Публикации

 Личната ми среща с Таня се случи по повод поканата ѝ да гостувам в новата рубрика „Сподели вкуса“ (всяка сряда малко преди 17 ч. по Jazz FM). Гласът й обаче ми правеше компания много преди това, всеки делничен следобед без изключение. Глас, който се запомня и обгръща като кашмир – мек, топъл, завладяващ, уютен, комфортен, ненатрапващ се, елегантен, увлекателен, вдъхновяващ. Таня е точно от онези жени, които страшно харесвам – със самочувствие, фина, деликатна, любопитна към всичко, експериментираща, пътуваща, усмихната. От жените, които умеят да изненадват, да дават, да споделят, да търсят. Енергична, мислеща, емоционална, ентусиазирана, с много интереси, увлечения и страсти. От жените, с които можете да говорите за музика, литература, кино, мода, изкуство, места, посоки, вкусове, аромати и какво ли още не. Жена с дуенде и пламък в погледа.
 
Щастлива съм, че Таня следи LaMartinia и ми гостува точно днес. Още по-щастлива съм, че имам удоволствието и шанса да познавам хора като нея. Защото са ценни, нужни и смислени.
____________________________________________________________________________
Снимки: Виктор Петков
 

Музиката – „Гледам изгрева, който се отразява в очите ти.“ – се казва в една много красива песен на Касандра Уилсън. Музиката е като очите.
 
Радиото – моят втори дом от 11 години насам. В Джаз ФМ срещнах някои от любимите си хора.
 
Красивите предмети – тези, които имат история, които събуждат емоции. Сещам се за джобния часовник на прадядо ми, който дълго време висеше на прозореца у баба и дядо, а сега е прибран в кутията ми за бижута. За съжаление вече не работи.
 
Пътят – „Пътят е живот.“ – много смислени думи от книгата на Джак Керуак „По пътя“.
 
Думите – те са като пясък. Езикът е фетиш. За справка: „Одисей“ на Джеймс Джойс. След тази книга станах друг читател.
 
Маса, показана на Design Miami/Basel 2012  г.
Любимите същества – Фридолина – Клементина Бретодо (всяко от имената има история). На кратко ѝ казваме Фрида. Дакел. Умна, чаровна и деликатна. Дава ми любов и ме поддържа във форма. Старая се да ѝ отвръщам със същото.
 
Вкусовете – плодове (сочни и ароматни) и шоколад (тъмен и горчив). Напоследък ме развълнува една супа от кестени в любимия ми италиански ресторант в София.
 
Пъстра будка с плодове до Колизеума в Рим. Перфектната храна за уморения от жегата и обиколки турист.
АроматитеMagnolia Nobile на Acqua di Parma. Този парфюм улавя нещо съкровено от женствеността.
 
Срещите – те са толкова много, а част от тях са направо изумителни. Покрай работата си срещам хора, които със сигурност са направили света едно по-добро място за живеене. Никога няма да забравя топлия си разговор с Ал Жеро, изключителното интервю с Маркъс Милър в студиото на Джаз ФМ, женското споделяне с Елиане Елиас… Когато бях малка, много харесвах баладата на Джордж Бенсън Nothing’s Gonna Change My Love For You. Трябва да съм била на или 9 години, когато тази песен звучеше непрекъснато от касетофона едно лято на село. Години по-късно пазарувах зеленчуци от любимо магазинче в София, когато прозвуча същата песен. Усмихнах се, защото няколко дни преди това бях разговаряла по телефона със самия Джордж Бенсън. Хубавото на живота е, че не можеш и да предположиш какво ще ти се случи.
 
Скулптура на Джеф Кунс, FondationBeyeler, Базел.Миналата година имах удоволствието да присъствам на среща с художника.
Промяната – иска ми се да усвоя изкуството на търпението. Няколко ситуации от изминалата година ме убедиха в стойността му. Ако трябва да перифразирам сентенцията, ще кажа: „Търпението е злато“.
 
Вечерите – доста често навън заради музиката на живо, въпреки че понякога няма нищо по-добро от вечер вкъщи с домашно приготвена храна, подправена с обилни разговори. И музика, разбира се.
 
Сутрините – обикновено преминават в сън. Това е цената, която плащам за любовта си към нощта.
 
Почивката – някъде далече, със стотици километри зад гърба ти. Там, където можеш да накараш времето да спре.
 
Гълъби сред цветове от рози в Люцерн.)
Дрехите – знак за отношение към себе си. Голямата ми слабост е коприната. Нося я без оглед на сезон и повод. Чудесно се разбирам с вълна и кашмир. Най-сексапилната дреха: бялата риза. Продължавам да търся перфектната бяла тениска – небрежна, бохемска и много шик.
 
Изкуството – за мен е жизненоважно. Държи ме будна и ми дава смелост. В очакване съм на Documenta (14) през 2017 г.
 
Невероятно въздействаща скулптура на Джузепе Пеноне, Documenta (13), 2012 г.
Местата – Берлин (сякаш съм родена там) и Асизи – малък каменен град в Италия, където под едно маслиново дърво преживях една от най-романтичните вечери в живота си. Менюто: италиански хляб, сирене, отлежало в листа от орех и сушени домати, които се топяха в устата.
 
Ролите – номад по душа, не съм конформист, бохем до мозъка на костите си, изследовател. I’m Every Woman  – както се пее в хита на Шака Кан от 1978 г. Едва наскоро осъзнах посланието на тази песен.
Винаги готова за приключения. Секунди преди да вляза в катакомбите на Касел, пълни със съвременно изкуство
Приключението – винаги съм готова за него! Покрай пътешествията ни с мотор се научих бързо да събирам багажа си и да отсявам само най-важното. Хората като че ли трудно осъзнават колко малко неща са ни необходими всъщност, за да изпитаме напълно нови усещания.
 
Любовта – от едно известно време в живота ми тя си има конкретно име – Виктор.
Не знам как де представя днешния гост – хем да е без излишен патос, защото не й отива, хем да изразя цялото си въхищение, защото наистина е огромно. В тона на нейния материал – възхищавам се на естествените хора, които хем са здраво свързани със земята, хем не се страхуват да летят. Гери е именно от този тип. Обикновено възрастта няма значение, не и в случая – само 19! Някои хора не успяват да достигнат нейната мъдрост и на 4 пъти по толкова. Обикновено след постовете в блога й не ми се чете нищо друго – всичко ми се вижда толкова напудрено, помпозно, суетно и безсмислено, че дори нямам желание да го погледна.
 
Изключително приятно ми е това гостуване, наистина. 
 
Гери е на адрес: http://avocett.blogspot.com/
 
Автор на текста и снимките: Гергана Даскалова

 
Здравейте! /брей, след като 10 минути се чудих как да започна, много оригинално го измислих/.
Казвам се Гергана, на 19 години съм и уча екология и науки за околната среда в Единбург.
Често ще ме чуете да казвам на кого се възхищавам – на подредени хора, на умни хора, на щастливи хора, на хора, които могат да правят сирене/кисело мляко/вино/баници, списъкът ми е мнооого дълъг.
След месец и половина далеч от село, семейство, приятели и България, съвсем уверено мога да добавя и още един тип – космополитния.
 
Звучи ми толкова смело, приключенско и романтично – човек на целия свят. Домът, той го носи със себе си, всяко ново място е дом, всеки дом е различен. Без излишна привързаност към вещи, къща, земя. Тази жажда всичко да се види, всичко да се опита – вдъхва ми голям респект.
Някога си мислех, че и аз мога да бъда такава. Та нали уж всички обичат да пътуват? Само дето на мен любимата ми дестинация е от доматите до пипера и обратно.
Как стана тоя номер, кога се промених толкова, че да не мога да издържа 5 минути преди да ви заговоря за домати, и аз самата не знам. Ама са ми много готини доматите, само да вметна.
 
Пораснала съм на село. На два пъти. Чак сега се замислих, че наистина е на два пъти.
Първите няколко години от живота си съм прекала в едно малко село, от тези, дето никой не ги е чувал. Спомням си баба и лъжицата с попарата, кравата Магдалена и теленцата, сочните дини и прясно изцедения доматен сок. Обичах да се калям във вадите, да размествам тръбите за поливане /тъй де, няма само аз да съм кална, я!/ и да късам главите на попови прасета. Непотвърдени източници твърдят, че съм обичала и да целувам задниците на истинските прасета, ама аз отричам.
 
Някъде измежду „никой не ме разбира“ и „светът е толкова гаден“ ми скимна да диря кълвачи и да снимам птички. Дядо живееше сам на село и така се радваше на всяко мое посещение. Водеше ме на язовира, в гората, по ливадите. Много е модерно за всеки тинейджър да се оплаква, че не го разбират, ама да ви кажа честно, като съдя по това как родителите ми и приятелите ми ми се връзват на акъла, мен прекалено много ме разбират!
После тръгнах на училище, на ръст станах малко по-висока, но на личност и съзнание като, че ли по-малка. Не, че съм била лоша, просто съвсем „типична“ – родителите бяха лошите, аз вечната жертва, ай, никой няма време за мен, ай, голяма мъка. Сега осъзнавам, че и този период е изиграл своята немалка роля, ако ще и за едното сравнение, определено сега съм по-добрата версия. Или както казва мама, очовечих се.
 
 
Мръзнехме по язовирите и чакахме да видим морски орел. Останахме си с чакането. Помагах тук-таме, посях черита, отгледах  13 репички. Пак започнах да пораствам. На акъл, на ръст си останах все тъй ниска. Нататък историята е кратка – дядо се разболя, аз започнах да се грижа за градината. Дядо си отиде, аз се оказах стопанка на 2/3 от къща и декар и половина градина.
 Отиде моята космополитност на кино и не се върна. Неестествено привързана съм към село. Толкова много обичам къщата, земята, градината. Реално погледнато не е нещо особено, поредната картинка тип „а какво бях някога“. Тогава имаше щастливи кокошки, ревящо магаре, детски глъч и стаи с шарени килими. А аз какво искам ли? Всичкото това, ама и патици.



 
 
Честно казано съм „малко“ вманиачена на тази тема. Направо съм изненадана от себе си, че още не съм заговорила за компоти. Обикновено по това време някой ме пита какво правя в Единбург. Доказвам на себе си, че мога да бъда образована селянка. Доказвам на света, че ще се върна /тъй де, за да се върна, първо трябва да замина/.
 
Някой ден ще правя сирене, компоти, сладка, туршии, да не продължавам, че наистина ми е дълъг списъкът. И ще има за кого да ги правя. Преди това ще се скъсам от учене, ще стана най-несериозния учен /несериозен, несериозен, ама като показаха снимка на болно листо, от 400 човека само аз познах, че е маносан домат 🙂 / . От знания глава не боли, пък и нека се насиля поне за малко да съм светска личност.

 
 
 
 
 
 
Обикновено не ме свърта на едно място. Чувствам се толкова щастлива, енергична, свободна, все едно още малко и ще хвръкна. Е, сега от време на време ме хваща носталгията, но не ми тежи. И ако досега не съм ви прозвучала достатъчно наивна, пригответе се, обикновено това е моментът, в който ми казват „и аз така си мислех, ама после животът ме очука/одялка/отряска/събуди/приземи/разочарова“. Мен пък много си ме радва животът. И вярвам, че някога ще имам достатъчно пари, за да откупя останалите 1/3 къща и ½ двор (толкова съм благодарна, че съседът няма интернет!), ще се грижа за семейството си, ще работя нещо хем научно, хем креативно (то май аз трябва да си го измисля), ще варя компоти, ще имаме по-малко мишки и повече кокошки. Не се притеснявам за себе си, мисля, че ще съм добре и, че ще стане на моето. Все някога ще стане.
 
В Единбург срещам интересни и различни хора. От крайната феминистка до момичето, което вярва, че всеки път, когато гаджето й изневерява, в него се вселява лош дух. Aко са щастливи, печелят голям плюс в моята тетрадка. Пък и коя съм аз да ги съдя, все пак половин година делях легло със семейство мишки – духовете и мъжемразките изказвания ряпа да ядат. Хм, удачен момент да вметна, че и ряпа имам, лилава, продълговата, ама само аз си я ям.
Ще ми се да полагахме повече усилия да сме щастливи. Светът би бил толкова по-хубав…

Елеонора е сестра на най-добрата ми приятелка от Испанската гимназия. Много мой тип човек –   пътуващ, енергичен, с великолепно чувство за хумор и (само)ирония, много забавна, над нещата, любопитна,  експериментираща. В последните години тя буквално обиколи света със своя приятел, по начина, на който и аз съм привърженик – без групи, екскурзоводи и графици, излишен лукс и поза, със собствена организация, по собствено желание и без страх от опитване на вкусове и аромати. Помолих я да разкаже за различните кулинарни училища, които посетиха  – в Бали, Шри Ланка и Камбоджа, естествено със снимки. 
***
Обичам да пътувам и да опитвам местната храна и напитки. Това е моят начин за опознаване на чужда култура. Влизам и в музеи и храмове, но повече се ентусиазирам при вида на приближаващи се чаши и чинийки. Ето защо по покана на Мария и с удоволствие споделям впечатления за три училища за готвене в Азия.

Общото между повечето от тях е, че преди да стигнете до кухнята, преди това винаги има някаква програма. Въпреки че трите училища, за които ще разкажа се намират горе долу в една и съща част на света, всяко едно беше различно, оригинално и автентично.

 
Прясна риба от река Меконг и ориз приготвен по безброй начини – Камбоджа
 
Започвам по хронологичен ред със Сием Реп, Камбоджа, където с приятеля ми Асен бяхме през март 2011 г. Въпреки че Сием Реп се възприема основно като база за разглеждане на Анкор Ват, градчето предлага толкова много забавления на прилични цени, че наистина ни се искаше да останем за повече от трите планирани дни. Училището за готвене Le tigre de papierсе намира в едноименен ресторант, с такса по 12 USD на човек. Започнахме с разходка и пазаруване до местния Psa Chas market и приготвяне на три кхмерски ястия, които след това ни бяха поднесени за обяд.
 
Посещението до местния пазар провокира рецепторите. Миризмите са твърде натурални за хора с чувствителни ноздри, а гледката на агонизиращи риби, пъплещ протеин за ядене и притичващи плъхове си е преживяване само по себе си. На нас специално ни подейства разбуждащо и частично замени махмурлука от предната вечер с нови силни усещания.
 
Докато си избирате продуктите, може и едни карти да ви хвърлят

Нашата водачка беше много симпатична и търпелива, усмихваше се непрекъснато и ни обръщаше много внимание, освен нас имаше само още една двойка французи. Голяма част от времето бе посветена на рязане на зеленчуци по атрактивен начин и естетична, дори екстравагантна презентация на храната.
 
 
Основните подправки, които се използват в кхмерската кухня са люти чушки, кардамон, азиатски кориандър, лимонена трева, тамаринд, галангал, черен пипер, анасон, карамфил, индийско орехче, куркума, палмова захар. Основните продукти са прясна речна риба, морски дарове, яде се свинско и пилешко, буболечки, нудълс и ориз, ориз, ориз. Последните две са вместо хляб.
Това, което прави силно впечатление е, че се използват винаги пресни продукти според сезона, добавят се много подправки и привидно несъвместими комбинации между сладко и солено хармонично се допълват и силно пристрастяват.
Пудинг с банани и тапиока
Десертът пудинг с банани и тапиока ме впечатли най-много, даже после го приготвих в София. Прилагам линк с рецепта на английски:
Пролетни рулца с оризови кори и скариди и пикантен фъстъчен сос
 
В Пном пен пробвахме и дълбоко пържена тарантула. Не ми стана любимо мезе.
 
 
Зеленчуци за най-сигурно – Шри Ланка
 
 
СледваElla Spice Garden” в Ела, Шри Ланка през септември 2012 г. Ела е планинско село в Шри Ланка, чиито основен поминък идва от чаените плантации наоколо.
 
 
Берачките на чай имат дневна норма от 20 кг., за което получават3 USD на ден бруто. Няма кой знае какви забавления  след залез слънце и само 5-6 ресторанта работят за туристи.
 
Хората идват тук, за да почиват, да се разхождат из „чаената страна“ и да изкачат Little Adams peak и Ella rock.
 
Преди Шри Ланка се е казвала Цейлон и в наши дни произвежда големи количества черен чай. Въпросът с храната в Шри Ланка е сложен по две причини – религиозни и икономически. Там са представени четири религии – основно будизъм, следван от хиндуизъм, ислям и християнство. Първата категория избягва месото като цяло, защото убиването на животни е акт на насилие. Втората група се въздържа от свещеното телешко, а за третата свинското е табу. Така за нас, всеядните християни, не остава много избор.
По тази причина в менюто на второто училище (15 USD на човек) доминираха зеленчуците като най-безопасна територия, а и защото месото е скъпо. Това училище беше най-непрофесионалното, но не в лошия смисъл на думата. Съществуваше едва от осем месеца в частния дом на Чандика, 23-годишно местно момче, научило се да готви от майка си. Семейството будисти имаше голяма къща и наскоро създадена по инициатива на нашия домакин градина с подправки.
 Храст пипер
 
Така започна и училището – с обиколка на градината, където ни бе показано как изглежда на живо канеленото дърво, ваниловата лиана, ананасът, който дава само един плод през няколкомесечния си живота, зрънцата пипер, които според времето за зреене и обработката се превръщат в черен, червен или бял пипер. Голяма част от тези подправки влязоха в употреба малко по-късно.
 
За целите на училището в двора бе спретната много симпатична лятна кухня, където нашият домакин и срамежливата му сестричка ни научиха как да мием ориз и да стържем пресен кокос. При готвенето имаше две константи – подправките за всяко от осемте вегетариански ястия бяха почти идентични, както и начина на готвене – дълбоко пържене в кокосово олио. Честно казано, малко се притесних от толкова много пържене, но нямахме оплаквания впоследствие.
 
 
В дълбок уок с много мазнина изпържихме до чипс много тънък и дълъг патладжан, с 30-ина скилидки чесън приготвихме чесново къри, имаше леща със зърна сминдух, картофи с кокос и пресни листа къри, ориз с пападам.
 
 
Храната ни бе сервирана в една от семейните трапезарии (имаха си два хола и две трапезарии за посрещане на многобройните роднини), като от време на време някой член на семейството минаваше и кимаше учтиво. Бяхме единствените гости и Чандика любезно ни предложи да ни закара до хотела със старата си, но отлично поддържана Тойота. Ние с охота се съгласихме, тъй като в селото не бе инвестирано в улично осветление.
5 star experience – Бали
 
На остров Бали голямото предлагане не означава непременно ниски цени. Именно тук се записахме на ексклузивно училище за готвене през септември 2012 г., в един от най-добрите ресторанти (според Trip Advisor) на целия остров, намиращ се на километри от каквато и да е цивилизация (в туристическия смисъл на думата). Основан от австралийска топ готвачка, работила 5 години като главен готвач в хотел Савой, Лондон.
Преживяването е петзвездно. Индонезийски младеж с черен костюм, слънчеви очила и черна лимузина ни взе от хотела ни на брега на Балийско море и ни откара на около 20 км във вътрешността на острова, където на хълм сред оризови плантации, кокосови и бананови дръвчета, и с отлична гледка към внушителния силует на вулканичната планина Маунт Агунг (3031 м), се намира ресторант Bali Asli”.
Тук организацията на училището за готвене (75 USD на човек) бе с няколко крачки пред всички останали не само заради професионализма на Пенелопе, австралийската собственичка, красотата на мястото и безупречното обслужване, но и заради опциите за забавление, между които можеш да избираш преди самото готвене. Ние се спряхме на трекинг из селата наоколо, имаше опции да садим /орем ориз, да доим крава, да ходим на риболов.
Местен водач от съседно село със самоук английски ни заведе до къщата на бедно семейство, произвеждащо „туак” – слабоалкохолно палмово вино, после гостувахме на техни съседи, развъждащи петли. 
 
Единственият поминък за тази жена освен туристите е отглеждането на петли.
 
Клетки с петли
Те обясниха, че не ги гледат за ядене, при което ние с облекчение въздъхнахме, само за да открием, че ги продават за бой с петли – много разпространено забавление за местните мъже. Съвсем законно може да се залага, като при печалба се заплаща и данък печалба.
Преброяване на залозите преди боя с петли.
 
Бой с петли.
 
По-нататък се натъкнахме на трескава подготовка за поредния религиозен празник. В Бали всеки ден се поднасят дарове на боговете под формата на купичка от бананови листа, в която има цветя, плодове, ориз, ароматни пръчици, монети. Освен пред храмовете, даровете се оставят и по тротоарите и така улиците са един безкраен празник. Отделно всеки месец има честване, на шест месеца още по-голямо и веднъж годишно е празникът на всички празници. Ние попаднахме на подготовката за месечното тържество, която започва едва ли не веднага след предишното и създава работа на цялото село. Сварихме мъжете да приготвят кокосови сатаи (шишчета), а жените разноцветни сладкиши от лепкав ориз и кокосова захар.
 
Кокосовите шишчета се приготвят седмици преди тържеството и се замразяват.
 
Голяма колиба с около 20 жени, правещи сладкиши.
Към 11ч. предобед се върнахме в ресторанта и Пенелопе ни изнесе нагледна лекция за местните подправки. Имаше нагледен екземпляр от всяка – за подушване и опитване.
Балийски подправки
Стана ми ясно защо в България няма как да се опита каквато и да е автентична екзотична кухня. Просто много от продуктите и подправкие растат само на о-в Бали, например определен вид джинджифил и дребен зелен лимон. Пресен тамаринд и листа пападам също не виреят другаде.
 
 
Правихме пилешки сатайчета като вместо клечка за шишче, използвахме стръкове лимонена трева. Леко им завидях за вечното лято и тропическото изобилие.
 
 
Това е единственото училище, където действително готвиш без чужда помощ. Пред всеки имаше газов котлон, уок и набор с инструменти.
 
 
Оказа се, че можем да готвим, което беше подкрепено със съответен сертификат и окуражено с подарък – готварска престилка.
След обяда нинджата от сутринта ни върна доволно преяли обратно в хотела.
Блогът на Радостина Life Bites е едно от тези ненатрапчиво приятни места, които дават комфорт. Не ти крещят в ухото „Харесай ме!“, „Прочети ме!“, „Оцени ме!“, а съвсем елегантно те оставят сам да избереш дали да го направиш. Не са пълни с амбиция за уникалност, а просто споделят. Ради има страхотен усет за детайлите, снима и съчетава прекрасно и е една невероятно чаровна, влюбена и усмихната млада жена. Днес гостува в LaMartinia с чуден разказ за Краков.
__________________________________________________________________________
КРАКОВ
 
Фотографии и текст: Радостина Ганева
   След разочароващата разходка по-рано тази година мислех, че Европа няма с какво повече да ме изненада и трябва да преместя желанието си за пътуване на други географски ширини. Краков обаче се оказа свежо попадение, не дотам отъпкан от многолюдните тълпи туристи и далеч от определението „банален“. Това е града на забързаните монахини, розовите колела, сирените по всяко време на денонощието, кашпите преливащи от цъфнали цветя, многобройните симпатични и непретенциозни кафенета и сред всичко това – веселата глъч на туристите.

  В самото сърце на града се намира оживеният централен площад „Рунек Гловни”, базиликата „Св. Мария“ и сградата на градския пазар „Сукеннице” красивите черни фенери от ковано желязо. Около самия площад е пълно с кокетни ресторантчета с много цветя, предлагащи вкусна храна и приятна гледка към вътрешността на площада. Вечерно време площадът е осветен и е истинско удоволствие да седнеш в някое от заведенията, да изпиеш чаша вино и да наблюдаваш хората, които се разхождат наоколо.
 
Градът не е пълен със забележителности, но старинният дух и отпечатъкът на епохите се усещат по улиците и сградите.  Има няколко неща/места, които е хубаво да се разгледат. През останалото време можете просто да се насладите на безцелни приятни разходки, ядене на полски сладолед „Lody“ и пазаруване на сувенири.
* Кралския дворец „Вавел”
* Подземния музей
* Католическата църква
* Старата Синагога – еврейския квартал Кажимеж
* Солните мини във Величка (10 км от Краков, стига се с градски транспорт)
*Аушвиц

Най-много ме плени с автентичната си атмосфера еврейският квартал Казимеж (от полски Kazimierz), който се намира на 1,5 км от центъра на Краков. На централно място в квартала е разположена Старата синагога. Малките, калдъръмени улици са като лабиринт –  на всеки ъгъл има кафенета във френски стил, с изнесени на самата улица маси, арт магазинчета с уникални ръчно изработени бижута, гердани, картини, сувенири.  Но истински очарователно е мястото вечер, когато стотиците симпатични барове с шантави имена, с малки масички, със стари завеси върху канапетата вместо тапицерия и с пиана в средата на помещенията биват залети от светлина и се напълват с млади хора дошли да изпият по едно-две. Разнася се весела глъчка от разговори, премесени с лежерна музика. Мястото е истинско бижу за хора, желаещи да прекарат приятно петък вечер.

Полската кухня е далеч от уникална. Струва ми се, че в повечето полски ресторанти таят скрито неуважение към салатите и зеленчуците. Поляците се хранят предимно с месо и то в големи количества. Вечеряхме в типичен полски ресторант „Pod Wawelem“, в който сачовете отрупани с всякакви видове месо бяха навсякъде, а безбройните клиенти и препълнените маси с хора показваха, че мястото е предпочитано не само от туристи. Безопасно е и дори препоръчително да се придържате към италиански ресторанти в Краков. За разлика от тези в България, тук липсва натруфената претенциозност и всичко е сведено до хубава храна и изчистен стил на интериора.
През двете седмици, които прекарах в Краков, програмата ми се състоеше от приятна късна закуска, от безцелна разходка по уличките и центъра, четене на книга по пейките в парка. В Краков дори пейките и кошчетата за боклук са зелени. Каква хармония! Не знам дали има нещо по-приятно от това да се разхождаш без посока, представа за времето, или цел. Градът се оказа идеалното място за смислено правене на нищо.
Краков наистина действа опияняващо.
  Гостуванията из блог пространството нараснаха застрашително, заедно с игрите, наградите, анкетите, въпросите – лудница! Въпреки че вече гастролите в LaMartinia не са толкова чести както преди (всеки понеделник) поради липса на време, рубриката продължава да съществува – вече повече от 2 години. Реших да спестявам пространните уводи, благодарностите за участието и т.н Фактът, че съм избрала и поканила конкретните хора означава, че ги харесвам и силно одобрявам това, което правят. Затова отсега нататък просто ще ви показвам техните неща, достатъчно говорещи сами за себе си.
Яна снима прекрасно и е крайно мил и отзивчив човек, истинско удоволствие е да се гледат нейни работи, сами ще се убедите. Фен съм й не само заради вълшебните кадри, а и заради скоростта и скромността, с които напредна в снимането – рядко срещана комбинация. 
Яна е тук:

__________________________________________________________________________________

  Никола, фотоапаратът и компютърът, пълен със снимки – заемат целия ми свят и няма място за друго. Щастлива съм. Много. Искам да умея много неща, но най-много искам да мога да снимам като руските фотографи – щом видиш снимката, да видиш и душата, и на модела, и на снимащия. Не смея да правя снимките, които искам. От страх, че ще вложа много енергия, а няма да ги харесам после.  Пълен егоист съм – затворен в своя си свят: на снимките, на децата и на булките, добре ми е там. Искам снимките ми да са преди всичко емоционални, човешки, говорещи, още не са.
  Това си е мания, болестно състояние, всички „болни“ ще разберат – заспиваш и се събуждаш със снимки, гледаш къде каква е светлината непрекъснато и мислиш как би се получило в апарата. Купуваш дрехи на детето според това, как излизат на снимки, избираш тапети за спалнята  и чинии за кухнята на същия принцип, ако мислиш, че някое ястие в ресторанта не изглежда фотогенично, не го поръчваш. Излизаш винаги по залез да се разходиш с детето и го вкарваш из храсталаците. Изчисляваш всички покупки не в пари, а в обективи. И сънуваш, че правиш по-хубави снимки…
  Понякога ми се иска да работя нещо скучно и спокойно, например в библиотека или рядко посещаван магазин, а снимането да ми е хоби, защото сега нямам хоби. Но бързо ми минава. И времето никога, ама никога не стига и съм вечно с угризения, че не отделям достатъчно от него на сина си. Искам денонощието да е поне 36 часа. Поне!
  След 12-часова сватба в събота, сега е 6.30 сутринта в неделя и аз ставам, за да видя снимките, които съм направила. Нетърпелива…

И преди съм споделяла, че много харесвам минимализма във фотографията – детайли и парчета от цялото, които оформят нещо съвсем самостоятелно и ново. Покрай гостуването на Диана Кралева и участието и в изложбата „Минимализъм“ в Склада, в съзнанието ми се беше запечатал този кадър:
 

Трудно помня имена и забравих чий е. Преди около месец обаче получих във ФБ мили думи за LaMartinia от също толкова мил човек – Петя Василева. Aвторът! С огромно удоволствие разгледах цялото й портфолио – прекрасни кадри, до един. Между фотография и живопис, разказващи истории, запомнящи се, толерантни, обърнати към света и себе си, игра на светлини и сенки, деликатна обработка – истинско вдъхновение! 
С огромно удоволствие ви представям Петя. Повече от нея:
 
____________________________________________________________________________________________
Текст и фотографии: Петя Василева
 
Просто уловени мигове, приказки, съзерцание, мисли… Свобода.
Нарисувани не с четка и бои, а със светлина. Случени емоции, събрани върху фокуса на няколко сантиметра стъкло.
Ако има нещо, което наистина искам да ми се случи, е да не порасна. Учудвайки се и подскачайки в търбухчето на всеки следващ  ден е толкова, толкова  хубаво…
Скитания, нещотърсения, спъване в копче, разсънване с разливащи усмивки, чашка чай, шепа череши, чекмедженца с джунджурии, полет с балон, среднощноулично четене на „Карлсон”, светулки, калдъръми,  прозорец с капаци-мигли, джаз и кестени в джоба, метличини… 
 
Наръсено с вълшебства. Не е ли прекрасно?
 
 
 
 „Една усмивка в Бурано”:
Бурано.
Тъжни надничащи очи.
Просто му се усмихнах.
И стана вълшебство.
 
 
„Всяко вдишване е квадратче към теб…“  това описва миниатюрите,  в които съм се „спъвала”
 
Много обичам стегнати и организирани хора, които спазват уговорките  и обещанията си. Поканих Деси в Гастрол с невероятните й кадри от Мароко и на следващия ден вече имах файловете. Заедно решихме, че много текст е излишен – образите говорят сами и достатъчно.
 Деси е в Мароко със семейството си по работа за няколко години и запечатва местните гледки по неповторим и въздействащ начин, все едно си там, лично и сега. Тя снима прекрасно и портрети, и детайли, и ситуации, и емоции, но с тези кадри определено влезе във вихъра си, сигурно защото съчетават всичко това. Според мен където и да се намира, може да ви накара да пожелаете да сте там – незабавно и непременно.
Още от Деси тук: http://www.flickr.com/photos/44690076@N07/
__________________________________________________________________________________
МАРОКО НАКРАТКО/MOROCCO IN A NUTSHELL
Текст и фотографии: Десислава Пантева
Да си призная приех поканата на Мари за има няма 1 една минута, толкова да го харесвам този блог! И ето ме на – пред светлините на прожектора, представяйки една държава през моя обектив. Нещо,  което не си представях, че ще се случи, поне не толкова скоро. Реших, че няма да пиша, думите са излишни, предпочитам да покажа:
Мароко – страна на колорита, страна на контрасти, на много бедни и много богати, на арабски приказки, на синьото, онова наситеното синьо, на шарените подправки, на миризмата на топъл хляб, жасмин и  свежа мента. Усещате ли?