Взимам те от детска рано, отиваме на концерт. Само двете, по женски.
Пристигаме час по-рано. Изненадващо, обикновено винаги закъсняваме. Последно обърках часа на кукления театър и влязохме почти в края на постановката.
В двора на радиото има малък параклис и красиви нови пейки. Сядаме на най-слънчевата. Все едно с фуния върху нас се излива енергия, от онази, космическата. Вадиш новото си списание и разглеждаш съсредоточено, все едно четеш. Приличаш ми на голяма, така вглъбена и спокойна, случва се рядко.
Две по-малки деца приближават, започват да пипат списанието и да се смеят. Питаш ме защо повтарят едно и също. Не знам, малки са, остави ги. До нас друго дете се дере жестоко повече от 15 минути. Майката захапва нервно цигара и се обажда почти с крясъци на бащата. Мяташ снизходителни и възмутени погледи, все едно и ти не правиш така. Припомням ти последния случай. Толкова е грозно, казваш. Да, но го правиш.
Идва време да влизаме. Впечатлена си от сградата на радиото – коридори, фоайета, студио 1, цялото в дървена ламперия и висящи от тавана микрофони. Около 100 пъти питаш кога ще започне, нервничиш. Гладна си, така и не се научих да нося храна в чантата. Обяснявам, че концертът не е кино и тук не се вади храна. За момент се улисваш и забравяш. Сядаш в мен, за да виждаш по-добре.
Концертът е страхотен – джаз музиканти, детски хор, момичета пеят с впечатляващи гласове, причудливи инструменти, великолепен звук. Гладна съм, припомняш. Ами ще почакаш, сега сме на концерт. Вече не ми приличаш на голяма. Изпускаш си микроскопичното пластмасово бебе и пролазваш три реда пред нас. Ако го изпуснеш още веднъж, няма да има нужда да чистят.
Харесва ли ти музиката? Да, искам пак да дойдем, обаче да сме обядвали преди това. Обещавам. В тази детска не ви ли хранят?
Изморена си и преставаш да мърдаш постоянно, отпускаш се в мен и те стискам силно. Момиче на около 10 запява Руфинка под съпровод на кавал. Идва ми да ревна, напоследък рева за щяло и нещяло, вече си свикнала.
Последна песен, ръкопляскания, тръгваме хванати за ръка. Навън е светло, мирише на окосена трева и прах.
Вадиш пластмасовия си детски фотоапарат и снимаш бял цъфнал храст. Нямаш лента, казвам. Нищо, много е красиво, отговаряш.
Купуваме солети и ги изяждаме заедно, вкусни са.
Вадиш пластмасовия си детски фотоапарат и снимаш бял цъфнал храст. Нямаш лента, казвам. Нищо, много е красиво, отговаряш.
Купуваме солети и ги изяждаме заедно, вкусни са.
Един от ОНЕЗИ дни, в които всичко има смисъл и вкус. Дори солетите.
Нежна,затрогваща и топла картинка. Върна ме във времето когато моите мили момчета бяха малки и бяха с нас. Толкова бързо растат.Изживявайте всеки миг с децата си.А на вас двечките много споделени мигове. С най топли чувства Веси.
Много мило и нежно! Страхотно си го описала!
Тъй като ми е много ревлив ден и аз си поплаках! Толкова малко думи и толкова много разказ…
Страхотно!
Просто обожавам частта съсснимането на нещо, защото е красиво!
Мария, Мария… толкова топло, мило (и ревливо:)) ми стана!!
Ах, усетих всичко написано 😉 Като приказка с очакван край 😉
Мария, толкова е нежно, майчинско, истинско, че чак не ми се пишеше коментар, да не разваля тази идилия! Прекрасно е!
написах толкова неща , а ми даде грешка и не успяха да се запаметят …та просто ще бъда кратка ..толкова хубаво !!!!
хах, просто си представих улицата пред радиото. Беше силна картина. Мн мило. Благодаря ти,ч е сподели този миг.
Мария, желая ти винаги да усещаш тази майчина топлина и този смисъл във всичко.
Благодаря и аз за споделения момент!
чудесно е, както всички откровения, които публикувате. в повечето от тях откривам собствените си мисли и чувства, които така и не намирам време да опиша. прекрасна сте! чакам с нетърпение всеки нов пост.
Парче красота! Благодаря за възможността да му се порадвам.
Ама, че хубаво. Усмихващо и разнежващо.
Колко е хубаво… и трогателно! В момента не се сещам за нещо по-вълшебно от приятелството между майка и дъщеря