Филипински дневници: Bohol

След Себу, следващата ни локация по план е Bohol, островът на Шоколадовите хълмове и тарсиерите (филипински дългопет).

Фериботът ни оставя на незрачно пристанище, откъдето след кратко пазарене се мятаме на триколка, с куфари, вързани зад гърба ни със сезал. Квартирата ни е в Loboc, основна локация на острова. Тук квартира, там квартира – нищо. Шофьорът ни започва да се поти, точен адрес нямаме, wi-fi също. Обикаляме няколко пъти малкото градче и най-накрая един местен ни упътва навътре в джунглата. Нагоре по реката, още нагоре, все по-натам, стигаме до мястото – приказни бамбукови къщички, които са далеч по-красиви от снимките в airbnb. Два етажа, огромен двор, голяма веранда с дървени мебели и спартанска бамбукова баня с прозорец на тавана и бетонен под, сякаш излязла от Pinterest или интериорно списание. Посреща ни Джеса – малката собственичка на големия дом, съвсем млада, дребничка, с петгодишни близначки – Лавиния и Елиса и съпруг чужденец. Трите говорят очарователен микс между филипино, немски и английски.

Тишината е като лепкав сок, който направо ни размазва от удоволствие. Реката – мътна, пълноводна и плътна – се носи протяжно, от време на време само по някой рибар или турист на падълборд. Палмите са като наниз край брега – място за съзерцаване и мир. Къщата на Джеса е точно над реката, малките сестри пеят Let it go боси на верандата и си играят с дръгливото кученце, което в следващите дни почти ни става подопечно. „Аз съм градско момиче, казва Джеса, но дойдохме в земите на майка ми, за да изкарваме прехраната си.“ Връчва ни ключовете от разбит на вид, но в пълна изправност и доста бърз скутер, за да обикаляме острова без притеснения. В една от къщичките тече тих ремонт, но други гости освен нас няма. Сам-сами насред джунглата. Егати кефа!

Като върли почитатели на уличната местна храна първата вечер рискуваме с типично филипинско барбекю. Няколко сергии на паркинга под моста, глъч, смях и оживление. Все още стои новогодишната украса и голяма метална елха. В сини пластмасови легени на клечки са наредени кокоши крака, мръвки бяло месо, черва, трътки, глави и дробчета. Избираме най-приемливите шишчета, които вече мариновани и след обилно поливане с галон кетчуп отиват на скарата. Пуши яко, жената, която пече, е почти ослепяла от жестокия дим, всички бърборят развълнувано. Звездата на импровизирания ресторант е трансджендър с изправена коса, син маникюр и огромна усмивка, който мята шишовете в чинии и прави сметката. Хихика и подхвърля майтапи, явно е във вихъра си.  Няколко испанеца седят отстрани и се чудят дали ще оцелеем след тази почерпка, та да хапнат и те. Падат ножове и прибори, които биват избърсвани в задния джоб на дънките, дори за негнусливи като нас е екстремно, стискаме очи и се правим, че не виждаме. Изчистват специално в наша чест пластмасова вехта маса, но ние решаваме да хапнем край реката с по San Miguel. Лампи няма, почти тъмно е, шишчетата дори са вкусни, а и о,чудо, на другата сутрин нямаме стомашни проблеми, дори киселини. Да не пробваш местната храна е като да пропуснеш развръзката във филм – без нея не си струва цялото упражнение.

Следващите няколко дни обикаляме острова – от Шоколадовите хълмове, терсиерите (малките срамежливи животинчета, които се срещат само тук), през бамбуковите въжени мостове, водопадите Димиао, махагоновата гора и пеперудите, до плажовете на остров Панглао, съседен на Бохол. Скутерът тук е истинска благословия, сваля те неусетно от планината, през оризовите полета, до искрящите плажове. Великолепните гледки те удрят през лицето и дори не ти се снима, искаш просто да попиваш и поемаш въздуха, колкото можеш повече. От постоянното пътуване изгаряме на презрамки, деколтета и парчета шал, въпреки високия фактор, но някак и това не може да те притесни, когато си на подобно място. Редовно по пътя се носи фалшиво пеене – караокето е освен филипинско изобретение, и любимо местно забавление, ти да видиш.

Вечер се прибираме в малката ни къща в джунглата, все едно у дома. Топла вода няма, което е обичайно за местните къщи. „Толкова е горещо навън, за какво ви е топла вода, подмята местен.“ Да бе, да, връткаме очи ние, но се правим, че сме съгласни. Храним се в местния ресторант, който не само че не е туристически, както се опасявахме, ами е и единствен в града и затваря в 18-19, винаги сме последни. Бутилка ром и лед в пликче за 1-2 песо и сме готови с аперитива. Една от сутрините Джеса ни приготвя закуска – яйца и ориз, вече ни е втръснало от тази комбинация, но любезно хвалим домакинята.

Толкова ни харесва в Bohol,  че ни идва да останем, ако не ни чака отново ферибот към Cebu и полет за Palawan, последната ни филипинска спирка преди прибирането към вкъщи от столицата Манила.

Следва продължение…