, мозъците ни са програмирани така, че да бъдат по-загрижени за премахването на заплахата в настоящето. Изследователите наричат това „отвличане на амигдала“.

За съжаление, не можем просто да си кажем да спрем да отлагаме. И въпреки разпространените „трикове“ за повишаване на производителността, фокусирането върху въпроса как да свършим повече работа не засяга основната причина за отлагането.

Добре. Как да стигнем до основната причина за отлагането?
Трябва да осъзнаем, че в основата си отлагането е свързано с емоциите, а не с производителността. Решението не включва изтегляне на приложение за управление на времето или изучаване на нови стратегии за самоконтрол. Свързано е с управлението на нашите емоции по нов начин.

„Мозъците ни винаги търсят относителни награди. Ако имаме навик да отлагаме, но не сме намерили по-добра награда, нашият мозък просто ще продължи да го прави отново и отново, докато не му дадем нещо по-добро“ – казва психиатърът и неврологът д-р Джъдсън Брюър, Директор научни изследвания и иновации в Центъра за съзнание на Университета Браун.

За да се преборим с някакъв навик, трябва да дадем на мозъка си нещо, което д-р Брюър нарича „по-интересна и добра оферта“.

В случай на отлагане, трябва да намерим по-добра награда от избягването на задачата – такава, която може да облекчи противоречивите ни чувства в настоящия момент, без да причинява вреда на бъдещото ни аз. Проблемът с прекъсването на пристрастяването към отлагането е, че има безброй потенциални заместващи действия, които също биха били форми на отлагане, казва д-р Брюър. Ето защо решението трябва да бъде вътрешно и да не зависи от нищо друго, освен от нас самите.

Един от вариантите е да си простите в моментите, в които отлагате. В проучване от 2010 г. изследователи са установили, че студенти, които са били в състояние да си простят отлагането, когато учат за своя първи изпит, са отлагали по-малко, когато са учили за следващия си изпит. Те стигат до заключението, че да си простиш подкрепя продуктивността, като позволява на „индивида да заобиколи неадаптивното си поведение и да се съсредоточи върху предстоящия изпит, без тежестта на миналите действия“

Друга тактика е свързана с практиката на съчувствие към себе си, което означава да се отнасяме към себе си с доброта и разбиране в лицето на нашите грешки и неуспехи. В проучване от 2012 г., изследващо връзката между стреса, съчувствието към себе си и отлагането, д-р Сиройс установява, че хората, които отлагат, са склонни към повишено ниво на стрес и ниско съчувствие към себе си, което предполага, че съчувствието към себе си осигурява „буфер срещу негативните реакции към събития, свързани с индивида.“

Всъщност няколко проучвания показват, че съчувствието към себе си подкрепя мотивацията и личностното израстване. То не само намалява психологическия стрес, за който вече знаем, че е основен виновник за отлагането, но и активно повишава мотивацията, подобрява самооценката и насърчава положителните емоции като оптимизъм, мъдрост, любопитство и лична инициатива. Най-хубавото е, че съчувствието към себе си не изисква нищо външно – то е просто ангажимент за посрещане на предизвикателствата с по-голямо приемане и доброта, а не с размисъл и съжаление.

Това може да е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, но се опитайте да преформулирате задачата, като вземете предвид един положителен аспект от нея. Може би си спомняте за момент, когато сте направили нещо подобно и нещата са се развили добре. Или може би си мислите за полезния резултат от завършването на задачата. Какво биха казали шефът или партньорът ви, когато им покажете свършената работа? Как ще се почувствате?

Какви са другите, по-здравословни начини за управление на чувствата, които обикновено предизвикват отлагането?

Култивирайте любопитство: Ако се изкушавате да отлагате, насочете вниманието си към усещанията, възникващи в ума и тялото ви. Какви чувства са причина за вашето изкушение? Къде ги усещате в тялото си? На какво ви напомнят? Какво се случва с мисълта за отлагане, докато я наблюдавате? Засилва ли се? Изчезва ли? Причинява ли други емоции? Как се променят усещанията в тялото ви, докато продължавате да насочвате съзнанието си върху тях?

Помислете за следващото действие: Това е различно от обичайния съвет да раздробите една задача, която се изкушавате да избегнете, на малки части. Според д-р Пичил, фокусирането само върху „следващото действие” спомага за успокояване на нервите и позволява да се формира това, което д-р Пъчил нарича „слой на самозаблуда”. В началото на дадена задача можете да разгледате следващото действие просто като възможност, като че ли сте действали по метода: „Какво последващо действие бих предприел, ако бях решил да го направя, въпреки че не възнамерявам ?“  Може би щяхте да отворите имейла си. Или може би бихте поставили датата в горната част на документа. Не чакайте да сте в настроение да изпълните определена задача. „Мотивацията следва действието. Започнете и ще откриете, че мотивацията ви следва ”, казва д-р Пъчил.

Направете изкушенията си по-неудобни: Все пак е по-лесно да променим обстоятелствата, отколкото себе си, казва Гретхен Рубин, автор на книгата „По-добър от преди: Какво научих за създаването и заличаването на навиците“. Според Рубин,  можем да вземем това, което знаем за отлагането, и „да го използваме в наша полза“, като поставяме пречки между нас и нашето изкушение, за да предизвикаме известна степен на фрустрация или безпокойство. Ако маниакално проверявате социалните медии, изтрийте тези приложения от телефона си или „създайте наистина сложна парола не само с пет цифри, а с 12“, казва Рубин. Като направите това, вие добавяте пречки към цикъла на отлагането и правите стойността на незабавната награда от вашето изкушение по-трудна за придобиване.

От другата страна на монетата, Рубин също така предлага да правим нещата, които искаме да направим, колкото се може по-лесни за себе си. Ако искате да отидете на фитнес преди работа, но не обичате ранното ставане, спете облечени в екипа си за тренировка. „Опитвайте се да премахвате всяка, всяка, всяка пречка“, – казва Рубин.

И все пак, отлагането е дълбоко екзистенциално, тъй като повдига въпроси за индивидуалността и за това, как искаме да прекарваме времето си в противовес на това, което всъщност правим. Но същевременно то е напомняне колко сме еднакви – всички сме уязвими към болезнени чувства и повечето от нас просто искаме да бъдем доволни от избора, който правим.

А сега отивайте да довършите подреждането на шкафа за подправки по азбучен ред, преди това да се е превърнало в поредната отложена задача.

/0 Коментари/by

Средства за лична онлайн хигиена

Наскоро в клуба стана дума за това как крепим баланса в социалните мрежи, помага ли временното изключване/излизане и кой как спазва здравословната доза, от която не му гръмва главата.

Като човек, който почти постоянно е на устройство, реших да събера някои от моите начини за справяне с темата. Моля, не ги приемайте като правила или инструкции, а просто като нечий личен избор, в случая – моя. Не твърдя, че са универсално приложими решения, уважавам всеки избор на поведение, но на мен тези конкретно ми помагат да запазя онлайн разсъдък и хигиена.

  1. Не преследвам СНИМКАТА от определено място – за всеки притежател на личен блог или какъвто и да било онлайн проект снимките са много важни. Харесвам прекрасно заснетите кадри на приказни места, в подходящ стайлинг, поза или аранжировка, с перфектен фон и светлина. НО! Тук следва едно голямо НО. Всеки такъв кадър отнема безбожно много време, усилия и енергия, често и нерви. Да видиш мястото, да помислиш за композиция, тоалет, позиция на тялото, да не говорим за прическа, грим, аксесоари, реквизит. Разбира се, трябва и някой да го заснеме. Ако този някой не обича да снима…съвсем драматично става. После селекция и обработка. Честно казано, никога не бих си представила как емвам цялото семейство и отиваме на 100-200 км, за да получа мечтания за Инстаграм кадър – струва ми се нелепо, егоцентрично, излишно ангажиращо вниманието на всички и дори досадно. Не бих тормозила хората около себе си по този начин, съвсем сериозно. Каквото снимам мимоходом, който успее да ме щракне за спомен – толкова. Понякога снимките, на които присъствам, са едва 2-3, но и това ми е достатъчно. Осъзнавам, че ако някой иска да развива главоломно личния си проект това не е най-удачният подход, но съм на мнение, че запазва преживяванията реални, не ги натоварва с излишни дейности и не отнема от ценното време заедно. Не осъждам хората, които го правят, сигурно и в това има някакъв чар, просто избирам да не го правя.
  2. Не следя токсични хора, профили и проекти – такива, които ме напрягат, ядосват или са ми просто досадни. Колкото и да са популярни, масови и добре приети, ако не са по мой вкус – игнорирам. Така си спестявам излишно хабене на виртуално време и негативна енергия.
  3. Изключвам хората, с които сме на диаметрално противоположни позиции – в личния си профил имам малко контакти. Там не съм особено активна и нямам нужда от масово присъствие на хора, които дори не съм виждала на живо. Страниците, които поддържам, са ми достатъчни в това отношение. Рядко правя изключения, не от някаква горделивост или претенция, просто се опитвам да спазвам хигиена.
  4. Рядко влизам в онлайн дискусии и спорове – през годините се убедих, че да се опиташ културно и разумно да обясниш и защитиш позицията си в онлайн разговор е абсолютна загуба на време, нерви и енергия. Просто пропускам. Ако става дума за груба и системна дискриминация по полов, расов, религиозен, сексуален ли какъвто и да било признак – трия съответния контакт.
  5. Следя малко профили в Инстаграм – наистина нямам нужда от огромен поток, следя тези, които са ми близки, вдъхновяващи или любопитни по някаква причина. Ако ми предстои пътуване или ме интересува конкретна тема, търся дадените хаштагове, това много помага за филтриране на информацията, без да следвам 12789 профила.
  6. Не прегледам всички stories на хората, които следя – понякога са ми интересни, но отнемат адски много време. Гледам редовно историите на няколко профила, останалите пропускам. Нищо лично.
  7. Не държа да публикувам постоянно – Инстаграм профилът ми е повече личен дневник за спомени, не го развивам целенасочено и планирано, по-скоро е допълнение към блога и ФБ страницата. Когато имам нещо за споделяне, независимо дали спомен или актуален момент, споделям. Когато нямам – не публикувам нищо. Да ровя всеки ден в архива за пълнеж или да си смуча от пръстите съдържание – не, благодаря.
  8. Ако някой от контактите ми във ФБ прекалява с определен тип съдържание, просто спирам да го следвам – информация, която е специфична, прекалено професионална, извън моето полезрение, или пък на другия полюс – постоянен спам и лигавщини, безбройни снимки от ваканции или на залеза/децата/храната. Харесвам интересното споделяне, такова, от което има какво да научиш или да се вдъхновиш – да си изсипе някой картата на фотоапарата, без да се потруди да подбере, или да попълва по 120 глупави теста/игри на ден – без мен.
  9. Не харесвам по задължение – отбелязвам сърчице или син палец по убеждение, не по задължение. Мисля, че лицемерното харесване на всичко и всички не само, че не помага, ами и вреди. Човек би следвало да има критерии и да спазва разумна хигиена дори и в това. Знам, че звучи абсурдно, но дори са ми се сърдили, че не лайквам нечии неща достатъчно редовно… В социалните мрежи толкова сме се фиксирали в собствения си образ, че ако някой не го отразява достатъчно, считаме това чак за обида. Харесвам хора, които правят подбор по вкус, не всеядните, стремя се и аз да следвам този принцип.
  10. Не очаквам непременно всички да ме харесват, оценяват, одобряват – може би изглежда по различен начин отстрани, но не очаквам след всеки статус, публикация или снимка да валят купища лайкове, ахкания и възторжени ръкопляскания. Споделям, защото имам нужда или считам, че конкретното нещо би било полезно, вдъхновяващо или водещо до размисъл, не за да поставя себе си в центъра. Няма да се разсърдя, ако някой не ме харесва или не одобрява начина ми на мислене, стига, разбира се, да ми го каже по възпитан начин. За троловете – в следващата точка.
  11. Блокирам троловете – невъзпитани, заядливи и хейтърски коментари, нападки на лична основа или откровена дискриминация към някого – директно блокирам. Преди влизах в диалог, сериозно или на шега, но честно казано, намирам го за губене на време. Директно блокирам и наистина не ме интересува кой как го тълкува, уважението следва да е взаимно.
  12. Следвам хора, които споделят полезно и смислено съдържание – независимо дали просто вдъхновяващи образи, интересни линкове, забавни послания, добър хумор, умни размисли или любопитна гледна точка, просто да е нещо, от което научаваш или което те кара да мислиш и чувстваш – именно това е ценното на този вид общуване, така си мисля.
  13. Не следвам хора, които отчаяно търсят внимание по всякакви начини, кралици на драмата също  –  голямо no, no, no.
  14. Не предизвиквам нарочни дискусии в Инстаграм – може това да помага за engagement-а и алгоритмите, но да си задаваме въпроси като в час не смятам, че е опция, освен ако не сме под 18. Да не говорим това колко време изисква – отговаряне на коментарите, насочване на темата, преглед за грешки, т.н. Ако възникне естествен разговор – ок, но изкуствено предизвиканите не са моето нещо.
  15. Запазвам интересни текстове и материали за четене за по-късно – ако просто скролвам и нямам време да отворя конкретен линк, запазвам го за след това. Така нито чета по диагонал, нито прекарвам часове, отваряйки линк след линк на момента. Когато имам повече време съм по-спокойна и четенето е удоволствие, не препускане.
  16. Не говоря с половинката си чрез коментари – наистина ми се струва нелепо с Тито да си чатим под моя снимка, докато стоим в кухнята или един до друг на плажа, например. Коментари от сорта на „прекрасната ми жена“,  „благодаря на жената, която ми родите прекрасните деца“, „изглеждаш прекрасно, скъпа“, „честит рожден ден на единствената и уникална …. (име)“ също са ми голямо no, no, no. Предполага се, че тези неща си ги казваме един НА друг и един ЗА друг, не за аудиторията.
  17. Не следвам всичколози – знаем ги всички – онези ФБ гурута, които имат мнение по ВСЯКА тема и всяко тяхно мнение е последна инстанция. Багам надалече от подобни експерти – с компетентна позиция по всичко – от балет, през футбол, счетоводство и изкуство, до образование, хирургия и психология.
  18. Старая се да не се изказвам по всеки въпрос – в тясна връзка с горното. Не смятам за нужно да оформям патетичен статус по всяка актуална и злободневна тема, оставям това на ФБ експертите, те разбират от всичко.
  19. Не държа да присъствам на всяка снимка – ясно, че това помага за сърчицата, алгоритмите и любопитството, но мен лично ме натоварва. Да преекспонираш физическия си образ, освен ако не го изисква професията/заниманието, ми се струва като натрапване и лош вкус.
  20. Не снимам храната си – никога не съм могла да стана по средата на масата и да се въртя половин час, за да си снимам чинията. Натоварва ме, а и честно казано ми е неудобно. Ако е нещо наистина фотогенично и искам да го имам за спомен, щраквам го както и да е, почти скришом. Харесвам подобни кадри, разбира се, в някакъв контекст, не просто манджата сама по себе си, но избягвам да го правя, изнервя ме.
  21. Офлайн срещи – независимо дали е по работа, с приятел, събиране, вечеря навън – държа телефона си в чантата от уважение и към събеседника, и към себе си. Да се видиш с някого и да си прекарате времето в селфита, обработка и публикуване (често срещано, особено в заведения) или в чат с някой друг – не го практикувам. Освен ако не е нещо наистина спешно, може да почака.

И сега, в края на това материалче, всеки истински инфлуенсър би попитал: А вие, приятели, как запазвате онлайн разсъдък и хигиена, споделете в коментарите!  🙂

/0 Коментари/by

Ерата на завистта: как да бъдем щастливи, когато животът на другите изглежда безупречен

Източник: The Guardian (със съкращения)
Автор: Moya Sarner
Превод: мой

Преди около 5 години вечерта получих съобщение от приятел, с което ми съобщаваше, че е селектиран за журналистическа награда. Помня, че стомахът ми се сви, получих световъртеж, стиснах зъби и някаква тежест сякаш се стовари върху гърдите ми. Така и не успях да заспя през онази нощ…

Пет години преди тази случка, докато бях студентка, ровех из Фейсбука на колежка от курса, която познавах бегло. Кликнах на нейни снимки – очевидно подпийнала и развеселена се забавляваше с приятелите си в някакъв клуб. Развали ми се настроението и получих задух…

Чудила съм се защо тези спомени ме преследват и от време на време изплуват, защо не са избледнели заедно с всички ежедневни незначителни кликвания в социалните мрежи. Причината е проста – за всичките ми 32 години, това са моментите на най-силна и болезнена завист, които съм преживявала. Дори не бях кандидатствала за  тези журналистически награди и даже не си падах по нощните клубове, но при вида на онова съобщение и чуждите снимки толкова много ми се прииска да ми се случи същото, че се почувствах все едно са ме ударили силно в корема и нямам въздух.

Живеем в ерата на завистта. Завист за кариера, деца, храна, бицепси и ваканции. Кажете произволно нещо – има вид завист за всичко. Хората открай време са изпитвали това чувство, което Аристотел е определил като „болка при вида на нечие щастие“, мисъл за „онези, които имат онова, полагащо се на нас“. Около 12000 години преди завистта да влезе в списъка с греховете.

С развитието на социалните медии, казва Етан Крос, професор по психология в Университета Мичиган, който изучава въздействието на Фейсбук върху живота ни, „завистта е доведена да крайност“. Постоянно сме бомбардирани от „обработени с Фотошоп животи и това упражнява такъв натиск, на какъвто не сме били подлагани никога преди като човешки вид. А това хич не е добре.“

Клиничният психолог Рейчъл Андрю споделя, че наблюдава все повече случаи на завист в консултантския си кабинет при хора, които „не могат да имат лайфстайла на другите“. Употребата на платформи като Фейсбук, Инстаграм, Туитър и Снапчат, казва тя, задълбочават този психологически дисонанс. „Социалните мрежи всъщност правят възможността за сравняване съвсем достъпна. В миналото хората са завиждали на съседите си, а сега могат да се сравняват с целия свят.“ Уинди Драйдън, един от водещите практикуващи когнитивна поведенческа терапия нарича явлението „епидемия на сравнението“ (comparisonitis).

/0 Коментари/by

Между Фрида, Марлене и Стар Трек – историята на моите вежди

Годината е далечната1994. Няколко момичета сме на първото си пътуване до Париж. Тийнейджърското вълнение е ясно, но за друго иде реч тук. ВЕЖДИТЕ!

Майка ми на няколко пъти, деликатна както винаги, се опитва да ми подскаже, че тази форма не е оптималната, но ние с братовчедка ми току-що сме започнали яростно да скубем наред и дума не даваме да се каже. Марлене Дитрих може само да ни завижда за онази форма – извити, тънки и равни от край до край, придаващи на лицето нещо средно между безкрайна тъга и невинно учудване. Изглеждаме нелепо, но ще го осъзнаем години по-късно.

Понеже през годините веждите ми са претърпявали феноменални промени, а и до ден днешен рядко виждам жени с нормално оформени и все пак пасващи на лицето такива, реших да събера основните грешки, които съм допускала, дано някой ги избегне, четейки това. Ако ли пък не, винаги има шанс да си се посмее на глупостите си след време.

Тотално девствените вежди

Имам гъсти и доста тъмни вежди, които през тийнейджърските ми години исках почти да унищожа. Ако тогава знаех какъв тренд ще бъдат естествените косми над очите, изобщо нямаше да ги пипам. Имаха нужда от съвсем леко оформяне, никога не са ми били сключени или извън конрол, но тук-таме можеха да бъдат пооскубани. Е, от тотално естествен вид, преминах директно към вежди на холивудска актриса от 20-те.

Стил Марлене

По онова време бяха модерни тънички, символични, почти с дебелина на косъм вежди и всички си го причинявахме. Никой тогава не ни беше обяснил, че дори и съвсем тънки, веждите не могат да бъдат равни от началото до края – това придава нелеп, тъжен и изненадан вид, който на младото тийнейджърско лице стои зле. Всъщност стои зле на всяко лице.

Ултра късите вежди

Това беше периодът, когато реших, че трябва да скъся почти наполовина веждите си от вътрешната им страна, започваха някъде от средата на окото и приличаха на странни запетайки над очите. Освен страшно неестествено, тази форма дава един постоянно изморен и отегчен вид. УЖАС!

Стар трек веждите

Знаете ли го онзи герой от Стар Трек, дори не помня името му, но веждите, о, веждите! Плътни и рязко изстрелващи се нагоре по челото към линията на косата в почти равна линия, без арка и нормална форма. Е, това беше следващия ми модел (даже и с подобен бретон!). Смятах, че този тип вежди отварят окото ми и ми придават по-стилен вид. МУА-ХА-ХА!

Изцяло изместените вежди 

Скубех ги до средата отвън и ги рисуват с молив. Сутрин се налагаше да тичам до банята, за да ги наглася, а във всеки един момент се чудех дали нещо не ми се е размазало. Пълен смях. Когато формата на веждите се промени изцяло, костта, чиято линия всъщност следват, издава къде са били първоначално и положението е…гротеска.

Прекалено светлите вежди

По принцип работа на добрия фризьор е да промени цвета на веждите при изсветляване на косата, но ако той го порпусне и правите това сами у дома, мога да се обзаложа, че ви се е случвало да се разсеете за минута и да се окажете с платинено руси вежди. Е, добре че има моливи и гелове, които замазват положението, на слънце обаче истината лъсва. Боята за вежди е някакъв вариант, но пък се измива съвсем бързо.

Прекалено тъмните вежди

Освен ако не сте ранната Мадона или Лейди Гага, руса коса с много тъмни вежди е голямо ноу-ноу-ноу. Силният контраст между коса и вежди състарява и придава излишна драма.

Квадратните вежди

В природата остри ръбове няма, така е и при веждите. Дори да се налага оформяне, остри ъгли в началото на веждите са неестествени и смешни. Много честа грешка.

Прекалено подчертаните вежди

Откакто са актуални плътните и гъсти вежди, по улиците и екраните срещаме истински Фрида Кало гайтани, които нито отиват на лицето, нито стоят естествено, нито естетически са приемливи. Каквато и корекция на каквото и да било да се прави, тя трябва да следва естествените линии, иначе е просто комична.

Опит за симетрични вежди

Веждите, както и двете половини на лицето, няма вариант да са напълно идентични и перфектно симетрични. На 20 обаче това не ми беше съвсем ясно и всячески се опитвах да ги уеднаквя. Е, ефектът е потресаващ, не опитвайте това у дома.

След всички тези гафове и години оформяне на вежди, сега поддържам моите в максимално естествения им вид. Доволна съм, че в ерата на скубането не ги унищожих с драстични методи и сега мога да си ги „нося“ автентични. Съвсем леко оформяне, ако косата ми е по-светла от естествената, 1-2 тона изсветляване (доста тъмни са моите). Понякога подчертаване със сенки за вежди и гел, понякога съвсем натурални. Време им е да си почиват.

Накрая ви поздравявам с нагледен урок за естествено оформяне на по-плътни вежди от моята най-любима изобщо гримьорка в You Tube – Andreеa Ali, трябва задължително да се гледа!

Източник заглавна снимка

 

/0 Коментари/by
,

СуперЕрик

Август, миналата година, малко преди рождения ми ден, на село.

Всеки ден ставам в 6.30 – 7.00, нахлузвам каквото ми попадне, слизам долу, пия едно кафе, чаша вода, прекрачвам зелената порта и се отправям на разходка край реката. 5-7 километра  ходене, малко йога, дълбоки вдишвания и, да кажем, медитация. „Ама ти верно ли претръкваш по 5 километра?!“ – учудено попита братовчедът Гошко, когото случайно срещнах в храстите, докато ловеше риба. Бел.ред (от лехчевски) претръквам – извървявам, изминавам. Съвсем вярно. Толкова рано сутрин сме само аз и козите – компания приятна и вглъбяваща.

На 7 август, малко след 7, затръшвам портата зад себе с и бодрo тръгвам по селския път към барата преди жегата да е станала непоносима и за козите, и за мен. Само няколко метра по-надолу чувам жално скимтене откъм каменния зид на пустееща съседна къща. Рязко обръщам джапанките надясно и що да видя – малък черно-бял господин на не повече от два месеца се е възкачил най-отгоре и не може да слезе. Помагам му, погалвам го и продължавам. Не знам чий е, изглежда добре, чистичък и здрав, а и не сме планирали домашен любимец, нали така. Момчето тръгва след прашните ми джапанки, чак до реката, въртейки весело опашка, която прилича на четка за рисуване – тънка, заострена, накрая с малко бяло. Има прелестни очи и черна вежда, все едно облечен с фрак. Два пъти преплува бързея с риск да го отнесе водата, прави ми компания през цялата разходка, издържа дори на медитацията, връща се с мен до вкъщи и се заковава под команда пред портата.

 

Децата са се събудили и цвърчат от радост при вида на господина, който се е свил на сянка и покорно чака, без дори да скимти или досажда. Храним го няколко дни, а след поредния опит да ни убеди, че  „ако го пуснем вътре, ще се привържем“, майка ми казва „да“ (все пак тя е господарка на къщата и има решаващата дума за всичко на тази територия). Изкъпваме го, сресваме „фрака“, изваждаме купички за храна и вода и ошмуленото паленце внезапно се превръща в пухкава плюшена играчка. Мартина му измисля име – Ерик – като принца от Малката русалка. Яхвам велосипеда и след издирване през цяло село откривам ветеринаря – за обезпаразитяващи таблетки и шампоан против бълхи. Кило и половина, казва той, след като е премерил кучето Ерик в празен плик от торна смес.

Всички сме влюбени и някак подозираме, че оттук нататък ще бъдем заедно.

Ерик расте и хубавее, и в началото на октомври, затваряйки летния сезон и зазимявайки къщата, го водим в София.

Вариант А: ваксинираме го, вадим му паспорт, слагаме му чип и му намираме любящо семейство.
Вариант Б: ваксинираме го, вадим му паспорт, слагаме му чип и остава при нас.

Повече от ясно е, че сме се привързали безвъзвратно. Майка ми е права за пореден път. И Тито, и аз сме гледали цял живот кучета, обичаме ги и сме свикнали с тяхното присъствие, имаме навиците и знаем какво да очакваме. През 2014 загубих моята Кая и наистина не бяхме обсъждали темата „Ново куче у дома“. Децата  ги обожават, нямат страхове, паранои и притеснения. Единственият проблем остава алергията на Мартина, която не знаем дали няма да се активира от кучешката козина. Намирам вариант и механизъм за  осиновяване, в случай, че не можем да го задържим, и решаваме да изчакаме месец-два, за да проследим как ще се развият нещата.

Междувременно купуваме каишка, купички, легло, играчки, специална храна, солети за зъби – всеки отглеждал куче знае колко вълнуващи, емоционални и леко страскащи са тези приготовления и първите месеци с новия член на семейството. Кухненските столове са вече изгризани, значителна част от лайсните в коридора изтръгнати и изядени, на места стената е издрана до мрежа, но хей, ние и без това сме за ремонт, който само отлагаме. Бършем пиш и ако по няколко пъти на ден, но този миловиден черно-бял Ерик е така любвеобвилен, благодарен и чаровен, че дори не можем да му се сърдим.

Заживяваме заедно и толкова го обикваме, че дори не можем да си представим как бихме го дали на друг. От алергията нито и следа,  Ерик официално става наш. Бързо свиква с правилата, сякаш разбира всяка дума. Започва да пътува, да се катери из планини, да идва с нас навсякъде, а когато това е невъможно, намираме му чудно място за седмица-две, където е на свобода, открива нови приятели и му приготвят шишчета с морков и кремвирш (за него ще разкажа друг път).

Всичко е чудесно и прекрасно до 22 февруари. На път към парка Ерик се отскубва рязко от нашийника и хуква към платното. Няма да навлизам в детайли, но резултатът е шок за цялото семейство, извадена ябълка на десния крак, оголени до кокал рани, уплаха и болка за него, стрес, страх, ужас и притеснение за нас. Все пак имаме късмет, пораженията можеха да бъдат фатални, само с няколко секунди разлика. Екипът на Добро хрумване дава най-доброто от себе си (БЛАГОДАРИМ ИМ!), следват ехографи, кръвни проби, скенери, операция, престой, изписване. През следващите седмици Тито е медицинско лице и всеки ден сменя почти професионално превръзки, а всички пазим Ерик да не се качва и скача, за да не натоварва крака. Е, всичко е добре, когато завършва с весела песничка – след месец той е напълно възстановен и тича като луд из селския двор.

История с щастлива развръзка и купища любов, които това четирикрако прекрасно същество ни донесе. Всички препятствия, през които преминахме заедно, ни накараха да го заобичаме още повече, а и ни сплотиха безкрайно като семейство. Често си говорим, че сякаш в Ерик са се вселили душите на всички наши предишни кучета, които сме изгубили през годините, и на които понякога сме били прекалено заети да обръщаме достатъчно внимание.

А той, той е просто специален – извънредно съобразителен, безкрайно благодарен, умен, енергичен, игрив, гальовен, изразителен, емоционален. Че е красив се вижда с просто око. Любовта, която тече като ток между него и децата е може би едно от най-красивите и смислени неща, за което мога да се сетя. Безгранична и безусловна любов, която наистина няма аналог.

И понеже Ерик е намерен, бездомен, безпороден и осиновен (лехчевски аристократ, както често се шегуваме), иска ми се да кажа нещо за този тип кучета. В никакъв случай не ги подценявайте, нито се страхувайте от тях, те са извънредно интелигентни и устойчиви, свикнали са да не бъдат натрапчиви, глезени и досадни, имат купища енергия и любов, която само чакат да раздадат. Ако сте решили да си вземете домашен любимец, моля, прочетете текста по-долу. Дори и само един човек да убедя, пак си е струвало.

  1. Подминете зоомагазините и незаконните развъдници, защото голяма част от проблема с популацията на бездомни животни идва именно от тях. Безразборно размножаване с търговска цел (или просто да си имате още малки) и много животни с проблеми и заболявания (или незадоволителен за продажба външен вид), които просто биват изхвърляни на улицата.
  2. Помислете добре какво куче искате, но не само като външен вид, а и като характер. Проучете особеностите на породата и какви грижи изисква тя. Често кучета биват изхвърляни, защото са трудни за възпитание и на някой просто не му се занимава.
  3. Ако децата искат куче, а не допускате идеята то да е в дома ви, вариантът просто да вържете куче в нечий двор, най-често на роднина, който нито знае, нито умее да се грижи за него, не е добра идея. Често дворните селски кучета страдат също толкова, колкото уличните – държат ги с години вързани, на малко и непълноценна храна, с множество здравословни проблеми.
  4. Помислете дали изобщо и защо всъщност искате породисто куче. Защото е модерно? Защото дадена порода е много актуална? Защото кучето е фотогенично и ще стои добре в Инстаграм или на новия ви килим? Защото всички имат точно такова куче? Защото всички имат някакъв домашен любимец? Защото просто ви се струва сладко и готино? Защото ще ви направи по-яки и интересни? Ако някой от отговорите на тези въпроси е „да“, по-добре не си взимайте куче, наистина. Ще спестите и на него, и на себе си много неприятности. Породите напоследък са се превърнали в категоричен статус символ, а все пак става въпрос за живо същество, не за маркова чанта.
  5. Не пренебрегвайте миксовите породи. Обикновено те са страшно адаптивни, издръжливи и силни като характер и физика. Едва ли избирате приятелите си по външен вид, цвят на косата и форма на ушите, не постъпвайте така и с кучето. Обнадеждаващо е, че все повече млади хора се спират именно на освиновяването/спасяването като вариант.
  6. Не се страхувайте от бездомните животни. Те са били на режим „оцеляване“ и всяка грижа и внимание за тях са истински подарък, който не само оценяват, а и връщат стократно под формата на любов и привързаност.
  7. Ако смятате, че диванът или столовете са по-важни от това да имате истински приятел, за когото не е важен нито социалният ви статус, нито материалното положение, марката на телефона, симетрията на чертите на лицето или къде ще почивате лятото, помислете си пак. Вещи се купуват, емоции не, колкото и изтъркано да звучи, често го забравяме.
  8. Моля ви, не плашете децата си без основание! Навсякъде е пълно с големи и малки с параноичен страх от всякакви животни – от мравка до слон. При вида на най-малкото и безобидно куче на каишка хора подскачат, бягат и крещят, залостват се или се покатерват на върха на дървото. Изключвам възможността всички те да са били хапани, по-вероятно е дълго да са били наплашвани. Редовно срещам родители, които втълпяват на децата си, че кучетата са мръсни, лоши, зли и опасни, не знам защо го правят, но като резултат се формират плашливи, изнежени и несигурни млади хора, които тотално са изгубили връзка с природата, а животинският свят за тях се изчерпва със зоопарка.
  9. Посетете някой приют и ще се убедите какви прекрасни същества живеят там. Ще се убедите и колко лоши, ужасни и жестоки можем да бъдем хората… Бити, измъчвани, гонени, горени, стреляни и влачени с кола кучета и котки, които въпреки всичко са запазили вярата и доверието си в човека.
  10. Не забравяйте, че не купувате/взимате домашен декор или реквизит за снимки. Кучетата са живи същества, много често по-разбиращи и умни от нас. И имат нужда от някой, който ще се грижи добре и отговорно за тях.
  11. Помислете добре дали можете да поемете тази грижа преди да направите решителната стъпка. За доброто на всички.

А на Ерик тепърва му предстоят много неща – пътувания, разходки, игри, приятели. Предстои му и кастрация, което смятаме за задължителна и разумна мярка. Вяваме, че ще се възстанови бързо и неусетно и след нея, само както той си знае. Много често напоследък ни питат: „Ама как се навихте, с две деца, пък и куче, голямо при това!“. Същия въпрос ни задаваха докато бях бременна с Матеа… Ами то това е животът, дами и господа, не е нужно да се навиваме и да изчакваме до безкрай за перфектния момент.

Продължаваме да му измисляме десетки галени имена, да му се радваме ежеминутно и да сме благодарни, че го срещнахме. Че ни показа на какво сме способни в критични ситуации, че се обичаме повече, отколкото сме подозирали и че да бъдем заедно с него е невероятно приключение.

Посещения и разходки на кучетата във Фермата/Animal Rescie Sofia се организират всяка събота и неделя след 11 ч. (тази седмица само в събота – 05 май!), а при желание можете да помогнете на дейността им и със средства, сега имат нужда от това повече отвсякога=> 

Съществува и специална група за разходките, в която можете да зададете въпрос или да се комбинирате с някой, който има нужда от транспорт до Долни Богров. Уверявам ви, че ще бъде емоционален и запомнящ се момент – и за вас, и за децата около вас, най-вече за кучетата от приюта. А и кой знае, напълно възможно е след някое посещение да се приберете с нов член на семейството.

/6 Коментари/by

8 години LaMartinia – отговорите

Как започна всичко – със снимането или с писането?

Ще прозвучи като абсолютно клише, но пиша още от малка. Съчинявах и разказвах истории на пишещата машина на баща ми, в тефтери, на хвърчащи листа, в празни тетрадки и дневници. Имах и поетичен период, първо оптимистичен и ведър, а по времето на пубертета, разбира се, кахърен и драматичен.  Харесвам историите – и да ги слушам, и да ги сглобявам. Снимането дойде много по-късно – след раждането на Мартина.

.Каква емоция ти носеше блога в началото, каква твоя потребност задоволява 8 години по-късно?

Тогава и до ден днешен – уют, удоволствие, спокойствие. Ако имаше напрежение и принуда, сигурно отдавна да съм го зарязала. Много познанства, приятелства и контакти, разговори, споделени истории, поуки.

Блогът е като кутия за спомени, като психотерапевт, на когото разказваш, за да ти олекне. Това не се е променило нито на йота през тези 8 години.

Мисля, че няма да сгреша, ако кажа от името на всички, че обичаме да споделяш преживяванията си около децата си с нас, независимо дали е само с кадри, дали са придружени от текст. Обсъждала ли си с М&М, с голямото М, всъщност, че има там едни хора, които четат един твой блог с едни твои деца и т.н.? Как понася… хм… славата на всички ви, не ме бий? 😛

Съвсем доскоро Мартина въобще не се интересуваше от този мой блог, а и вкъщи не се говори за него, никога не е бил тема за семейни дискусии. Показвам им  от време на време снимки и преживявания, които са забравили, книжките с Мара и Мартина, но като цяло не се фиксираме върху това. Наскоро обаче, минавайки покрай бюрото ми, подхвърли с доза съмнение и свъсени вежди: „Мамо, ама наистина ли има едни хора, които чакат да видят какво ще напишеш?“ Мисля, че всъщност искаше да каже „По-добре не се занимавай с глупости“.  Та, блогът не е фактор у дома, както виждате.

С Мартина отдавна съгласувам какво мога да публикувам и какво не (което касае нея, разбира се), правя го само след нейното одобрение. Но общо-взето не й пука особено, безинтересна съм й в това отношение.

Славата мислех да не коментирам, ама нали обещах на всичко да отговарям. Много ми е важно да не се приемам на сериозно, непрекъснато самоиронизирам по темата с популярността и публичния образ. През годините умишлено съм изтласквала назад всякакви мероприятия и действия, които биха фокусирали към  това, което правя, що се отнася до блога. Обичам вниманието, но не и това драпане за разпознаваемост и показване на всяка цена. Много се забавлявам с хора, които изведнъж грабват под мишница статут на някакво “селебрити”. Всъщност е колкото забавно, толкова и тъжно…

Как успяваш да се явиш на явка винаги сресана, подредена, гримирана, с маникюр и същевременно – небрежна и естествена? И всичко това да изглежда сякаш е супер лесна и бърза част от живота, че чак не заслужава да ѝ се обръща внимание?

Всъщност не съм се замисляла, честно. Гримирането и косата са ми навик – нещо като миенето на зъбите, механичен и неосъзнат, убедена съм, благодарение на майка ми. Смятам го не толкова за суета, колкото за уважение – към себе си, към семейството, към хората, с които общувам.

Не отделям много време – 5 минути за ежедневен грим, ако косата ми е безформена – връзвам я, още 5 минути. Не приемам обясненията, че трябва да имаш свободни 3 часа сутрин, за да го правиш. Още повече, имам две дъщери, за момичетата е много важно какъв пример имат вкъщи. Ако съм раздърпана, по анцуг, с мазна рошава коса и  промито лице, вечно изтощена и оплакваща се, най-вероятно е и те да придобият този модел за логичен, когато пораснат. Рядко са случаите, в които не си намирам кусури, много съм самокритична, но се старая да не мрънкам вкъщи – “надебеляла съм”, “косата ми е кофти”, “не се харесвам”, т.н. Или взимам мерки, или просто се одобрявам такава, каквато съм в момента.

Харесвам поддържани жени, които го правят по естествен начин. Предполагам е достатъчно да го приемаш като нещо допълнително в ежедневието, не като фокус, за да не е натрапчиво и прекалено.

Как подбираш битките си, или кое ангажира вниманието ти и може да наруши баланса на силите, да те откъсне от ежедневието и да те заведе другаде?

През годините се научих да не се хвърлям емоционално във всичко, което ми се изпречи на пътя, да не приемам всички битки за свои, за да имам енергия за най-важните. Това особено се засили след смъртта на баща ми – много неща отпаднаха изцяло и се превърнаха във фонов шум, буквално. Животът е просто примигване и няма много време за губене в алабализми.

Много неща ме отчайват и натъжават, други ме правят гневна и безсилна, но се старая да действам в посоки, където съм полезна, а не просто присъстваща. Да съхраняваш себе си от време на време не е егоизъм, така си по-ефикасен в това, в което наистина те бива. И не значи, че не се раздаваш и не работиш в полза на другите,  просто канализираш енергията и усилията си правилно. За мен каузите, които човек избира, не бива да се превръщат в диктатура – ако някой не приема присърце моята кауза, значи е автоматично враг. Хората се  вълнуваме от различни неща, моята реалност не е задължително да бъде общовалидна и универсална. Трябва да уважаваме решенията на другите и причините за тях.

Коя дума, измежду етикетите в блога ти, е най-често използвана от теб?

Истината е, че все още не са надлежно подредени, но по статистика – “вкусове”.

Каква е ролята на червената гривничка на китката ти?

Нося ги от около 15 години, моите късметлийски конци. Задължително от един и същи вид и задължително на двете ръце (съхраняват се потоците на енергията). Навремето си внуших, че носят хубави неща и оттогава не ги свалям. Връзвам и на други хора и наистина започват да им се случват щастливи събития – намират си нова работа, партньор или призвание, задомяват се, раждат им се деца. Съвсем сериозно!

Кое ти е най-омразното домакинско задължение и как се справяш с него?

Чистенето и гладенето. Някак все ми се струват губене на време, досадни и монотонни са ми, но рядко ползвам помощ за почистване, а гладенето с новата ютия е почти песен. Та, боря се.

С кое свое качество не се гордееш (или даже не си харесваш)?

С кое да започна – прекалената импулсивност и емоционалност; непостоянството; липсата на търпение; избухливостта; припряността; нервните изблици. Не че не харесвам, но понякога много ми пречи болезненото чувство за справедливост. А най-много ме тормози това, че оставям всичко за последния момент!

На какво те научи проектът Parentland?

На повече търпение, на постоянство и следване на линията без отклонения. На подбор на битките и каузите. Да разбирам по-добре причините за действията на другите. Да влизам в чужди кожи.

Започнала си да учиш испански изначално заради любовта към звученето на езика (или друга), или пък самото му учене е предизвикало тази любов? Какво още ти даде този език и въобще испанската култура?

Избрах го, защото ми звучеше интересно и някак екзотично, вълнуващо. И никога не съм съжалявала. Испанският е необятен – от Европа, до Латинска Америка, във всякакви нюанси и превъплъщения. Гъвкав, красив, емоционален, богат, многопластов, благозвучен, мелодичен. Дал ми е много приятелства и контакти, винаги и навсякъде има по някой, който го владее и общувате спокойно. Испанският дава свобода и страст, възможност да четеш прекрасна литература в оригинал и да се оправяш спокойно по света, в комбинация с английския и италианския в моя случай. Въобще, ако бих насърчавала децата си в нещо, това са езиците.

Смяташ ли нещо за нереализиран свой талант/потенциал? Рисуването например?

Вероятно са много, не защото съм безкрайно талантлива, а защото съм хаотична и непостоянна и със сигурност съм пропуснала да задълбая в неща, в които ме бива. Рисуването  – едва ли, правила съм опити, но не го смятам за вродено умение.

Моят въпрос се роди тази сутрин. Има ли случка (или изобщо НЕЩО) около поддържането на блога и страницата му тук, след която си се почувствала много зле? Нещо, което те е обидило/ наранило/ събудило вина или угризения/ разстроило за дни? Ако ти се разказва, разкажи. 

Много зле като че ли не. Имало е неща, които са ме обезсърчавали или демотивирали, но чак да изпадам в дупки задълго, май не. Наранявало ме е откровеното копиране. Copy/paste поведението ми действа демотивиращо, способна съм дори да зарежа нещо, само защото всички започват да го правят. Не се вживявам в някаква роля на визионер, но когато виждаш почти дословно свои изречения, словоред и начин на изразяване просто е кофти. Не влизам никога в дискусия по повода, просто натискам unfollow.

Понякога са ме разстройвали и разгневявали заядливи и откровено злобни коментари, в началото се обяснявах, после спря да ми пука и просто ги игнорирах. Вбесяват ме анонимните излияния, човек трябва да има кураж да застане с името и лицето си, независимо от позицията, която поддържа, другото е мишкуване.

Не ме обиждат, по-скоро ме дразнят заяжданията или съмненията, когато има публикации с брандирано съдържание. Не се случва често, но все пак… Много държа на филтъра, публикувам рядко такива заради баланса и подбирам много внимателно хората, с които работя. Ако не съм напълно убедена и нямам свободата да бъда откровена, просто отказвам. Затова и подмятания по темата ме натъжават.

Какъв крем за лице ползваш, и козметични процедури?

Ползвам козметика за лице на френските марки  SOTHYS, PAYOT, OXYNERGY и FUSION MESO. Кремовете сменям според сезона и нуждите на кожата (смесена е моята), задължително целогодишно съм с  продукт с SPF филтър. Като процедури – мезотерапия и пилинг от време на време. Не съм от жените, които висят по салони всяка седмица, но обичам да ползвам продукти, които харесвам.

Единствено от вкъщи и върху блога ли работиш? 

Освен по блога, работя и по сайта PARENTLAND.BG, който създадох преди точно две години и отнема доста от времето ми. Външен автор съм в различни проекти и партньорства, contributor в GETTY IMAGES, помагам в семейния бизнес на Тито, имам и нови планове в ход. Само от вкъщи, да, не ползвам собствен или споделен офис.

Как съумяваш да се самодисциплинираш откъм служебните задължения при това че работиш от вкъщи?

Работата в домашен офис може да бъде както много приятна и даваща свобода, така и доста коварна. Изкушението да изпереш или сготвиш между два имейла е винаги голямо. Нямаш работно време, всичко се смесва. Но пък ако утре решиш да работиш от друг континент, примерно, нямаш грижи, стига да разполагаш с бърз нет. Не се самодисциплинирам, хаотична съм, нямам строги планове и графици, но държа винаги да спазвам срокове и уговорки. Справям се по интуиция и в естествен ритъм, който понякога е невротичен, но това е положението.

С колко средно хора общуваш на ден през делничните дни?

Виртуално с над 20, може би, главно чрез имейли. Реално с 10-ина да кажем.

По цял ден ли си вкъщи през седмицата, работейки от вкъщи?

Не, имам срещи навън, процедурни задачи (банки, счетоводство, институции), както и рутинни като пазаруване, взимане на децата и разходки с кучето.

Спазваш ли хранителен режим и тренировъчен такъв?

Нито едното, нито другото. С второто хич не се гордея. Против диетите съм, но от време на време, след като прекаля, се ограничавам. Липсата на редовен спорт е проблем, най-вече заради статична работа на бюро. Всяка пролет си обещавам да го променя, да видим тази как ще е …

Щастлива ли си? И кое те прави, ако да?

Да! И не ми е неудобно да си го признавам. Правят ме щастлива стандартните неща – човекът до мен с това, че ми дава свобода, подкрепа и любов; децата с непрестанната си непресторена обич и изобретателност; майка ми с високия си дух и постоянната грижа и търпение; близките с това, че мога да разчитам на тях по всяко време; приятелите с присъствието, разговорите и вдъхновението; непознатите – с различността и пъстротата си. Още –  храната, хоризонтите, свободата да избирам, красотата във всичко, природата, изкуството, музиката, добротата, качествената работа, старанието, креативността и създаването във всичките му форми.

Откъде черпиш вдъхновение, смисъл, мотивация?

От живота – толкова хубав, въпреки всичко. И толкова недостатъчен.

По колко време отделяш на дечицата на ден ?

Вечер и уикендите. През останалото време са на училище и детска градина. Не обичам да ги задушавам със себе си, искам да им давам свобода и пространство.

А на мъжа?

Вечер и уикендите също, както и поне веднъж годишно ваканция само за нас двамата, през която сме като деца в лунапарк, хаха.

Би ли споделила как дойде моментът с монетизирането на блога (какви действия предприе) и до каква степен се е развило то днес- някакви съвети за новобранци (и не само)?

През първите 4-5 години отказвах всякакви предложения за брандирано съдържание. Не смятах, че му е дошло времето, някак си се опасявах да не разваля нещата. Едва преди 3-4 години започнах да включвам брандирани публикации, които подбирам много внимателно и проверявам щателно преди да приема предложението. Смятам, че е важно да бъдат ненатрапчиви и напълно откровени, както и да не се прекалява с броя им. Блогове с изцяло брандирано съдържание приемам за рекламна брошура и честно казано са ми безкрайно скучни. Но когато всичко е помислено, изпипано и умерено, не смятам, че има нещо лошо в това.

Относно съветите – през есента организирахме семинар “Лично за личния блог”, там бях включила цял модул за брандираното съдържание и партньорствата с много примери, съвети и споделен опит. Обмисляме дали да не го проведем за втори път тази година с допълнено съдържание, ще анонсирам в страницата, когато му дойде времето.

Мария, би ли могла да дадеш няколко примера по твой избор, за съдържание в партньорство, което си отхвърлила, понеже не се вписва в твоите морални ценности и принципи. Между другото искам да ти споделя, че харесвам и очаквам с нетърпение всяка твоя публикация и не правя разлика между тези в партньорство. 

Отхвърляла съм всяко предложение, в което съм имала и най-малкото съмнение, че ще се впише в темите и убежденията на блога. Например оферта за платена публикация, в която да включа няколко линка към електронен магазин, без да упоменавам, че е в партньорство. Всички предложения досега за организиране на игри и томболи. Сътрудничество с фирма за бързи кредити. Предложения за публикация за услуги, които не съм ползвала реално, а и не бих. Продукти с неясно авторство/качества/произход. Компрометирани брандове. Предложения за PR ревю на продукт, който не харесвам.

На мен ми е любопитно да разбера мнението ти за блогърите в България? Какво ти харесва, какво не ти допада и как успяваш да си различна, или може би си истинска, а другите не!

Не смятам, че съм единствена и неповторима, просто държа да си следвам линията и убежденията, без да правя компромиси, да съм откровена и естествена. Не харесвам престорени и лигави блогове; такива с идентично съдържание и до болка познати сюжети; пълните с клишета и празни приказки; имитиращите и копиращите дословно; тези с агресивен и просташки тон, с дебелашки хумор или менторски наклон;  прекалено претенциозните; пълните с чуждици и/или правописни грешки; хаотичните; тези, в които не можеш да откриеш собствен почерк и стил; тези с изцяло брандирано съдържание, които се декларират като лични блогове.

Харесвам тези, които се стараят, не се вторачват в себе си, предлагат качествено съдържание, имат естествено поведение, отличават се и не бързат да се пъчат. Тези, които растат органично и следват пътя си елегантно.

Не се старая да съм различна непременно, да изпъквам по някакъв начин. Ако това е факт, то се случва от само себе си, не го напъвам и напрягам.

Сподели ни какво те вдъхновява, защото ти вдъхновяваш нас.

Всичко около мен, независимо къде се намирам и с кого съм. Трябва да се научим да сме доволни тук и сега, не постоянно да търсим вдъхновение надалеч и нагоре. Понякога и най-елементарните ежедневни случки са истории, достойни за Оскар, стига да ги забелязваме и да им отдаваме дължимото.

Как избираш дестинациите които да посетиш?

Избираме местата заедно с Тито. Важното е да отговарят на няколко условия:

  • Да се вместват в бюджета ни.
  • Да не са в топ тренда за момента. И в пътуванията има моди, стараем се да избягваме нашумелите дестинации, доколкото това възможно. Ако са типично туристически, да сме в зоните извън тълпите.
  • Да имаме свобода да пътуваме вътре в страната (като цена и безопасност)
  • Да има интересни активности и динамика (2 седмици плаж не е за нас)

Сама ли организираш пътуванията?

Сами пътуваме, да. Обикновено резервирането на билетите е ангажимент на Тито, аз правя програмата и маршрута, ровя за нощувки и ги съгласувам с него и децата, ако сме с тях. Често се виждаме с познати и приятели там където сме, но рядко пътуваме в група, и в BG, и навън. Обичаме да сме самостоятелни и свободни (особено аз, хехе).

Какви са приоритетите в едно твое пътуване (храна, хора, пейзажи, забележителности, история)?

Най-важното да ни е любопитно. Навсякъде ни е интересно, искаме да пробваме от всичко и да надникнем зад всеки ъгъл. Когато правя програмата се старая да има за всеки по нещо интересно, за да сме доволни всички.

Не се доверявам на чужди отзиви за мястото, тъй като за всеки са важни различни неща. Умишлено избягвам да чета много за съответното място, ако не сме били там, за да не си създам предварителна представа и очаквания. Обичам да опознавам на живо, не чрез туристическите справочници. Относно езиците нямам притеснения, все с някой от тях ще се оправя.

Не обичаме големи хотели и комплекси, стараем се максимално да влезем в обстановката – най-често резервираме през airbnb и booking.com. Харесва ни да ставаме част от пейзажа, не да се изолираме. Опитваме нови вкусове и храни, изучаваме навиците и обичаите на място. Стараем се да съчетаваме градски пейзаж с природа там където е възможно. Да сменяме локации и да видим възможно най-много за времето, с което разполагаме.

Ако е място, на което вече сме били, не си поставяме някакви цели и графици – просто се шляем по улиците, сядаме да хапнем, наслаждаваме се. Тичането по забележителности и обиколките в група не са за нас. Ако сме с децата, ползваме с удоволствие туристическите автобуси, признавам, че са голямо улеснение, свикнали сме да ходим и много пеша.

История мисля навсякъде има, така че не ни е фикс идея. А и най-важни за мен лично са хората, не мястото, останките и паметниците. Хората са най-интересни и показателни, споделянето е велика работа!

Важно е да уважаваш мястото, на което отиваш, не да се опитваш да го пригодиш към собствените си представи или вкусове. Обичаме енергични, шумни, дори мръсни градове, където кипи живот. Не сме гнусливи и претенциозни, не мрънкаме и не търсим кусури. Не си падаме по лукса, по-важно ни е да е автентично, не лъскаво.

Кое е най-глупавото нещо, което си правила в последната година?

Ау, много са! Изгубих си ключа, казах някои неподходящи неща, опропастих 2-3 нови блузи, пропуснах някои възможности, не довърших започнати лични задачи. За тези се сещам в момента, но със сигурност има доста други.

Кои са любимите ти пет книги?

Трудно бих определила пет, но някои:

Майстора и Маргарита

100 години самота

Знаци по пътя

Мечо Пух

За любовта и други демони

Любов по време на холера

Вярваш ли в извънземни?

Виждам ги всеки ден – леко неадекватни, говорят по мобилен телефон на неподходящи места, блъскат се в трамвая и се пререждат пред кабинета на лекаря. Има и едни, които се движат вляво, напук на всички правила.

Коя си ти, всъщност?

Ех, ако знаех само…

Ако някога спреш, откажеш се, затвориш двери и преустановиш да се занимаваш с блога, то ще е, защото….?

Защото ми е писнало или не виждам смисъл да го правя повече. Защото съм омръзнала сама на себе си. Или защото съм открила по-интересна форма да споделям.

 

/2 Коментари/by

Ах, този утопичен Pinterest

Снимка: The Slow Traveler

 

Със сигурност поне веднъж сте потъвали в Pinterest и безбрежните му идеални картинки, които извират от дъното на монитора с една единствена цел – да ви депресират леко и да ви убедят, че нямат нищо общо с реалния живот.

Влизате уж за малко, уж за конкретна идея или подсещане, и след час усещате, че ако не прекратите незабавно  това зяпане, може да изкарате целия уикенд в разлистване и цъкане с език.

Почти всичките ми сесии там следват една и съща градация:

  • Егати, колко е готино!
  • Е, как не съм се сетила досега?!
  • Правя го!
  • Всъщност… май няма да стане…

Някои основни заблуди там, със сигурност имате да добавите още:

Книгите с корици отзад

Изключително фотогенично и адски готино на пръв поглед – нюанси на кремаво, бяло, бледожълто, бежово, няма ги дразнещите всяко ОКР разноцветни корици, пасва с останалата част от интериора, не се набива на очи, красота. И тъкмо да се захванете с преобръщане на библиотеката се сещате, че всъщност, за да намериш книга в тази подредба, ще бъде необходим или точен опис на локацията, или едночасово ровене. А и в крайна сметка достойнството на книгите не е в хармониращата хартия на страниците, а в автора и заглавието. Фотогенична, но крайно непрактична идея.

Разтребените детски стаи

Кой не е ахкал по минималистичните детски стаи, в които има а/почти никакви мебели и вещи; б/изрядна чистота; в/невъобразим ред. Знаете, че не е възможно, но все пак решавате да опитате. Установявате, че просто няма как да махнете половината мебели, да скриете голяма част от играчките и да запазите чистотата повече от час, освен ако не изгоните децата. Поне ви остават картинките.

 Наметнатото одеяло

За да подредите по подобен начин одеяло ви трябва поне половин час – да не изглежда намачкано и захвърлено, да не е прекалено нагласено, да има движение, но да не е изсулено, да е в добра композиция с останалите вещи, да изглежда сякаш някой по розови чорапи току-що се е измъкнал от дивана, за да си направи чай. И тук идва резонният въпрос: кой, освен интериорен дизайнер/стилист/фотограф би се занимавал доброволно с това?!

Спалнята без нахвърляни дрехи

Има един стар виц за семейство, което си купува фотьойл за спалнята, и жената казва: момент, да нахвърлям малко дрехи, за да видя дали ще стои добре. Та така и пинтерестките спални – перфектен ред, отново МИНИМАЛНО количество вещи, няма нахвърляни пижами и чорапи, няма провиснали до земята чаршафи, няма кашони със зимни дрехи и току-що събути дънки. Всичко е под конец, истински шоурум.

Кухнята без съдове/шкафове

Лично моя утопична идея е един ден да имам кухня без горни шкафове. С няколко полици за фотогеничните ми тигани, които ще са загорели точно колкото трябва, за да излизат добре на снимка, и за шарените порцеланови антикварни чинии, които са само за украса. Ами тенджерите, ами купите, ами единичните грозни чаши, които все не се решавате да изхвърлите, ами чиниите с чукнати ръбчета, които са всичко друго, но не и за снимка?! И бързо си припомняте, че по-добре функционално, отколкото пинтерестко. В крайна сметка – ИМАТЕ РЕАЛЕН ЖИВОТ, ДА МУ СЕ НЕ ВИДИ!

Небрежните коси

Сякаш ставате сутрин, тръсвате глава и веднага придобивате този out of bed вид. Само че вашият аут ъф бед е малко по-различен от този в Пинтерест. Установявате, че за да добиете точно този ефект трябва да си измиете косата, да я изсушите със специална четка, да я навиете на ролки/маша/преса, да подберете специален стилизант, да я оформите прилежно – всичко това, за да изглежда небрежно. Махвате с ръка и си правите обичайното кокче на върха на главата  – и то е доста пинтерестко, спокойно.

Всичко изглежда супер лесно

Това сапун във формата на диня, гирлянд във формата на овчици, торта във формата на рокля с волани – ПИНТЕРЕСТ МОЖЕ ВСИЧКО! Обяснено в няколко уж лесни стъпки, но се оказва, че ви заблуждават жестоко. Нищо не се получава като на картинките и поне месеци няма да опитате отново.

Бюрата в изряден ред

Разбира се, всички бюра в пинтерест са с бели Mac компютри, изключително елегантни и минималистични. Добре де, къде си държат тези хора класьорите, бумагите, бележките, тефтерите?! Столовете са метални и ефирни, а върху тях е метната кожа/парче плат/дебело одеяло – реално на подобно нещо изобщо няма как да работите, защото ще се схванете още на първия час. Пробвайте и ще се убедите.

Баните са сухи

Баните са всичко друго, но не подгизнали. Приличат на хол, стая за отмора или спа салон. Непостижимо вкъщи, знаете го, но не пречи да ахкате.

Храната винаги е фотогенична

В Пинтерест ви се прияжда всичко – дори неща, които обичайно не консумирате. Могат да направят дори шкембе, пача или агнешки дреболии да изглеждат феноменално добре. Всичко е много лесно, в 2-3 стъпки, дори торти с 18 етажа и многокомпонентно 9-степенно меню. Курабийки с паяци, близалки от чийзкексчета, ягоди в глазура на точки – фасулска работа. 

Летни рокли и гумени ботуши/сандали и палто/вълнено сако и къси панталонки

Подобни фотогенични комбинации трудно може да постигнете в нормални метеорологични условия – на една част от тялото все няма да ѝ е добре. Не и според Пинтерест – там времето е относително понятие.

Пиеш си кафето върху чаршафа

Какво по-нормално от това да станеш сутрин, да си направиш кафе и да го метнеш върху белия, току-що изпран чаршаф. Пък и да размяташ голи крака с вълнени чорапи около него. Пробвайте в реалния живот и след 1 до 3 минути кафето вече ще е проникнало в матрака, а на вас вече няма да ви е толкова пинтерестко. Съжалявам, но това е тъжната реалност, някои неща трябва да останат само на снимка.

Струва ти се, че всичко ще ти отива

Прически всякакви, аксесоари най-екстравагантни, дрехи нетипични – всичко изглежда бомба на снимките. Казваш си, защо пък не. Ами явно за да се убедиш, че тц, не е за теб. Е, поне си опитал.

Бебетата или спят, или се усмихват

Дори когато са облечени с вълнена шапка в спалнята, с бански през декември или с костюм на тигър през лятото – пинтерестките бебета са характерни с това, че: а/не плачат; б/не се зачервяват; в/нямат претенции и физиологични нужди. Хитро, нали.

Така е в хармоничния, утопичен, розов Пинтерест свят. Хубаво е в него, но не съвсем удобно и реално. И не си струват разочарованията – това в крайна сметка са просто едни картинки.

*И нещо важно, извън майтапа: източник Pinterest реално не указва нито автора, нито източника. Когато ползваме чужди снимки е добре да знаем чии са всъщност, Pinterest е просто платформа за споделяне.

/4 Коментари/by

Моят така наречен дигитален живот

Наскоро получих от човек, с когото работихме по съвместен проект следното изречение: „Ако всички бяха бързи като теб, дигиталният ми живот щеше да е безпроблемен.“

Не смятам, че правя кой знае какво, просто се старая да отговарям в разумен срок, ако не веднага, то поне до 1-2 часа или в краен случай в рамките на деня. Не знам доколко това е добре за личния ми живот, тъй като той е постоянно изяждан от висене на компютъра или телефона, но да кажем, че трудностите да поставям граници между работата и всичко останало извън нея  е моя драма, която не е фокус на този текст. Когато работите от вкъщи и основна част от комуникацията е онлайн кореспонденция, то е добре тя да бъде адекватна – и като съдържание, и като скорост. И това би трябвало да е двустранно усилие.
 
Имейлите са създадени именно затова – бърз начин на комуникация. Все си мисля, че е хубаво да се използват по предназначение и репликата „Абе имам имейл, ама рядко го проверявам“ е оксиморон, който винаги ме хвърля в ступор. Нещо като мобилен телефон, който да държиш вкъщи.

Та в този дух реших да се спра на някой основни казуси, с които се сблъсквам в т.нар. дигитален мой живот, независимо дали по работа или извън нея.

Липсата на отговор – повечето хора, с които комуникирам, са през основната част от времето си на компютър или телефон. Аз също. Отговор от едно изречение не отнема часове, но дава на отсрещната страна яснота. Ще прегледам и ще отговоря възможно най-скоро“, „Благодаря, ще се свържа с Вас допълнително“, „Не, съжалявам, нямам интерес“, и един куп други варианти на любезен и бърз отговор.

Липсата на обръщение – често хората не си дават зор и труд да погледнат името на човека, до когото пишат и оставят неутралното „Здравейте“. Имената все пак са създадени, за да ни отличават един от друг и да бъдат ползвани. Не е кой знае какво, но е някак липса на уважение.

Имейлът, който не се проверява – или имаш имейл и го ползваш, или нямаш и такъв не фигурира никъде. Съществуват един куп фирми, институции дори, малки бизнеси и занаятчии, които не ползват имейла си, просто го слагат в информацията, за да има нещо там. Така хем губят клиенти, хем разклащат доверието на отсрещната страна, хем заблуждават, че писмената връзка с тях е възможен вариант. Особено важи за готовите формуляри в различни сайтове – попълвайки такъв се обричате на безкрайно чакане и обикновено след седмица изобщо сте забравили, че сте писали.

Обръщението УВАЖАЕМИ КОЛЕГИ – повечето от хората, които се обръщат така в циркулярните си имейли нито познавам, нито имаме някакви допирни точки, нито ни свързва нещо. Поради някаква причина един от имейлите ми е влязъл в групата им с адресати и получавам куп ненужна информация. На такъв тип бюлетини не смятам за нужно да отговарям.  А е и безсмислено упражнение и за двете страни. 

CC вместо Bcc – в тези случаи става мазало, защото наред с твоя адрес виждаш още 1200 други, до които е изпратен ЕДИН И СЪЩИ ТЕКСТ. Едва ли това е била идеята на изпращача, но се случват грешки.

Настоятелните имейли – това са обикновено много спешни, много важни, много емоционални имейли с някакво предложение, идея, молба. Отговаряш любезно (при това бързо) и никога повече не получаваш ъпдейт. Все още този тип имейли е мистерия за мен, предполагам е обект на психоанализа.

Имейлите, пълни с грешки – независимо дали са печатни, технически, граматика или просто липса на прочитане преди бутона sent, не са особено приятни. Малко старание никога не е излишно, особено ако има кой да го оцени отсреща.

Когато искаш да кажеш НЕ – случва се често да нямаш интерес, време, възможност. Каквато и да е причината, пиши едно НЕ/НЕ ИСКАМ/НЕ МОГА/МАЙНАТА ТИ. Въпрос на елементарна коректност и възпитание е.

Отговор след седмици – независимо дали ти трябва консултация с адвокат, информация за училищния лагер или искаш да си купиш лампа, примерно, нормално е тази информация да ти е е нужна в някакви времеви рамки. Отговор след седмици няма особен смисъл, защото дотогава вече си потърсил и получил на друго място необходимата информация или услуга. Обикновено извинението е заетост, но така или иначе тази дисциплина я практикуваме всички, отдавна да си зает не придава някаква тежест и важност.

Абе стига с тия имейли, дай да се чуем – На мен лично ми е по-удобно да пиша, отколкото да звъня по телефона, защото ръцете ми през повечето време са заети. А и професионални изкривяване от години ми е да настоявам за писмена форма, така има ясно доказателство кой какво е декларирал/оферирал/обяснил, най-малкото се избягват недоразумения и има прегледност на разговора.

Изобщо, писмената комуникация би могла да бъде лека, приятна и пестяща време и енергия. С малко усилия, старание и уважение към отсрещния монитор.

Пардон, човек.

 

/3 Коментари/by