Средства за лична онлайн хигиена

Наскоро в клуба стана дума за това как крепим баланса в социалните мрежи, помага ли временното изключване/излизане и кой как спазва здравословната доза, от която не му гръмва главата.

Като човек, който почти постоянно е на устройство, реших да събера някои от моите начини за справяне с темата. Моля, не ги приемайте като правила или инструкции, а просто като нечий личен избор, в случая – моя. Не твърдя, че са универсално приложими решения, уважавам всеки избор на поведение, но на мен тези конкретно ми помагат да запазя онлайн разсъдък и хигиена.

Не преследвам СНИМКАТА от определено място – за всеки притежател на личен блог или какъвто и да било онлайн проект снимките са много важни. Харесвам прекрасно заснетите кадри на приказни места, в подходящ стайлинг, поза или аранжировка, с перфектен фон и светлина. НО! Тук следва едно голямо НО. Всеки такъв кадър отнема безбожно много време, усилия и енергия, често и нерви. Да видиш мястото, да помислиш за композиция, тоалет, позиция на тялото, да не говорим за прическа, грим, аксесоари, реквизит. Разбира се, трябва и някой да го заснеме. Ако този някой не обича да снима…съвсем драматично става. После селекция и обработка. Честно казано, никога не бих си представила как емвам цялото семейство и отиваме на 100-200 км, за да получа мечтания за Инстаграм кадър – струва ми се нелепо, егоцентрично, излишно ангажиращо вниманието на всички и дори досадно. Не бих тормозила хората около себе си по този начин, съвсем сериозно. Каквото снимам мимоходом, който успее да ме щракне за спомен – толкова. Понякога снимките, на които присъствам, са едва 2-3, но и това ми е достатъчно. Осъзнавам, че ако някой иска да развива главоломно личния си проект това не е най-удачният подход, но съм на мнение, че запазва преживяванията реални, не ги натоварва с излишни дейности и не отнема от ценното време заедно. Не осъждам хората, които го правят, сигурно и в това има някакъв чар, просто избирам да не го правя.
Не следя токсични хора, профили и проекти – такива, които ме напрягат, ядосват или са ми просто досадни. Колкото и да са популярни, масови и добре приети, ако не са по мой вкус – игнорирам. Така си спестявам излишно хабене на виртуално време и негативна енергия.
Изключвам хората, с които сме на диаметрално противоположни позиции – в личния си профил имам малко контакти. Там не съм особено активна и нямам нужда от масово присъствие на хора, които дори не съм виждала на живо. Страниците, които поддържам, са ми достатъчни в това отношение. Рядко правя изключения, не от някаква горделивост или претенция, просто се опитвам да спазвам хигиена.
Рядко влизам в онлайн дискусии и спорове – през годините се убедих, че да се опиташ културно и разумно да обясниш и защитиш позицията си в онлайн разговор е абсолютна загуба на време, нерви и енергия. Просто пропускам. Ако става дума за груба и системна дискриминация по полов, расов, религиозен, сексуален ли какъвто и да било признак – трия съответния контакт.
Следя малко профили в Инстаграм – наистина нямам нужда от огромен поток, следя тези, които са ми близки, вдъхновяващи или любопитни по някаква причина. Ако ми предстои пътуване или ме интересува конкретна тема, търся дадените хаштагове, това много помага за филтриране на информацията, без да следвам 12789 профила.
Не прегледам всички stories на хората, които следя – понякога са ми интересни, но отнемат адски много време. Гледам редовно историите на няколко профила, останалите пропускам. Нищо лично.
Не държа да публикувам постоянно – Инстаграм профилът ми е повече личен дневник за спомени, не го развивам целенасочено и планирано, по-скоро е допълнение към блога и ФБ страницата. Когато имам нещо за споделяне, независимо дали спомен или актуален момент, споделям. Когато нямам – не публикувам нищо. Да ровя всеки ден в архива за пълнеж или да си смуча от пръстите съдържание – не, благодаря.
Ако някой от контактите ми във ФБ прекалява с определен тип съдържание, просто спирам да го следвам – информация, която е специфична, прекалено професионална, извън моето полезрение, или пък на другия полюс – постоянен спам и лигавщини, безбройни снимки от ваканции или на залеза/децата/храната. Харесвам интересното споделяне, такова, от което има какво да научиш или да се вдъхновиш – да си изсипе някой картата на фотоапарата, без да се потруди да подбере, или да попълва по 120 глупави теста/игри на ден – без мен.
Не харесвам по задължение – отбелязвам сърчице или син палец по убеждение, не по задължение. Мисля, че лицемерното харесване на всичко и всички не само, че не помага, ами и вреди. Човек би следвало да има критерии и да спазва разумна хигиена дори и в това. Знам, че звучи абсурдно, но дори са ми се сърдили, че не лайквам нечии неща достатъчно редовно… В социалните мрежи толкова сме се фиксирали в собствения си образ, че ако някой не го отразява достатъчно, считаме това чак за обида. Харесвам хора, които правят подбор по вкус, не всеядните, стремя се и аз да следвам този принцип.
Не очаквам непременно всички да ме харесват, оценяват, одобряват – може би изглежда по различен начин отстрани, но не очаквам след всеки статус, публикация или снимка да валят купища лайкове, ахкания и възторжени ръкопляскания. Споделям, защото имам нужда или считам, че конкретното нещо би било полезно, вдъхновяващо или водещо до размисъл, не за да поставя себе си в центъра. Няма да се разсърдя, ако някой не ме харесва или не одобрява начина ми на мислене, стига, разбира се, да ми го каже по възпитан начин. За троловете – в следващата точка.
Блокирам троловете – невъзпитани, заядливи и хейтърски коментари, нападки на лична основа или откровена дискриминация към някого – директно блокирам. Преди влизах в диалог, сериозно или на шега, но честно казано, намирам го за губене на време. Директно блокирам и наистина не ме интересува кой как го тълкува, уважението следва да е взаимно.
Следвам хора, които споделят полезно и смислено съдържание – независимо дали просто вдъхновяващи образи, интересни линкове, забавни послания, добър хумор, умни размисли или любопитна гледна точка, просто да е нещо, от което научаваш или което те кара да мислиш и чувстваш – именно това е ценното на този вид общуване, така си мисля.
Не следвам хора, които отчаяно търсят внимание по всякакви начини, кралици на драмата също – голямо no, no, no.
Не предизвиквам нарочни дискусии в Инстаграм – може това да помага за engagement-а и алгоритмите, но да си задаваме въпроси като в час не смятам, че е опция, освен ако не сме под 18. Да не говорим това колко време изисква – отговаряне на коментарите, насочване на темата, преглед за грешки, т.н. Ако възникне естествен разговор – ок, но изкуствено предизвиканите не са моето нещо.
Запазвам интересни текстове и материали за четене за по-късно – ако просто скролвам и нямам време да отворя конкретен линк, запазвам го за след това. Така нито чета по диагонал, нито прекарвам часове, отваряйки линк след линк на момента. Когато имам повече време съм по-спокойна и четенето е удоволствие, не препускане.
Не говоря с половинката си чрез коментари – наистина ми се струва нелепо с Тито да си чатим под моя снимка, докато стоим в кухнята или един до друг на плажа, например. Коментари от сорта на „прекрасната ми жена“, „благодаря на жената, която ми родите прекрасните деца“, „изглеждаш прекрасно, скъпа“, „честит рожден ден на единствената и уникална …. (име)“ също са ми голямо no, no, no. Предполага се, че тези неща си ги казваме един НА друг и един ЗА друг, не за аудиторията.
Не следвам всичколози – знаем ги всички – онези ФБ гурута, които имат мнение по ВСЯКА тема и всяко тяхно мнение е последна инстанция. Багам надалече от подобни експерти – с компетентна позиция по всичко – от балет, през футбол, счетоводство и изкуство, до образование, хирургия и психология.
Старая се да не се изказвам по всеки въпрос – в тясна връзка с горното. Не смятам за нужно да оформям патетичен статус по всяка актуална и злободневна тема, оставям това на ФБ експертите, те разбират от всичко.
Не държа да присъствам на всяка снимка – ясно, че това помага за сърчицата, алгоритмите и любопитството, но мен лично ме натоварва. Да преекспонираш физическия си образ, освен ако не го изисква професията/заниманието, ми се струва като натрапване и лош вкус.
Не снимам храната си – никога не съм могла да стана по средата на масата и да се въртя половин час, за да си снимам чинията. Натоварва ме, а и честно казано ми е неудобно. Ако е нещо наистина фотогенично и искам да го имам за спомен, щраквам го както и да е, почти скришом. Харесвам подобни кадри, разбира се, в някакъв контекст, не просто манджата сама по себе си, но избягвам да го правя, изнервя ме.
Офлайн срещи – независимо дали е по работа, с приятел, събиране, вечеря навън – държа телефона си в чантата от уважение и към събеседника, и към себе си. Да се видиш с някого и да си прекарате времето в селфита, обработка и публикуване (често срещано, особено в заведения) или в чат с някой друг – не го практикувам. Освен ако не е нещо наистина спешно, може да почака.

И сега, в края на това материалче, всеки истински инфлуенсър би попитал: А вие, приятели, как запазвате онлайн разсъдък и хигиена, споделете в коментарите! 🙂