Кое е това момиче?

„Аз просто отказвам да го приема“ – преди време си говорихме с полунепозната жена за менопаузата и това бяха думите ѝ. Отказът да приемем нещо, което се случва, или нещо, което още не се е случило, но е неизбежно – познато ви е със сигурност, поводът може да е всякакъв.

Днес обаче си говорим за остаряването. Не, не порастването, а именно за остаряването. Свикнали сме да го наричаме с всякакви евфемизми, сякаш да се заблудим, че то не съществува. Казваме помежду си „момичета“ на по 50, все отказваме да приемем, че отдавна не сме. Не можем да се освободим от очакването, че ще бъдем вечно на 20, общественият хор, медиите, индустрията и идеалите за визуално съвършенство не помагат.

Искам ли да съм пак това момиче, тази млада жена от снимката?

Не. Това е друга Мария, тя е минало, аз вече не съм нея. Няма никакъв драматизъм в това, обикновено си припомняме архивите с носталгия и желание пак да сме онези млади и безгрижни хора, струва ми се обаче не защото реално го искаме, а по-скоро защото сме имали други очаквания към хората, в които сме се превърнали сега. Искаме да избягаме от реалността поради ред причини.

Спомням си, че в хороскопите за Лъв все пишеше: ако един Лъв не се реализира до средата на живота си, ще изпадне в дълбока криза. Тогава се чудех две неща: как знаем кога е средата на живота и какво точно значи да се реализираш. Мисля, че все още не съм разбрала отговорите. Виждам обаче около себе си, че хората имат ясна представа за успех, за крайна цел – кариера, материално охолство, осигуреност поколения напред, титли, постове, академични и професионални. Вероятно мнозина разбират точно така житейските върхове, но все пак това са външни изражения.

Харесваме ли себе си, ако „излющим“ всички тези доспехи?

Напоследък наблюдавам жените след 40, попадам в тази възрастова група и е нормално. Най-общо са два типа – тези, които са сграбчили миналото и се опитват да предвидят бъдещето и  тези, които са прегърнали настоящето. Няма да крия, че се опитвам да съм от вторите. Come as you are е подходящ надпис за татус, но и житейско верую, което много харесвам. Отчаяното тъгуване по миналото – какви сме били, какво сме правили, как сме се чувствали, толкова ни пречи да съществуваме тук и сега, че направо ни сковава и тласка към крайни и неразумни решения, потъваме в ужасяващо разочарование, че не можем да отговорим на собствените си нереалистични очаквания – да сме вечно млади, стройни, свежи, неуморни, ентусиазирани, попълнете произволно. Игнорираме сегашното си аз в постоянно желание да сме предишна наша версия.

Защо? Толкова ли много сме се харесвали тогава? Толкова ли малко се харесваме сега?

Снимката е от първото ми море с приятелки, не помня точно на колко съм, може би 19-20, никой не ме е спирал, тогава го пожелах. Винаги съм имала здравословна доза самочувствие и увереност, но помня, че тогава не харесвах стъпалата си и смятах, че имам коремче, бях направила и веждите си тънки като косъм. Обичам тази Мария, но не искам отново да бъда нея. Сега знам повече, харесвам се повече, минала съм пред отвратителни неща и това ме прави по някакъв начин Superwoman. Не се страхувам. Имам увереността, че мога да се справя с почти всичко, а това дава комфорт да бъдеш в себе си спокойно.

Вероятно знаете, че кожата ни започва да старее още в късните 20, след 30 настъпват първите промени, но сме заети с други неща и обикновено не ги забелязваме. На 40 изведнъж ни се струва, че рязко започваме да стареем, изпадаме в паника и започваме да се чудим какво да направим, за да спрем процеса. И колкото повече стрес си причиняваме по темата, толкова по-бързо остаряваме, вероятно сте виждали 40-годишни жени, които чрез множество пластики са успели да придобият вид на младеещи 60-70-годишни.

„Просто не мога да го приема“ – ми каза онази жена. И ключът за мен е точно там – в приемането. На всичко, но особено на това, особено при нас, жените. Да приемем, че остаряваме всеки ден и това е привилегия, също както е младостта. Да се отървем от мисълта, че трябва непременно да направим нещо СЕГА – да променим лицето си, да изваем мускули на часа, да изпиваме шепа добавки, за да върнем времето, да опънем лицето си и да изсмучем всеки сантиметър тлъстина от тялото си. Стремежът към съвършенство е чудесно човешко качество, но не и когато се превърне в невроза и отказ да приемеш ЖИВОТА. Докато сме самостоятелни в ежедневието и мисълта си, остаряването е процес, приключение, пътуване, със своите предимства и, уви, недостатъци.

Ако намалим очакванията и се оставим на интуицията и живота, ще преминаваме по-леко, лесно, интересно и приятно, и това всъщност разбирам аз под „реализация“ – не звучи амбициозно, но ти дава свобода като никоя друга.