Последните 5 дни от пътуването отделяме за релакс моментите – плаж, коктейли, обиколки с лодки из околните острови, т.нар. island hopping, на които сме почитатели. Направили сме си сметките без филипински кръчмар обаче.
Още на пристигане с буса на ужасите (за него друг път, около 8 часа кошмарно друсане от летището до селото) ни посреща огненочервен залез, който се процежда зад облепените с тиксо прозорци. На вятър е, казва някой от другите пътници, а ние изтръпваме. Вятър, дъжд, тайфун, ноу фън?
Айде бе, не може чак с такъв кофти късмет да сме, си мислим, и след като бусът най-накрая ни изплюва, оптимистично се отправяме към къщата. Топло е, но духа жестоко, почти ни отнася чиниите на вечеря, а палмите се огъват като житни класове. „Аз винаги имам късмет с времето!“ – казвам за тонус, не съвсем убедена.
На следващата сутрин с покруса установяваме, че бреговата охрана е прекратила всички 4 вида турове, не излизат дори рибарските лодки. Местните вдигат рамене, даже собственикът на къщата, който е усмихнат оптимист, казва плахо: „Не знам, много е силен вятърът този път, откакто тайфунът вилня, не са отменяни турове…“, което съвсем ни хвърля в мрак.
Иначе времето е прекрасно, идеално за плаж слънце зад облак, не се усеща жегата. Огромни вълни, малко мътни, но карай. Обикаляме по съседни плажове, гледаме залези, пием бири и коктейли, ядем риба и … следим прогнозата. Буквално през 15 минути. Толкова живо от метеорология никога не съм се вълнувала, обикновено приемам със смирение условията – каквито, такива. Но да дойдем за 5 дни именно на този остров и да ни запука тайфун – никак не е готино. Освен туровете сме запланували и риболов с местна лодка само за нас, вече сме договорили цената, но и това мероприятие е под въпрос.
Понеделник – отменени. През нощта се излива мега порой, който съвсем отмива всяка надежда. Вторник – отменени. Духа яко. Малко вече се отчайваме и решаваме, че ще си тръгнем без да обиколим лагуните. Егати късмета… На плажа излиза някаква калифорнийска двойка модели – адски красиви руси мъж и жена, по 2 метра високи, напълно екипирани, които порят вълните и правят лупинги с кайтовете си в еднакви цветове, красота! Е, поне някой да му се кефи на тоя тъп филипински вятър…
Почти сме увесили нос, когато на третия ден отварят туровете. Направо ни идва да крещим и да се въргаляме по улиците от радост. Нахлуваме в агенцията, грабваме по едни водни обувки (все още отказвам да си купя този ужасно грозен артикул) и зачакваме да ни извикат. Били сме на такива турове много пъти, с децата и без, няма какво да ни изненада. Само така си мислим…
През последните 2-3 години туризмът на Palawan, и изобщо на Филипините, се увеличава, увеличили са се и лодките. И вместо да нагазите до коляно, трябва да изминете, направо да преплувате, разстоянието до трета или четвърта линия, за което никой не ви е предупредил. 9 сутринта е, а тогава водата хич не е топла, заради ветровете последните дни си е направо студено. Аз съм се спретнала с бледосиня блузка с дълъг ръкав с перлички, която прогизва, защото решавам, че ще сваля само късите панталонки – нашата лодка не може да е чак най-отзад. Е, най-отзад е! Група китайки, увити с дрехи от глава до пети пищят от студа, вдигнали багажите си докъдето могат, деца се катерят по главите на родителите си, ценни вещи се бутат в непромокаеми торби. Един младеж от екипажа грабва чантата ми с фотоапарата и така поне спасява него (не влиза в новата ни гумена оcean bag, топ аксесоар по тези ширини).
Нито е да плуваш, нито да си ходиш небрежно, докопваме се някак си до лодката, издрапваме по клатещата се стълба и присядаме на пейките. Слънце няма (отгоре има навес) – единственото слънчево място е в края, където ми обясняват, че не трябва да се настанява никой. Окей, само дето измръзвам. Нямам резервни дрехи, само ужасна малка хавлиена розова кърпа, която сме купили от селото, щото „Мария, не мъкни кърпи от София, там ще има по-готини“. Както и да е, сваляме дрехите, намятам кърпата и се правя, че ми е кеф. Толкова ги чакахме тия пусти турове, няма как да не е кеф! Порим вълните, аз си тракам със зъби, започва да напича, алелуя.
Точно ме е нагряло приятно в гръб и се поотпускам, спираме на първата лагуна. Разбира се, пак сме на не знам коя си линия и се налага да плуваме. Може ли след малко? Ми не, всички слизат. Водата ми се струва още по-ледена. Доплуваме до някакъв мини плаж, заедно с тълпа хора, аз уцелвам висока подводна скала и си ожулвам жестоко до кръв и двата крака. Псувам наум, защото на глас не умея, стигаме до брега и виждаме, че водачите насочват всички към малък проход в скалите – нали е Тайната лагуна, дошли сме дотук, влизаме.
Започва се едно чакане в плиткото, на СЯНКА, където с още 100-ина човек дзиндзирикате пред дупката, почти долепени един до друг, опитвайки се да не си гледате в задниците. По средата на тълпата има една смугла амазонка по прашки и супер стегнато дупе с пъпка отдясно, имам чувството, че всички сме съсредоточили погледи именно в тази конкретна точка. Няма с какво да се наметнеш или облечеш, всички са настръхнали и огънати от студа, но носят камери и телефони в пликове, ние сме от малкото без. Идва нашият ред – налага се да направиш почти шпагат, за да влезеш в лагуната, водачите помагат на всички, защото е адски хлъзгаво. Освен кървящото ми коляно, съм и с един доста изрязан и супер неудобен за подобни активности бански (другият беше мокър), с който имам чувството, че все нещо ми е навън, особено когато съм разположена акробатично върху мокра скала, нали…
Както и да е, във филипински шеги и закачки се набутваме в прохода, озовавайки се в мътен гьол, който може би е много красив ако: 1. Не ти е зверски студено 2. Не си си свалил кожата преди малко 3. Сте само вие двамата, без тълпата, която размътва водата. В лагуната има един хот спот, на който всички се снимат – знаете ги ония кадри – в гръб, поглед през рамо, отметната на една страна коса, като Венера, изгряваща от синьо-зелените вълни. Амазонката с прашките е най-добра в позирането, вече виждам как валят лайкове под хаштагове #lovemylife #lovewhatido #islandlife #travelgram. Хубаво е. Зъзнеш, зъзнеш, хоп – снимка с усмивка за Инстаграм, после пак си зъзнеш на спокойствие, общо-взето това е положението тук. Надсмиваме се ехидно – нито имаме с какво да се снимаме, нито ни е до това. Е, който не иска снимки, пак се нарежда на опашката, този път за излизане. Направо съм готова да убия някой, за това ли беше целият зор?! Искам само да се добера до лодката и просто да се увия в нещо. По принцип не мрънкам, но когато ми потънат гемиите, въздухът се напряга.
На следващата лагуна хората се гмуркат за шнорхелинг, Тито включително, аз не мърдам от слънчевата пейка, като гущер на припек. Било като картичка долу, не ме интересува, оставам на сухо, буквално и преносно. Обувките очевидно не са моя размер и гледката с тях е още по-гротескна, но сега последното, което ме инетересува, е как изглеждам. Обикаляме нататък, пропускам и каякинга, когато с облекчение виждам, че започват да приготвят обяда. Няма да разказвам как мият във Филипините чинии, това са само подробности. Шишове с месо, ориз, салата, плодове – рай! То и зъзненето изтощава. При всяко спиране и тръгване водачите трябва буквално да „разплитат“ прътовете на лодките, за да не повлечем някой с нас. Вече съм се стоплила, нахранила и почти забавила за ожулването, което беше още по-незабравимо заради супер солената вода.
Последната спирка е един разкошен плаж, на който все пак възстановяваме нормалните температури във вече по-топла вода, с някой и друг коктейл, както си трябва. На прибиране с облекчение слизаме от лодката и доплуваме до брега. Толкова го чакахме тоя тур, а то…
На следващата сутрин обаче, последната ни на острова, времето е великолепно, топло и ясно още от сутринта. Собственикът на рибарската лодка ни чака на първа линия, целият ден е само за нас, без тълпите досадници и масовите маршрути. Отвеждат ни на прекрасни рибарски точки навътре в морето, подухва приятно, напича още по-приятно. Докато Тито се вихри с въдицата, аз и двамата местни другари от екипажа мятаме обикновена корда с тежест и, о майн гот, хващам първата си риба от години – red snapper, който ни приготвят на момента. Вадим студени бири от хладилната чанта и се наслаждаваме. Кеф!
Прибираме се малко преди мръкване, под съпровод на филипинското слънце, което разлива щедро цветовете си над залива. Този път без тракане на зъби, само зъбене в усмивки. Това е то тур!
Остави коментар
Споделете мнението си!Влезте в профила си, за да оставите коментар.