Обикновено от всяко семейно море остават по няколко паметни случки, при спомена на които се заливаме от смях и леко потреперваме от ужас. Нещо средно между комедия на абсурда, индийски сериал, нискобюджетен хорър и епизод на Мистър Бийн.
Миналата година, в началото на топлия септември и в края на морската почивка, решаваме да наемем лодка за деня. Отдавнашна наша (почти) утопична (заради възрастта на децата) мечта е да прекараме ваканция в открито море, нека потренираме поне за ден. Всички скандинавски и английски семейства с по 3-4 малки деца го могат, та ние ли не. Идеята ми хрумва на плажа, където един получернокож от слънцето грък предлага на ушенце еднодневни круизи. Т. първоначално се опъва и върти очи, но внезапно се сеща, че ще може да лови риба от лодката и на подскоци се озовава при гърка. Всяка вечер съм на пристанището, казва той, елате довечера да се разберем.
Отиваме ентусиазирани (Ама на лодка ли, мамо? Целия ден?! И Матеа ли ще идва?!). Виждайки ни 4 броя, човекът казва, че местата за обикновените лодки са вече заети. Преди да увесим носове и да изпратим идеята по живо по здраво, капитанът присвива очи и посочва чудна бяла лодка: „За тази цената по принцип е Х, но вие сте ми симпатични и ви предлагам оферта – тройно по-ниска. Лодката е много специална, да знаете“. В едно изречение думите „оферта“, „специална“ и „симпатични“ са силно съмнителни, споглеждаме се с Т. с по една свъсена вежда, но все пак казваме ок. Предплащаме капарото и си тръгваме. „На тази цена или лодката ще е друга, или въобще няма да дойде.“ – както винаги оптимист.
Лодката обаче ни чака, та даже е и същата. Капитанът е копие на George Michael във Faith, само без кръстчето на ухото. Леко отегчен, че ще трябва да вози малки деца, но работа, какво да се прави. Тръгваме. Т. нагласява въдицата развълнуван, не го сломява дори репликата на Джордж: „Ако си мислиш, че при тая скорост нещо ще хванеш…“. Точно 10 минути след тези думи влакното се опъва и той с блеснал поглед изважда голям паламуд под аплодисментите на целия екипаж. Брей, верно лодката била специална. „Абе, друго си е в открито море…“ – ако има портрет на Щастливия рибар, то това е лицето на Т. в момента.
Порим вълните, спираме в разни заливи да поплуваме. Без мен, разбира се, аз охранявам малкото М. да не скочи през борда, жертвам се един вид. Е, не успява, но пък изхвърля едната си обувка, биберона, разнообразни опаковки и за малко шишето си за вода и нечии чужди джапанки. Установявам, че да си с почти двегодишно в открито море, да го разнасяш бос из лодката, да внимаваш да не се изхлузи под въжетата и междувременно да се опитваш да снимаш, е ситуация, за която трябва да се тренира поне 3 месеца на сухо. Разбира се, отказва да легне в каютата, зайчето на Duracell не си губи времето в следобеден сън.
Джордж Майкъл при всяко спиране взима един снежно бял парцал с дръжка и обира космите ми от белия под на лодката. Пусната коса на борда явно не е добра идея, но не съм си взела ластик. Жената на собственика не се вълнува от подобни битовизми и разказва увлекателни истории, обяснява кое, как, къде, лека музичка, бриз, слънце – красота.
Спираме на един от сравнително населените плажове. Ще слизате ли, питат ни, имате време, след час сервираме обяда. Готови сме да кажем не и да се опънем с чаша бира на палубата, но голямото М. изстрелва „Искам да се къпя на плажа!“. Добре, слизаме. Мятаме се в лодката, която ще ни закара до брега. „Айде бе, оставете ги тия джапанки, няма смисъл, нали сме за малко.“ – казвам бодро аз. Една от най-тъпите идеи, които са ми хрумвали някога.
Лодката ни стоварва на брега, който на практика се състои от големи, остри и напечени до бяло камъни. Прехвърляме се нестинарски на пясъка, който е също толкова горещ и докато Т. псува наум идеята ми да сме волни и боси, голямото М. отсича „На мен вече не ми се къпе.“ Унило сядаме за по бира в претъпканото кафе-ресторант. В най-голямата жега, изгладнели (на лодката ни чака обяд все пак) и с почти опърлени стъпала. Скука, жега, навалица, проклинаме се 300 пъти, че изобщо се навихме да слезем. Двете М. мрънкат, става им горещо и скучно – опасна комбинация в обедните часове.
„Искате ли да изчакаме лодката при камъните, така и така нямаме време за плаж.“. Втората по тъпота идея за деня. Отиваме, за да установим, че 1. Лодката скоро няма да дойде. 2. Няма никаква сянка, освен един мижав храст, под който трябва почти да легнеш, за да не те пече слънце. Изпокарваме се леко, което си е обичайно, мрънкането се засилва, Т. изпушва 100 цигари, децата отказват да си сложат шапките и непрекъснато им пипам главите, да не би да са прекалено напечени.
Решавам смело да се разходя по камъните, които са леко покрити с вода, да се разхладя, нали. Трета тъпа идея за деня. Без джапанки и върху камъни, покрити с мъх, на всичко отгоре с леко сецнат предишния ден кръст. С първата стъпка напред виждам как краката ми се вирват неудържимо и за секунда се озовавам по задни части върху получерната смазка от мъх, водорасли и солена вода. Ударът е жесток, но вместо да изкрещя от болка, се оглеждам кой е станал свидетел на това епично падане по задник. Ставам бързо, намествам слънчевите очила, които са се задържали на върха на носа ми и се изтупвам елегантно, при което Т. и децата прихват да се смеят, сочейки ме с пръст. „Добре ли си?“ – пита той. „Мисля, че кръстът ми се намести.“ – казвам в лек шок. Благодаря се наум, че не бях с малкото М. на ръце, сигурно щеше да излети във водата или поне да се натърти и то. Вече не усещам жега, глад и нервност, само лек срам.
В този момент поглеждам надолу и виждам, че левият ми крак кърви – два пръста са леко разкъсани от острия камък. „Айде бе, без джапанки, к`во толкова!“. Намирам някакви лепенки в чантата, които от водата падат за секунди. Късите ми панталони и банския отдолу са неумолимо напоени с черната смазка и буквално изглежда, че съм … хм… разбирате. План А: плажната кърпа. План Б: нямам. Хубава кърпа, на точки, става за пола. Увивам я някак си, въпреки че от солта се в втвърдила и изглежда като кюнец. Настроението ми тотално се скапва, след малко и кръст започва да наболява. Поне очилата са здрави, нови са ми.
Лодката идва след минути и накуцвайки се добирам до базата. На Джордж Майкъл му става лошо, защото сега освен кичури коса, оставям след себе си и яркочервени кървави следи като герой от някой хорър. Сервират храната – сувлаки, салата и вино. Боже, обяд най-вкусен на света! Пия чашките почти на екс и поне глад и жажда отминават.
По-късно Т. хваща и риба тон и тотално обира овациите. На следващия залив изкрещяваме в дует на въпроса дали ще слизаме: Н-е-е-е-е-е-е! Децата са уморени до припадък и в транс от щастие – още една опасна комбинация. Успявам да направя някакви снимки дори с полата-кюнец, навехнатия крак и сецнатия кръст. Вечерта изпичаме улова на барбекюто в двора и решаваме, че на лодка е много хубаво, дори при наличието на деца и моите тъпи идеи.
Т. ме бъзика и до днес как съм си наместила едновременно очилата и кръста. Все пак не пробвайте това у дома и винаги слизайте с джапанки. За всеки случай.
