Публикации

На хълма

Малко село на хълма, пътят се вие из поле с маслинови дръвчета, едвам се разминават две коли.

Площад с кафене, кръчма, гастроном и няколко пейки. На стотина метра е рибарският магазин със забучен на покрива мегафон – работи всяка сутрин между 8 и 9 и доставката на прясна риба звучи като сигнал за тревога. Жената чисти  уловените преди малко сардини за секунди, обезглавявайки ги майсторски с пръсти.  На стената виси колекция от ножове и плакат с рибите на Австралия, явно не са имали друг.
В кафенето се събират предимно възрастни мъже, които обсъждат разпалено нещо, играят табла, карти и пият бира. В кръчмата редовно гледат мачове, храната е вкусна, прясна и евтина. Работи след 8 вечерта, преди това поливат с вода и чистят.  Високи дървени прозорци и каменна тераса над площада.
Единственият чужденец освен нас е висок дългокос рус американец с калифорнийски акцент и обърната бейзболна шапка. Изпива около 18 бири, изпушва света, мята се на мотора, без каска разбира се, и отпрашва в неизвестна посока със също толкова русата си спътница, най-вероятно местна.
Майка ми е от Русе, казва на чист български момчето, което сервира и сипва напитките, син на собственика. Извинява се, че говори развалено, учила го баба му на село. Над главите висят чепки грозде, а подът е покрит със сухи листа.
Времето е абсолютно спряло, извън него сме, в някаква капсула. Продавачката от гастронома е опряла главата си в плота и гледа вторачено в една точка, някъде по средата на площада, където няма никой. Деца се събират на тайфи и крещят от време на време, подреждат се в кръг и навеждат глави един към друг, игра някаква. Девойки хихикат по ъглите и се крият неизвестно от кого.
До къщата се стига по тясна криволичеща уличка в бяло, отвсякъде висят нарове, смокини и маслини. Намира се точно до църквата – също бяла, със сини прозорци и голям часовник. Отмерва всеки половин час и свети в тъмното. Не е съвсем спряло времето значи.
Вечер вместо телевизия над ширналото се море се сменят 100 нюанса, като кадри в stop-motion филм. В каменния двор растат две огромни мушмули, стигат до горната тераса, а листата им падат с шум. По залез всичко се обагря в златисто, нищо освен човешко око не може да улови този велурен оттенък.
На долния етаж е прохладно, камината е застинала след последното палене, сигурно преди месеци.
Съседите ни се усмихват, прехвърлят купи с домашни зеленчуци и грозде, опитват с жестове да ни кажат нещо. Nikos и Thalia – красиви имена на добри хора. Всеки ден викат босите ни, рошави и пясъчни деца на балкона и им подаряват сладолед, бонбони, дребни сладки, галят ги по главите. Малките цвърчат, все едно някой е отворил чувал с играчки. На тръгване ги прегръщаме, мъжът пише с малко моливче адреса си върху микроскопично листче, за да изпратим снимки за спомен. Подаряваме им рисунка на селото. С пастели. Има море, планина, къщи, риби, лодки, дървета, залез. И кулата с часовника! И кулата. Пожелават ни лек път и разбира се, разревавам се.
Иска ми се да живея на всяко място, покрай което минавам. Дали може? Последната вечер мярвам нещо светещо и падащо от небето. Явно да, поне за малко.
Неща
  • Някои дни започват с проливен дъжд на едно място и завършват с извънземен залез на съвсем друго. Може и изгрев в 6.30 и дъга в 8 вечерта, отново на различни места. Денят всъщност е много дълъг, особено ако продължи 20 часа.
  • Седмицата без деца доказва колко по-чудесно е с деца. Някак недовършен и непълен се мотаеш и си мислиш колко би било хубаво да сте заедно. Свободно ти е, но всъщност свободата е да си завършен. А без тях не си.
  • Опитвате се да избягате от дъждовния облак, удрят те капки като пирони по каската, на светофара две руси момиченца ти махат от някаква кола. Сюрреалистично и никак даже.
  • Ако някой ви понася в кривите моменти, значи много ви обича. Защото моментите може да са много криви.  И много чести.
  • Рождените дни се превръщат в благодарност. За това което имаш и за това което си. Примерно.

И така.

Disneyland

Колкото и върли противници на индустрията и мейнстрийм забавленията да сте, неоспорим факт е, че в Дисниленд децата са на върха на щастието.

Викат, скачат, вълнуват се, очите им излизат от орбита от любопитство и нетърпение. Всичките ви теории как не бива да бъдат глезени и презадоволявани, как трябва да им измисляме единствено поучителни и глобално смислени занимания се разбиват на пух и прах щом прекрачите прага. За Мартина, като по-голяма, съборът на село и Дисниленд са еднакви по степен на привлекателност и важност, и това всъщност ми се струва най-ценното – искрата любопитство.
Няколко практични съвета (по-скоро записки, за да не забравя следващия път):

– За да не се изпокарате, изнервите и да се счупите от бързане (както направихме ние), най-добре си отделете 2 дни, така и така отивате, поне спокойно да разгледате.
– Билетите. В пикови сезони (Хелоуин, подобни) и натоварени дни (събота, неделя) билетите са по-скъпи. Ако ги купувате онлайн, в полето адрес ползвайте този на хотела си или там, където сте отседнали, в противен случай ще платите повече. Несправедливо, да, за чужденци е по-скъпо. Скоро четох, че ще правят финансова проверка по този въпрос.
– Парковете са два. По-добре си вземете билети и за двата, в този, който смятахме за невзрачен и скучен се оказа най-интересният за М. атракцион – Studio Tram Tour (цистерни, вода, пожари, подобни), та не се знае дали няма да пропуснете нещо важно.
– Преди години се смеех на хората, които ползват хотелите около парка (скука, нали), но се оказва, че с деца това е не лоша опция. Пътят ви до Дисниленд от центъра на града е около час и половина.
– Примирете се, че денят ви там ще бъде дълъг, в нашия случай 16 часа. Хванахме последния влак-метро, където на пода се бяха натръшкали изтощени родители, деца спяха по гърбове и раници, половината обувки разхвърляни, абе общо-взето като след битка или 100 км маратон.
– Направете си предварителен план – кои атракциони искате да видите (много са!), кои са подходящи за вас и децата ви (има знаци за степен на екстремност, някои не са удачни за бременни, т.н). Ние просто хаотично се лутахме и крещяхме Натам! Не, нека първо на другото! И така.
– Подгответе се подобаващо. Някои семейства са екипирани с : електронни цигари (на опашките не се пуши), хладилни чанти (не разбрах за какво са, пълно е със заведения), принтирани листове с описания на атракционите. Пълни професионалисти, аматьори като нас имаше малко.
– Все пак се оказва, че най-добрата възраст за там е над 7-8.  Много от атракционите поради съображения за сигурност изискват минимална височина (1.20 за по-лежерните и 1.40 за по-екстремните). Подгответе и децата си предварително, за да няма на входа: You are too small! с кисел френски акцент. Пред всяка опашка има паркинг за колички. Най-добре си носете слинг или кенгуру, за да не мъкнете децата под 2 години на ръце.
– В Дисниленд се ч а к а. Ако опашките и тълпите ви изнервят, по-добре не ходете. В пикови часове и сезони за всеки атракцион се вият опашки от по 45-70 минути. Поне има светлинни табла, да си знаете на колко точно мъка се обричате.
– Задължително си вземете чадър и шапка. Или вали, или е адска жега. Приятно време не съм уцелвала, може и да има.
– В края на деня (повечето атракциони затварят в 22 ч.) е времето на родителите. Опашки няма, можете поединично да се пускате САМИ докато другият чака отвън с децата. Кеф!
– Изчакайте до 23 ч., тогава на главния площад започва светлинното шоу, може би най-красивата и вълнуваща част, наистина впечатляващо, децата са с отворени усти, родителите, ако още не са припаднали или заспали, също.
– Подгответе се, че за да си купите вода, сладолед, пуканки или захарен памук, ще се наложи да чакате по 30-40 минути. Служителите тук са наистина бавни, сигурно е политика на парка, не знам. Два сладоледа по 3.50 ви ги смятат: първо с таблица, в която са написани бройките сладоледи и общата им цена (напълно сериозно), после проверяват дали наистина 3.50+3.50 прави 7 и накрая пак с калкулатор изчисляват рестото. Честно, идваше ми да убия всички зад щанда. Сега разбирам хората с хладилни чанти. На опашката за захарен памук (над 10 човека) станахме свидетели на следната сцена: двама служители с бели престилки, включва се машината, изключва се (проверка просто), подреждат се дървените клечки, всички подравнени, на колегата оператор му се поставя специално елече за защита, после колежката му носи прозрачни очила, също защитни. Тук не издържахме и напуснахме. В такъв приказен ритъм се работи там. Често блокират каси, някой се сеща да пита някакви странични неща, свършват внезапно пуканките или чашите за сок, ей такива работи.
– Някои от съоръженията са в ремонт или профилактика и има риск любимото ви да не работи. За съжаление уцелихме затворен Space Mountain. Но пък друго любимо Indiana Jones работеше, а и нямаше опашка вечерта, не сте изцяло прецакани.
– Ако преди време сте били сами в Дисниленд, примирете се, че с деца няма да е същото. Много по-изморително и изнервящо, някак стресово-напрегнато. Но и в пъти по-удовлетворяващо. В края на деня ще сте: потни, рошави, мръсни, изтощени, дехидратирани, раздърпани, скарани, с мускулна треска и главоболие. Но пък понякога точно такова е щастието. Да.
Rue Dijon
Апартамент в сърцето на града. Пълен с книги, старинни предмети, дискове и плочи на любими музиканти. Грамофон, камина, баня окъпана в светлина.
Nina Simone, Astor Piazzolla и Nouvelle Vague в късния следобед зад ленените завеси.
Танци с момичетата върху скърцащото дюшеме.
Бутилка розе до прозореца, когато си легнат.
Париж.

Първи юни преди две

Един много важен първи юни преди две години. Преди един още по-важен трети юни.

 

След Берлин по женски през лятото, дойде и Берлин по детски през есента. Учудвам се как не ни изпроводиха с полицейски кордон към летището заради шума и безредието, които причинихме.

Ако оставим обаче глуповатите шеги, тези 5 приятелчета говорещи на различни езици се забавляваха безкрайно. Не бях виждала накуп толкова доволни и щастливи малки същества, така еуфорични и въодушевени. Разбира се, на моменти мрънкащи и разревани, но това си е по подразбиране.
Берлин е привидно правоъгълен, но всъщност шарен, жив, лесен за употреба, вкусен и  отзивчив, дори и към най-малките.

Петима в Берлин
Петима в Берлин – част II

Мартина – почти на 6
Chloe – на 5
Nathan – на 5 (близнаци)
Theo – на 2.5
Матеа – почти на 1
Бандата на Шаро в Берлин. Две колички, 5 броя деца. О мон дьо, о майн гот.

Един от вечните семейни спорове е: Колко време преди полет трябва да бъдем на летището? Аз твърдя, че може и в последния момент, Т. настоява за 2 часа по-рано.

Независимо дали пътуваме отделно или заедно, разговорът е горе-долу: „Ама ти наистина ли мислиш, че ще вися 2 часа на летището?!“ „Когато пътуваш сама прави каквото искаш, когато сме двамата, ще се съобразяваш.“ Добре, казвам унило и си представям колко неща бих свършила през този излишен час. Със самочувствието, че никога през живота си не съм изпускала полет, размахвам ръка: „Айде бе, спокойно.“ Вечно закъсняващите като мен притежават един особен „късмет на последния момент“, на който винаги разчитат и който, уви, останалите не разбират.
Последния път се размотахме със закуската, изпуснахме за малко метрото, връщах се за забравени в стаята вещи около 5 пъти, разни други дребни непредвидени случки и пристигнахме час преди полета.
– Ще изпуша една цигара отвън – казва Т.
– Е, каква цигара, нали все даваш зор?
Дръпва на две на три, подтичваме, летището малко, стигаме бързо, воала на гишето. Служителят тъкмо навива рулото със стикери и а-ха да стане от стола. Hello, ние такова … да се чекираме. Всички гледаме с кокершпаньолски погледи, пълни с умиление. Мне, по-скоро смирение и дълбока вина, особено аз. Мъжът отсреща ни поглежда строго и отсича: YOU ARE LATE! И продължава да навива рулото. Т. ме стрелва с най-интензивния си поглед от категорията „Аз казах ли ти, бе!“, олеквам и за секунди си представям:
Вариант 1: М2 реве, М1 спи върху куфара си, ние си крещим и чакаме следващия полет
Вариант 2: връщаме се в хотела и изкарваме още няколко дни почивка (не особено лош, но неприемлив)
Вариант 3: паднали сме по лице пред гишето и умоляваме господина да се смили
Идва ми да му кажа: Айде-айде, без важности, имаме 50 минути до полета,  но знам, че позицията ми хич не е изгодна: Ми то – деца, колички, багаж… Служителят отсреща вдига тежко (и бавно) телефона, прави справка дали сме желани на борда демек, дали МОЖЕ, промрънква със свъсени вежди няколко минути  и накрая натъртено и ядосано:  You are lucky. Само дето не изпяваме песен в знак на радост и благодарност. I will check your luggage. BUT YOU ARE LATE! Подозирам, че просто го мързи или се прави на важен.
Т. тихичко, но настойчиво на ушенце: Аз казах ли ти/ с тези твоите закъснения/ с две деца сме все пак/не си сама/ друг път да ме слушаш/ омръзна ми все в последния момент и разни други подобни, които съм чувала и преди. Онзи отсреща развива бавно стикерите и докато лепи и обработва, нарежда: If it were up to me, I wouldn`t check your luggage. BECAUSE YOU ARE LATE! Идва ми да скоча през гишето и да му бия два шамара – освен него, имаме да минаваме и лентата за контрол, а времето си тече. Ако се беше опитал да го направи по-бавно, сигурно нямаше да успее. Бавно куфарите, бавно бордните карти, бавно стикера на количката, за наказание и поука. През това време още една жена се нарежда зад нас. „Ето, казвам на Т., не сме единствени.“ Врътва очи той: „Нея няма да я пусне, ще видиш.“
Почти грабвам документите от ръцете му, а навъсеният ни затапва с репликата: Next time don`t be so late! Не стига, че един ми натяква, ами и този! Ще си татуирам YOU ARE LATE на челото. Тичаме в лабиринта преди контрола, М1 е с полусъблечено палто, смъкната раница, мрънка, че й тежи, че е изморена, че бързаме прекалено много, М2 слава богу спи. Вадим: пюрета, компютри, фотоапарати, телефони, ключове, фиби, портмонета, бебешки шишета с вода, термоси, сокове, събувам ботуши, сгъваме количка, минаваме – нещо в джобовете пищи! М1 си е напълнила дънките с бонбони!!! Вадим бонбоните, минава пак, всичко наред. Тръгва багажа по лентата – о, имате бутилка с течност! Служителката се смилява „Вода за бебето?“ Да! Почти крещим в един глас. Нахлузваме ботуши, криво-ляво разгъваме количка, влачат се раници и колани, падат бонбони.
Пристигаме на съответния изход, вече останали без въздух. О, те дори не са започнали да пускат! Сега започвам аз: видя ли/ за какво беше тоя зор/ само дето се счупихме да бързаме/онзи смешник е виновен/знам си аз, че трябва без стрес. Скарваме се, разбира се, както си му е редът.
Качваме се и сядаме омаломощени по местата. И за да обори напълно моята теза, жената от опашката така и не се появява. You are late явно не е благоволил да я пусне, късметът на последния момент е изневерил. „Казах ли ти!“ – доволен е Т. Признавам с нежелание, че не съм права и си посипвам главата с пепел. До следващия път.