Много от вас познават днешния ми гост – покрай форуми, кулинария или фотография. Кеми е създател на кулинарния сайт „Вкусно и красиво“. Името му само по себе си говори достатъчно – изключително добре систематизиран сайт, с чудесно оформени категории и лесни за търсене раздели. Разнообразни и достъпни рецепти за всякакви поводи, придружени с чудесни фотографии и ясни указания.
Останах доста изненадана когато научих, че Кеми се справя с всичко това сама, като го съчетава с регулярна работа и семейството си. Ако трябва да съм честна, на тях мъничко  завиждам за ежедневното домашно приготвено меню – богато,  разнообразно, експериментаторско и интернационално:-)
Участието на Кеми решихме да е под формата на кратки въпроси и отговори + една страхотна лятна и слънчева рецепта, която можете да си приготвите по специален повод или просто ей така. Всичко е лесно и „Вкусно и красиво“, естествено!
Кеми, благодаря ти от сърце за участието, пожелавам ти успех и много нови читатели!
Ако ви е необходима каквато и да било рецепта, проверете първо тук: http://www.vkusnoikrasivo.com/

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

1. Как ти дойде идеята за създаване на кулинарен сайт?
Съвсем случайно! Като ми хрумне нещо го гоня до край. Започнах от тема в кулинарен форум, минах през блог и накрая реших, че това е моето местенце.

2. Кой изпълнява задачите на готвач, фотограф, фууд стилист, редактор?
Аз 🙂 С редакторската част се справям най-зле, тъй като пиша винаги късно през нощта и допускам много грешки, нямам време за препрочитане, редакция, за което се извинявам на всички мои читатели. Ще разчитам отчасти и на тях за тази дейност:)

3. От къде черпиш идеи за рецептите?
Най-често от интернет, влизам в гугъл имидж и ако ми хареса някоя снимка преглеждам рецептата, ако ли не търся, докато не харесам снимката. Много често правя нещо, което съм опитвала някъде и решавам, че ще го приготвя. Импровизирам много. Книгите на всички мои близки съм прибрала при мен, обичам да приготвям и стари, позабравени рецепти.

4. Кое е най-важното за един кулинарен сайт?
Все още е малък и май още не знам кое е най-важното, за да стане по-успешен. Но и така ме устройва, преди всичко това е моето хоби. Може би ежедневното обновяване на информацията и много читатели 🙂

5. Получаваш ли отзиви, съвети и забележки от твои читатели?
Получавам, да. Позитивни, негативни, съвети, всякакви коментари. Хора всякакви, вкусове много.

6. Кои рецепти се радват на най-голям успех?
Всеки сезон има различни рецепти, които заемат първи позиции по посещение и интерес от читателите.

7. Колко време ти отнема поддръжката на сайта, това ли е основната ти дейност?
Не, това не е основната ми дейност, работя в сферата на медицината, а сайтът и фотографията са мои хобита. Отнема доста време и все повече се затруднявам да правя всичко, но не мога да го изоставя, вече е част от мен.

8. Какво е значението на презентацията и заснемането на всяко ястие?
Във всяко едно ястие влагам много любов и старание и чрез храната в чинията предавам любовта си към моите близки, а чрез снимките любовта към моите читатели и приятели.

9. Какво е кулинарията за теб?
Почти цялото ми лично време е за кулинария и фотография. Което означава, че я поставям преди мен самата. Зарежда ме, успокоява ме, усмихва ме….

10. Би ли отворила собствен ресторант и какъв би бил той?
Минавали са много бързи мисли през главата ми за такова нещо, но мисля, че искам да остане по-скоро хоби. И все пак…би бил с вкусна храна, достъпна за повече хора.

11. Рецептата, която обожаваш да приготвяш?
От около три години почти не съм повтаряла една и съща рецепта, но ако трябва да съм честна където отида на гости лятото приготвям патладжан кебап и всички, които не са обичали патладжан вече са му фенове!

12. Най-икономичната рецепта?
Ами мисля, че от ето това, по-икономично не бих могла да го докарам, но пък е много вкусно!

13. Най-разточителната рецепта?
Не смятам, че имам такива рецепти в сайта, всички са много достъпни.

14. Първата рецепта, която приготви?
Първото нещо, което приготвих на моите приятели /бяхме на 6 г./ беше кускус със сирене. И получих първия и последен шамар от баща ми, защото бях забравила котлона включен и сещате се…. :))))
А първата рецепта, която публикувах в интернет, ако не се лъжа, беше ето това.


15. Любимата рецепта на семейството ти?
Не са капризни, обичат всичко, което им приготвя.

16. Най-лесната рецепта?
Мисля, че нямам рецепта, която да затрудни някой. Всички за бързи и лесни.

17. Най-сложната?
Много ме затрудняват тортите, сладкарството не е моята сила.

18. Най-авангардната рецепта?…
Бяхме си измислили една игра в моят форум и доста се забавлявахме, нарекохме категорията авангардна гастрономия, но определено ми е интересна истинската авангардна/молекулярна/ гастрономия.

19. Най-вкусния празник?
Коледа!

20. Най-дългият ти период без готвене?
Често имам такива вече. Откакто свърши безгрижното майчинство и се върнах към забързания ритъм на ежедневието.

21. Сладко или солено?…
Сладко и солено 🙂

Блогът на Мария стана за толкова кратко време популярен в интернет пространството, пожелавам й много успехи и удовлетворение.Изключително съм радостна, че съм неин гост!
Освен интересните въпроси, които Мария беше изготвила за мен, се предполага, че трябва и да ви приготвя нещо вкусно за търпението, което имахте да прочетете всичко това. Рецептата, тоест две, наистина си заслужават и ще се радвам ако ви харесат и на вас.
Свързани са с нашата съседка Гърция, всички сме я посещавали, всички обичаме средиземноморската храна и може би всички очаквате рецепта с риба или морски дарове, но не, днес за вас ще приготвя Агнешко сувлаки и Гръцка салата с кускус, която играе ролята на гарнитура към основното.
Това лято посетихме един от красивите острови на Гърция – Тасос. Много красота, много впечатления събрах за времето, което прекарах там. Ще споделя няколко снимки с вас от моето пътуване, за да си създадем малко атмосфера и за да не ви отегчавам повече ще премина към рецептата :)))

Всички знаем къде и от къде е правена тази снимка нали? :)))

В един от дъждовните ни дни пообиколихме острова.
Това е едно старинно планинско селище, което ни впечатли изключително много – Теологос.
Тесните улички и старинните къщи, мирисът на агнешко от всяка кръчма създава изключителен уют, чувстваш се на гости, а не като турист.

Няколко невероятно красиви изгледа към залива от девическия манастир Свети „Архангел Михаил“

Една леко драматична картина от гръцкото море 🙂

Всички се спомняте крайбрежните заведения и кафета синият цвят на морето, столчетата вратите, прозорчетата, нали ?

Гръцка салата с кускус

Необходими са ви:
3 дози марокански кускус /описано е на пакета/
1 тиквичка
1 патладжан
1 червена чушка
3-4 гъби
1 стрък праз или лук
100 гр сирене „Фета“
салвия, зехтин, сол

Кускусът приготвяте по указанието на пакета. Зеленчуците нарязвате на дребни кубчета.
Запържвате в зехтин до омекване и смесвате с готовия кускус. Добавяте нарязана на дребно салвия или друга подправка според вкуса ви. Разбърквате добре, заливате с още зехтин ако е необходимо, слагате в сервизна чиния и поръсвате с натрошено сирене Фета.

Агнешко сувлаки

Необходими са ви:
500 гр агнешко месо
4 скилидки чесън
2 с л винен оцет
5-6 с л прясно изцеден лимонов сок,
5-6 с л зехтин
1 с л риган
сол, пипер

Месото нарежете на едри кубчета. В купа смесете всички останали подправки. Разбъркайте енергично, докато се хомогенизират. Залейте агнешкото в съд с капак и много добре раздрусайте, за да се смесят. Оставете така за няколко часа или най-добре от предната вечер.
Нанижете на шишчета и изпечете на скара с дървени въглища най-добре, ако нямате такива приспособления като мен – на грил тиган или пък изпържете.
Готовото месо сервирайте в сервизна чиния, залято обилно с ароматен зехтин и салата от кускус за гарнитура.

Добър апетит!

В галерия „Аросита„. До 19-ти януари. Изложба на Даниел Леков.
„Париж през камера обскура” включва 12 фотографии, с формат 95×53 см. Заснети са посредством камера обскура върху черно-бял негативен фотоматериал.

Вижте ги – един по-различен Париж!

Фотография: http://www.arosita.com/
Вече ви споделих, че за Коледа получих нов обектив 50/1.4 и ми трябваше някаква задача, чрез която да успея да му свикна и да го разуча.
Точно по това време Тони публикува материал за проекта 365 – за всеки ден по един кадър. Снимаш, подбираш, поставяш заглавие, публикуваш и накрая имаш мил ретроспективен дневник за 1 година от живота си. Всеки кадър напомня за събитие, настроение, място. А и ежедневно човек е мотивиран да снима, селектира, обработва.
 Е, започнах по-рано, на 28.12, докато още имах кипящ ентусиазъм. Обещах да споделям с вас някои от кадрите. Не знам докога ще провеждам този експеримент, надявам се да го доведа до успешен завършек.

Ето и първите 10 кадъра:

Ден 1 – The Firestarter
Опит за диптих. От няколко месеца съм с този цвят на косата. Винаги съм била склонна към експерименти с нея – дължини, цветове, форми. Мисля, че тези нюанси най-много пасват на характера и темперамента ми. Поне засега:-)


 Ден 2 – Love forever
Две от най-любимите ми и скъпи същества – дъщеря Мартина и куче Кая. И двете еднакво експресивни, палави и енергични. Дори цветът на козинката им вече е близък. Големи приятелки!

Ден 3 – Bliss
Кадър от кратката ни и изключително приятна Новогодишна ваканция. Морето беше  магично спокойно!

Ден 4 – Rain of sand
Едър и разноцветен пясък, организирахме си забавление с пясъчен дъжд. За любимия остана задачата да ни заснеме:-)

Ден 5 – Yoga Viki
Вики е дъщеря на наши приятели. На 9. Изключително умно, разсъдливо, възпитано, забавно, смело и енергично дете.  Тук в йога поза по бански, докато ние бяхме с палта:-)

Ден 6 – On stage
Светлината на този плаж беше направо магична. Съчетана с дърветата, растящи на плажа, образуваше незабравима сцена със сюрреалистични цветове.

Ден 7 – Home sweet home
От плажа се озовахме в снежна София. Скок от +20 на -10:-)

Ден 8 – Sn(h)ow time
Преспи, преспи, преспи…

Ден 9 – Time catchers
Обожавам старинните предмети. Тези, които улавят духове, характери, епохи. Тази чаша е от сватбата на баба и дядо. Фибата е била на баба ми. Искаше ми се да познавам и двамата  по-добре, бях много малка, когато си отидоха от този свят. От баба ми съм взела тъмните очи и името, дядо ми ме учеше да рисувам…

Ден 10 – Green cold
В ежедневните ни разходки с Мартина заменихме пясъка със сняг. Инструментите са същите – кофичка, лопатка и гребло:-)

Хубав уикенд ви желая!
Тази маса започнах преди повече от година. Голяма, баварски тип, разтегателна с 4 плота и голям масивен крак по средата. Плюс няколко стола. Оттогава станах банална с репликата „Правя масата“. Всички знаеха за нея и мисля, че никой не вярваше в съществуването й, хаха. Съхранявахме я на вилата, разглобена на части, някои от тях липсваха, други бяха в ужасно състояние. Твърдо бях убедена, че ще успея да свърша всичко за 1-2 месеца. Тогава обаче не знаех с какво се захващам. Оказа се по-трудно от най-смелите ми очаквания! Е, не си мислете за 1 година постоянен труд, имаше и доста отлагания и паузи.
Мебел на повече от 90 години, неизползвана от поне 20. Покрита с мръсотия и какво ли още не. Хубавото беше, че следи от дървояди нямаше. Работата освен много, е и доста пипкава, особено по столовете (някои от тях с декоративна резба, което усложнява още повече процеса).
Идеята беше да я съчетаем с 6 различни по вид столове, които да са в един цвят и еднаква тапицерия. Засега видовете са 2, предстои набавяне на още. Няма да ви занимавам с всички перипетии по пренасянето (наистина е огромна!), почистването и купуването на материали, а накратко ще опиша етапите на обработка.
1. Основно почистване с препарат и вода (отне ми около ден!)
2. Почистване с обезмаслител.
3. Отстраняване на лака с помощта на: Removal (за участъците с дребни елементи),  шкурка (за трудно достъпни зони) и виброшлайф (за равните повърхности). Допълнителна трудност ми създадоха тъмните участъци, върху които имаше няколко слоя тъмен байц.
4. Почистване от прах.
5. Отстраняване на старата тапицерия на столовете.
6. Нанасяне на кит за дърво при по-големи несъвършенства. Специално ние оставихме някои за ефект.
7. Нанасяне на латекс, в случая цвят слонова кост. Не съм броила ръцете, но бяха много! Тъмното старо дърво попива бързо латекса и има нужда от много покрития.
8. Протриване на всички ръбове с шкурка за състарен ефект. Нещо, което обикновено е доста лесно, върху този мащаб отнема дни.
9. Нанасяне на лак на водна основа. Тук срещнах доста трудности. Оказа се, че всички лакове на българския пазар оставят жълт отенък върху бял латекс (пробвах около 4 вида). Принудих се да променя първоначалния цвят с по-интензивен слонова кост. Използвах паркетен лак на водна основа на Сократес (2 слоя с мече).
10. Претапициране на столовете. Цветът е различен при различната светлина, но реално е синьо-зелен, като всички аксесоари.
Сега масата заема тържествено място в едната част на гостната и е изключително удобна за вечеря (8 човека неразтегната и 12 с допълнителните плотове). Съчетава се идеално с бюфета, който сътворих преди време. Обособи се един бял кът до прозореца с много светлина и панорамна гледка към цяла София. Има доста недостатъци и кусури, но така придоби по-автентичен вид.
Един съвет – преди да се захванете с нещо такова, си осигурете един консултант, поне един асистент и много място!
Най-хубавото накрая е, че имате нещо уникално, неповторимо и излязло под собствените ви ръце!

След подреждането на мебелите, естествено дойде ред и на детайлите.

Възглавници, които направи майка ми по мой модел и замисъл. Тук изглеждат доста сини, но реално са в тюркоазени нюанси.

Обещаното продължение:-)

Следваме Мистър Перси до неговата къщичка, където ни запознава с жена си (отново с името Силвия). Имат 6 деца, но така и не чуваме гласчетата им през времето на нашия престой. Настаняват ни в мъничка стая с две лега и традиционните цветни одеала, а след малко домакинята ни сервира на терасата обяда – пържено домашно сирене, което е много вкусно, и малки варени картофчета от тяхната нива. След обяд се разхождаме до най-високата точка на острова, където са построени две порти – на богинята на Слънцето и богинята на Луната. Поради голямата надморска височина и не дотам кръшната ми фигура ми е трудно да вървя, но успявам да се изкача на най-високото точно преди залеза. Възхитени наблюдаваме как червеното слънце се скрива зад отсрещния бряг.

Вечерта е студена, затова хазяите ни ни канят в тяхната кухничка – много мъничка, с пръстен под, без мивка, само с една маса и две пейки, а огънят, на който готвят, е запален направо на земята в единия ъгъл. Има и газов котлон, но той се ползва само в изключителни случаи. Около нас цари спокойствие и тишина, свещите кротко припламват в марака. На целия остров няма ток, с изключение на няколкото семейства, които разполагат със соларни батерии, но и там той се пести. Чувствам се малко засрамена, спомняйки си как понякога се оплаквам от домакинската работа, при наличието на толкова уреди. А жената има и шест деца! На другата сутрин сем. Перси ни изпращат сърдечно и отплуваме към о. Такиле.
Културата на о-в Такиле е уникална. Населението е не повече от 1000 души, но са успели да съхранят странните си обичаи. Носиите им са типични, като мъжете шият и плетат дрехите на жените и дъщерите си и обратното. По цвета на дрехите може да се разбере в какво настроение е притежателят им. Мъжете изглеждат много спретнати в белите си ризки и шапки с пискюли. Пискюлът е много съществена част от облеклото, защото по цвета и положението му може да се разбере дали детето е момче или момиче, дали притежателят му е „свободен” за нова връзка, дали харесва събеседника си и т.н. Плетенето е предимно мъжка работа – из целия остров се разхождат на групички мъже, които улисани в сладки приказки наплитат шапки и терлици. Жените пък предат. На острова няма разводи. Затова и преди да сключат брак, младите живеят пробно две години. Ако решат да се разделят ги прогонват от острова, като децата им, ако имат такива, остават в общността. Жените са тези, които ухажват мъжете, но това може да стане само три пъти в годината, на специално организирани за целта забави. Т.к. жителите на острова се женят само помежду си, някои от тях са с различни увреждания. На острова няма хотели, само няколко магазина, които са обща собственост и се обслужват на ротационен принцип. Има и няколко ресторанта, но туристите не могат сами да изберат кой да посетят. Старейшините са тези, които посочват заведението за дадената група туристи. Изрично е забранено снимането без да се поиска съгласие, включително и на малките деца.
Най-високата точка на острова е 4050 м, откъдето се разкрива великолепна гледка. Има и останки от древен храм от времето преди инките, който явно все още се използва, т.к. виждаме и един кръст, наскоро украсен с цветя. Разбира се там батерията ме изоставя отново. След като я топля дълго в ръце, успявам да изцедя един кадър, но решавам повече никога да не пътувам без резервна батерия!
Впечетленията ни са, че о. Такиле е много красив и интересен, но местните са по-недружелюбно настроени към външни хора. Напускаме го със съжаление и се връщаме в Пуно, откъдето на следващия ден поемаме към едно малко градче, близо до Колка каньон – следващата ни цел. Пътят е дълъг, но не го усещаме – отново пресичаме Андите и се възхищаваме на красивите гледки. От време на време спираме, за да видим макар и отдалече стадо диви викуни или ята фламинго.
В ранния следобед пристигаме до крайната си цел. Градчето е малко, но колоритно. В късния следобяд се разполагаме на централното площадче, потапяме се в местната атмосфера, а аз най-после, след протестите на мъжа ми, че само ми мъкне обективите, които наистина не са леки, се престрашавам да извадя телеобектива и да поснимам играещите наоколо деца.
Рано на другата сутрин се отправяме към Колка каньон. Със своите 3400 м той е вторият по дълбочина каньон в света. Отвестните му скали са убежище на най-голямата птица в западното полукълбо – Южноамерикансият кондор, чийто размах на крилете достига до 3 м. Пътят не е асфалтиран и се вие като змия. Преминаваме и през два тунела, които са просто дупки в скалите – няма облицовка, няма осветление, а вдигащият се прах прави гледката, осветена от фаровете ни, още по-мистична. Не бих се наела да карам тук. А и моето ситроенче едва ли би се справило с такъв път.
 Спираме в едно крайпътно село, където снимането в местната катедрала е разрешено. Макар и да е по-бедна от другите, които видяхме, се възползвам. Икони няма, а само статуи, ярко оцветени и украсени с какво ли не, вкл. детски колички и плюшени мечета. Атмосферата е весела и предразполагаща и има за цел по-скоро да успокои и приобщи посетителя, отколкото да го респектира.
 След два часа път и много впечетляващи гледки стигаме до Колка Каньон. Т.к. в момента е сухият сезон, река Колка изглежда много малка, но отвесните скали са величествени. Тук-таме се виждат ярки оранжеви и цикламени цветя и нацъфтели в жълто и червено кактуси.

Два часа обикаляме и се взираме с надеждата да зърнем някой кондор. Най-после успяваме, но е толкова далече, че едва се вижда. На връщане спираме в още едно селце, където местни девойчета танцуват, надявайки се да припечелят нещо от туристите.

Продължаваме към Арекипа, вторият по големина град в Перу, където пристигаме след обяд. Веднага отиваме да разгледаме центъра, докато все още е светло. Улиците и сградите са красиви, всичко е подредено и много чисто. Влюбвам се в централния площад, който по подобие на Сан Марко е изпълнен с гълъби и народ. Купувам си пакетче семенца и скоро гълъбите започват да кацат по ръцете и раменете ми.
Обикаляме до късно вечерта, т.к. за съжаление на другия ден трябва да отпътуваме за Лима, крайната точка на нашето пътуване. С удоволствие бихме останали още няколко дни, но както навсякъде досега, времето ни пришпорва. За разлика от всичко видяно до сега в Перу, Лима не ни впечетлява особено. Още повече, че денят е мрачен и мъглив, нещо обичайно за времето тук. Гидът ни ни развежда с кола из най-интересните и важни места. Разглеждаме и музея Лари и един манастир на тамплиерите, известен с катакомбите си.

Неусетно отново е вечер и трябва да се прибираме. Утре рано сутринта започва дългото ни прибиране към дома.

С Лили се познаваме отново покрай фотографските ми увлечения, оказа се и че живеем съвсем наблизо. Снима каквото я вдъхновява и каквото има под ръка/обектив, обикновено двете си чаровни дъщери, места, събития, настроения. Пътува често. Запечатва картини, места и лица. Факир е на обработките.
Преди известно време тя се завърна от пътешествие до Перу. Една от моите топ 5 мечтани дестинации! Просто не можех да пропусна да я поканя в Гастрол с невероятните й кадри от това магнетично място. На молбата ми за няколко изречения, тя любезно отговори с цял, подробен и изключително интересен пътепис,  за което сърдечно й благодаря! В комбинация с искрящите от цвят фотографии, се получи една от най-екзотичните публикации в LaMartinia. Разказът й e пълен с неизвестни за мен факти и информация, въпреки че съм изучавала бита и историята на  Латинска Америка. Личният и пряк допир дава съвсем различен и реален поглед към колорита и хората по тези древни земи.
Публикувам  материала с невероятно удоволствие, четох го поне 10-ина пъти. Хем хубаво, хем неприятно, защото сега мрънканията ми за там значително ще зачестят:-))
 Фотографиите на Лили можете да видите тук: http://liliphoto.co.cc/
А повече кадри от пътуването й до Перу тук: http://www.flickr.com/photos/lexi1974/sets/72157625119775833/with/5115791650/

Приятна разходка!

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

До Перу и назад
Текст и фотографии: Лилия Петкова
Екскурзията е организирана от: „Травентурия“ООД
Една късна октомврийска вечер, след повече от 20 часово пътуване, кацаме на летището в Лима. Нашето перуанско приключение най-после започва. Още по тъмно на другата сутрин поемаме към първата ни цел – резервата Тамболата. От прозореца на самолета се удивляваме на необятната джунгла, разпростряла се под нас, прорязана от широките, виещи се като змии притоци на р. Амазонка. На малкото летище в Пуерто Малдовано ни лъхва гореща вълна – температурата е почти 30 С, а у нас скоро чакаме зима. От местното пристанище продължаваме с моторна лодка по р. Тамболата до нашия лодж. Мястото е вълшебно – малки къщички, обградени от величествена и екзотична растителност.

Освен ананаса и банановото дърво, всичко друго е ново и непознато за мен. Покрай нас се стрелкат различни пъстри птици, прелита и едно колибри, на дървото до лоджата ни ято жълто-черни папагали са построили колонията си от висящи гнезда. Опитвам се да снимам, но всички са много бързи, а и няма време, лодката вече ни чака, за да ни отведе до Острова на маймуните.
За първи път навлизаме в джунглата – отвсякъде ни обгръща гъста растителност, налага се да вървим в индианска нишка по тясната пътечка, в търсене на маймуните. Иска ми се да спирам на всяка крачка, защото всичко е ново и интересно, но трябва да бързаме – вече се смрачава. Успяваме да зърнем няколко маймуни високо в клоните над нас, но много повече сме впечетлени от настъпването на нощта – за кратко всичко припламва в оранжево. После изведнъж става тъмно. Единствено фенерчето на водача ни и множеството светулки светят в мрака. На връщане успяваме да видим и капибари, най-големият гризач, който кротко пасе с малкото си до реката и изобщо не се впечетлява, когато екскурзоводът ни го осветява с мощния прожектор, монтиран на лодката. Зърваме и няколко каймана, които кротко плуват, в очакване на нощния си лов. Уморени, но доволни, след вечеря веднага заспиваме – на другия ден в 4 часа сутринта започва екскурзията ни до езерото Сандовал.

Езерото Сандовал и околностите му са изключително богати на растителни и животински видове – орхидеи, бромелиади, фикуси и дървета гиганти, маймуни, видри, еноти, тапири, папагали, каймани. Тук е и домът на най-голямата сладководна риба – пираруко, която достига дължина над 3 метра.

Прекарваме почти цял ден на това вълшебно място, наслаждавайки се на красотата и спокойствието. Изяждаме скромния си обяд излегнати в лодката заедно с нашия водач, а пред нас дефилират различни езерни обитатели. Само че аз съм тъжна – още в началото на деня батерията на апарата ми се изтощава и не мога да запечатам тази красота. Особено се вкисвам, когато буквално на два метра от нас два корморана започват кокетно да позират…
На другия ден със съжаление се сбогуваме с джунглата и продължаваме към следващата ни цел – град Куско. Куско е древната столица на инките, разположен на 3500 м. височина сред величествените Анди. Градът и особено центърът му – площадът Пласа де Армас и двете барокови катедрали са много красиви.

Заедно с множеството туристи обикаляме из малките улички и откриваме забележителностите му. Местните хора са настроени дружелюбно. Повечето носят традиционните си носии и изглеждат много колоритно.

Продължаваме пътуването си – следващата ни цел е Свещената долина. Отбиваме се в една ферма за лами. Всъщност ламата, която познаваме от нашата зоологическа градина е само един от трите разпространени вида в Перу – другите два са алпака (която се използва освен за добиване на вълна и за ядене) и викуня (животното с най-фината и скъпа вълна).

Този ден разглеждаме Писак и Оллатаитамбо, градът на император Пачакути. Въпреки че голямата надморска височина ни кара да се задъхваме, изминаваме целия маршрут, наслаждавайки се на величествената гледка – високите върхове на Андите, останките на древния град сгушени сред тях и множеството земеделски тераси, които ги опасват.

Разглеждаме и пазара в Писак – има много красиви неща, предимно плетива, изработени от местните жители и увеличаваме багажа си с няколко шапки тип ушанки. Вечерта отпътуваме с влак до Агуас Калиентес, откъдето ще се отправим към Мачу Пикчу на следващия ден.
За Мачу Пикчу е писано много и то с основание. Гледката на древния град, заобиколен отвсякъде с планински върхове, е впечатляваща. За щастие сега е краят на туристическия сезон и няма много посетители. А и пристигаме с един от първите рейсове, така че имаме шанса максимално да му се насладим.

Околко Мачу Пикчу има много забележителности. Разхождаме се до Древния мост на инките. Пътеката е тясна и необезопасена, а под нас се спуска почти отвесна урва. Не мога да не мисля за френския турист, за който ни разказа екскурзоводът ни, паднал там преди няколко месеца и останал неоткрит с дни. Почти целия ден прекарваме на това магнетично място и аз не спирам да снимам. С нежелание привечер тръгваме към гарата.

Връщаме се в Куско, откъдето на другия ден с местен автобус ще отпътуваме за гр. Пуно, разположен на езерото Титикака. По време на това пътуване се изкачваме на височина около 4300 м. Планините са величествени, цветовете наситени, а облаците изглеждат много по-обемни и някак по-близо до нас.

Често виждаме бедни селца около пътя, стада алпака, много езера и за мое учудване – огромни ята розово фламинго. Пристигаме в ранния следобед в Пуно – единственото перуанско пристанище на Титикака.

Градът е много чист и приветлив и не така туристически както Куско. Имаме късмет – тази седмица се чества празникът на един от местните светии. Попадаме в пъстрото шествие, което обикаля целия ден града, а отчето благославя предварително набелязани, украсени в бяло и лилаво къщи. Пред всяка от тях, на сaмата улица има красива пъстра картина, направена от непознат за нас прах в ярки цветове. Гледката е помпозна – много възрастни и деца в различни униформи, духов оркестър, тъпани и фойерверки. Всички са въодушевени и явно щастливи. Мъничко им завиждам, защото у нас такива масови прояви не съм виждала.
След като минаваме и през местния закрит пазар и купуваме няколко вида непознати за нас плодове, уморени, но доволни се прибираме в хотела. Рано сутринта гидът ни ни чака за нашия тур из Титикака. Първо ще посетим плаващите острови Урос. Слънцето припича, но вятърът е студен. Само ние сме на корабчето и блажено се припичаме, като често сменяме мястото си в зависимост от гледката около нас. Чак вечерта ще установим, че зверски сме изгорели и до края на престоя си в Перу, ще се разхождаме с червени и обелени носове.
 На островите Удрос цари оживление. Всъщност местните се препитават изключително от туризъм. Когато корабчето ни минава покрай една от платформите, цялото семейство започва приветливо да ни маха.
Спираме при тях и слизаме на „твърда земя” Усещането е малко странно – целият остров е покрит с тръстика, на места краката ни пропадат меко надолу. Един от мъжете ни обяснява как е построен островът – най-отдолу има слой от торф и клони, дебел около 2 м, а над него са натрупани още 2 м. тръстика. Всичко това е подвижно и има котва. При нужда (например кавга със съседите), може да се премести. Трайността му е около 4 г. На нашето островче живеят 3-ма мъже, 4 жени и няколко деца, има куче, котка и някакъв неизвестен за мен вид птица. Централната част представлява нещо като площадче, а отстрани са разположени колибите. Всичко е от тръстика. Една от жените, която се представя като Силвия, ни кани да посетим къщичката й. Вътре е тясно и задушно, и освен едно легло и куп дрехи няма нищо. Няма и ток, банята е езерото. Едно малко момиченце ме гледа любопитно и стиска парцалената си кукла. Явно жителите на Удросите са много бедни, но изглеждат щастливи и сърдечни. След като двама от мъжете ни разхождат с традиционната си тръстикова лодка, купуваме малко сувенири (пак от тръстика) и се сбогуваме. За „добър път” ни изпяват няколко песни, едната от които на английски.
Спираме за малко и в „ситито” – неголям остров, на който има две сергии, ресторант, няколко мънички тръстикови къщички, предназначени за туристите, желаещи да преспят на Удросите, и соларни батерии.
После продължаваме към о. Амантани , където ще пренощуваме в къщата на местно семейство. Пътуването ни трае около два часа – наслаждаваме се на синьото небе и сините води (и неусетно все повече изгаряме). На мъничкия кей на о. Атамани вече нетърпеливо ни чака нашият хазяин – мистър Перси.

Продължението – утре…

Ето ме отново, оставих ви тактично да си починете от мен и пак се появявам. С толкова много материал, че не съм сигурна дали 2011 ще ми стигне, за да публикувам всичко. Ще пробвам, пък каквото стане.
Равносметки и подбор няма да правя, само ще кажа, че 2010-та беше може би една от най-щастливите ми и пълноценни години. И всички вие, които четете тези редове, имате пръст в това.
Вместо анализ и селекция, реших първата публикация за 2011 да е за приятните неща, които вършихме дните преди Коледа. Няма спор, че този период обикновено е леко хаотичен, стресиращ и напрегнат. Но пък ако оставите навалицата да мине покрай вас, можете да се възползвате от празничния дух и да си спретнете цял куп приятни преживявания. Изисква се желание и време, най-вече първото.
При нас нещата се развиха по следния начин и ред:
Получихме подаръци
За рождения ден на Мартина бяхме приятно и мило изненадани от
Две красиви картички с мили пожелания. Точките и снежинките- също любими:-)
 И една очарователна филцова играчка за елха – джинджифиловото човече от тази нейна публикация. Мартина дълго му се радва и говори, преди да го закачим на елхата:-)
Лина, благодаря ти от сърце за милия жест, зарадва ни много, много!
За Коледа пък получихме подарък от Нана. Тя е нашата шотландска фея на картичките. Има-няма и пристигне плик с чудеса от адрес „оновастранномястокъдетоживееНана„:-))
В плика имаше приказна картичка (тук в непълен вид, защото Мартина от радост откъсна красивия гълъб:-( , виждате го обезглавен)
Тефтерче за мен с безумно готин ретро дизайн. Бях се влюбила точно в него от  нейна публикация и тя взе, че телепатично ми го подари! Нана, все такава добре тренирана телепатична мисъл да притежаваш!;-) 
Ще записвам само най-важни и значими неща вътре, любим ми е до най-малкия детайл!
Към него има тематична химикалка, която пропуснах да снимам, но подобни можете да видите в блога й. Всяка придружава тефтерче в същия стил.
Тефтерче и за Мартина. Половината е с бели листа, другата половина с картинки за оцветяване. С Мартина настава голяма борба кой ще оцветява. Виждате от колажа, че и аз сериозно се забавлявам с флумастерите 😉
Нана, излишно е да казвам колко харесвам нещата ти и колко изпипани са. Обещала си ми да гостуваш в LaMartinia отново, само на тема тефтерчета и ключодържатели – уникални са!
Благодарим ти за подаръците! От сърце!
Пекохме сладки
Въпреки че се бях зарекла тази година да не пека сладки, няколко дни преди Коледа ме обзе духът на печивата и спретнах 2 вида кантучини (по рецепта от Joy of baking) и шотландски маслени сладки „shortbread“ (по рецепта на Ирина/Alia ). Не за друго, имах съвсем подходящи хартиени пликчета, които беше грехота да останат неизползвани. С по един етикет, панделка, декорация и готово!
Сглобявахме сурвачка
Предимно аз. Мартина само ме наставляваше с „да“ и „не“. Вид консултация си е все пак:-)
Посетихме за първи път Кукления театър
Истинска коледна атмосфера, здрав студ, постановка „Снежната кралица“, писма до Дядо Коледа в дървена къщичка – всичко тематично, както си трябва. За да съм честна, не вярвах, че малкото човече ще задържи вниманието си за повече от час. Но се оказа точно обратното – никога не съм я виждала по-концентрирана, заинтригувана и въодушевена. Покачена върху облегалката, с широко отворени очи и уши, вторачена в сцената и с постоянно пляскащи ръчички. Обещахме си да го правим всяка неделя, само по женски!
Започнах нов хоби проект
365 дни – 365 кадъра. С думи прости – всеки ден снимаш по нещо, качваш когато и където можеш. Стимул да снимам редовно и надявам се все по-добре. Започнах го заедно с група съмишленици.(Успех и на тях!) Мотивира, дисциплинира и развива (евентуално, хаха). А и се получава истински дневник в снимки.  Поводът беше една публикация на Тони и подаръкът от любимия – нов обектив. Обещавам да споделям с вас редовно кадрите, по 10-ина накуп, за да не ви отегчавам.
Това е кадърът от първия ден – 28.12, останалите досега – в отделна публикация. Надявам се да не ме напусне бързо-бързо ентусиазма и да успея да завърша проекта!
Day 1*28.12 – The firestarter 
И така, завършихме 2010-та с една камара приятни емоции, чудесно пътуване във весела компания и 20 градусово слънце.
Пожелавам си същото и през 2011 и се радвам, че отново сме заедно!
 
Смятам тази публикация да е последната за 2010 -та. С нея бих искала да ви пожелая няколко неща (на себе си и хората около мен също):

– здраве – за да посрещате всички предизвикателства и приключения;

– любов – за да можете да споделяте и да слушате споделено;

– време – за да осъществите всички добри мисли;

– мъдрост – за да се реете с елегантност над дребните неща;

– смелост – за да приемате успехите и неуспехите;

– очи и сърце – за да виждате и цените нещата по-горе.

Благодаря ви от сърце за подкрепата, посещенията, коментарите, отзивите, критиките, милите думи и всички прекрасни познанства! Много сте важни за мен и ме правите истински щастлива, надявам се и аз вас поне мъничко!:-)

Весели празници и до съвсем скоро!

Днес, вместо гост при мен, гостувам аз. На ViewSofia. Любимият ми български сайт за мода и стил, който следя от самото начало,  ме покани за участие на страниците си. С избрана от мен празнична рецепта.
Това са нужните продукти за приготвянето на Свински медальони в ароматни треви с гарнитура от аспержи и три вида сос. Цялата статия и рецептата можете да прочетете тук.

ViewSofia, благодаря за поканата и точното отношение, за мен беше удоволствие!
Какво по-подходящо за публикация няколко дни преди Коледа от цветни и бляскави кадри от един празнуващ град, „облечен“ в официалните си дрехи.

Благодаря на моята добра приятелка Божана за предоставените снимки от тазгодишен коледен Ню Йорк.

Фотографии: Божана Куртева