Едно от забележителните неща в Колумбия са експлозиите от цветове, образи и сюжети по улиците на градовете – графити творбите.
Публикации
Всяка дума употребена в разказ за Хавана ми се струва като скучно и вяло клише.
Градът те хваща за гърлото и те повлича из улиците, държи очите ти широко отворени и не те оставя на мира преди да си попил всяка картина. Звуците и ароматите не ти приличат на нищо видяно досега, изострят сетивата на максимум и влизат под кожата. Музиката, която се чува зад всеки ъгъл така вдига адреналина, че ти идва буквално да подтичваш с танцова стъпка покрай олющените фасади и цветни колони.
Хавана няма нужда от засилване на контраста и избушване на тоновете – колоритът ѝ е достатъчен за години напред. Всичко е кадър, всичко е сцена, всичко е сюжет. Първия ден си така зашеметен от този визуален взрив, че не е съвсем сигурно дали ти харесва, или по-скоро си в културен ступор. Все още не подозираш, че вероятно до края на живота си ще искаш да се връщаш. За още и още.
Всички travel guide-ове стават на пух и прах, защото наистина няма значение точно в коя точка се намираш и къде пиеш коктейла си, градът пулсира във всяка малка пряка и безистен, върху всеки отворен прозорец и в ръцете на всеки местен. Свобода, любов и щастие в най-натурален вид. Свобода, която имаш ти, но не и самите кубинци – един от многото контрасти тук.
Ще ви се стори мръсна, порутена, вехта, бутафорна и носталгична, в случай, че обичате подредени, луксозни, лъскави, скучно спокойни и тихи места. Но е екзалтирана, очарователна, помитаща, бохемска и шармантна, ако сте смели почитатели на енергичните градове с duende и характер.
Хавана е най-фотогеничното място, което можеш да си представиш, но в един момент просто сваляш апарата и се понасяш като част от уличния ритъм, без да ти пука какво точно ще остане за спомен в картата. Защото споменът вече е там, където трябва.
Хавана е декор за филм и причина за песен, тя е буйна и необуздана страст, която изостря апетита за живот и пари всичко по пътя си. Хавана не може да се оприличи, сравни или опише – толкова е своенравна и противоречива.
Предупредих ви, че всяка дума в комбинация с този град губи силата си. Просто „Хавана“ беше напълно достатъчно.
– Имаме предложение за вас. – казвам на нашите временни travel buddies, докато закусваме на слънчевата терасата на Дуня и Адалберто.
– Какво съвпадение, и ние за вас! Ходи ли ви се до Санта Клара? 80 кук за всички, отиване и връщане.
-Какво има в Санта Клара?
-Мемориал на Че…май това е… (Ернесто Че Гевара е погребан там)
Сбърчваме нос и излизаме едни гърди напред с оферта за Тopes de Collantes, природен парк наблизо – пещери, водопади, планина, природа, красота. Плюс Сиенфуегос – перлата на юга и град, който не е за пропускане.
– Съгласни сме. – казват набързо Тадеаш и майка му. Имаме сделка, така разходите падат наполовина.
Остава да намерим кой да ни закара. Мястото е пред офиса на CubaTour, където се събират всички частни таксиджии. След кратки преговори намираме нашия човек и за по-малко от 60 кук отпрашваме с мръсна газ към водопада, на борда на неговия фиат, който по-късно ще установим, че има дупка на пода, през която усещаш всяка локва с краката си. Куба, това е.
Наклонът нагоре е сериозен, нашият водач е незвъзмутим, надул музиката до дупка и подсвирквайки си с уста. Подминаваме спрели москвичи, върху които се изсипват шишета вода за охлаждане, шофьорът им се подсмихва снизходително, все едно кара топ лимузина. Минаваме през mirador-а (място, от което се вижда цялата околност), но за съжаление е облачно и освен човека с тарантулата и малка част от тюркоазената вода не виждаме особено много. След час стигаме до върха.
– Сега да не ни зарежеш? – поглеждаме го ужасени. Въобще не знаем къде се намираме, около нас няма жива душа, а явно се задава и буря.
– Si no vuelvo, no cobro. (Ако не се върна, няма да си прибера парите) – казва под мустак той и изчезва по шосето надолу.
Имаме само километър до водопада и четиримата се гмурваме в гъстата зеленина. Захладнява, супер влажно и мокро е, хлъзга се жестоко. Слава Богу, няма туристи, само местни работници, които ни оглеждат с леко отегчение и продължават обичайната си работа.
Водопадът е божествен, с кристално чиста вода, не в пълния си блясък, не сме в дъждовния сезон, но пак е адски красиво. Точно 10 минути след като сме се озовали там, завалява като из ведро. Скривам камерата под един огромен камък и като мокро коте под скалата се опитам да снимам все пак нещо. Останалите се пробват да плуват, но ледената вода бързо ги отказва.
Пътят обратно е още по-хлъзгав и тегав, и точно преди да започнем да мрънкаме, срещаме местен водач на около 65, който вметва, че минава маршрута всеки ден по няколко пъти, и с това секва набързо оплакванията. Човекът ни разказва за местността и бившата й слава на спа курорт по времето на Кастро; за групите, които идват; за професията си; за Куба. Не ни се тръгва, но имаме среща със собственика на супер фиата, който разцепва секундата с 24-каратова усмивка и музика, носеща се от разтворените врати на колата.
Сиенфуегос е приказно красив, но прекалено модерен и наперен, поне за моите очаквания и вкусове. Живописна крайбрежна част (Punta Gorda) и великолепен неоготически Palacio de Valle с дантелена фасада и бар с жива музика на последния етаж. Срещаме дори сватбена двойка по време на фотосесия, на късмет било. Пием бира и подслушваме разговорите на местните. Отново се натъкваме на японското семейство със стативите и хилядите обективи. Даже се поздравяваме, от град на град, без дори да се познаваме.
Светлината вече пада косо и удължава красиво сенките, палмите край брега се веят като коси, вълните елегантно мият асфалта. Ако в Куба не те изкъпе поне веднъж крайбрежен порив, все едно не си бил там.
Прибираме се в Тринидад след залез, приятно уморени и доволни. Музиката вече звучи по улиците, гъмжи от хора и щастие, Дуня готви нещо на печката и ни посреща с „Hola, mi amor!“.
Тадеаш продължава да ни дудне за Санта Клара и след като отхвърляме офертата му за пореден път (планираме за утре плаж на Playa Ancon и разходки из града), на следващия ден той все пак отива – на половин цена от първоначалната оферта + очилата си, доволно ползвани, но все пак маркови.
Куба е абсолютна любов – непредвидима и импулсивна. Не ни се прибира изобщо. Чакат ни още няколко дни Хавана – все едно се връщаме у дома.













































Колата, която ще ни закара от Тринидад до Хавана ни чака в точно уречения час пред квартирата. Частно такси, с каквито чужденците се придвижват из страната, поради наличието на един единствен автобус по релация, който се пълни за седмици напред.
– И сега, след смъртта на Кастро, как е? – продължава с въпросите.
– Заплатите ви са ниски, не можете да пътувате… Как се живее в Куба?
След няколко преки спираме на улица Obrapia, пред невзрачен вход, на който с маркер са изписани три женски имена – Mercedes, Graciela и Alina. От звънеца дрезгав глас ни уверява, че има свободна стая и даже много щяла да ни хареса. Все едно ни е, стига да е в центъра, само за вечер сме преди полета. Шофьорът настоява да качи тежките куфари до последния етаж, по свръхтясното стълбище. Навън е вече над 30 градуса, но бялата му риза е все така безупречна.
– Куба е страхотна, много се радваме, че дойдохме. – му казвам.
Той се усмихва доволно, влиза в белия китайски автомобил и потегля – обратно към Тринидад или следващия си адрес.
А квартирата наистина е чудесна, чиста, просторна, с гледка към цяла Хавана – град по декадентски красив, едновременно тъжен и пищен, вехт и лъскав, бумтящ и гладък.
Ciudad maravilla (в превод: прекрасен, възхитителен, единствен, съвършен град, град-чудо) пише с маркер на стената в коридора. Не само градът, не само.