Взимам те от детска рано, отиваме на концерт. Само двете, по женски.
Пристигаме час по-рано. Изненадващо, обикновено винаги закъсняваме. Последно обърках часа на кукления театър и влязохме почти в края на постановката.
В двора на радиото има малък параклис и красиви нови пейки. Сядаме на най-слънчевата. Все едно с фуния върху нас се излива енергия, от онази, космическата. Вадиш новото си списание и разглеждаш съсредоточено, все едно четеш. Приличаш ми на голяма, така вглъбена и спокойна, случва се рядко.
Две по-малки деца приближават, започват да пипат списанието и да се смеят. Питаш ме защо повтарят едно и също. Не знам, малки са, остави ги. До нас друго дете се дере жестоко повече от 15 минути. Майката захапва нервно цигара и се обажда почти с крясъци на бащата. Мяташ снизходителни и възмутени погледи, все едно и ти не правиш така. Припомням ти последния случай. Толкова е грозно, казваш. Да, но го правиш.
Идва време да влизаме. Впечатлена си от сградата на радиото – коридори, фоайета, студио 1, цялото в дървена ламперия и висящи от тавана микрофони. Около 100 пъти питаш кога ще започне, нервничиш. Гладна си, така и не се научих да нося храна в чантата. Обяснявам, че концертът не е кино и тук не се вади храна. За момент се улисваш и забравяш. Сядаш в мен, за да виждаш по-добре.
Концертът е страхотен – джаз музиканти, детски хор, момичета пеят с впечатляващи гласове, причудливи инструменти, великолепен звук. Гладна съм, припомняш. Ами ще почакаш, сега сме на концерт. Вече не ми приличаш на голяма. Изпускаш си микроскопичното пластмасово бебе и пролазваш три реда пред нас. Ако го изпуснеш още веднъж, няма да има нужда да чистят.
Харесва ли ти музиката? Да, искам пак да дойдем, обаче да сме обядвали преди това. Обещавам. В тази детска не ви ли хранят?
Изморена си и преставаш да мърдаш постоянно, отпускаш се в мен и те стискам силно. Момиче на около 10 запява Руфинка под съпровод на кавал. Идва ми да ревна, напоследък рева за щяло и нещяло, вече си свикнала.
Последна песен, ръкопляскания, тръгваме хванати за ръка. Навън е светло, мирише на окосена трева и прах.
Вадиш пластмасовия си детски фотоапарат и снимаш бял цъфнал храст. Нямаш лента, казвам. Нищо, много е красиво, отговаряш.
Купуваме солети и ги изяждаме заедно, вкусни са.
Един от ОНЕЗИ дни, в които всичко има смисъл и вкус. Дори солетите.
Моя позната, мога да кажа вече приятелка, наскоро загуби съпруга си. Тя – американка, живяла дълги години в Париж, той – блестящ български адвокат. Срещат се в зрелите си 40 и в средата на размирните ни 90. Говори за него все още в сегашно време, на перфектния си български:
„Имаме нашите дребни ритуали, които ни правят много щастливи. Например, щом чуем любима мелодия, ставаме и танцуваме, по пижама, хавлия, домашни дрехи, няма значение. Веднъж в седмицата обличаме красиви дрехи и сядаме да вечеряме, у дома или навън, независимо какво има на масата, това са нашите празнични вечери. Бяха… Използвайте всяка минута заедно…“
Да, използвайте всяка минута заедно, другото са глупости.
Весели празници!