„Мамо, благодаря за всички приключения, благодаря, че не си обикновена, разумна и послушна.“ Това е част от посвещението на Lou Doillon към наскоро починалата ѝ майка Jane Birkin.

Цялото беше изключително емоционално, но ми направи впечатление точно това изречение. Обикновена, разумна и послушна – качества, които сме приели за достойнства и всякак ги стимулираме и поощряваме у себе си и у децата.

Всички знаем как издигаме на пиедестал послушанието – питат за някого, какъв беше като малък, ами много послушно дете. Говорим с деца – ти слушаш ли? Върнем се отнякъде – беше ли послушен? Послушните деца са добри, непослушните – лоши, това ще ви потвърди и почти всяка учителка. Е, същото важи и за майките. Непослушната майка е лоша.  Не ѝ отива. Не бива. Какъв пример дава на децата си!

В „Митът за нормалното“, в частта за автентичността, Габор Мате казва: „ Старанието да бъде послушно и приемливо за родителя (бел. ред. детето) може да се превърне в стратегия за оцеляване. Или детето да възприеме представата, че заслужава обич само когато върши нещата добре, която го обрича на доживотен перфекционизъм и строга ролева идентификация, потискащи уязвимите аспекти на личността му и разбирането, че има право да греши – или да бъде най-обикновено – и пак да бъде обичано.“

Абсолютно валидно и за родителите е този абзац, много често бъркаме авторитета, сериозността, успехите и безупречното справяне с живота, с обичта. Стараем се да сме образцови, за да не би някой да спре да ни обича, дори и това да са децата ни, влагаме такова напрежение в този стремеж, че проваляме всеки опит за спонтанност в отношенията, толкова характерна за здравословните връзки и за самата детска природа.

Забавлението има подобна слава – уронва достойнството и престижа на родителя. Прословутите граници, които не бива да прекрачваме, защото имаме деца, те гледат, учат се и попиват. Да си позволяваш да си смешен, нелеп, смотан, да правиш неадекватни неща без да ги прикриваш зад някакъв пластмасов родителски авторитет, да си автентичен в действията, мислите и думите си – ето това се оказа едно от ключовите неща в майчинството за мен.

Онзи ден отиваме до центъра на селото с момичетата, аз нося тежка торба с бои, те другите покупки, взела съм си една наливна бира в движение, пържени картофи и сто други неща, пече, та се кине. Точно казвам, че ми тежи и е жега, давам зор да побързаме, подхлъзвам се бавно и плавно (като на забавен каданс било, каза Матеа) на една кална локва и се изтърсвам с голямата торба, шапката, очилата и чашата бира (опазих всичко), падам на коляно, натъртвам го бая, цялата в кал баш на центъра, момичетата се чудят да прихнат ли в смях, добре ли съм, смешно ли ще ми е или не съвсем, една секунда, в която разменихме погледи и после се разхилихме и трите. Аз исках да кажа на Мартина да вземе багажа и да даде на Матеа картофите (давам инструкции и от локвата, айрол) и както бях долу в калта извиках: „Вземи картофа!“ Нещо като бг вариант на Show me the money. Беше мега нелепо, но и адски смешно, който ни е видял, бая е поцъкал с език, майката с бирата и капелата.

Няколко дни преди това ги моля да сортират един кош с играчки на стълбите, те мрънкат, че не им се занимава, смъмрих ги, започнаха вяло. От много тичане нагоре-надолу се хлъзнах и тупнах точно пред тях, тогава обаче не ми беше смешно, обърнах се към двете и им казах супер театрално „ОТ ПРЕУМОРА Е!“ и продължих да си върша натъртено работата. Двете запазиха самообладание и са се разсмяли по-късно без да ги видя, от неудобство и притеснение да не ме обидят или засегнат в такъв крив момент. После заедно се смяхме, Мартина ме имитира супер сполучливо, ОТ ПРЕУМОРА стана топ лаф.

Замислих се, че ако в такива моменти го нямаше смехът, връзката ми с децата щеше да е един служебен ангажимент, в който ролите са строго разграничени. Аз щях да съм майката, която никога не пада/не греши/не се излага, винаги е права/сериозна/разумна/премерена, тоест, ПОСЛУШНА. Те щяха да са децата, които никога не ми се присмиват, не смеят да гъкнат, да ме имитират, да подкопават достойнството и авторитета ми. Кой печели в такава реалност? Реторичен въпрос, абсолютно никой.

Къде обаче е границата между самоиронията, хуморът и забавлението и това майката да бъде инфантилизирана, крайно несериозна, гротескна, опитваща да е „с младите“, за да бъде приета и харесвана, в центъра на вниманието? Предполагам за всеки е различна. За мен ключово е и споменатото в думите на Lou Doillon – приключението. Когато се впуснем в такова, независимо дали е някоя ваканция, промяна или самото родителство, да сме наясно, че ще се наложи наред с това да сме лежерни, фриволни и авантюристични, да бъдем от време на време и твърди, разсъдливи, авторитетни, образно – да тропнем по масата. Може да е за малко, може да е рядко, но да го правим с достатъчна сериозност, за да не изглежда като неумела имитация. В едно приключение се налага и това, най-малкото за да оцелеем до финала и да се впуснем в следващото.

Ако махнем забавлението, смеха, естествената радост от най-семплите неща, за да влезем в някаква имагинерна перфектна роля, независимо дали сме родители или деца, губим най-сладкото – да не знаем какво предстои и как ще изненадаме себе си в следващ момент. Кой би желал след като си отиде, да го споменават с „Беше много послушен и сериозен човек“? Какво достойнство е да си разсъдлив и изряден до безумна скука? Може би нещо, което не разбирам, а и не искам май да разбера. Смехът с децата е едно от най-терапевтичните и сближаващи неща, дори да е на мой гръб. Вземи картофа, дет се вика. Взех го♥