Купувам 1 билет. Може ли да си запазя място? Ами вижте в сайта, там се резервира. Влизам – само маси за двама или четирима. За сам резервация не се полага. Нищо.

Слагам блестящо сако, червено червило, нови обувки, малка чанта. Навън ме духва топъл ноемврийски вятър, гали бузите, роши бретона. Вече почти имам коса, която да бъде рошена, залипсвало ми е да отмятам кичури и да ги защипвам в яката на палто.

В тъмното на бара никой няма да забележи какво точно защипвам или какъв цвят ми е червилото. Всичко си е за мен. За пред мен. Към мен. Нямаше да отида сама на клуб преди 15 години, преди 10, преди 2. Не е геройство, но е преодоляване. Зачеркване на: ама защо е сама, търси ли нещо, кофти ли е, прецакана ли е, няма или си компания, зла ли е, самотна е сигурно, сваля ли се сега, предлага ли се, намеква ли, отчаяна ли е, търси внимание, зарязали ли са я?

Вървя пеша към клуба, разминавам се с разни хора, дори не ги поглеждам, не са ми важни, не ме интересуват. Слизам към подлеза, настъпвам счупена плочка, залитам леко, смея си се сама колко съм смотана. Виждам мъж, излегнал се в подлеза, първата ми мисъл е да го питам добре ли е, но после друга, по-мощна, се стрелка – ще ми разкаже някоя драма, имам си достатъчно мои, как ще отида на клуб след това, купила съм си билет все пак, имам нужда, first world problems. Какво беше казал героят на Оскар Айзък в A scene of a marriage – уморих се да се правя на добър човек.

Подминавам, влизам в клуба, всичко е наред, никой не ме арестува, че съм сама, нито че не съм помогнала на бездомен. Въпреки това се чувствам сякаш съм убила човек и прикривам уликите. Както и да е. Взимам си вино, присядам на някакъв парапет, ако си сам не заслужаваш маса. Виждам познати – ама наистина ли си сама? Не, само наужким.

След час, не знам как е минало това време, вероятно с подгряващата певица, която има красив глас и външност, но никакъв туист, нищо нередно, провокация, виц – липсват. Излиза основният музикант, говори с весел акцент, размеква публиката, която вече го е сложила в графа симпатични – прави видеа с баба си и стари телевизори, изпитва носталгия, минути преди това чувам как майка му си поръчва смутено на бара „чай, ако правят…“. Всичко е наред, всичко е хубаво и интимно. Хора танцуват леко, деца прилягат по парапетите, вероятно неразбрали защо са ги довели. Жена с красива шапка и изящна чупка в кръста седи близо до мен и засичам с периферното си зрение елегантните ѝ движения на пума.

Хубаво ми е сама, толкова ми е хубаво, че почти изпитвам угризения. Няма кой да ми задава въпроси, да търси решения, да ме ангажира. Чашата с вино, малката чантичка и аз. Идва ми да си се помисля за ужасно смела, почти съм си го помислила даже, после разбирам за други сами жени, които ми предлагат „Другия път кажи, че да сме заедно поотделно на клуб“, смеем си се в месинджъра. Има нещо ужасно красиво в този sisterhood, който излиза от сърцето, случва се само когато си отворен, когато открехнеш вратата, за да прегърнеш почти непознати, да им попиеш радостите и проблемите, да ги видиш. Да те видят. 

Тръгвам си след първия бис, взела съм си достатъчно, дори не чувствам вина, че не съм останала до края. Боже, как може, толкова неуважително, щях да кажа преди 15, преди 10, преди 2 години. Пак ме лъхва ноемврийският вятър, лепвам без да искам като дамга червеното червило върху шала-яка, новите обувки леко ме убиват. Подминавам билборди, на които се сменят сръбски изпълнители и Памуккале за Нова година, уча се да не отсичам кое е красиво и грозно, кое редно и кое не, и това е радост за някого, и това носи красота, коя съм аз да казвам. 

Слуша ми се Шаде, с тоя вятър и тоя моментум, даже почти я чувам.

Потъвам във входа, викам асансьора, само единият работи. Нахълтвам в място, където всички спят.

У дома.

ЖЕНИ: ВЪЗРАСТТА КАТО ПОРОК