Колата, която ще ни закара от Тринидад до Хавана ни чака в точно уречения час пред квартирата. Частно такси, с каквито чужденците се придвижват из страната, поради наличието на един единствен автобус по релация, който се пълни за седмици напред.
– И сега, след смъртта на Кастро, как е? – продължава с въпросите.
– Заплатите ви са ниски, не можете да пътувате… Как се живее в Куба?
След няколко преки спираме на улица Obrapia, пред невзрачен вход, на който с маркер са изписани три женски имена – Mercedes, Graciela и Alina. От звънеца дрезгав глас ни уверява, че има свободна стая и даже много щяла да ни хареса. Все едно ни е, стига да е в центъра, само за вечер сме преди полета. Шофьорът настоява да качи тежките куфари до последния етаж, по свръхтясното стълбище. Навън е вече над 30 градуса, но бялата му риза е все така безупречна.
– Куба е страхотна, много се радваме, че дойдохме. – му казвам.
Той се усмихва доволно, влиза в белия китайски автомобил и потегля – обратно към Тринидад или следващия си адрес.
А квартирата наистина е чудесна, чиста, просторна, с гледка към цяла Хавана – град по декадентски красив, едновременно тъжен и пищен, вехт и лъскав, бумтящ и гладък.
Ciudad maravilla (в превод: прекрасен, възхитителен, единствен, съвършен град, град-чудо) пише с маркер на стената в коридора. Не само градът, не само.
А само преди 3 години, когато отидохме там за 30-тия ми рожден ден, средната заплата беше $19.. явно бързо се променят нещата. Дано чарът не се изгуби само, че още ме държи опияняващата атмосфера от разходките по малките улички и случайните самба фестивали, заради които затваряха половин квартал малко зад Малекон, обиколките с розов Понтиак из целия град и несметните количества ром и цигари, които употребихме в опит да попием всеки един момент. Като пътуване във времето е, ама истинско.
Салса най-вероятно, самбата е в Бразилия 😉