Идваме от морето по обяд, валяло е и напича пак като на дъжд. Селото се намира на 10-ина километра от Царево, във внушителната Странджа и на левия бряг на Велека. Море, планина и река накуп. Цяла седмица уговорки и опити да не уцелим комисията, описваща наличностите и бройките икони. Е, както можете да се досетите – уцелихме я. Чакаме пред читалището. С друг реставратор, който живее в Царево си говорим за морето, живота и какво правим в Бродилово. На площада сме само ние, не се вижда жив човек. Кучета още по-малко.
Комисията приключва, изпращат я по живо по здраво и преди да видим иконите, се отправяме към къщата на една местна жена да пийнем по нещо. Двор, пълен с цветя, малка суматоха за столове. Сядаме – ние, женаta, Петко, кметът на селото, отецът (всъщност от Ахтопол, но временно в Бродилово) и виден историк от София. Добро настроение от завършения проект, всички са доволни и спокойни. Става въпрос за кучетата. Местната жена отсича „И глоба да ни сложите, пак ще си ги въртим, биковете в Испания защо не ги спасявате?“. На учудения ми поглед колко спокойно приемат мъчение като това, тя ми обяснява, че не е лесно да се разделят с такава древна традиция и всъщност кучетата не изпитват нито болка, нито стрес. Мислено си позволявам да не се съглася, но не е време и място за спорове. Отваря се дума и за българската история, която според историкът все още не е написана и спорът дали да се пренаписва е малко абсурден. Жените в този край явно носят доста странни имена – Унда, Дукина, Кина. Имат и странни думи като дернек (хортуване, клюкарстване), останалите не запомних.
Все едно влизате в стаята на опитен изследовател, току-що попаднал на находка. Икони, плащеници, бордюри, нестинарски пособия, фризове, обкови, кутии, пистолет, украшения и всякакви декоративни църковни елементи – красота на стотици години.
Гвоздеят е икона на повече от 200 години, изработена от майстор, вероятно учил в Италия, съдейки по техниката и изработката. Невероятно прецизен детайл и богатство на орнаментите, рамката е позлатена дърворезба. Личат пръстите и най-малките гънки по одеждите на светците.
Подредени в малкото читалищно помещение изглеждат извадени от контекст, но изяществото и ювелирната изработка изпъкват ярко. Пренасяш се стотици години назад, в други епохи, с други хора. Направо магия!
Мартина нервничи заради жегата, баща й също. И двамата биват най-учтиво помолени да излязат. Иска ми се да снимам премислено и в добра композиция всичко, но нямаме време. Предмети, заслужаващи дълго внимание и възхищение.
Изумява ме количеството работа, която Петко е свършил – почистване, реставриране и консервиране на всяко едно нещо поотделно. Грандиозно и със сигурност крайно удовлетворяващо.
Скърцане на врата и сме вътре. Църквата е голяма, просторна и светла.
