Нашумяла напоследък и болезнена отдавна тема е толерантността. Не само тук, навсякъде. Пише се, бистри се, умува се, ама защо това, защо така, защо не иначе, как да станем по-толерантни и поради какви причини не сме достатъчно. В неделя БНТ излъчи „Животът е прекрасен, нали?“ на документалиста Светослав Драганов. Филм в духа на фотографията, която харесвам – онази наблюдаващата, избягваща поуките и готовите мисли в главата, не нагласената, а гледащата и запомняща, свидетелство без наклон и намеса. Чудесен филм наистина, от тези, които не подлежат на преразказ и нямат нужда от въпроса „А какво е искал да каже авторът?“.
Напоследък, за съжаление, наблюдавам ужасяващи примери за липса на каквато и да било толерантност и не спирам да си задавам въпроса какво трябва да се е случило на човек, за да възпита по подобен начин децата си – в тотално неуважение и неприемане на различните от него. Условно различни, а всъщност съвсем еднакви. Страх, незнание, катаклизми, тесногръдие, притеснение, комбинация от горните плюс още нещо, не знам… 
По този повод реших да направя опит за списък на най-честите „табута“, които се внушават на децата. Разбира се, не от всички и не само тук, без претенция за изчерпателност.  Велико законспирирани теми от типа „Това е така, защото аз ти го казвам“. Децата, в най-общия случай, възприемат света без натрупаните в главите ни предразсъдъци, но ние се грижим отрано да влязат в нашия шаблон. Предполагам голяма част от проблемите впоследствие водят корена си именно оттук.

Различните
Независимо дали са облечени екстравагантно, или се усмихват без видима причина, дали са по-високи, ниски, едри, слаби, шарени от нас, различните са странни, неприемливи, дори опасни. Това се втълпява, докато детето наистина не започне да се дистанцира. Или да сочи с пръст и да шушука. Точно както е наблюдавало да правят хората около него.
Талантът
На децата от малки се внушава, че трябва да са талантливи, ако може във всичко. Непременно да притежават  някаква дарба, най-добре за изпълнение пред публика. Посещават всякакви курсове, мероприятия, занятия, дори в почивните дни. Трябва да изпъкват, да ги хвалят, да бъдат звезди, да демонстрират знания, умения, интелектуални потребности, далеч надвишаващи характерните за  възрастта им (почти задължително), да са заети (обикновено допълнението е „за да не мислят за глупости“). Кварталното училище никога не е достатъчно добро, защото СРЕДАТА определяла.  Резултатa са уморени, отегчени, напрегнати, прекалено мъдри и тъжни същества, които освен тежките си чанти, носят на гърба си и 100 кила родителски очаквания.

Различната сексуалност
В Берлин, в парка Tiergarten, пред паметника на убитите от нацистите хомосексуалисти, където на екран се целуват двойка мъже, с Мартина проведохме следния разговор:
 – Защо тези двама мъже се целуват?
– Ами…. защото се обичат.
– А, така ли, добре.
В такива моменти осъзнаваш, че изобщо няма нужда от уклончиви отговори и ненужни обяснения. За едно дете на нейната възраст това звучи напълно логично и нормално. Обичат се, това е.
Барби
Струва ми се, че Барби и нейната пластмасова личност са по-скоро проблем и трън в очите на  майките. Не съм забелязала да озадачава, депресира, обременява или възмущава децата, още по-малко техните татковци. Пропорциите й били нереални, била комерсиална, повърхностна, лоша, нелепа, прекалено слаба, прекалено гримирана, прекалено руса. Трябвало да има мазна коса, пъпки, стрии и белези от секцио (?!), да е близо до реалната жена. Нека всички герои от приказките да приличат на съседите от долния етаж, направо най-добре да ги забраним. Приказките, съседите са си чудесни.
Раждането
Измислят се теории за пчели, щъркели, цветя и какво ли още не. На мен, признавам, ми е трудно да поддържам подобни версии, а и не го смятам за нужно. Чудесна книга по темата е „Дете на нулева възраст“ на Мари-Клод Моншо, толкова човешки обяснена, с прекрасни илюстрации, кратки и смислени изречения, приказка за реални красиви събития.
Сексът
Все още си спомням таксиметровия шофьор и разказа между два светофара, че детето му от две (2!) години тайно гледало порно вкъщи без никой да разбере. Сексът е от темите, които колкото повече обвиваш в мистика и забрани пред децата, толкова по-привлекателно сладки стават.

Осиновяването
Не знам защо все още се смята, че осиновяването е някаква тайна, нещо странно, срамно и неудобно, за което не бива да се говори. Ако пък се разбере, започват да се разчоплят причините защо са осиновили, как точно се е случило, от какъв точно произход е детето, ама как са се решили, ама за какво им е трябвало. Тук дори няма нужда от коментар.
Насилието
Може би защото насилието е някаква (илюзорна) форма на контрол, рядко е конкретна тема в разговорите между деца и родители. Бездомното куче е изгонено, защото по подразбиране е нападателно и хапе, детето го бият, защото е непослушно, изобщо като цяло версията е, че някой търпи насилие, защото е бил лош. Дали е точно така, това решение ли е, каква всъщност е поуката и изобщо може ли да има такава от безсмислен акт като агресията, остава подробност.
Със сигурност има още много теми, около които уж се опитваме да предпазим децата си, но постигаме точно обратния ефект. Няма идеални норми за възпитание, всички допускаме грешки, за някои от тях си даваме сметка със закъснение, уви. Но все си мисля, че толерантността и приемането на другите са способности, които се култивират с разговор, разбиране и личен пример, с времето се превръщат в навик, а не в прецедент. Т.нар. среда идва едва после. Мисля си, но  може и да греша.

Двама мъже на средна възраст на задната седалка.
– Вторият случай е на самотната майка. Казва ти „Няма кой да гледа детето“, ти предлагаш да отидеш у тях. Носиш една бутилка водка, приспивате детето, сипваш по едно и си вършите работата.

Двама (поне съдейки по вида) клошари на спирката.
– Намерих 11 кила домашна ракия. Домашна! 11 кила!

12-14 годишни тийнейджъри в парка си говорят за бежанците.
– Колкото по-малко хора има в България, толкова по-добре. Няма да ги изхранваме, я!

Мъж и жена на съседната маса в бирария. Мъжът снима жената с телефон. Тя:
– Чакай да взема бирата в ръка, де! Сега да не ме пуснеш във Фейсбук!
Жената всъщност пие кола, след малко я бута и всичко се разлива на пода.

Понякога ми идва да подслушвам с часове и да търся причини защо разговорите протичат точно така. И моите, и тези на другите.

Кая е любов

На 13-ти загубихме нашата Кая. Не просто куче, а скъп приятел и част от семейството.

Преди почти 12 години я донесох в шепата си, а в събота си я прибрах бездиханна в найлонов плик. Живот…
– Мамо, защо плачеш?
– Защото Кая я няма вече…
– Милата Кая… – и продължи да си играе.
Децата понякога имат стряскащо, по-скоро философско отношение към смъртта, все едно я приемат за нещо нормално, все едно не ги плаши и не е тъжно.

– Кая е загробена до трите бора. – казва на всички М. Не искахме да я лъжем или да измисляме истории, така е честно. Ходим да я „виждаме“ и да ѝ говорим.

Кая беше великолепно куче и невероятен приятел. Енергична, емоционална, своенравна, любвеобвилна, предана, разбираща, интелигентна. Всички, които я познаваха, я обичаха. Беше с нас в най-щастливите и най-тъжните моменти, носеше безкрайно успокоение и топлина. Водехме я къде ли не, винаги се вълнуваше, усещаше пътуванията още преди да сме започнали да приготвяме багажа. През последните години беше по-скоро куче на родителите ми, те бяха поели изцяло грижите за нея. Баща ми я глезеше като дете, не даваше косъм да падне от дългата ѝ йоркширска козина. Летата прекарвахме заедно на село. В огромния двор беше нейното царство. Посрещаше и изпращаше всички на портата, малката господарка на големия дом. Щастлива съм, че децата ми имаха точно такова куче, благодарение на нея научиха, че животните не са заплаха, а любов, топлина и приятелство. И двете я обожаваха. И тя тях. Почти на 12 години, все още тичаше без почивка, играеше с топка и имаше енергия колкото 3 кучета.
Влоши се внезапно, буквално за два дни. Направихме всичко възможно да я спасим, но уви, наложи се да вземем тежкото решение, за да й спестим мъка и болка.
– Недей да идваш – предложи майка ми, всички вярвахме до последно, че ще се оправи –  Ела да я видиш утре, когато ще е по-добре.
Предчувствах, че ако изчакам до утре, ще бъде твърде късно. Прекарах последните й минути галейки и целувайки я, докато продължаваше да се бори. Милата ми Кая, милата ми Кая, милата ми… Бих заменила всички коледни тъпотии, мечти и списъци с желания за още няколко дни заедно.
Кая беше безусловна и предана любов и след нея зейна голяма дупка. И никога няма да бъде същото.
Благодарим за привилегията и ще се видим пак.
6

Моето малко голямо момиче. От вчера на 6 ♥

На този ден винаги ми е криво. Преди много години си е отишъл човек, когото много ми се искаше да познавам – баба ми по майчина линия. Била съм много малка, тя си е заминала рано. Не сме се засекли задълго, малшанс. Бих дала какво ли не да можех да си поговорим, поне за час. Колкото повече минават годините, толкова повече ми липсва. Помня само силуети, тон на гласа може би, а може би бъркам. Само ми се струва, че са спомени, а всъщност са разкази на други.



„Умираше за тебе“ – винаги казва майка ми. И двете сме тъжни на този ден.

Нося нейното име, имам дребни предмети, които е притежавала. Винаги на втори юни се опитвам да я визуализирам, но извиквам само сюжети от семейни снимки, десени на рокли. Усещам енергията й ежедневно. Нещо, което лети над лявото ми рамо. Постоянно. Пази ме.

Женската линия е много силна. Интуицията. Връзката. Неслучайно исках дъщери.

Миналата година на трети юни ми предстоеше важен ден. Падаше се понеделник. На втори, неделя, разопаковах един багаж, опаковах друг. Пропуснах сирените, защото се връщахме от място, на което тази дата не значи нищо. Но те си звучаха в главата ми. Всичко мина по план, с добър резултат. Мислено й се усмихнах, със сигурност и тя на мен. По някакъв начин сме заедно. Под някаква форма.

Когато по улиците виждам хора, които не спират в 12 на обяд, ми идва  да изкрещя: Ей, малко респект! После се сещам, че е много лично, прекалено лично… Да направиш пауза в нечия чест, да опиташ да си спомниш.

Ако я познавах, бих й споделяла всичко. Със сигурност щяхме да спираме в 12 на обяд на всеки втори юни. В мълчание. Щяхме да имаме достатъчно време за разговори.

Има периоди в живота, които така са те белязали (в добрия смисъл на думата), че носиш част от тях винаги и навсякъде.

В далечната 1991 понятието „езикова гимназия“ беше обвито почти с магическа привлекателност. Някак от само себе си се подразбираше, че след седми клас логично следва някое „елитно училище“ – изпити, вълнения, избор, порастване. Родителите ми никога не са влияели насилствено върху решенията, които взимам, оставиха ме да избера къде да подам документи. Въпреки отличните оценки (чак до абитуриентския бал, ха!), точните науки не бяха my cup of tea, избрах езиците. Основното ми училище, 112-то, беше в една сграда с Първа английска гимназия и тя естествено се яви като опция номер 1 в желанията, за втората се двоумях. Немският ми се струваше грозен, френският прекалено сложен. Испански? Хм, интересно. По онова време малко хора в България го говореха, звучеше почти екзотично. За няколко стотни се разминах с първото си желание, но някак го приех като нещо, което етрябвалозадължителнодасеслучи. И се оказа точно така – един от най-хубавите периоди в съзнателната ми „кариера“ на учащ.  Испанската гимназия е легендарна, могат да го потвърдят всички завършили я. С това си я спомням аз:

*Първата олимпиада по испански – спечелих енциклопедия ESPASA, стои на почетно място в библиотеката, пръсках се от гордост.
 
* Госпожа Чапарова в подготве – подготвителен клас в езиковите гимназии си е пълен стрес. Яко учене на езика, явяваш се някакъв смотан заек, който въобще не знае за какво става въпрос. Сричаш, товарят те с домашни, пишеш тетрадки-речници като луд, общо-взето хамалогия. Нашата класна беше олицетворение на Преподавателя – усмихната, спретната, стегната и мнооого строга! Принуждаваше ни да учим всеки нов урок наизуст, от което всички изпадахме в потрес, тогава не осъзнавайки, че това е един от най-ефикасните начини да навлезеш в материята и да свикнеш със звученето. Беше измислила на всички от класа нови испански имена – друг потрес! За щастие, моето е достатъчно универсално, за да не се налага испански еквивалент, но имаше наистина екстравагантни  попадения като Diosdada (Божана), Trebolina (Детелина), Alegrin (Веселин), т.н Всички „прекръстени“ мразеха новата си самоличност, но тъй като се налагаше да се обръщаме по този начин един към друг, накрая я приеха смирено.

 
* Кафенетата в квартала – след първоначалното окопитване, нещата започват постепенно да се изясняват и започва Великото Висене по Кафенета. Всяко междучасие, всеки свободен час, преди, по време, след часове, практически постоянно. Едни чайове, едни мляко с нес, едни димящи цигари, гъзарска работа. Оттогава изпитвам някаква лека непоносимост към прозрачни пластмасови чаши. Кой ще седне на твоята маса, дали онзикоготохаресвам ще дойде в същото кафене, как ще се разминете на опашката – Радини вълнения колкото щеш. 
 
*Учителката по химия – всички предмети, както е редно за езикова гимназия, се преподаваха на испански. Имахме една мила госпожа, която владееше уникално неправилно произношение, на което всички се присмивахме – оксиГено, идроГено са само някои от попаденията. Химия на испански всъщност си е едно крайно сложно нещо, не е трябвало да сме толкова саркастични.
 
*Гаджетата – откъде да минем, за да ме види, как да се облека, за да ме хареса, кой да накарам да ни запознае. Основна тема на разговорите, несподелени любови, драматични разочарования, истински Шекспирови пиеси live. 
 
*Любовните писма –  все още пазя една кутия. Сантиментално е, знам, но сърце не ми дава да ги изхвърля, достойни са за сериал. Имах гаджета (само на хартия естествено) от Италия, Австрия, Франция. Бяхме се запознавали по разни пътувания и платонически поддържахме „отношения“. Най-интересни бяха обаче спонтанните любовни бележки и писма. „Ти си седеше, а аз не отделях поглед от теб и, ако не се лъжа, ти също ме погледна един път. Ти беше облечена цялата в черно, имаше лачена чантичка, пушеше цигари Royals,  а на лявото ухо имаше три обици. Може да ти прозвучи банално, обаче се влюбих.“. Айде бе, аз ли съм била това?! Цигарите носех само за престиж, предполагам лачената чантичка също.
 
* Размяната на дрехи – мда, великото разнасяне на чужди дрехи. Обикновено връхни – пуловери, карирани бархетни ризи (ойе!), фанелки с принтове, дънкови гащеризони – все базови елементи от тогавашния гардероб. 90-те беше ерата на грънджа и всичо живо късаше и разбридаше каквото и където успее. Скоро намерих писмо от моята скъпа приятелка С., която деликатно ми обяснява как е не е успяла да ми върне белия пуловер (от Кореком, естествено), защото бил изпран и тежал няколко килограма, завършвайки: „Надявам се, че отсъствието на тази дреха не е фатално за теб. Много е горещо.“ :-)) Обичам те, С!♥ 
 
* „Singles“/ „Любовни квартири“ – този филм беше не култов, ами олицетворение на самия култ. Китари, мъже с дълги коси, съквартиранти, любов, Pearl Jam, карирани ризи, кубинки, кожени якета, купони – велики неща! Знаех го на-и-зуст!
 
*Сезонната работа – в онези години бригади все още нямаше. В десети клас проглуших ушите на нашите, че ми се работи. Майка ми чрез познати ми намери отговорна позиция на магазинерка, срещу парка Заимов, на две минути от вкъщи. Истинска бакалия, с мерене на сирене и кашкавал в дебела амбалажна хартия. Изкарах два месеца през лятото. Със заплата си купих дънки Mason`s и дълга прилепнала трикотажна рокля с копчета. Трябваха ми за Париж, голяма гордост, голяма работа.
 
* Зеленото училище – паметно събитие, мисля в десети клас. На Ковачевци, в една епична станция, която приличаше на комбинация от военна база и санаториум – безкрайни коридори, легла с метални рамки и ниски парапети на балконите. Велик момент – всички сме готини, големи, самостоятелни почти, цепим се на групи, компании, лобита. Знаменателната реплика оттогава е на моя суъченик Г., който по това време ми се явяваше нещокатогадже: „Айде бе, Мария, ще сложим табуретката!“ – на вратата, за да не влиза никой, някакви плахи опити за секс, на които надменно се присмивах. На същото това зелено училище от София пристигна друг младеж, който също се явяваше нещокатогадже, просто за да ме види и да декларира присъствие. Епичен период, казвам ви.
 
*Купоните – о, Боже, купоните! Провлачени във времето преговори с родителите от типа „Айде да отидете някъде за една вечер“. Моля?! За да нахлуят вкъщи около 30 пубера с цигари и алкохол? Е, съгласяваха се, нямаше как. Някои родители се изнасяха, други стояха в кухнята дискретно (моите). После се брояха пораженията – три прогорени пердета, осем счупени чаши, един направен на парчета стол, три повръщания в тоалетната, т.н Ако някое от децата ми повдигне темата, бих му наела хамбар с добро озвучаване, все още не съм приела идеята, че това може да се случи у нас.
 
* Чужбина – границите тъкмо се бяха отворили, с визи, но все пак. Събираха се пари, организираха се екскурзии, емоции, вълнения. Противно на очакванията, посетих Франция, не Испания. Купих си дантелено бельо и отидох в Дисниленд – пуберска му работа.
 
* Касетките – скоро из Фейсбук се разпространяваше шега за касетите с лента „Нещото, което вашите деца няма да знаят за какво служи“. Мда, факт. Презаписване, разменяне, издирване на еди кой си албум, страхотия. Тогава слушах/ме Metallica, Pearl Jam, Ugly Kid Joe, Guns, Alice in Chains, Nirvana, etc. Плакати по стените, трепети в сърцата, ех.
 
*Балът – не съм от типа „бални хора“. Не ме вълнуваше особено далидасикупямодернарокляотталия, просто ми трябваше нещо, което да облека. И до ден днешен не разбирам манията по това събитие. Тогава имаше около 5 бутика на кръст и изборът най-често се свеждаше до малко ателие на старомодна шивачка. Бяха препоръчали на майка ми една жена, която след десетки проби обърка най-важната част от роклята – деколтето. Направи го толкова затворено, че първата работа щом се прибрахме, беше да разпорим ритуално още няколко сантиметра за уау ефект. Още една от причините да обожавам мама♥ Взе ме моят добър приятел и другар по чин М. Седях на редицата с момчетата и това беше логичен избор. От самата вечер нямам особен спомен – соц ресторант, танци, манци, алкохол и две-три дръпвания трева накрая (символично просто) и обратно вкъщи с подути от токове крака. Не беше лошо.
 
*Каланетика – тогава каланетиката беше в апогея си. Ходехме с няколко съученички в Биологическия факултет (до Националното радио). Не съм го посещавала скоро, но сградата и особено физкултурният салон са изключително запомнящи се, от сегашна гледна точка бих казала и фотогенични. Клинове и трика, разтягане, медитация със затворени очи. Не успях да стана гъвкава, уви.
 
*Блусовете – колко балади и блусове са минали през ръцете ми/ни. Кахърни песни в бавен ритъм, на които се опитвахме да достигнем почти неприлична близост. Рядко ни се получаваше. Имаше и компилации от: метал балади, рок балади, поп балади. Поклащане с часове, размяна на погледи и партньори, настръхване на косми по ръцете и срамежливи непохватни жестове – всичко в реда на нещата, когато си на 16.

*Испанският език – естествено. Любов за цял живот♥
 
Със сигурност има и много други неща, но спомените ми избледняват, почти 20 години не са малко. Най-хубавото е, че благодарение на Фейсбук успях да се свържа с повечето съученици и редовно организираме срещи. Не сме се променили много, все така неотразими сме, мда.
 
 
 
Беглеж е селото, в което е роден баща ми. На място с три реки – Вит, Оная река (Катунешка река) и Барата (Змийца). Последната минаваше през задния двор на къщата. Нещо като частен басейн, който не става за плуване, но пък можеш да ловиш риба. В Уикипедия е записано на челно място, че в Беглеж е родена великата прима Гена Димитрова. Факт. С баща ми са учили заедно, познаваха се от малки. Първата му съпруга пък е оперна певица. Някаква оперна нишка в живота му явно. 

Докато бях малка ходехме често. В училище децата „без село“ ми завиждаха – имах цели 2! В Беглеж всичко беше с наклон – улиците, пътеките, дворовете, къщите. Нашата беше на два етажа, като прозорците на първия се изравняваха с нивото на тротоара. Седиш си на масата и наблюдаваш дефиле на обувки. И копита.
Буквално от другата страна започваше баир, който по онова време ми се виждаше огромен, нещо като страховито великанско убежище. След входната врата дворът се скосяваше рязко, зимата се превръщаше в пързалка. Преминаваше през селскостопанската част,  дърводелската работилница на дядо ми и стигаше до Барата. От планина до река за по-малко от минута! На една къща разстояние по улицата пък се намираше Чучура, чешма с изворна вода, която и в най-големите жеги течеше леденостудена.

Баба ми и дядо ми бяха сурови хора, които рядко показваха емоции. Всеотдайни и мили, но някак не успях да ги опозная добре, слагаха неволна бариера, която в детските си представи приемах като студенина. Обикновено ни посрещаше ароматът на ябълки и грозде, баба ми успяваше да ги запази вкусни почти до лятото. В една от стаите на горния етаж винаги имаше килим от сушащи се плодове. Там палехме и бумтящото кюмбе, което правеше зверския студ поносим. Баба ми непрекъснато ни повтаряше да спим с шапки, на което ние леко се подхилквахме, но май беше права жената. Ако не си стовариш тежащия около 20 кг юрган отгоре, сутрин се събуждаш напълно вкочанен. Стълбите бяха стръмни, приятно скърцащи и покрити с черга в червено и черно, десенът мога да разпозная и до днес със затворени очи.

Дядо ми беше талантлив дърводелец, с иновативна за времето си мисъл, например шкаф, който за миг се превръща в маса. Дизайн в действие. За тоалетната, естествено външна, се минаваше през работилницата му. Винаги леко прашна, с аромат на дървени стърготини и машинно масло. Имаше хиляди джаджи, включително и старомодна везна с метални тежести, от най-огромни, до най-малки, по която често се заплесвах и забравях накъде съм тръгнала.

Баба ми имаше стан, тъчеше китеници и други неща. Внезапно го намирахме по средата на някоя от стаите, за мен беше мистериозен уред, който гледах с възхищение. Отглеждаше и много цветя. По цялата фасада на къщата пълзеше красиво растение, което цъфтеше в оранжево. Името и до ден днешен не знам, но придаваше приятен средиземноморски вид на сградата. В двора, освен обичайните чушки и домати, растеше и огромен храст френско грозде, което редовно обирах. Тогава така и не разбрах връзката. Френско?В Беглеж?Хм.

Най-сериозният ритуал в къщата беше коленето на животно – агне, прасе, яре. Ако ме четат вегани, да пропуснат абзаца. Събираха се мъже от съседните къщи, баща ми, чичо ми, дядо ми, двамата ми братя… и аз. В сюблимния момент ме изолираха, но последващите процедури на дране, пърлене, почистване, миене, транжиране, т.н не пропусках. Някакво странно натуралистично детско любопитство. Антъни Бордейн би ме поздравил за дързостта. Помня камъните в селскостопанския двор и процеждащата се около тях кръв. Life, you know. Животното винаги се приготвяше пълнено. Жените в къщата режеха с часове. Купища зелен лук за агнешкото, специална местна рецепта. Вкусът на прясно изпечено в пещ месо, на опърлена свинска кожа, на крочмач от козе мляко с печени червени чушки и сирене. Несравними! 

Баща ми беше напуснал селото, за да следва медицина веднага след завършване на гимназия. В семейство с 2 момчета нямаше много място за лигавене и нежности, така бяха свикнали всички. Майка ми пък, крайно емоционална, усещаше тази суровост чужда и й се налагаше да се нагажда към обстановката. Винаги много се стараеше – помагаше,  шеташе, обръщаше се с почтителното „майко“ и „татко“, за което признавам си, аз не бих могла да се пречупя. Но тя по принцип си е такава – всеотдайна, съобразителна, добра. Каквато аз невинаги съм. Когато с баща ми се оженили, в зрелите трийсет и нещо, двамата ми братя (от първи бракове) били в разгара на пубертета. Посрещнали новината за сватбата им с репликата: „Сега да не вземете да нараждате бебета.“ 🙂 По снимките от тогава и двамата са с девствени мустачки и гледат лошо. После обаче се сприятелили, все още по семейни сбирки се разказват велики техни подвизи. Обичам си ги много, за съжаление единият от години далече, със статут на американски поданик. Братовчедка ми също беше по-голяма. Гледах и тримата с благоговение, нескрит интерес и понякога дразнещо любопитство. В една от стаите имаше стари лексикони, които разглеждах тайно. Братя Аргирови, ФСБ, Duran-Duran – е-хей! В мислите си се проектирах голяма, готина и с лексикон.

Едни от най-отчетливите ми спомени по онова време бяха летуванията на Оная река. Пещерата, в която си правехме пикник, а чичо ми паркираше резедавия си Москвич по време на градушка. Там беше и хижата, приличаща на изоставена внезапно лятна къща, т.нар. Колибата  – напълно оборудвана, много уютна, но без домакини. Тогава всичко функционираше на добра воля и чиста съвест, после с годините беше разграбена и унищожена. В ума си имам запечатани картини на някои от стаите, леглата, завивките, палатката наблизо, аромата на току-що запален огън, вкуса на уловени преди малко речни раци, запотените бутилки бира в кристалния поток. Водеха ме навсякъде от съвсем малка, по разкази на очевидци там съм проходила. Хубаво място за първи крачки.

С времето разредихме посещенията. Баба ми, дядо ми и чичо ми вече ги няма, баща ми с годините спря да се връща, може би заради навика, или носталгията…или и двете. Със сигурност всичко си е там – и къщата, и барата, и хълма, и пещерата, и чучура. Някой друг налива вода, някой друг коли прасе, някой друг суши плодове, някой друг изкачва хълмове, някой друг прохожда. Живот.

Тази година бяхме решили да посетим Индия. С нетърпение се освободихме от вече досадни ангажименти, тежащи ни като камък на шиите . Изчетох куп информация за маршрути, храна, храмове, градове, проверявах самолетни билети, начални точки, чертаех линии.
На Нова година пуснахме хартиени фенери. С  желания. Всички полетяха ефирно, с изключение на моя. Сгромоляса се преди да се е издигнал и на метър. Мъждукаше за секунди, после угасна. Предположих, че съм го натоварила с прекалено трудни задачи – здраве за хората, които обичам, бебе и Индия. В този ред  по важност, но не и възможна хронология. Ако второто изпревареше третото, Индия автоматично отпада. Поради хигиенни съображения.
Мина януари. Дойдоха знаците.
Шарката с трите седмици затворени у дома, през които сглобихме картонената къща за кукли.

Стотиците жаби, чифтосващи се като обезумели в езерото.
Зеленият мъх по камъните, който наподобяваше постелка за баня.
Домашното сладко, което никога преди не бях опитвала, а имаше така познат вкус.
Семейството от четирима, което засичахме на всяка закуска.
Осми март в онзи нов ресторант. Когато нямаше достатъчно менюта и когато вече подозирах.
Двете черти, появили се почти по същото време на годината, както миналия път.
Къщичката с пушещ комин, която един мил барман така старателно изрисува върху капучиното ми.
Грозните цифри, които изправиха интуицията ми на нокти.
Гласът, който постоянно ми говореше „Спокойно, всичко е както всъщност трябва да бъде.“
Малката църква с калдъръмения стръмен двор, която вече затваряше и изчака само нас.
Живата бира, която ми миришеше на грейпфрут.
Пастетът от сурово телешко, така апетитен, но забранен.
Корабчето по залез с кръжащите чайки, които нямаше с какво да почерпим.
Двата дървени фотьойла на балкона в розовата сграда.
Същата хотелска стая, в която преди 6 години бяхме двама, а сега вече почти четирима.
Нашият любим малък ресторант с печен октопод, който не работеше. Само той на цялата улица. В събота.
Червената кожена чанта за бърз багаж и кратки отсъствия.
Гълъбът, който влезе три пъти през прозореца на болничната стая.
Изгорелият  телевизор.
Банката, която капеше винаги толкова бавно.
Двамата мили стажант-лекари, които не проявиха интерес към легло номер 3, защото „Там всичко изглежда наред“.
Двете късметчета с надпис *щастие* от кафетата в картонена чаша.
Любимата ми супа от коприва в кутия и плик.
10-те секунди между моя въпрос и отговора на служителката по телефона.
Шестте думи, които ми идва да татуирам на ръката си.
После: „Ама защо плачеш?!“ „От щастие…“.

Покрай плановете за Индия бях чела, че ноември е идеален период за посещения – времето е сухо и целият месец е изпълен с празници и ритуали.

Този ноември няма да бъдем там.


Сега Индия не е важна.


Предстои нещо още по-хубаво.
Наскоро открих в архивите тайната си тетрадка със стихове. Всеки е имал такава. Драматична поетеса в късна тийнейджърска възраст, ведрата корица в розово само заблуждава.
Както може да се предположи, страниците са пълни с мрак и драма: смисъл на живота, истинска/несподелена/нова/отминала любов (хохо), смърт (!), раздяла, пепел, огън, дъно, черни дни, студено, тъмнина, жажда, страст, сълзи, устни, длани, душа, въдишки, самота и други в тази стилистика. Повечето „творби“ навяват минорно настроение и чувство за обреченост и отчаяние. Както отбеляза Т.: „Тъмна личност си била“:-) Стихотворенията са над 60 и обхващат периода от 1993 – 2002. Явно след това поетичният ми порив рязко стихва и страниците са празни.
Графичното оформление заема голяма част от този импровизиран сборник – с различни цветове мастило, разнообразен шрифт и нахвърляни скици. Не са ми стигали думите явно, някаква драматична бурна експресивност се наблюдава, то не са стрелки, спирали, вълни, орнаменти, чудо!
Писала съм и в Париж. Боже, къде другаде, ако не там! В розова тетрадка и замечтан поглед на брега на Сена, само като си го представя и ме напушва смях.
Писала съм дори на испански. Вдъхновението не познава граници, като се отприщи, преминава и езикови бариери. Спомням си, че едното беше домашно в гимназията, другото е на по-фриволна тематика, със силен сексуален заряд. Ха!
Тетрадката все още мирише на дъвка, спомням си, че търсех конкретно такава – ароматизирана. Катинарчето е безвъзвратно загубено, а цветните страници са с приятен жълтеникав оттенък.
Ще я пазя. Не се знае кога вдъхновението ще ме връхлети отново.
Казах на Мартина, че това е тайната ми тетрадка и тя изпитва забавно страхопочитание. Разлиства я внимателно и тихо, все едно е посветена в церемония:
– „Ама само на мен ли ми я показваш?!“
– „Само на теб, да“.
Обещавам да не отварям нейните бъдещи тайни тетрадки. Докато не ми ги покаже. Само на мен.