Оказва се, че релацията Варадеро – Тринидад е доста непопулярна и с триста зора намираме желаещ да ни закара.
Строили сме се пред къщата до плажа с целия багаж и чакаме трепетно. 15 минути. Половин час. Час и половина. Ядец, няма никой. Хазяинът звъни на номера върху листчето – без отговор. Вадички се стичат под шапките ни – автобус няма, кола под наем за ден не става, не ни се виси още няколко дни тук, нито пък ни се връща към Хавана. Споглеждаме се и се мятаме на коко такси (малките жълти кръгли триместни мотопеди) и с бясна скорост на 40 градусовата жега отпрашваме към автогарата, за да търсим друг частен превозвач. Иззад ъгъла се появява едър мъжага, с когото се разбираме за секунди. Онзи от вчера не бил професоналист, отскоро работел, с прости думи – измамник. Предположихме, ама късно.
– Ще дойда да ви взема след час.
– Ама сигурно ли е? Трябва да стигнем до Тринидад ДНЕС!
– Имате честната ми дума.
Не ни остава нищо друго, освен да се доверим. Прекарваме времето върху двата sillones (люлеещи се столове, типични за Куба) на верандата, съсредоточили всички енергии към чичкото с честната дума.
След час пред къщата се заковава поредната „лимузина“. Мятаме куфарите и потегляме. От съседното село трябва да вземем другите двама заблудени, които са тръгнали по този непопулярен маршрут, с риск да си останат на плажа. Оказват се двама чехи, майка и син. Докато ги слушам, все едно съм в епизод от „Арабела“. Става ни едно приятно соц – черноморско – детско, наши хора един вид. Двамата са леко объркани – синът е научил наизуст Lonely planet, а майката въобще няма идея къде отиват, само знае, че Santiago e на 1000 км. и няма начин да стигнат до там.
– Ние сме към Сиенфуегос. – споделя синът, който освен перфектен английски, говори и доста сносен испански. По-късно се оказва, че е бил на посещение в моята гимназия преди година. Чех в Куба, който знае как изглежда 164 ГПИЕ „Мигел де Сервантес“. Егати. „El mundo es un pañuelo“, ама чак пък толкова.
– Ние пък към Тринидад. Било много красиво, а и локацията е чудесна за кратки дневни пътувания.
С това посявам стабилно колебание в плановете им и след кратък разговор на чешки, Стела и Тадеаш решават да сменят крайната точка.
– Тук има един хостел, който е с висок рейтинг в Tripadvisor. – отново забива нос в справочниците той, леко притеснен, че нямат нищо резервирано. Шофьорът през 3 минути му предлага „едни роднини“, „една квартира“, „тука едни приятели дават под наем стаи“, но чехът е твърдо решен:
– Vamos a probar este (ще пробваме този)- повтаря убедено, докато кубинецът леко подпалва, че не му минава офертата. Усилва музиката, за да не го напсува, предполагам.
На влизане в Тринидад запръсква леко, поръсва прашните пътища като за добре дошли. Градът е някаква еклектична смес между мексикански пейзаж „с елементи на Копривщица“, шегуваме се с Т., поне така ни се струва в началото заради ярките цветове и ниски сгради с разнообразни декорации. Тотално различна и от достолепната Хавана, и от соц полъха на Варадеро. Важно пристанище и търговски център, колониална Тринидад направо ни помита с автентичната си и непретенциозна красота. Тесни каменни улички, неочаквани фасади, избухващи цветове и прекрасни мили хора. Кипи живот, музика се лее отвсякъде, мирише на вкусна храна – абсолютен кеф след морската скука на Варадеро.
Нямаме търпение да разтоварим багажа и да се пуснем по джапанки из калдъръма. Трипадвайзърският хостел се оказва пълен, разбира се, и новите ни чешки приятели решават да проверят дали при нас няма свободни стаи. Късметлии са и ще съжителстваме в къщата на Duña и Adalberto в следващите няколко дни.
Тринидад е нашето място. Светлината на града е буквално разтапяща – ниска, топла и страшно уютна. Само един хотел на централния площад, много барове, музика на живо почти зад всеки ъгъл. Не представления за туристи, а истински местни веселби, на които хората са дошли да разкършат рамене и да разтръскат дупета. Автентични и неподправени празници, на които случайно попадаме и не ни се тръгва, толкова заряд и енергия има във въздуха – абсолютен адреналин.
Закусваме всяка сутрин на покрива на къщата заедно с чешката група. Дуня носи тостове, яйца на очи и мега вкусни плодове, нарязани на дребни кубчета. Сок от гуава и кани кафе. Безкрайно старание да ни е вкусно и да се чувстваме добре. През деня двамата работят в местната захарна фабрика, а вечер сядат на нелегалния си интернет (боже, имат компютър всъщи!), за да управляват резервациите. Синът им е пъпчив пубер, който почти не говори с нас, но помага в домакинството. Прекрасни земни хора, които направо ти идва да разцелуваш.
Откриваме си типични ресторантчета, в които се хранят само местни, няма и помен от туристи. Едната вечер Дуня готви за нас ropa vieja – дърпано телешко с подправки, което й е специалитет и гордост. С добавка вездесъщото зеле и … варени моркови, подредени ала Балкантурист. Така и не я разбрахме тая местна кухня. На съседния ъгъл обаче правят най-вкусната пица с лук, която някога сме опитвали. Само и единствено лук, но адски вкусна, алтернатива на комбинацията месо-ориз.
Поставяме рекорд по пиене на Мохито из улиците на града, а преди лягане довършваме на терасата с Cu cola и Bacardi, което няма абсолютно нищо общо с европейското подобие на ром от същата марка – вкусно, ароматно и не предизвиква главоболие. Покрай нас Тадеаш и майка му се почерпват стабилно и умираме от смях в разговори за какво ли не. Обещаваме да ги водим на бар някоя от следващите вечери.
Един съсед с дамска чанта всеки път ни поздравява на улицата с „Добрий вечерь“. Окончателно сме влюбени в Тринидад ♥
