Колумбийска афера: Богота и Картахена
Колумбийска афера: Playa Blanca/Isla Barú
Слизаме от лодката с облекчение, наобратно е същото – шамари от вълни през лицата, този път с екстра – разцепена пета. Питаме персонала къде да търсим лекар и най-вече – как да стигнем до него. Път, освен през плажа, няма, с контузен крак изобщо не е опция. „Отивам да взема мотора, чакайте ме тук!“ – казва единият от мъжете и изчезва някъде зад колибата.
Връща се след малко с мръсна газ, доколкото теренът позволява. Разбираме се първо да закара Тито, после да се върне за мен, няма как и двамата. Помагат му да се качи и отпрашват в неизвестна посока. След 20-30 минути идва пак, през това време съм се уговорила с жената от хотела да пази децата, оставяме ги в колибата сами. Мятам се на мотора и малко след близките хотелчета се пъхаме зад сградите, по несъществуващия вече официално път, който явно се ползва само от местните.
Разкриват се гледки, които никой редови турист не би искал да види – купища меса, развалени плодове, легени с мръсна вода, заблатени участъци, вонящи на гад, централен водопровод на острова няма. Жени мият съдове с неизвестна по произход вода, скубят и пърлят пилета, чистят вътрешности от риби, белят разни зеленчуци, затънали до ушите в кал. Смърди жестоко и само скоростта на мотора помага да не припадна. Въпреки че не съм гнуслива, видяното точно в този момент, ме затиска като голям контейнер с боклук, изсипан отгоре. Жегата е сериозна, влагата също.
В един момент спираме и забелязва съсухрен бос мъж с огромни нокти на краката и раздърпани мръсни дрехи, до него се крепи Тито, пребледнял с цвят на ксерокс хартия. По-късно разбирам, че е помислил онзи с ноктите за доктор. Слава Богу, обясняват ни, че не е, а трябва да преминем следващия участък пеша, помните от миналата публикация – стръмната отсечка с камъните. Предлагат на Тито да го метнат на гръб, той обаче решава да се справи сам и издрапва нанагорнището, подскачайки на един крак, което, ако не сте пробвали, е един доста сериозен рейнджърски тест за издържливост. Като прибавим и болката – смятайте.
Стигаме някак до малка сграда с червен надпис URGENCIAS, единствените снимки, които имаме оттогава са тези – правени от Тито с телефона, докато чака седнал на бордюра. Вътре е учудващо чисто, разбираме, че това е местната здравна служба, спешно отделение, поликлиника, болница, родилно, лични лекари, всичко в едно. Казват ни да чакаме в общо фоайе с бременна жена, паднало от дърво дете, рибар с еди какъв си проблем, казуси всякакви.
По едно време излиза строга сестра, на която обяснявам с две думи какво е станало, отива тя до манипулационната, взима тампон и килородна вода и без нищо да каже, завира с отривисто движени марлята в раната на Тито, той почти подскача до тавана от болка, но гък не казва. С вече дезинфекцирана пета, чакаме докторката. Няколко млади красиви жени, даже говорят английски, от което на Тито му олеква, защото испанският и фактът, че не разбира нуто дума, го напрягат жестоко.
Повтаряме и на докторката за корала, как се е нарязал, кво, що. Ще го шия, казва тя и си подготвя инструментите. Местна упойка, шев, епикриза за застраховката, плащаме около 50 долара и си тръгваме малко по-спокойни. Каръщина, но все пак сме овладели ситуацията. Връщаме се в колибата, децата са екстра на плажа, дори не са усетили, че ни няма. Оставяме Тито в къщичката и отиваме да вземем обезболяващо от едно подобно на павилионче нагоре по плажа, както и да хапнем нещо и да му донесем вечеря. На следващия ден трябва да се доберем до летището на Картахена, за да летим до Меделин по план, имаме билети и резервация.
Сядаме с децата в едно ресторантче на плажа, понеже няма ток, вечер е доста романтично, тъмно като в рог, тук-таме някаква мижава лампа и тиха музика, туристи почти липсват, делничен ден. Хапват момичетата някакъв пилешки шницел, аз дори не помня какво, купуваме хапчетата и се прибираме обратно. Тито горе-долу се държи, мисли как ще се придвижва и тренира подпиране на куфар върху дървения под на верандата. Уговорили сме се с младежа с лодката да ни вземе точно в 6, иначе има опасност да изпуснем полета. Няма проблем, уверява ни той, караме на доверие и се молим да не е като в Куба, там уговорките са като еднорозите – не е съвсем ясно дали съществуват.
Лягаме да спим, гроги от всички тъпотии през деня, будят ме две повръщащи деца. Били сме къде ли не, яли сме какво ли не, но никога не са имали проблем с храната, колкото и екзотична да е била, сега от някакъв тъп пилешки шницел! Не само повръщане, а и разстройство. Канализация няма, знаем вече, налягането на водата е слабо и по едно време тоалетната се задръства. Всички чаршафи са оповръщани, няма и как да изпереш – топла вода почти няма. Постилам някакви хавлиени кърпи, сменям, мокря, мия, кошмар. Тито с болки, хапчетата са някакво съвсем леко местно обезболяващо, никак не действат. Не би могло да стане по-гадно.
Зазорява се и почваме да се оправяме за път. Стъкмявам някак багажа, децата са изтощени, но оправят своя, чакаме лодкаря. Има все пак някаква вселенска справедливост и той идва, качваме още едно семейство, натоварваме се някак. Кара нормално и се понасяме с изгрева към Картахена, в други обстоятелства би било красиво преживяване. Мартина е на ръба да повърне отново, Матеа заспива в мен, Тито е притеснен как ще се придвижи, но запазва самообладание. Закрепваме някак положението и настроението.
И както се носим към пристанището, в един момент лодкарят казва: аз не мога по-навътре, нямам раззрешение да акостирам до самия бряг, сега ще трябва да се прехвърлите на друга лодка, по-голяма, като такси. Изтръпваме! Пак куфари, куц крак, спящи деца, ужас! Оказва се, че не се налага да доплащаме, оправя се той с другите хора и се прекачваме на другата лодка. Мартина успява да не повърне, въпреки че ѝ става супер зле, брули ни вятърът, редят се покрай нас белите небостъргачи на новия град, пристигаме. От пристанището до летището ни трябва такси, оставям ги да чакат и отивам да търся, Тито пак показва завидна форма, подскачайки на един крак, номерът с куфара като подпора не проработва.
На летището взимам инвалидна количка, поне в това отношение сме улеснени. Товарим куфарите на багажна количка, добираме се до чекина, с предимство сме и поне чакането отпада. Въпреки че не мрънка, по физиономията на Тито разбирам, че му е много зле, отдаваме го на стреса, жегата, умората, контузията, изглежда обаче сякаш има температура. Ще мине, вика той, всичко е наред.
Полетът закъснява, но все пак кацаме в Меделинн в разумен час, пак инвалидна количка, такси, пристигаме в апартамента ни, резервиран отдавна в airbnb. Казваме си, че ще извлечем максимума от престоя – както можем и доколкото състоянието на Тито позволява. Запазвам обиколка в Comuna 13 за мен и Мартина, доста е ходенето пеша по баири, жегата е голяма, на Матеа не ѝ се ходи и предпочита да остане вкъщи. За друг ден набелязваме музея на науката и изкуствата в центъра на града, аквариум, плантариум, интерактивни забавления – супер. Не смеем да правим още планове и се оставяме на импровизацията. Апартаментът е в Poblado, една от централните части на града, безопасна, не ни притеснява, че трябва да се размотаваме трите сами, по улиците има доста полиция, всичко изглежда нормално. Градът е огромен и супер красив, има градски лифт като обществен транспорт, удобно метро и автобуси, страхотни графити навсякъде, чудни заведения, вкусна улична храна, много паркове, околностите също са интересни. Само да не беше контузията…
Нищо, а mal tiempo buena cara (в лоши моменти, с настроение), казват испанците, нямаме и друг избор. Вечерта Тито отново има болки, намираме други хапчета, по-силни няма, казва аптекарката, вече се водят наркотик. Това, което ни продават, е някякъв вид нурофен, но явно тук внимават с този тип медикаменти. Кракът се е подул леко, Тито се съмнява дали не е навехнат при стъпването, странното обаче е, че е зачервен. Започвам вече да се притеснявам, но утрото е по-мъдро от вечерта, да видим.
На следващия ден решаваме да го разсеем малко и да отидем до Ботаническата градина, в която предния ден се раходихме трите и много ни хареса – хлад в центъра на града, огромни палми, пеперуди, гущери из алеите, кактуси и какви ли не причудливи растения, като Алиса в страната на чудесата. Има и безплатни инвалидни колички на входа – супер. Грабваме Тито с такси, после на инвалидната количка, разхождам го из алеите, взели сме си бира и храна, сядаме на пикник под един 0громен сукулент, всички сме в настроение, шегуваме се със ситуацията, хаха, хихи, какво ни остава.
Виждам портиера с бастун и го питам къде мога да купя, обяснява ми той, пише на листче адрес на магазин, оставяме Тито и Матеа, с Мартина хващаме такси и купуваме сгъваем бастун като на някой мафиозо. Тито е щастлив, друго си е да се подпираш на истинск, не на чадър, какъвто бяхме купили от супермаркета, но се счупи на третата крачка.
На връщане въртим кръгчета с таксито, за да разгледа поне малко града, правим планове с момичетата за следващия ден, всичко точно. Привечер обаче кракът се зачервява жестоко, кожата е опъната до пръсване, глезен не се вижда, всичко е подуто, шевът секретира. Почти карам насила Тито да търсим лекар, за щастие през няколко преки има хубава частна болница, към която ни упътва собственикът на апартамента.
На входа ни разпитват, попълваме документи, обясняват ни, че плащанията стават в кеш, въпреки че имаме застраховка. Изтръпваме, защото вече сме похарчили част от парите, някак ще се оправим, важното е да овладеем крака. Посреща ни мила докторка, задава въпроси, разказваме какво се. случило, назначава рентген, за да разбере какъв е проблемът, има ли навехване или проблемът е друг.
Излиза снимката и всички дружно виждаме 7-8 твърди частици в петата – явно останали от корала, скалата или каквото там, по дяволите, е имало. Налага се операция. Бам! Събота срещу неделя е, обаждат се по спешност на доктор Олга Елиса Куейо Арройо, пластичен хирург, и я молят да дойде на следващия ден, за да извади частиците. Очевидно има сериозно възпаление, което може да доведе до много сериозни неща като гангрена, сепсис и…смърт. Няма закога да чакаме, трябва да се действа бързо. Проблемът е, че след няколко дни летим към Богота, нощуваме там и след това е полетът ни до Амстердам и после до София. Ако нещо в лечението се забави, изгаряме с билетите и…оставаме в Меделин. Не искаме да го мислим обаче, ситуацията е достатъчно инфарктна.
Неделя сутрин. Настаняват Тито в луксозна стая с няколко красиви мед сестри на разположение, които настояват да го изкъпят, той вика – не! Хората отиват да си направят нос, цици или задник, Тито влиза за…пета. Съдба. Казваме му на шега Don Talón, от talon-пета на испански. Той яко се е спекъл, никога не влизал в болница в България, сега сме на майната си, на друг континент, в огромен непознат град, където никой почти не говори английски.
Тръгват да ни слагат чаршафи на кожения диван в стаята, предполагайки, че ще нощуваме там. Хем искам да остана с Тито, хем съм с двете деца и разумът ми казва, че бива да им причинявам това. Отказвам любезно, те ме поглеждат осъдително, но си прибират чаршафите. Обличат го в ефирно болнично халатче, забраняват му да пуши и ми връщат всички дрехи в торбичка с логото на болницата. Разревавам се, въпреки че гледам да се държа заради децата. Те някак приемат ситуацията много спокойно, поне така изглежда, само те си знаят какво им е било.
Чакаме докторката, междувременно търся чейндж бюро, за да обърна наличните кеш пари, ако сумата е по-висока, измолвам да платим с кредитна карта. Въпреки че България им звучи ненадеждно, влизат ни в положението и се съгласявт. Тичам до най-близката банка, подавам банкнотите, връщат ми половината, защото били някаква емисия, която не приемали. Моля се като някой идиот и обяснявам, че ситуацията е спешна, мъжът ми е в болница и чака за операция, идва ми да вляза зад гишето и да му смачкам ледената физиономия. Не може, отрязва ме служителят, и той в правото си, аз почвам да роня сълзи от безсилие и гняв и наводнявам гишето, не ми пука.
Идва докторката с 18 имена, красива, усмихната, говори английски, казва ни да чакаме в съседна манипулационна – аз, Мартина, Матеа и един син плюшен Стич, който си беше купила предния ден. Откарват Тито, мед сестрата е мъж, успокоява ни, че всичко ще бъде наред, влизат в операционната, надуват латино музика и го почват – с местна упойка, ровене в петата, за да извадят всички гадости. Показвт му ги в марлята и го връщат в стаята на силни венозни антибиотици, отвратителна болнична храна и нежни грижи от смугли красавици.
Взимам торбичката с гащите и фанелката, двете деца и се прибираме. Изтича ни резервацията, а има следващи гости и не можем да останем в квартирата. Намирам онлайн друго място за нощувка – апарт хотел в района. На сутринта събираме целия багаж с момичетата, грабваме куфари и раници и поръчваме такси, дори не съм видяла, че се намира ТОЧНО на другата улица, 20 крачки пеша. Таксито е типично колумбийско, не знае къде отива, не може да намери адреса, срам го е да пита, но не се и отказва. Въртим из преките в квартала, слизам да питам, никой не знае, накрая с някакви джипиеси и указания разбирам, че не е имало нужда изобщо от такси, почти разревана му плащам, извлачваме куфарите и се опъваме на жегата да чакаме някой да ни отвори. След половин час пристига едно момиче с ключа, настаняваме се в супер апартамент, чист, красив, с няколко спални и кухня.
Само да си бяхме в пълен състав…
