В минали публикации съм споменавала, че преди появата на Мартина в живота ми темата за родителството, отглеждането, възпитанието и като цяло имането на деца не ме е вълнувала. Струваше ми се далечна, скучна и несвойствена. Откровено казано, беше ми досадно да се виждам с приятели със семействa, защото често темите за разговор се изчерпваха с една-единствена: ДЕТЕТО! И отвратително неприятната реплика: „Ти ще видиш какво е!“. Все едно децата се спускат централно по бройки и са неизбежно зло, от което няма отърване. Въобще тази мъченическо-примиренческа позиция на уморения, изтощен, изтормозен, пропит от рутина и онеправдан родител и до днес ми е непонятна. „Нямам време за нищо“ – добре, че е това вселенско оправдание за всичко и навсякъде.
През бременността някак се опазих от милионите доброжелателни съвети и размахвания с пръстче. Но обръщението „майче“ към всички в родилния дом направо ме потресе! Вече не съм госпожица, госпожа, жена, Мария, аз съм МАЙЧЕ! И се разхождам в една сграда с още много майчета с безформени нощници. Майче продължавават да те наричнат педиатрите, непознатите в парка, съседите, хората в магазина. Добре дошли в сектата на майчетата!
Следващият шок идва в парковете. Нескончаемите разговори за грижите по отглеждането на новия човек. Групи майчета, коя от коя по-запозната, прочела, разбрала, научила, подочула. Обикновено с кафе, цигара, телефон. Майчета-експерти-Шива. Никога не съм си позволявала да давам съвет или да упреквам някой как отглежда и възпитава детето си, дори приятели. Мога да споделя опит, но да разказвам на висок глас каксеправиедикаквоси – тц. Майчинството е нещо толкова естествено, никой няма нужда от инструкции, училища за родители, семинари за подготовка, power point презентации, старши научни сътрудници и почукване по главата. Сега, от разстояние на времето осъзнавам, че единственото важно нещо през първите месеци е да бъдеш до детето си, да си спокоен и да го слушаш внимателно. То знае много добре от какво има нужда и как да ви го каже. Майчетата в парка само могат да ви объркат, както нерядко и става.
След този, идва ред на другите стресове: дали има режим; защо няма; защо кърмиш; не му даваш вода?!?!?!; защо го обличаш толкова леко; детето е гладно; много е слабо; ама вие още ли се кърмите?; дохранвай, детето е ГЛАДНО!; защо го гушкате разглезват се; не го взимай на ръце, ще трябва да го носиш до първи клас; защо спи при вас; защо не спи при вас; ако заспиват сами, децата получават стрес; слагай му 25 блузи, зима е; детето е без шапка през май?!?; детето е гладно и жадно; защо не даваш сокчета, полезни са; ама какви са тези каши, започва се с плодови пюрета; ама вие още ли се кърмите?!; айде захранвайте се вече; е как ще пътувате с толкова малко бебе?!; вече на море, вредно е; това дете гладно ли го държите; проходилка защо не ползвате; никакви бузи няма това дете, недохранено е; на 8 месеца самО в стая; е как така не ползвате залъгалка?! И още хиляди въпроси, с които направо ви замерват ежедневно. Както се вижда, в нашия случай основният проблем на околните беше, че детето не яде достатъчно заради моите „амбиции“ да кърмя. Все едно кърменето е някаква научна титла, до която се домогвам с цената на всичко. На третия месец вече се отказах да споря, само кимах разбиращо с глава и тъпа усмивка. А, не давах и вода. Егати майчето! Почти ме обявиха за темерут, защот отказвах да се събирам с тумби майки, а от семейните ми приятелки исках да не са вторачени поне 15 минути в детето си.
Никога не съм харесвала умалително-пренебрежителните заместители на името на детето – (х)лапето, малкото, бебка, беба (изприщвам се при тази дума!), дребното. Звучат ми точно както „майче“ – неприятно.
До ден днешен се старая да не ангажирам приятели, които все още нямат деца с тази тема. Обикновено когато някой се сдобие с бебе, започва да агитира всички около себе си да направят същото: „айде, време ви е“, „не ти ли се иска“, „трудно е, ама е важно“, „не мислите ли по въпроса“. Някакво измислено приобщаване към каузата. Имане на деца от солидарност. Да видиш най-накрая какво е, а-а-амаха! А че причините може да са по-различни от нежелание – к`во значение има, аз да си кажа.
После идват страховете как ще се справи детето – с прохождането, с проговарянето, с махането на памперса, със социализирането, с детската градина, с училището. Сериозни притеснения, кършене на пръсти и репликата: “ Ти ще видиш като ти дойде на главата“. Отново запплахи. А децата са така самостоятелни и интелигентни, че нашите вайкания и предварителен стрес само могат да ги объркат. В това отношение забелязвам сериозна обсесия на майките към синовете. Такива, които твърдят категорично: „Той без мен не може и 5 минути“. Толкова често си го повтарят като мантра, че започват да си вярват. И това продължава докато той стане на 40, а те все още му купуват чорапите.
Признавам, че обожавам деца, но не мога да се втурна да ги мачкам, щипя, стискам, мляскам (освен моето). Обичам да разговарям с тях, колкото и да са малки, като с равен, струва ми се по-честно и нормално. Да ги питам, да ми отговарят, да сме събеседници, приятели. Да правим неща заедно, да комуникираме с поглед, да разсъждаваме и да намираме смисъл. „То още не разбира“ е друга любима реплика. А то вече отдавна разбира. Понякога дори повече от нас.
Детските площадки са другият стресов елемент в първите години. Освен че получавате много съвети и въпроси, там ставате свидетели на случки, които сериозно могат да объркат представата ви за отношенията между хората. Баби, които се люлеят на бебешки люлки, 10 годишни деца, които млатят здраво майките си, родители, които обясняват на вече попорасналите си полутийнейджъри как точно и с кого да си „играят“, бащи, които храчат в пясъчника, на две крачки от детето си. Такива неща.
Има родители, които след появата на детето най-сетне намират своето амплоа и така се вживяват, че чак не могат да се познаят. „Заради детето“ е най-честата реплика, независимо за какво става въпрос. Детето е оправдание за всичко – за правене или неправене на разни неща. Ако и децата са повече от едно – съвсем. Не пътуваме – ама то къде, с тия деца. Не се забавляваме с приятели – ама то къде, с тия деца. Не излизаме – ама то къде, с тия деца. Не се срещаме с хора – ама то къде, с тия деца. Не се гримирам и реша – ама то къде, с тия деца. Зарязваме хобитата си – ама то къде, с тия деца. Не слизаме до центъра – ама то къде, с тия деца. Ако се опиташ нещо да им кажеш – „Ти ще видиш с още едно-две!“. Отново заплахи – децата-чудовища.
Не си позолявам да определям чуждите деца – лигави, глезени, възпитани, невъзпитани, стеснителни, общителни. Не съм нито експерт, нито психолог, нито педагог. Всеки е в различна реалност, ситуация, с различна предистория и причини и въобще не е моя работа да клатя неодобрително глава. Отказвам да осъждам и класифицирам без да съм част от конкретния случай. Не желая заключения и по отношение на моето дете. То е такова каквото е и аз го обичам именно заради това, не само поради факта, че е мое.
Изобщо, децата не са предпоставка нито за щастие, нито за нещастие. Познавам доста мрачни хора с прекрасни деца и други пълноценно удовлетворени без. Децата са естествен ход на нещата и наше право на избор е дали да ги създаваме или не, как да ги отглеждаме и възпитаваме, на какво да ги учим и какво да им показваме. Колкото повече толерантност и свобода, толкова по-добре. И за тях, и за нас.
Браво! Чудесно изказано мнение. Напълно подкрепям 🙂
Знаеш ли колко съм съгласна с теб?! Аз съм от онези жени, които вече са с 9 годишен брак зад гърба си и БЕЗ деца.
Първоначално бяха подмятанията от рода "Какво чакате", "Хайде и вие", "После става по-трудно и т.н"
В крайна сметка всяко нещо с времето си. Когато – тогава.
Добре, че приятелите ми не са досадни и от типа, които да те ангажират с детските грижи – памперси, кърмене и т.н.
Радвам се, че намерих още една себеподобна душа, която мисли като мен 🙂
Прекрасен текст! Сигурна съм, че не само аз се чувствам все едно си ми ровила в мислите. реглъщам и броя до 10 всеки път като чуя непоискани съвети и репликата "Ти ще видиш като стане…еди-какво си."
Толкова добре написано! Напоследък точно от това бях започнала да се дразня на всички около мен- тъй като нямам деца и не се чувствам готова все още, съм отритната от сектата и сочена с пръст. Чувам ежедневно "заплахите" и "айде, време ви е", които са толкова вбесяващи! Тази публикация си е направо светлина в тунела за мен 🙂 Благодаря за дозата вдъхновение.
Мария, за мен беше изключително приятно да прочета този пост! Ние все още нямаме дете, в това отношение ни липсва и опит. Онова, което долових като нюанс от думите ти, го почувствах така, както съм го усещала редица пъти, гледайки отстрани отношенията: родител-дете. А именно: децата не са вещи и наша собственост, имат нужда от свобода и от възрастните зависи в каква степен ще им бъде дадена. Поздрави и хубав следобед! 🙂
Харесва ми мнението ти по въпроса, въпреки че понякога ми идва в повечко сърказма ти и критиката. Като чета, стреса май идва много повече от странични хора и съвети отколкото от самото дете, подходът на хората към децата е доста сбъркан. Аз все още нямам деца, но ще имам със сигурност и много желая да бъда майка, и гледам на въпроса много спокойно, децата са радост и дар от Бог, да родиш не ми се струва най голямото мъчение на света ама хората така те настройват че…
И аз никога не съм разбирала защо хората все се извиняват с децата, за да не правят разни неща или да правят, абе объркан свят сме, найстина толерантноста и свободата трябва да се ценят и пазят. Като стана родител мисля да докажа на околния негативен свят че децата са добро нещо и че да бъдеш родител не е толкова тежко колкото всеки повтаря. И фразата ще видиш като ти дойде на главата, ми то всичко зависи от нагласата а моята не слуша негативно настроени изтормозени родители, защото аз не мисля да съм такъв.
Обичам да чета такива неща който те карат да се замислие малко.
Чудесна публикация,отваряща твърде обширна тема -Децата на България!
Мария,изцяло заставам зад мнението ти за свободата и толерантността към малките хора!!!Ако започнем да мислим за децата като за хора,които само дето още са малки,животът би бил по-красив и по-лесен и за тях ,и за родителите им! Мисля,че това е единствения съвет,който може да бъде даден на един родител…
"Повече свобода и толерантност към децата"-ДА! Но също толкова ли и за безотговорната майка,пиеща си кафето и здраво завързала детето в количката до себе си?!..Или за шамаросващия татко,или за пушещата баба на детската площадка?!…-Тук толерантността ми към родителите свършва!!!Ако малките хора все още не могат да си кажат,че имат право на чист въздух,на свобода да тичат и потребност от безопасни места за това,тогава някой,комуто това е минало през ум,би трябвало да наруши толерантността и свободата към тези родители.И просто да се обади.Така аз разбирам елементарния си дълг към бъдещите големи хора.
Мария,понеже много вярвам в силата на твоите публикации,бих искала да пишеш отново и още за нещата ,които родителите би трябвало да искат за децата си от това общество.Много повече от това останалите да не им се месят как да си гледат децата!
Много хубаво си го написала, Мария! Много се дразня като всеки решава да мачка и щипе детето ни сякаш му е собственост. Интересно ми е как те ще се почувстват, ако аз ги защипя на улицата от първата дума, пък било то и с най-добри намерения, но това си е наистина въпрос на възприемане на децата като личности (или не, в повечето случаи).
От друга страна, именно с майчинството видях колко различни могат да бъдат преживяванията на хората (майките конкретно, а и не само) при правенето на едно и също нещо – гледането на дете, например. Разликата при гледането на дете може да бъде драматична от семейство до семейство поради много различните фактори, на които са изложени хората. Което ми напомня за моя близка, която много уверено (и мило) предложи услугите си да гледа детето докато сме на концерт една вечер с увереността, че е отгледала едно дете. Боже като се върнахме, детето се чува от улицата, а горката ни близка беше с толкова уплашено изражение, че цяла вечер се притеснявах за нея, а не толкова за детето. От тогава говори с голям респект за "сладкото ни дете" :). Та, има разлика от дете то дете.
Както беше казал някой наскоро, "родителите трябва да се оценяват не по това какви са им децата, а по това как се отнасят към тях независимо от това какви са децата". Много съм съгласна. Някои се озорват повече, но какво да се прави – това е живота :), а и кой може да каже на кой му е трудно и на кой му е лесно, така че… така. Поздрави!
Много добре написано. Аз също се втрисам от обръщението "майче".
Как не са те линчували до сега, изобщо не знам! 🙂
Хаха, Ани, банда разгневени майчета ли:-)))
Благодаря на всички за коментарите, значат много!
Даринка, честно казано изобщо не съм имала предвид избирателно децата на България. Според мен свободата и толерантността са общовалидни и няма смисъл да ги разделяме по географски признак. Поне не съм имала намерения да го правя:-)
Много вярно и правдиво написано. Точно както го чувствам и аз. Имам двама сина и никога не съм се събирала с тумби 'майчета', точно поради изредените по-горе досадни теми на разговор и безчетните 'полезни' съвети. Още като забременях и съобщих това на колежките ми, забелязах как вече станах част от клуба на майките около мен, но по начина, по който ми го показаха, ми стана по-скоро приятно и с подкрепата им се чувствах по-уверена и спокойна. Абсолютно се придържам и аз към това, че ДЕЦАТА СА РАЗЛИЧНИ и са ЛИЧНОСТИ и за да ги отглеждаш добре е достатъчно, както пишеш 'да бъдеш до детето си, да си спокоен и да го слушаш внимателно. То знае много добре от какво има нужда и как да ви го каже'!!! Слава Богу, човек може винаги да си избере компания и да не изпада в крайности.
Децата безспорно са ДАР и РАДОСТ! Когато ги отглеждаш преобладаващо сам, понякога ти идва в повече липсата на лично време и в тази връзка и аз понякога изпускам крайни реплики, но се старая да не бъда заплашителна и назидателна и казвам 'ще видите вие като ви дойде до главата' по-скоро шеговито и доброжелателно (ако и другите прекалят със съветите и насоките:) , отколкото откровено злобно :))
Благодаря! Не бих могла да го кажа по-добре. 🙂
Боже, колко си изразителна… и понеже всичко е така добре поднесено, почти като съвет, смятам често да се връщам тук и да си го зачитам… ей така, за успокоение 🙂 Благодаря!
Страхотен пост! Аз съм още в първия етап (бременност) и вече са ме изнервили до максимум ( "Ау, колко ти е голям корема", "Едно ли е", "Кога го чакате-скоро ли", "Ама кой ден", "Почивай, че после какво те чака..","Не си купувай еди кой си шишета", "Няма ли да го раждаш вече"), нооо явно после става и по зле :))) Благодаря че сподели!
Аз все още нямам деца, но с три отрасли покрай мен и още едно растящо, съм на абсолютно същото мнение! 🙂 Страхотен пост!
Ха, браво! Все едно аз съм го писала. У дома сме големи фенове на хита "Ще видиш ти" и често си го припяваме за настроение. Скоро чухме и сингъла "Той, моят (син) не е от схватливите " и паднахме 🙂
Толкова познатото "Като станеш майка ще видиш!", е станах не веднъж, а три пъти и не видях нищо толкова страшно. Сега сме на вълната "Е, те твоите са още малки, ще видиш като стане в първи клас, като стане по-голям и др."
И "най-любима" ми е репликата "Ти си майка-героиня! Цели три момчета!"
Затова съм любител на самотните разходки в планината, пред детските площадки и тумбите майчета.
Мария,
не се въздържам да пиша 🙂
Да, хареса ми поста, заради личното ти отношение и различен поглед на нещата, защото типизирането и "вкарването" в стереотипи на бъдещи родители, бременни дами, съвсем млади семейства, бебетата и децата, е убийствено.
До като четях си помислих даже, че този пост би ми бил нужен още преди време 🙂 Но нещата се учат с опита :))
Благодаря ти!
Поздрав, Поля