Едно от забележителните неща в Колумбия са експлозиите от цветове, образи и сюжети по улиците на градовете – графити творбите.
Публикации
Всяка дума употребена в разказ за Хавана ми се струва като скучно и вяло клише.
Градът те хваща за гърлото и те повлича из улиците, държи очите ти широко отворени и не те оставя на мира преди да си попил всяка картина. Звуците и ароматите не ти приличат на нищо видяно досега, изострят сетивата на максимум и влизат под кожата. Музиката, която се чува зад всеки ъгъл така вдига адреналина, че ти идва буквално да подтичваш с танцова стъпка покрай олющените фасади и цветни колони.
Хавана няма нужда от засилване на контраста и избушване на тоновете – колоритът ѝ е достатъчен за години напред. Всичко е кадър, всичко е сцена, всичко е сюжет. Първия ден си така зашеметен от този визуален взрив, че не е съвсем сигурно дали ти харесва, или по-скоро си в културен ступор. Все още не подозираш, че вероятно до края на живота си ще искаш да се връщаш. За още и още.
Всички travel guide-ове стават на пух и прах, защото наистина няма значение точно в коя точка се намираш и къде пиеш коктейла си, градът пулсира във всяка малка пряка и безистен, върху всеки отворен прозорец и в ръцете на всеки местен. Свобода, любов и щастие в най-натурален вид. Свобода, която имаш ти, но не и самите кубинци – един от многото контрасти тук.
Ще ви се стори мръсна, порутена, вехта, бутафорна и носталгична, в случай, че обичате подредени, луксозни, лъскави, скучно спокойни и тихи места. Но е екзалтирана, очарователна, помитаща, бохемска и шармантна, ако сте смели почитатели на енергичните градове с duende и характер.
Хавана е най-фотогеничното място, което можеш да си представиш, но в един момент просто сваляш апарата и се понасяш като част от уличния ритъм, без да ти пука какво точно ще остане за спомен в картата. Защото споменът вече е там, където трябва.
Хавана е декор за филм и причина за песен, тя е буйна и необуздана страст, която изостря апетита за живот и пари всичко по пътя си. Хавана не може да се оприличи, сравни или опише – толкова е своенравна и противоречива.
Предупредих ви, че всяка дума в комбинация с този град губи силата си. Просто „Хавана“ беше напълно достатъчно.
– Имаме предложение за вас. – казвам на нашите временни travel buddies, докато закусваме на слънчевата терасата на Дуня и Адалберто.
– Какво съвпадение, и ние за вас! Ходи ли ви се до Санта Клара? 80 кук за всички, отиване и връщане.
-Какво има в Санта Клара?
-Мемориал на Че…май това е… (Ернесто Че Гевара е погребан там)
Сбърчваме нос и излизаме едни гърди напред с оферта за Тopes de Collantes, природен парк наблизо – пещери, водопади, планина, природа, красота. Плюс Сиенфуегос – перлата на юга и град, който не е за пропускане.
– Съгласни сме. – казват набързо Тадеаш и майка му. Имаме сделка, така разходите падат наполовина.
Остава да намерим кой да ни закара. Мястото е пред офиса на CubaTour, където се събират всички частни таксиджии. След кратки преговори намираме нашия човек и за по-малко от 60 кук отпрашваме с мръсна газ към водопада, на борда на неговия фиат, който по-късно ще установим, че има дупка на пода, през която усещаш всяка локва с краката си. Куба, това е.
Наклонът нагоре е сериозен, нашият водач е незвъзмутим, надул музиката до дупка и подсвирквайки си с уста. Подминаваме спрели москвичи, върху които се изсипват шишета вода за охлаждане, шофьорът им се подсмихва снизходително, все едно кара топ лимузина. Минаваме през mirador-а (място, от което се вижда цялата околност), но за съжаление е облачно и освен човека с тарантулата и малка част от тюркоазената вода не виждаме особено много. След час стигаме до върха.
– Сега да не ни зарежеш? – поглеждаме го ужасени. Въобще не знаем къде се намираме, около нас няма жива душа, а явно се задава и буря.
– Si no vuelvo, no cobro. (Ако не се върна, няма да си прибера парите) – казва под мустак той и изчезва по шосето надолу.
Имаме само километър до водопада и четиримата се гмурваме в гъстата зеленина. Захладнява, супер влажно и мокро е, хлъзга се жестоко. Слава Богу, няма туристи, само местни работници, които ни оглеждат с леко отегчение и продължават обичайната си работа.
Водопадът е божествен, с кристално чиста вода, не в пълния си блясък, не сме в дъждовния сезон, но пак е адски красиво. Точно 10 минути след като сме се озовали там, завалява като из ведро. Скривам камерата под един огромен камък и като мокро коте под скалата се опитам да снимам все пак нещо. Останалите се пробват да плуват, но ледената вода бързо ги отказва.
Пътят обратно е още по-хлъзгав и тегав, и точно преди да започнем да мрънкаме, срещаме местен водач на около 65, който вметва, че минава маршрута всеки ден по няколко пъти, и с това секва набързо оплакванията. Човекът ни разказва за местността и бившата й слава на спа курорт по времето на Кастро; за групите, които идват; за професията си; за Куба. Не ни се тръгва, но имаме среща със собственика на супер фиата, който разцепва секундата с 24-каратова усмивка и музика, носеща се от разтворените врати на колата.
Сиенфуегос е приказно красив, но прекалено модерен и наперен, поне за моите очаквания и вкусове. Живописна крайбрежна част (Punta Gorda) и великолепен неоготически Palacio de Valle с дантелена фасада и бар с жива музика на последния етаж. Срещаме дори сватбена двойка по време на фотосесия, на късмет било. Пием бира и подслушваме разговорите на местните. Отново се натъкваме на японското семейство със стативите и хилядите обективи. Даже се поздравяваме, от град на град, без дори да се познаваме.
Светлината вече пада косо и удължава красиво сенките, палмите край брега се веят като коси, вълните елегантно мият асфалта. Ако в Куба не те изкъпе поне веднъж крайбрежен порив, все едно не си бил там.
Прибираме се в Тринидад след залез, приятно уморени и доволни. Музиката вече звучи по улиците, гъмжи от хора и щастие, Дуня готви нещо на печката и ни посреща с „Hola, mi amor!“.
Тадеаш продължава да ни дудне за Санта Клара и след като отхвърляме офертата му за пореден път (планираме за утре плаж на Playa Ancon и разходки из града), на следващия ден той все пак отива – на половин цена от първоначалната оферта + очилата си, доволно ползвани, но все пак маркови.
Куба е абсолютна любов – непредвидима и импулсивна. Не ни се прибира изобщо. Чакат ни още няколко дни Хавана – все едно се връщаме у дома.
Лиане, хазяйката ни в Хавана, ни връчва малко жълто листче с адрес и име – Casa Barby. Става ли квартирата, питаме ние, преди да се метнем в зеления кадилак, който ще ни закара до автогарата. Става, супер е. Лиа ни е обяснила, че тук положението е sin estrés (без стрес) и ние изпълняваме. Ако не става, ще спим на плажа, колко му е.
Бързо разбираме, че рейс за Варадеро на въпросния етап от деня няма. Този, който евентуално ще мине след два часа е почти пълен, а и „Много се влачи, стига чак вечерта“. Шофорите на taxi colectivo набързо ни комбинират с още една двойка – около 50-те, от Берлин – наместват на магия куфарите и потегляме с музика и бясна газ към Варадеро. За кубинските коли е характерно едно: може да се разпадат на съставните си части, може да са изгнили, загряващи, скърцащи и разбрицани, но уредба и тонколони задължително имат.
Говорим си с шофьора за страната, земята, времето, парите, правилата, семейството, свободата. Немците кимат любезно, испански не разбират, а и аз не си давам зор да превеждам. В шеги и закачки стигаме неусетно целта. Проверка на входа, рутинна била. Веднага разбираме, че вместо в центъра, сме в самото начало на курорта – всъщност полуостровна 20 км. дълга плажна ивица. Стоварват ни на ъгъла на Autopista, пред самата къща на Барбара.
Опасенията ми, че този път няма да уцелим, се потвърждават. Дълъг сумрачен коридор, който преминава през хола, кухнята, и още 3-4 помещения на хазяите, микроскопична стая с нисък таван и без прозорци, продънено легло, което прилича по-скоро на хамак, смърди на мухъл и белина. Огромната, бяла, чиста, просторна стая с балкон и удобно легло в Хавана, която сме напуснали преди няколко часа, е далечен блян. Врътваме се гузно и направо заявяваме, че няма да ни бъде тук. Барбара, вместо да се развика и да изхвърли с една ръка куфарите ни на шосето, както очакваме, само свива рамене и казва „Ми, добре.“
Оставяме багажа в дворчето между керамичните друджета и катерици и тръгваме с пот на челата за друга квартира. Хотелите не са опция – малко на брой, всички до един ол инклузив подобия на стария Слънчев бряг, соц архитектура и кофти храна, а и все пак не сме дошли тук, за да се местим от басейна до блок масата.
Интуицията ми проработва и само след една пряка попадаме на приятна къща със зелен сенчест двор, в която дават стаи под наем. Две усмихнати госпожи точно се канят да обядват. Има ли стаи? Миииии… не знам, елате след час, сега ще слагаме да ядем. Sin estrés – движим се по местните правила за здрава психика и спокоен живот.
Само 10 метра по-напред се озоваваме на тюркоазения великолепен плаж, кристална вода и почти никакви хора. Готови сме да се върнем и при мухъла на Барби, така яко ни зашеметява тая красота. Изпиваме по бира, докато чакаме, заровили бели зимни стъпала в светлия ситен пясък. За късмет, стая има – огромна, с няколко прозореца, застинала някъде в 70-те мебелировка и просторна баня. Лукс! Стъкла няма – само дървени щори, през които проникват всякакви звуци – и отвън навътре, и отвътре навън. Майната му, тук никой не ни познава.
Плаж, алкохол, пури, слънце, вода – няколко дни като истински морски туристи, без да трамбоваме из улиците по 12 часа. Е, интернет точката е на около 40 преки от нас (ние сме на пряка 15, хотспотът е на номер 54), но винаги имаш опция да се метнеш на каруца, коко такси (характерните за Куба жълти обли таксита-скутери) или някой фамозен шевролет кабрио. Ние все пак сме класици и всяка вечер отиваме пеша до, внимание, РАЗВЛЕКАТЕЛНИЯ център – боулинг, закусвалня ала KFC, магазин за детски играчки, магазин за парфюми, Дворец на пицата (!) и … wi-fi. Това е то ентъртеймънт във Варадеро. Седнали на столче между пърженото пиле и пресъхналия преди около 20 години шадраван, всяка вечер за по половин час бодро проверяваме имейли, цъкаме съобщения и говорим с децата. Разкошна е тая липса на интернет. Разбира се, кубинците не мислят така. Около нас всяка вечер по скайп се съобщава за бременности, разводи, раждания, сватби, погребения и каквото друго се сетите глобално житейско събитие – нещо като трогателни мини местни новини.
В Двореца на пицата, който се осмелихме да тестваме само веднъж, температурата е около -10, характерно за тукашните климатици, все едно си в голям хладилник за месо. Обслужват с униформи, сервитьорката поднася бирата толкова старателно, че аха да ни подаде чашата да отпием. Всичко върху пиците е настъргано, дори чушките, представяме си едно огромно ренде в средата на кухнята, през което минава буквално всеки продукт. Пастата от съседната маса представлява половин кило настърган кашкавал и половин палка салам върху преварено подобие на спагети. С изненада виждам, че в менюто има вино на чаша (в Куба изглежда вино не пият, а и рядко предлагат). Бяло? След половин час – нямаме бяло. Добре, червено тогава. Суматоха, суетене, търсене, влизане, излизане, намират една бутилка. Барманът ритуално отваря тапата, май не се е случвало от години. Е, беше ми първата и последната чаша вино в Куба. Изгорели крушки, вехти снимки на Колизеума по стените и огромна пластмасова кофа, пришита с канап. Дворецът на пицата е once-in-a-lifetime experience. Последното, за което бихме се сетили в момента е да бъдем придирчиви – често ключ към ведри емоции. Всичко в Куба е уникат – не го разбираш добре на момента, но се влюбваш неусетно.
През цялото време упорито избягваме самотните тъжни ресторанти по главната и се храним в заведението на местните. Завряно в храсти до плажа, на практика неоткриваемо, на 3 крачки от квартирата обаче. Редиш се на опашка, касиерката пише върху листче с молив, къса го с помощта линия, а на метър от нея няколко младежи с магьоснически движения ти приготвят месото и гарнитурата. Сокче от гуава в пластмасова чаша и огромни порции за двама за около 5 лв. обща сума. Адски вкусно, въпреки че вече месо и ориз не искаме да виждаме – основна комбинация по тези ширини. Понякога разнообразяват с печена тиква, fufú de plátano (пюре от зелени банани с чесън), маниока и вездесъщото сурово зеле. Всички местни се хранят в SuperMachi, често срещаме и избягали от олинклузива плахи туристи, дошли да се омешат с кубинската реалност. Вечер всеки с чинията в скута гледа бейзболен мач, откъсва за десерт 1-2 банана от грозда, който виси до масите, и с чиста съвест се прибира вкъщи/хотела/квартирата. Антъни Бурдейн щеше да дойде тук задължително, подсмихваме се доволно, че сме открили този бисер на уличната храна.
Съсед ни е младеж от Панама, който разочаровано споделя на по цигара пред къщата, че е очаквал аху-иху място – забавление, шум, танци, тълпи, нощен живот. Вместо това се оказва в застинал преди 30 години курорт, където след 8 по улиците настава пълно мъртвило. Е, ама за сметка на това плажът е много готин, казваме ние, отпивайки рома, който цял ден се е изстудявал в хладилника. Женени с деца – не ни е трудно да си намерим прости забавления. Малко риболов, много търкаляне по плажа, тишина, вечери на спасителната вишка (с питие, разбира се), занимания 18+, без никакъв телефон и интернет – е бре, курорте.
Всяка сутрин закусваме в близкото кафене, където две пържени яйца отнемат около 40 минути, но ние заникъде не бързаме. Sin estrés. Дори малките опити да ни излъжат в сметката с по някой и друг кук (всеки път) не ни правят впечатление, отдаваме го на жегата, Карибите и трудната икономическа ситуация.
Варадеро е най-скучната част от Куба, която видяхме, но тази мараня от бездействие и лежерност ни стигат поне за няколко месеца напред. Ром, любов и слънце – проста формула за семпли щастливи дни.
Колата, която ще ни закара от Тринидад до Хавана ни чака в точно уречения час пред квартирата. Частно такси, с каквито чужденците се придвижват из страната, поради наличието на един единствен автобус по релация, който се пълни за седмици напред.
Шофьорът е със снежнобяла риза, черен панталон с ръб и нови слънчеви очила. Подстриган и избръснат изрядно, с чисти лъснати обувки, непрекъснато наглася колана и ръкавите си. За разлика от повечето кубинци е с прозрачно бяла кожа, осеяна с лунички, рижава коса и светли очи, прилича на американец или скандинавец.
Спираме, за да вземем другите пътуващи – двойка млади аржентинци. Кубинецът прави невъзможното да смести багажа, не мърмори, пуфти или псува – любезно, стегнато, бързо, с премерени движения. Тръгваме.
Обикаля няколко преки, за да намерим някъде кафе, по моя молба, 8.30 сутринта е. Съжалявам, казва той, всичко е затворено, ще имам грижата по-нататък. Излизаме извън града, трафик няма, в Куба 90% от местните не разполагат с автомобил.
Аржентинецът е страшно приказлив. Толкова сме уморени, че дори нямам желание да се включа в разговора, предпочитам само да слушам.
– Приятелите ни се чудеха защо сме избрали Куба за ваканцията. Там няма нищо, какво ще правите, се опитваха да ни разубедят, но ние бяхме решили да дойдем.
– Не че съм от тук, но Куба е красива страна, хората са добри и гостоприемни, музиката и природата са ни богатството. Имаме много.
Разговорът минава през политика, Че Гевара, тукашното изкуство, образование, здравеопазване, средната заплата в Куба (равностойност на 50-60 BGN), Латинска Америка като цяло, разликите и навиците, комуникацията и манталитета. Друг различен свят, в който обичайните наши си европейски теми нямат място.
Кубинецът разказва, че е бивш полицай, но е напуснал системата. Сега работи на две места – като охрана на големия лъскав хотел в центъра на Тринидад и като частно такси. Жена му е помощник кухня, имат малко бебе. Бачкат доста, справят се, доволни са.
Аржентинецът споделя, че образованието при тях е проблем, все още не всички имат възможност да учат, а неговите собствени баба и дядо са били напълно неграмотни. Сега едрите земевладелци от Австралия и Щатите са изкупили най-красивите части на страната и на практика дори туристите не виждат най-живописните райони, превърнати в недостъпна частна собственост.
От време на време се разминаваме с някоя лада, стар кадилак или буик, но най-често с каруци или с камиони, които превозват работници, студенти, по-рядко туристи. При всяко преминаване на автомобил, местните спират да си говорят, махат и ти се усмихват, подвикват след колата, децата тичат и се закачат. Кипи живот и в най-невзрачното село. Хората разговарят в реална социална мрежа, на живо. Интернетът тук е лукс, има го в няколко точки на големите градове, при това много скъп и бавен.
Нашият човек спазва обещанието и спираме за бързо кафе. Всъщност „бързо“ е относително понятие в Куба, тук никой заникъде не бърза.
Малко преди Хавана аржентинецът продължава да говори, вече почти монолог, разказва какво си е купил (дискове с музика, фанелки с Че Гевара (но с бродерия, не лепенка!), много книги.
– Другите туристи пълнят куфарите с ром, ние с моята señora – с книги. – смее се доволно и намества очилата си. Щастлив е, че е оборил приятелите си и Куба всъщност е прекрасно място.
– И сега, след смъртта на Кастро, как е? – продължава с въпросите.
– Няма някаква съществена промяна. Всеки преживя загубата му посвоему. Не знаем какво ще се случи със страната… Обичаме да казваме, че сме фиделисти, не комунисти. – смее се.
– Заплатите ви са ниски, не можете да пътувате… Как се живее в Куба?
– Живеем си добре, всеки се справя както може, работи на няколко места, намира начини. За мен е важно да се грижа за семейството си, да сме здрави, да сме заедно. Тринидад е малък, но много красив град. Вечер с жена ми обичаме да излизаме, пийваме по бира, слушаме музика на площада, бебето спи в количката, виждаме се с приятели. Това ни е достатъчно. Добре сме.
Първо слизат аржентинците. Решаваме, че резервираната квартира е прекалено далече от центъра и молим шофьора да спре в старата част на града, за да си търсим друг вариант.
– В никакъв случай, ще ви придружа, няма да ви оставя да обикаляте с куфарите.
– Не искаме да те бавим.
– Не ме бавите, спокойно.
След няколко преки спираме на улица Obrapia, пред невзрачен вход, на който с маркер са изписани три женски имена – Mercedes, Graciela и Alina. От звънеца дрезгав глас ни уверява, че има свободна стая и даже много щяла да ни хареса. Все едно ни е, стига да е в центъра, само за вечер сме преди полета. Шофьорът настоява да качи тежките куфари до последния етаж, по свръхтясното стълбище. Навън е вече над 30 градуса, но бялата му риза е все така безупречна.
– Куба е страхотна, много се радваме, че дойдохме. – му казвам.
Той се усмихва доволно, влиза в белия китайски автомобил и потегля – обратно към Тринидад или следващия си адрес.
А квартирата наистина е чудесна, чиста, просторна, с гледка към цяла Хавана – град по декадентски красив, едновременно тъжен и пищен, вехт и лъскав, бумтящ и гладък.
Ciudad maravilla (в превод: прекрасен, възхитителен, единствен, съвършен град, град-чудо) пише с маркер на стената в коридора. Не само градът, не само.