Трябва да се срещнем в Барселона, аз – с децата, той – от Жирона по работа. Всичко е идеално, като по коледните филми, само че през септември – пейзаж, време, ресторанти, квартира, улични музиканти, небе – картинка.

Само дето напрежението се утаява в ъглите, понякога не знаеш от какво, не знаеш защо, не го разпознаваш дори в зародиш. И то излиза. В средата на барселонския лунапарк, след като сме карали колелета по барселонета, и сме си казвали наздраве на балкона на временния ни дом, и сме чакали да сме заедно след няколко дни раздяла. Напрежението като скрита ушна кал, като мухъл в банята или топка косми зад вратата.

И докато децата са на някакво въртележка, започваме да си крещим на фона на китари и барабани, точно зад музикантите на крайбрежната, в един момент си мислим, че вдигаме повече шум от тях. И колкото повече крещим, толкова повече осъзнаваме, че сме забравили за какво, какво делим и какъв е шибаният, шибаният, смотан, тъп проблем.

Разревавам се с чисто новата си синя спирала и си тръгвам. Високи стройни полицаи ме питат дали всичко е наред, бърша синьо под очите и викам „няма проблем“, само дето имам чувството, че голямото бяло виенско колело се е срутило отгоре ми и не ми дава да дишам.

Децата се връщат и взимаме такси трите. Мълчим все едно някой е умрял. Шофьорът се интересува откъде сме, казва, че е возил жената на Стоичков, още 2-3 неща за България и пита децата: какво обичате да слушате, нещо модерно, ще го пусна за вас. Казваме Риана и той на свой ред диктува със силен испански акцент на компютъра си Р И А Н А. Тръгва Diamonds, която момичетата пееха с глас на хамака на село. Обръщам се и виждам сълзи по бузите на Матеа, едвам сдържам моите. Возим се из улиците на Барселона и си ревем, we’re like diamonds in the sky. Ако има сцена от филм, тази ще е – вечерните светлини, сълзи и диаманти в колоните на таксито, което мирише на гума и ново.

Плащаме, слизаме и сядаме в  близък до квартирата ресторант, всичко е пълно, слагат ни в сутерена. „Баща ви ще дойде ли?“, питам. Каза, че не, ще се видим утре. Поръчваме, ядем, мълчим, опитвам се да разведря обстановката, не става. Всичко е вкусно. Но не е.

Размислил и идва след час. Вече е вкусно. Разговорът не върви, после тръгва. Забравили сме за какво сме се скарали, все едно е останало там при лунапарка. Решаваме всеки да сподели какво не харесва в другия, кръстосваме отговорите, казваме си всичко, ей така, на шега, но и на сериозно, четиримата, каре белот. Смеем се и поръчваме още неща, ядем, пием, виждаме се, чуваме се. Прибираме се заедно. Сякаш сме свалили чували от гърба си. Лекота.

На другия ден сякаш нищо не е било, гладко море и небе с диаманти.

At first sight I felt the energy of sun raysI saw the life inside your eyes

Конфликтите като начин на свързване. Конфликтите като начин да кажеш, че ти пука. И че искаш колелото да продължава да се върти.

So shine bright tonight
You and I
We’re beautiful like diamonds in the sky