Публикации

В Etsy има подкрепа и споделяне, има енергия, която задвижва творчеството и продажбите.

Обичам цветя с характер. Такива, на които не можеш да им кажеш накъде да ходят, а те сами те водят в тяхната си посока.

Образованието е отговорно за всеки един детайл от качеството ни на живот като граждани. Не се оплаквайте в общината – не е там проблемът и не е там и решението.

Стихотворението е като сграда, в която читателят ако желае, може да влезе.

Децата тук порастват с идеята, че е нормално да си зает, което за японското общество е съществено важно – то има нужда от изпълнителни служители. За мен лично е тъжно, че не им се дава възможност да скучаят – знаем, че скуката стимулира креативността.

Фотография: Силвия Алексиева

Години: 39

Професия или занимание: създател на Morkov.bg

Хоби: Обичам разходките и спортовете на открито. Чета книги. Обожавам хубавата и некомерсиална музика. Любимото ни семейно занимание вкъщи е да гледаме музикални филми и концерти на любими изпълнители.

Уебсайт: Morkov.bg

Какво символизира скейт културата за вашето семейство?

Скейт карането е начин на мислене. Това е любов към спортовете на дъска, било то на вода, сняг или земя. Всички те водят началото си от сърфа и специфичния му начин на управление и движение.

Лонгбордът е инструмента, с който сърф културата се прехвърля в града. Най-често хората, които са истински запалени по скейта, практикуват поне още един спорт с дъска, като сърф, уейк или сноуборд.

По същия начин и нашето семейство е завладяно от свободата и извънградското усещане, което лонгбордът ни дава в градски условия. За децата и нас карането на скейт е още едно забавление и още един спорт, който можем да практикуваме на открито. С него преживяването е различно, сравнено например с друг наш любим градски спорт като карането на колело. А хубавото е, че отново можем да го правим всички заедно, всеки със своята любима играчка.


Кога и как се запали по лонгборда? 

Привлечена съм от повечето борд спортове на различни настилки – сняг, вода, асфалт и се опитвам да ги практикувам. Разбира се, не всяка дъска и настилка ми се отдават, но с лонгборда мисля, че се разбираме.

Всичко започна с любовта ми към сноуборда, която се пренесе и върху асфалта. Всъщност, ако трябва да съм честна, тръгна от любовта към мъжа ми, заради когото се научих да карам сноуборд преди много, много години. Впоследствие той донесе и първия ни семеен лонгборд, докато очаквахме второто ни дете. До този момент нямах никакъв опит със скейтбордовете.

В началото бях предпазлива предвид ситуацията, но след като се появи синът ми се отпуснах и започнах да комбинирам бутането на детската количка с карането на лонгборд. Постепенно разходките с борда по парковете преминаха и в начин на придвижване на близки разстояния. А първите ни модели дъски сега красят стените в дома ни.

Ще ни разкажеш ли накратко каква е разликата между отделните видове бордове за асфалт? Ти защо избра лонгборда?

Бордовете са различни, в зависимост от това какво искаш да правиш с тях – да се возиш или да правиш трикове, както и как и къде  желаеш да ги караш. Затова са с различни форма, конструкция и размер, имат различни на големина колелца и предоставят различно усещане за возене. С всички тях можеш да се придвижваш свободно на асфалт.

Класическите скейтбордове са идеални и за трикове, каране в скейтпаркове и на рампи. Те са с двустранно заоблените краища и по-малки колелца.

Любимият на децата пениборд е най-малкият и лек борд с характерен заострен нос и по-големи колелца, подобни на лонгборда. С него могат да се правят някои трикове, но за рампи не е особено подходящ.

Лонгбордът има най-дългата и широка дъска, прикрепена към значително по-големи колелца, всичко това придава по-голяма стабилност и увереност при каране. Подходящ е за каране по пътища и на по-дълги разстояния. Затова е и предпочитаната от мен дъска. Формата му може да бъде със заострен нос или с еднакви предна и задна страна, с възможност за каране в двете посоки. В момента карам точно такъв. С него също могат да се правят трикове на асфалт, но не е подходящ за рампа.


Има ли условия за каране в София и някаква градска политика по темата? 

Ако искаш да караш, винаги ще намериш къде. Възможностите се увеличават. Има много и прекрасни паркове в София, по чиито алеи можеш да караш свободно.

Много хубав е Скейт паркът в Студентски град, има рампи в някои паркове и скейт заведения. Всички те обаче са построени със спонсорства от вносители на скейт марки или по Европейски програми. За съжаление за този спорт няма градска политика.

По друг начин стои въпросът, ако искаш да се придвижваш с борд из града. Няма навсякъде велоалеи, а там, където има, започват и свършват в нищото. Настилките на тротоарите не са удобни за повечето видове бордове. Лонгбордът в случая се държи най-добре и стабилно на по-грапава настилка.

Карането по улиците е рисковано, защото лесно може да се появи препятствие, което да те накара да загубиш контрол. В семейството ни имаме лонгборд, който по време на трикове изскочи с висока скорост от парка на улицата и попадна под гумите на движеща се кола, за щастие без други поражения.

Когато с децата се придвижваме на по-големи разстояния избираме маршрути през паркове, дори и заобиколни, а през останалото време предпочитаме да носим борда в ръка.

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

Фотография: Alex Orange Photography

Години: 35 

Професия или занимание: PR специалист в бижутерийния сектор

Хоби: поддържам личен блог; иначе намирам радост в (и време за) тичането и четенето

Уебсайт: heartbeats.  FB страница.  Instagram


Какви бяха блоговете преди години? Какво означаваше споделянето тогава?

Моята блог биография започна съвсем банално – бях се върнала от година учене в Англия и търсех работа. Започнах да лекувам напрежението, самотата, шока от новото с писане, макар че тогава, преди повече от 10 години, със сигурност не съм гледала на това като на вид терапия, по-скоро е било зов за внимание. Ако не ме лъже паметта, първият блог, от който бях силно впечатлена, беше на оперната певица Мила Михова. Той вече не съществува, Мила отдавна не е блогър, но остана човек с ярък, неподражаем стил и куп интересни истории. Вероятно благодарение на този блог аз избрах и своята платформа за изразяване. 

Да ти кажа, не изпитвам носталгия към каквото е било преди. Имам приятни спомени от хора, споделящи щурия си живот, обвити в доза виртуална анонимност, но и доза градска клюка. Струва ми се, че това бяха блогъри, израснали с “Егоист“  – Мартин Карбовски, Тома Марков… Ина Григорова беше институция. 

За мен истинското приключение започна с откритието, че поезията ме вълнува повече от читателски и академично. С осмеляването да напиша сама текст в свободен стих. Това беше същинското споделяне, защото именно с опитите си да намеря фОрмата, се чувствах истински уязвима пред читателите на блога. До ден днешен радостта е примесена с ужас, защото когато пиша в стих, съм най-близо до автентичността си.

Разбира се, блоговете сега са на светлинни години от тези навремето, съвсем нормално и съвсем логично. Ако видим блог с малко картинки и много текст, почти веднага ще го сметнем за ретро, за некрасив, за скучен. Читателят иска най-доброто съдържание в най-красивата опаковка. На днешния блогър никак не му е лесно и живее в доста голямо напрежение от това, още повече, че мнозинството изкарват пари от въпросното съдържание.

Слава Богу, аз се чувствам освободена от отговорността да курирам съдържанието си – при мен нещата са черно на бяло и нямам потребност да бъдат другояче. Имам фейсбук страница, в която мога да споделям и музиката, която ме вълнува, нещо фундаментално при общуването ми с другите.

Интересен е въпросът за споделянето, защото аз го интерпретирам повече като споделеност. За възможността да бъдеш чут и приет какъвто си. Бих могла да споделя няколко семейни снимки, седмичното си меню в красив флатлей или рецензия на последния филм, който съм гледала, бих могла да получа много хубави коментари и вдигнати палци, но това да не ме накара да се чувствам приобщена или разбрана. Чувството за споделеност обаче може да дойде само от близостта и живата връзка с някого, разбирам го всекидневно, ежечасно. А и ти самата веднъж ми го каза – „Не е важно да покажем, а да споделим“. 

Спомена „да бъдеш приет какъвто си“. Какво смяташ за автентичността, среща ли се все още онлайн или беше пометена от споделянето по заявка, от задоволяване на очакванията според интересното в момента? 

Не зная, Мария, някак встрани съм от тренда. Често да останеш верен на себе си, да имаш богат обмен с аудиторията си, носи и своите рискове. Изключително трудно е, например, да опазиш частния си живот неприкосновен. Друг риск е хората да те усетят прекалено близък и изведнъж да се окажеш жертва на stalking или на обикновени слухове и дребнотемия…

Единствено убедена съм обаче, че истината винаги излиза наяве. Винаги проличава, когато някой говори честно и открито за нещата, които го вълнуват. Ако по този начин може да докосне голям кръг от хора, чудесно. (Да не се смесва с инфлуенсър маркетинга, за който не искам да говоря). Та, синтетичното никога не провокира желание за близост, комуникация и дълбочина, то е там, за да афишира нещо, да го демонстрира, без да заговори на емоциите. В Homo Deus Ювал Ноа Харари пише, че знанието е равно на опита, умножен по чувствителността (приблизителен цитат). Ако приложим цитата върху онлайн идентичността, няма как да си автентичен, да те опоЗНАЯТ, без да свържеш опита с чувствата си спрямо този опит. Има хора, които говорят умело и интригуващо в сферата си на компетентност, но всичко сякаш секва с точката в последното изречение. Там няма нищо освен добре подредени думи, които не въздействат. Като инстаграм фийд, излят в един и същ филтър.

Това е неавтентичността – изложба на предмети, които се гледат през предварително избран филтър. 

Аз самата намирам темата за автентичността за изключително важна и доста проблемна в личния си живот. Не твърдя, че винаги съм била истинска и честна, а и откровено казано, повдига ми се от употребата на фрази като „толкова си истински“ и „да бъда себе си“. Да си истински означава да си приел и светлите, и тъмните си страни. Значи да живееш в настоящето и да поемаш отговорности в битов и философски план. Значи да не мрънкаш и да не обвиняваш миналото си (или пък другия!) за това, което ти се случва в момента. Това са само някои от нещата, но кой е достатъчно смел да бъде истински себе си? Все още се улавям да се сравнявам и оглеждам в други, все още се боя да изразявам мнението си от страх да не бъда възприета не както ми се иска. Все още имам вътрешен арбитър, който коли и беси безпощадно, който трудно прощава.

Връзката със себе си е труден, непостоянен и бавен процес доживот. Но дали се чувствам приета каквато съм? Да, имам хора в живота си, които ме познават и приемат безусловно, окриляващо чувство! Рискът е да не се подлъжеш и сметнеш одобрението и харесването на околните за приемане. Мисля, че Инстаграм ярко демонстрира тази човешка склонност, особено у нас, жените. Уви, живеем в такова време, в което животът ни е част от социалната мрежа и запазването на истинското аз е неимоверно трудно. Затова и истината лъсва толкова лесно.


А задължително ли трябва да има дълбочина? Не е ли чудесно да си разменяме красиви картинки с еднакъв филтър, лайк за лайк, да се носим в розовите балони и всичко да е наред, без да гледаме какво има под повърхността? Често срещам аргумента, че така или иначе животът е труден, защо да се затормозяваме със сложни теми и онлайн. В какво се превърнаха социалните мрежи през последните години?

Не е задължително, естествено, но по-смущаващо е когато някой претендира, че милее за някакви важни въпроси, че е активист за еди какво си и после убие всичко с противоречив коментар или постъпка. Екотемата и тази за психичното здраве са точно такива благодатни области, в които много хора обилно и повсеместно се изказват, но винаги се стига до пробойна, в която проличава непоследователността. 


Сложните, неудобни теми трудно се предават и смилат в Инстаграм общността. Има например една много бойна дама, Джамийла Джамил, която следвам. Тя е основател на движението i_weigh, борещо се срещу предразсъдъците към форма на тялото, пол, раса. Слоганът им е radical inclusivity. Та тя е абсолютно непреклонна в дейността и коментарите си, на моменти е влудяващо крайна и „шумна“, но именно такива силни характери могат и трябва да вдигат розовото перде пред очите ни. И да си го кажем, гледането под повърхността е за здрави стомаси. Аз лично имам необходимост да се вслушвам в  хора, които имат смелостта да артикулират своята „битка“ или разкажат своята история по автентичен, истинен начин. Иначе далеч не е нужно всички да сме дълбоки, мъдри и революционно настроени.

Важно е само да не се правим на каквито не сме, а когато радеем за нещо, да сме постоянни в принципността си. 

В Инстаграм няма толкова джафкане като във Фейсбук, но пък се стеле подмолна търговия, неуморно рисуване на имидж и понякога тотално несъответствие между снимка и текст, между ракурс и дискурс. Често се шегуваме с приятелка, че след премъдри описания под снимка и/ или откровени напъни за екзистенциално послание, някой в коментарите отдолу пита ни в клин, ни в ръкав „А роклята откъде е?“ Не завиждам на нито една от двете страни. Уважавам хора и профили, в които сериозни теми се подават по находчив и изобретателен начин, с чувство за хумор най-добре. Бягам далеч от размахването на пръст и ригидното, назидателно четене на лекции.

Напоследък много се забавлявам с профила на Sarah Cooper, която прави Тръмп на две стотинки с превъплъщенията си. И да ти кажа, успявам да вземам най-доброто от Инстаграм, харесвам го – нещо, което не успях да постигна с Фейсбук. Да, функцията му за споделяне на спомени и снимки беше изместена от осребряването на инфлуенсърска дейност, но гледам да не обръщам внимание. От-следвам и mute-вам всеки, който ме подразни сериозно, радвам се на приятелите си и на любими артисти и спазвам базова виртуална хигиена. 

Фотография: Снежана Онова

Години: 40

Професия или занимание: в момента съм основно отдадена да пресъздавам себе си чрез нишки, или иначе казано – бродирам.

Хоби: Обичам да се потапям и разтварям в природата, да отглеждам растения, се разхождам насам-натам, да опознавам уличната и дворна фауна…. ей такива простички удоволствия.

Уебсайт: Cowboy and witch и IG: Amrita between the threads


Какво според теб се случва през последните месеци?

Ами те, китайците, са го казали, пък и го показаха – заживяхме в интересни времена. Икономическия и политически аспект на събитията не бих коментирала, защото не съм специалист в тези области. Има достатъчно такива, които го правят, но някак остават нечути и недоразбрани, и множество набедени „корифеи“, които са в апогея на славата си в момента.

За мен по-интересен е психологическият, чисто човешкият аспект, символичната/метафорична страна на случващото се, защото, все пак всички знаем, че совите не са това, което са. Смятам, че ситуацията ще се превърне в маркер във времето, както Първата и Втората световни война. Повратна точка с всичките последствия от това. Смятам, че човечеството достигна момент на кипене, в който нещо просто трябваше да се случи. Разглеждам кризата от позицията на междуличностните отношения и липсата на връзка между хората, с природата, планетата и с нас самите. Трансформацията е от подмяната и доброволното отказване от Живота, за сметка на ежедневието – две напълно различни за мен неща.

Новият ред е свързан с уеднаквяване, асимилиране и цифри. Много цифри, статистики. Виждаш какво става – отвсякъде се бълва бездушна статистика. Ежедневието е сведено до количествено измерване, числови стойности. Повечето хора се будят с аларма (забележи, че алармата е символ на опасност, проблем) в определен час. Отиват в друг такъв определен час на работа и стоят там до трети определен час. Накрая на месеца усилият им биват оценявани в заплата, която отново е цифри. Гледаме колко лайка сме събрали, колко хора ни следват, колко коктейла сме изпили, колко пъти ни се е обадил любимият човек, колко шестици има в бележника, колко лицеви опори сме направили, до колко държави сме пътували, колко дни отпуска ни остават, колко чифта обувки притежаваме, колко деца имаме, списъкът е безкраен. Всичко е сведено до количество – още и още цифри.

Именно количественото измерване е истинският вирус.

Неспирното сравняване и измерване. Светът трескаво брои от сутрин до сутрин: калории, дни от карантината. ВСИЧКО. А качеството се превърна в отживелица, ненужно усилие, беше избутано, стъпкано, забравено. Консуматорът не се интересува „какво/как/защо“, той се вълнува от „колко“. Короната просто беше спусъкът, който  натиснахме сами, в опит да си дадем сигнал, че нещата отиват на зле. Нашият „коронен“ номер.

Какво ни носи това постоянно съревнование и съпоставяне? Каква роля имат социалните мрежи?

Ще започна отзад напред.

Ражда се дете. Първото, което се прави, е да бъде измерено: тегло, дължина и вписано под номер. Още с първото проплакване животът му започва да бъде остойностяван. После продължаваме с това колко зъба има и кога са му пораснали, кога е проходило, кога е проговорило. Започва едно мерена на, нека кажем, постижения. Моето започна да казва непротивоконституциоснователствувайте още на 3 месеца, 7 дни и 19 минути, а твоето? Ама как така още не може да рецитира „Война и мир”?! Като майка със сигурност си го изпитвала на собствен гръб. Все едно, ако не отговаря на стандартите за наличен брой зъби/думи и т.н. за дадената възраст, няма право да си играе на детската площадка.

После, същото това измерено и претеглено дете с еди колко си зъба и прочее, тръгва на училище. Където стойността му се определя от оценките в бележника. Никой не го е грижа какво му е интересно, какво го вълнува или отегчава, къде има нужда от помощ, и къде да бъде оставено да се развихри само, защо с едни неща се справя, а с други – не. Важни са оценките. Родители и учители масово набиват в главите как, ако нямаш високи оценки, от теб нищо няма да стане. Няма да имаш стойност. Никой няма да те иска. Това да паснеш на зададения шаблон е по-важно и определящо, от качествата, които притежаваш и/или би могъл да развиеш. Нишката продължава с университет, работа, заплата. Хаха, сега се сещам, как на абитуриентските балове всички крещят 1-2-3… в пълно умопомрачение. Есенцията на 12-годишното им обучение.

Дотук всичко върви по план. Обаче в картинката липсва един ключов елемент. Въображението. Най-съвършеният инструмент за изследване и опознаване на света и самия себе си. Най-великото средство за развиване и развихряне на качества, с които да се заявим и изявим.

Въображението създава реалности. Въображение е да (си) зададеш въпрос. Въображение е да (си) отговориш на въпрос.

Въображение е да подходиш критично, ако нещо не ти пасва съвсем; да провериш сам; да изследваш; да падаш и да се научиш как да ставаш; да си буден и любопитен; да направиш крачка напред, въпреки че те е страх. Въображение е да приемаш различна от твоята позиция. Въображение е да може да обясниш твоята – обосновано и адекватно, без да я налагаш. Децата боравят с него с лекота. За тях е…еми, детска игра.

Но с всяко следващо измерване, претегляне и остойностяване, то губи от силата си, бива избутано назад, избледнява, потъва толкова надълбоко, че в един момент изобщо не можем да си спомним за него и ако го видим, не бихме го разпознали. И дори бихме го дефинирали като „отклонение от нормата”.

И тук щафетата се поема свирепо от непрекъснатата нужда да се сравняваме, за да видим дали сме като другите. Защото идея нямаме как да бъдем (като) себе си. Трябва да имаме пропорциите, да караме колата, да взимаме заплатата, да притежаваме телефона, дрехите,  дома… като на еди кой си. За да се сдобием със стойност. Защото нашето истинско Аз е било смачкано под непосилната тежест на „стига летя из облаците”, „от теб нищо няма да стане”, „ако изкараш шестица, ще ти купя..”, „ако донесеш още една двойка ще те спукам от бой”, „яж, че на нищо не приличаш/всеки ще те бие/никой няма да те хареса”, „ти не си нормален”, „никой не прави така”.

Сега се сещам и за още нещо забавно. Двете с теб сме на една възраст и сме запознати с максимата „Учи, мама, за да не работиш.“ Аз си я интерпретирам по следния начин: пълни си главата с безполезна фактология, рецитирай заучени дати и т.н., защото иначе може да ти се наложи да проявиш въображение и да поработиш за сътворяването на собствения си живот. А този, който е наясно със себе си, какво може и иска, къде е силен и не се страхува от собствената си сянка, той има и мнение, често доста различно от общоналоженото такова. А тези хора не са много… приятни.

И така, когато си празен и не си в състояние да работиш със собственото си въображение/искра, се налага да ползваш чужди такива. И тук социалните мрежи се оказват много богата на хумус почва. Защото, за да си успешен в тях, трябва да пасваш на наложените шаблони за актуално, правилно и стойностно в дадения момент. Трябва да си като другите. Ама че това те превръща от индивидуалност в един от многото, абе кой го интересува, глей колко лайка имам! Ти имаш ли толкова? Което е доста тъжно, защото могат да бъдат и едно много полезно пространство. Място, в което човек да се себеизяви, сподели и обмени знания, опит и умения, да научи нови неща, да почерпи вдъхновение, да се ориентира къде се намира в собственото си израстване, да отсее това, което не е точно неговото, да разшири мирогледа си.

Социалните мрежи, както и всичко в живота, са неутрални. Наша е отговорността от избора как да ги използваме и преживяваме.


                                        Amrita between the threads

Какво мислиш за реакциите и поведението в социалните мрежи след началото на кризата? Дали внезапно се трансформирахме, какво лъсна в тази промяна?

Аз не смятам, че сме се трансформирали. Този процес е много дълъг, бавен, труден, болезнен и свързан с уединение, потъване навътре в нас, мълчание, притихване, пускане на илюзии, пълно излизане от зоната на комфорт. И то по напълно осъзнат и търсен начин, а не натрапено, както е в момента. Ти такава тенденция да си забелязала?

Ситуацията е сложна за всички ни – по един или друг начин. Но отново масовата, стадна реакция е силно реактивна.

Всичко отново бе изнесено и показано в социалното пространство, за да бъде легитимирано и то се превърна в превъзбуден кокошарник.

Колко тона олио и куркума сме си купили, колко шпагата сме направили, колко тутманика сме извъртяли, колко стотин мемета сме пуснали за единица време (честно, започнах да трия и блокирам профили само заради тия мемета), колко пъти сме се оплакали от положението, колко дни са минали от него, колко видеокола сме провели, колко лайва сме изгледали, гивъуеи, анкети, прочувствени слова и призиви, придружени с доста подозрително ехо. Кому е нужно всичко това в такива колосални размери? На мен не ми е. На теб? Но така явно се отстояват и затвърждават позиции, да не би да те забравят. „Сакън, недей!”, както казваше баба ми. Нямам нищо против което и да е от тези неща. Но не и когато се натрапват отвякъде, само и само да се демонстрира ангажираност/активност. Защото качеството леко…олеква. Ама какво разбирам аз – не съм провела нито един лайв в живота си.

Отровата винаги е била в дозата.

Реално не мисля, че нещо се е променило особено. Смениха се само хаштаговете. Моделът на поведение си се запази същият. Хората, които творят заради удоволствието от процеса, тези, които имат изградена връзка със себе си, семейство/деца/партньор, тези, които са споделяли опита си от лично извървяния си път – всички те продължиха да правят тези неща и да ги надграждат. Без излишен шум, помпозност и претенции. Семпло, топло, с човещина. Да, на тях също им е трудно, те също се изчерпват в даден момент, също се уморяват, също са притеснени за бъдещето – близко и далечно, също се отчайват, отегчават, ядосват… и това е нормално. Но не го превръщат в безсолен водевил, в Шекспирова драма, не го крещят от сутрин до вечер в ефир. Защото са заети с нещо по-важно – да продължат да живеят, адаптират и градят живота си. И не, не искат медали за това или да бъдат канонизирани като великомъченици.

Може да звуча като страшен хейтър или черногледец, но всъщност намирам създалата се ситуация за изключително полезна и даваща много възможности за развитие. С голям кеф наблюдавам как доста хора за нула време успяха да се отърсят от шока, да надмогнат непрестанните опити да ни държат в перманентен страх и започнаха да търсят начини за промяна: на подход, работа/бизнес, приоритети.

Имаме чудесна възможност не само да разчистим домовете си, но и да разчистим пространството в по-широк смисъл.

Да се разделим с хора/навици/концепции/нагласи, които вече не работят за нас. Да се запознаем с хората до себе си. Да си простим и да се помирим с нас самите. И да, много хора ще го направят. Но така или иначе те винаги са го правили. Тъжната истина е, че са малцинство.

Маските паднаха, щом ни се наложи да носим реални такива. Но когато натрапените бъдат свалени, метафоричните ще заемат полагащото им се място отново. А масата ще си остане като мазно петно на повърхността, ще се люшка на вълните на тренда и когато всичко премине (защото нищо не е до безкрай), ще навакса за норматив пропуснатото и ще направи и невъзможното, за да съгради отново познатата си зона на комфорт. И ще иска много силно да ѝ аплодираме. Да не забравяме колко лесно забравяме и как историята е доказала, че…историята винаги се повтаря.

Как идват при теб историите?

Неслучайно. Обичам да скитам и да ги забелязвам. Когато започна да снимам, се разтрепервам, забравям за всичко, смея се, понякога плача зад обектива. ПреЖИВявям. 

С какво са ти интересни тези хора? Какво всъщност значи да бъдеш интересен в днешно време?

Просто обичам човеците. От мъничка са ми интересни големите хора със своя уют и трепет да дават. Зрелостта и мъдростта да даваш е сила.

Не знам какво е да бъдеш интересен в днешно време. Знам, че забравихме да усещаме, да докосваме, да търсим мисъл и смисъл, да добруваме просто така… хоп! Да радваме другите, да споделяме и да благодарим.

Как подхождаш към всеки, когото снимаш? Познаваш ли тези хора или пресичат пътя ти случайно?

Винаги ми се иска да разказвам за срещата в съвсем кратък текст, който придружава снимките, но внимавам за деликатното, интимното, тъничкото човешко. Хората ми споделят много лични неща, които си остават в мен. 

Да, пресичат ми пътя. Спъвам се в усмивката им, погледа, очите и милостта. Може би те изглеждат така на снимките, защото предавам моето чувство и проекция. Не съм срещнала досега грубо отношение, но ако се появи, ще е нормално. Просто някои хора не обичат да ги снимат и уважавам това.

Фотографията суета ли е? Повече насочена към автора си ли е или към обекта? Как е при теб?

За мен фотографията е емоция, събрана върху фокуса на няколко сантиметра стъкло, концентрирало върху себе си потенциала на вече отминалото ″сега″.  Тя е послание. 

През 2007 г. имах самостоятелна изложба „Графики на битието“. Снимките бяха само с ръце на възрастни хора и как животът е рисувал по тях. Докато ги снимах, те се суетяха и си обличаха новите дрехи… а аз просто им търсех ръцете. 

Кой тип снимане харесваш? Кое не ти допада при други фотографи и за кое си казваш „Еха!“?

Винаги съм харесвала минимализма в изкуството, в литературата, в изказа и съм искала да оставя хората да видят снимката и сами да продължат своята приказка. Това важи за цялата ми фотография. Няколко души, последвали моите кадри, са ми изпращали своите разкази по тях. Интересно е как снимките си създават собствени пътища.

Не харесвам грубите манипулации в изображенията и когато мярата е изгубена. Харесвам фотография, която дълго ме оставя в мисли и усещания.

Каква роля играе обработката при теб? Портретите трябва ли да са честни, естествени? Какво всъщност трябва да покаже един портрет?

Не обичам неестествени обработки и „изнасилвания“ на кадри. Честната фотография е много по-стойностна. Тя е емоция, възДЪХ и отношение. Сетива. Лекота.

Как подбираш кадрите, които показваш? 

Селекцията е най-трудното нещо за мен и затова обичам сериите, за да мога предам повече. Избирам тези, които са по-изразителни и емоционални.

След 10 години

Защо малко хора снимат като теб – честно, с грижа, несуетно – как си го обясняваш? Има ли публика за този тип фотография?

Много ми е трудно да говоря за себе си, но искам да съм будна за добрите думи, доверието и отношението. Те са път към хората. Моята майка ми ги е предала, това носи и дъщеря ми.

Хората се вълнуват от докосващата фотография. В нея виждат своята приказка, какво по-хубаво от това? 

Каква беше фотографията преди 10 години, каква е днес и как я виждаш след още едно десетилетие? 

Във време на шантави технологии и пиксели ми се иска да разбълбуква усещания, да те човърка дълго, да има вътък (бел.ред. – заряд), да ти навестява мислите дълго време. 

Любимата ти история в снимки?

Нямам любима, всички са специални. Всяка следващата, която ще се шмугне пред обектива ми ще е такава. 

Кои истории заслужават да бъдат разказани?

Истинските, препатилите, наивните. Да  ти обърнат вътрето и… да чувстваш.


Фотографии и истории: Петя Василева

М е л и х а

Обичам да казвам, че черешите имат нещо общо с щастието. В Родопите съм и минах през село Черешка, Черешова река и се озовах в село Черешово. Докато се усетя и тя пристига с усмихнати, детски очи.
– Я гльодам чужда кола и доходах да те видя.
– Здравей! Много ти се радвам.
Затанцува с ръце и сме в прегръдка.
– Чедо, отде идеш? От дльог път ли идеш? За кина си тука?
– Отдалече съм, а и не ми се прибира… – споделям откъде идвам.
– Ох, моята снаха е от твойо край. Моля ти се, намери я! Да се обади, да доди. Отколе ги чакам. Хабер да
ѝпровадиш, че ми е бАлно за нея.

Мушвам координатите на снахата и тъгата ѝ в джоба си. Тръгвам и чувам:
– Да не ме заборявиш!

Намерих близките на Мелиха и те съвсем скоро ще я видят.
Напролет ще се върна за череши.

М и т к о

– 17 години чобанлък карам, Петя. Тука имам 5 мои овце и 3 кравички вкъщи ме чакат. Стига ми. Ако искаш шиле, само ми се обади!
– Защо си нямаш куче-пазач?
– Страхуват се овцете от тези кучета и по-зле върви работата.

Изпъва се като кардинал. Позира ми с достойнство.
Продължаваме нашата приятна хортувка и стадото лека-полека… бегация.

М и л к а

Малко Търново. Времето е спряло тук, подпряло се на уморено юмруче върху застинал комин и нехае…

Влизам в едно магазинче с перде от ръчна дантела и се залисвам в уютна чаршия. Всичко, което ти потрябва е тук. Посреща ме дама с блеснали очи, застанала зад тезгях обсипан с ръкописи.

Милка Коларова – учителка на 90 години. Написала няколко книги. Била класна на кмета. Бърборим си вече сладко, почерпи ме с бонбони, подари ми последната си книга, разделихме се с прегръдки. Едно бълбукце от щастие ме носи още и прави с мен, каквото си поиска…

Л о з к о. От лоза.
Срещнах го късно вечерта в една зала. Огромно сако е приютило сгърбеното му и слабичко тяло. Носи се бавно в смешносимпатични панталони и черни кецове. Деликатно ме поглежда и се усмихваме.
– Много си хубав!
Целува ми ръка, после аз неговата и се отнесохме в бъбривости…
– Може ли да те снимам?
– Къде искаш?
– Тук, до Малкия принц.
– Екзюпери?
Изчезва ми ума в такива срещи и не мисля… Треперя и дребнея. Потъвам в очите, проследявам ръцете, разхождам се из релефа на вените по главата.
И не спира срещата дотук. Вадя от чантата си сладост в пакетче, да му подаря различен вкус на вечерта. Фино и срамежливо приема и се започва кандърмакюше:
– Петя, позволи ми да те почерпя и аз. Много искам да ти купя леблебия.
– Късно е. Наближава 23 часа. Хайде, да се прибираш и се пази! И защо леблебия?
– Толкова е вкусна, а аз зъби нямам…
И тръгваме към магазин, държим се за ръка, бавно пресичайки. После ми прочете любимите си мисли, които разхожда в „торбата от Германия”. Разделяме се.

Д о ч к а
Посрещна ни с „Лукчета“.
Залютя ми на очите.

С т а й к о
Носи се из двора с шума за магарето и ми се усмихва.
Оттам да го нахрани. Оттам да му свали жената калпака, че без него бил по-хубав.
Ами всякак е хубав!

М а р и я

Не искам да разказвам, не мога.
Много е силно.
Това е Мария.

Т о д о р

„Напуснах града и жената. Купих си къща на село, за да ловя риба. За котките. Абе, когато са гладни не слушат. Трябва да има дресировка! Не ям риба, не ми се услажда. Вечер си хапвам компот с хляб и ми се танцува… танцува.”

П а с к а л
Подскочих от красивото му име. Означава Възкресение.
На 94 години, силен, жизнен и духовит. Врътнахме една раздумка, подари ми ябълка на изпроводяк и пожелание за здраве, добрини и обич.
Прегръдка.

Участието на Петя в Гастрол преди 8 години=>

Можете да я следите във FB страницата ѝ Petya Vasileva Photography и в личния ѝ профил.