Колумбийска афера: Богота и Картахена
Засилваме се към мястото, което ще запомним най-отчетливо от цялото ни пътуване – Playa Blanca/Isla Barú – полуостров, отделен с канал и свързан посредством мост. Интересно решение.
Колебанията ми дали да бъдем там сe блъскат няколко седмици преди да подредя маршурта. Минусите – през уикендите се пълни с купища местни и чужденци (правят си day trip от Картахена), като цяло е доста туристическо място, каквито ние обикновено избягваме, токът и водата са кът, всичко е с генератори и помпи. Плюсовете – близо е до Картахена (дотам може с такси, автобус или лодка), плажовете са много красиви, не е толкова скъпо като по малките острови по-навътре (всички част от Islas del Rosario), става за разходки, шнорхелинг, риболов и релакс, има и резерват за птици.
В крайна сметка, след много чудене, четене и ровене, решавам, че ще сме там. За никое друго място май не съм имала такава вътрешна съпротива, едновременно с това толкова силно привличане. Резервирам в малко хотелче, всъщност голяма колиба с веранда, на самия плаж, в по-спокойната част на острова, през делнични дни, за да не засечем тълпите каратхенци.
Намираме такси чрез хотела ни в Картахена, все пак да е някой по-адекватен, за да не обикаляме с часове. Пътуването се оказва бая дълго, докато излезем от трафика на града, пък докато стигнем самото място по прашното шосе… Да бяхме отишли до Санта Марта за това време, почвам да се тюхкам още от самото начало.
Нещото, което съм пропуснала в проучването е, че с кола се стига донякъде, от там взимате куфарите и ги търкаляте по един стръмен черен път с камъни, след това вариантът е лодка, просто защото…са закрили пътя.
Разбира се, може и да носите на глава куфарите по линията на плажа, но това не беше опция при нас, предпочетохме някоя лодка да ни метне. Не предполагах, че думата е точно тази – лодката се движеше с убийствена скорост, за миг си представих как един по един отлитаме, след нас и куфарите, а хич не съм от страхливите. Мартина беше толкова шокирана, че по едно време каза, изобщо не на майтап, „Мамо, ако нещо стане, да знаете, че ви обичам“.
Все пак оцеляхме. Стовариха ни на нашия плаж и отпрашиха с мръсна газ за следващите жертви. Куфари мокри, ние мокри, карай. Хотелчето – супер, всъщност 2 колиби, ако трябва да сме точни, младо семейство и още един мъж са персонал. Привидно любезни и добронамерени, докато ни настаняват вметват „Нали знаете, че до 18 часа всеки ден сме без ток, а и водата е кът, няма много налягане, тука сме така“. Йей! Нищо, нали сме дошли за плажа и морето, не позволяваме нищо да ни сломи.
Следващите 2 дни седим по шезлонги, клатим си краката, пием разни неща, хапваме, плуваме – ово е релакс. Децата са супер щастливи, ровят, мокрят се и киснат почти до полунощ, Матеа танцува от сутрин до вечер на латино ритми. Имаме зачислено даже черно-бяло безпризорно куче, за да не ни липсва много Ерик.
Решаваме да проучим опциите за разходка из островите, питаме нашите хора, викат познаваме един с лодка, еди колко си струва, насрочваме ден и час. Междувременно Тито си урежда риболовно трипче с местен младеж, който също ни предлага обиколка, аз обаче казвам авторитетно нещо, за което после горчиво ще съжаляваме всички: „Неговата лодка със сигурност не става за по-далечни локации, ще отидем с тази.“ Оказва се, че изобщо не е вярно и човекът си бръмчи навсякъде, съдбата обаче иска друго.
Идва денят, приготвили сме се ние – маски, шнорхели, go pro камера, фотапарат, резервни бански, по една хавлия, всичко точно. Качваме се на лодката с още едно семейство, аржентинци, и няколко мексиканки, и в този момент започва кошмарът. Явно собствениците на лодката нещо не са се доразбрали с тези от хотела, има някакъв проблем, бързат да взимат още туристи ли, с цената ли имаше недоразумение, така и не разбрахме.
Включват на максимална скорост и започва да ни шиба вода през лицата при всяко движение на лодката, ама като шамари.
Нагласила съм се аз със слънчеви очила, шал-лента на косата, след точно 3 минути целият стайлинг отива на кино. Това да ми е проблемът. Децата са между нас, и слава Богу, иначе ще излетят като нищо, особено Матеа, която е на 6. Шокирани са, не смеят да гъкнат, ние с Тито нещо се хилим, мислим си, че това в един момент ще спре, не сме познали обаче, през цялото време поддържаме същата скорост, все едно сме на някаква скоростна отсечка за световен рекорд. Очаквам, че другите на лодката ще възроптаят, те обаче мълчат. Личи си, че лодкарите са решили да ни претупат и явно никой от нас няма против. „Все аз ли да съм конфликтната“, казвам си, и също замълчавам.
Спираме за шнорхелинг, прибираме чанти, фотоапарати на сигурно място и ни пускат около няколко частни имота – малки островчета с по една къща на тях. Аз, разбира се, съм пропуснала, че островите са private, засилваме се с Мартина към единия с плуване, решавам да си почина на суша и в това време чувам този от лодката „NO, SEÑORA, NO, NO, NO!“ Докато го чуя и разбера, че по мен вика, щях за малко да „пъкна“, както казват на село, между милионерското пране. Както и да е, предотвратяваме го, Мартина покрай мен е на път да припадне от ужас, срам и смях.
Мястото, уж за шнорхелинг, се оказва, че има всичко на всичко 5 сивкави риби и абсолютно нищо интересно. Матеа по едно време я хваща шубе, с жилетка е, тогава не можеше още да плува, иска на лодката, жертвам се аз, и без тва не уцелвам къде да изляза, връщам се двете, а Тито и Мартина продължават да търсят нещо интересно под водата. Претупват нашите приятели лодкари и тая част, тръгваме към друг остров, междувременно ни показват коя къща на коя местна знаменитост е, а-у, много интересно. Спираме на още едно място, отново нищо кой знае какво.
Насочваме се към остров Cholón – парти място, където спират разни яхти, пускат музика, пият и се забавляват, наблизо е и най-големият коралов риф в района. Свалят ни от лодката и ни упътват към едни навеси с маси, в самата вода, тя мътна, все едно супа, а за да стигнеш до масите трябва да газиш над ръста на Матеа, грабваме я на ръце и се понасяме натам, не знаем дори защо. Връчват ни по едно меню с тройно по-високи цени от нормалните, никой от компанията не се хваща и стоим на празните маси като пукъли.
Тито решава да се отцепи за малко и отива да снима някаква яхта, скастрям го пророчески, заговарям се нещо с децата и останалите на масата, идва той, куцайки. Кво става бе, Тито? Настъпих нещо и се порязах.
Надявам се аз, че е нещо леко, как е възможно в тая супа, равно, плитко и без някакви екстремни упражнения, да е нещо по-сериозно. Ами ей така, може. Поглеждам към крака му и виждам, че петата е срязана почти до кокал, в този момент забелязвам и жълтата ограничителна линия, която виси точно където явно е залитнал. Какво настъпи, сатър ли? Ми не, някаква скала май, с корал или нещо друго живо отгоре. Супер!
Излизаме на сушата, идва някакъв сбръчкан съсухрен полугол местен шаман, взима един лайм на две и едра сол, докато се опомним, натрива набързо крака на Тито и казва леко притеснен да намерим лекар. Никой на тоя скапан Cholón няма нищо, с което можем да го превържем, свалям си шала от главата, вадя от чантата ежедневна превръзка и така спасяваме временно положението. Очевидно много го боли, но се държи. Никой от нас не може да прецени все още колко е сериозно положението, обясняваме на лодкарите, че ще пропуснем останалата част от тая, и без това безумна обиколка, и трябва да се връщаме към Barú. Всички си отдъхват с облекчение.
Отново водни шамари от скоростта, но вече това е най-малкият ни проблем. Идея си нямаме как на място без ток и вода ще намерим читав лекар, но не разполагаме с много опции.
