Елеонора е сестра на най-добрата ми приятелка от Испанската гимназия. Много мой тип човек –   пътуващ, енергичен, с великолепно чувство за хумор и (само)ирония, много забавна, над нещата, любопитна,  експериментираща. В последните години тя буквално обиколи света със своя приятел, по начина, на който и аз съм привърженик – без групи, екскурзоводи и графици, излишен лукс и поза, със собствена организация, по собствено желание и без страх от опитване на вкусове и аромати. Помолих я да разкаже за различните кулинарни училища, които посетиха  – в Бали, Шри Ланка и Камбоджа, естествено със снимки. 
***
Обичам да пътувам и да опитвам местната храна и напитки. Това е моят начин за опознаване на чужда култура. Влизам и в музеи и храмове, но повече се ентусиазирам при вида на приближаващи се чаши и чинийки. Ето защо по покана на Мария и с удоволствие споделям впечатления за три училища за готвене в Азия.

Общото между повечето от тях е, че преди да стигнете до кухнята, преди това винаги има някаква програма. Въпреки че трите училища, за които ще разкажа се намират горе долу в една и съща част на света, всяко едно беше различно, оригинално и автентично.

 
Прясна риба от река Меконг и ориз приготвен по безброй начини – Камбоджа
 
Започвам по хронологичен ред със Сием Реп, Камбоджа, където с приятеля ми Асен бяхме през март 2011 г. Въпреки че Сием Реп се възприема основно като база за разглеждане на Анкор Ват, градчето предлага толкова много забавления на прилични цени, че наистина ни се искаше да останем за повече от трите планирани дни. Училището за готвене Le tigre de papierсе намира в едноименен ресторант, с такса по 12 USD на човек. Започнахме с разходка и пазаруване до местния Psa Chas market и приготвяне на три кхмерски ястия, които след това ни бяха поднесени за обяд.
 
Посещението до местния пазар провокира рецепторите. Миризмите са твърде натурални за хора с чувствителни ноздри, а гледката на агонизиращи риби, пъплещ протеин за ядене и притичващи плъхове си е преживяване само по себе си. На нас специално ни подейства разбуждащо и частично замени махмурлука от предната вечер с нови силни усещания.
 
Докато си избирате продуктите, може и едни карти да ви хвърлят

Нашата водачка беше много симпатична и търпелива, усмихваше се непрекъснато и ни обръщаше много внимание, освен нас имаше само още една двойка французи. Голяма част от времето бе посветена на рязане на зеленчуци по атрактивен начин и естетична, дори екстравагантна презентация на храната.
 
 
Основните подправки, които се използват в кхмерската кухня са люти чушки, кардамон, азиатски кориандър, лимонена трева, тамаринд, галангал, черен пипер, анасон, карамфил, индийско орехче, куркума, палмова захар. Основните продукти са прясна речна риба, морски дарове, яде се свинско и пилешко, буболечки, нудълс и ориз, ориз, ориз. Последните две са вместо хляб.
Това, което прави силно впечатление е, че се използват винаги пресни продукти според сезона, добавят се много подправки и привидно несъвместими комбинации между сладко и солено хармонично се допълват и силно пристрастяват.
Пудинг с банани и тапиока
Десертът пудинг с банани и тапиока ме впечатли най-много, даже после го приготвих в София. Прилагам линк с рецепта на английски:
Пролетни рулца с оризови кори и скариди и пикантен фъстъчен сос
 
В Пном пен пробвахме и дълбоко пържена тарантула. Не ми стана любимо мезе.
 
 
Зеленчуци за най-сигурно – Шри Ланка
 
 
СледваElla Spice Garden” в Ела, Шри Ланка през септември 2012 г. Ела е планинско село в Шри Ланка, чиито основен поминък идва от чаените плантации наоколо.
 
 
Берачките на чай имат дневна норма от 20 кг., за което получават3 USD на ден бруто. Няма кой знае какви забавления  след залез слънце и само 5-6 ресторанта работят за туристи.
 
Хората идват тук, за да почиват, да се разхождат из „чаената страна“ и да изкачат Little Adams peak и Ella rock.
 
Преди Шри Ланка се е казвала Цейлон и в наши дни произвежда големи количества черен чай. Въпросът с храната в Шри Ланка е сложен по две причини – религиозни и икономически. Там са представени четири религии – основно будизъм, следван от хиндуизъм, ислям и християнство. Първата категория избягва месото като цяло, защото убиването на животни е акт на насилие. Втората група се въздържа от свещеното телешко, а за третата свинското е табу. Така за нас, всеядните християни, не остава много избор.
По тази причина в менюто на второто училище (15 USD на човек) доминираха зеленчуците като най-безопасна територия, а и защото месото е скъпо. Това училище беше най-непрофесионалното, но не в лошия смисъл на думата. Съществуваше едва от осем месеца в частния дом на Чандика, 23-годишно местно момче, научило се да готви от майка си. Семейството будисти имаше голяма къща и наскоро създадена по инициатива на нашия домакин градина с подправки.
 Храст пипер
 
Така започна и училището – с обиколка на градината, където ни бе показано как изглежда на живо канеленото дърво, ваниловата лиана, ананасът, който дава само един плод през няколкомесечния си живота, зрънцата пипер, които според времето за зреене и обработката се превръщат в черен, червен или бял пипер. Голяма част от тези подправки влязоха в употреба малко по-късно.
 
За целите на училището в двора бе спретната много симпатична лятна кухня, където нашият домакин и срамежливата му сестричка ни научиха как да мием ориз и да стържем пресен кокос. При готвенето имаше две константи – подправките за всяко от осемте вегетариански ястия бяха почти идентични, както и начина на готвене – дълбоко пържене в кокосово олио. Честно казано, малко се притесних от толкова много пържене, но нямахме оплаквания впоследствие.
 
 
В дълбок уок с много мазнина изпържихме до чипс много тънък и дълъг патладжан, с 30-ина скилидки чесън приготвихме чесново къри, имаше леща със зърна сминдух, картофи с кокос и пресни листа къри, ориз с пападам.
 
 
Храната ни бе сервирана в една от семейните трапезарии (имаха си два хола и две трапезарии за посрещане на многобройните роднини), като от време на време някой член на семейството минаваше и кимаше учтиво. Бяхме единствените гости и Чандика любезно ни предложи да ни закара до хотела със старата си, но отлично поддържана Тойота. Ние с охота се съгласихме, тъй като в селото не бе инвестирано в улично осветление.
5 star experience – Бали
 
На остров Бали голямото предлагане не означава непременно ниски цени. Именно тук се записахме на ексклузивно училище за готвене през септември 2012 г., в един от най-добрите ресторанти (според Trip Advisor) на целия остров, намиращ се на километри от каквато и да е цивилизация (в туристическия смисъл на думата). Основан от австралийска топ готвачка, работила 5 години като главен готвач в хотел Савой, Лондон.
Преживяването е петзвездно. Индонезийски младеж с черен костюм, слънчеви очила и черна лимузина ни взе от хотела ни на брега на Балийско море и ни откара на около 20 км във вътрешността на острова, където на хълм сред оризови плантации, кокосови и бананови дръвчета, и с отлична гледка към внушителния силует на вулканичната планина Маунт Агунг (3031 м), се намира ресторант Bali Asli”.
Тук организацията на училището за готвене (75 USD на човек) бе с няколко крачки пред всички останали не само заради професионализма на Пенелопе, австралийската собственичка, красотата на мястото и безупречното обслужване, но и заради опциите за забавление, между които можеш да избираш преди самото готвене. Ние се спряхме на трекинг из селата наоколо, имаше опции да садим /орем ориз, да доим крава, да ходим на риболов.
Местен водач от съседно село със самоук английски ни заведе до къщата на бедно семейство, произвеждащо „туак” – слабоалкохолно палмово вино, после гостувахме на техни съседи, развъждащи петли. 
 
Единственият поминък за тази жена освен туристите е отглеждането на петли.
 
Клетки с петли
Те обясниха, че не ги гледат за ядене, при което ние с облекчение въздъхнахме, само за да открием, че ги продават за бой с петли – много разпространено забавление за местните мъже. Съвсем законно може да се залага, като при печалба се заплаща и данък печалба.
Преброяване на залозите преди боя с петли.
 
Бой с петли.
 
По-нататък се натъкнахме на трескава подготовка за поредния религиозен празник. В Бали всеки ден се поднасят дарове на боговете под формата на купичка от бананови листа, в която има цветя, плодове, ориз, ароматни пръчици, монети. Освен пред храмовете, даровете се оставят и по тротоарите и така улиците са един безкраен празник. Отделно всеки месец има честване, на шест месеца още по-голямо и веднъж годишно е празникът на всички празници. Ние попаднахме на подготовката за месечното тържество, която започва едва ли не веднага след предишното и създава работа на цялото село. Сварихме мъжете да приготвят кокосови сатаи (шишчета), а жените разноцветни сладкиши от лепкав ориз и кокосова захар.
 
Кокосовите шишчета се приготвят седмици преди тържеството и се замразяват.
 
Голяма колиба с около 20 жени, правещи сладкиши.
Към 11ч. предобед се върнахме в ресторанта и Пенелопе ни изнесе нагледна лекция за местните подправки. Имаше нагледен екземпляр от всяка – за подушване и опитване.
Балийски подправки
Стана ми ясно защо в България няма как да се опита каквато и да е автентична екзотична кухня. Просто много от продуктите и подправкие растат само на о-в Бали, например определен вид джинджифил и дребен зелен лимон. Пресен тамаринд и листа пападам също не виреят другаде.
 
 
Правихме пилешки сатайчета като вместо клечка за шишче, използвахме стръкове лимонена трева. Леко им завидях за вечното лято и тропическото изобилие.
 
 
Това е единственото училище, където действително готвиш без чужда помощ. Пред всеки имаше газов котлон, уок и набор с инструменти.
 
 
Оказа се, че можем да готвим, което беше подкрепено със съответен сертификат и окуражено с подарък – готварска престилка.
След обяда нинджата от сутринта ни върна доволно преяли обратно в хотела.
Блогът на Радостина Life Bites е едно от тези ненатрапчиво приятни места, които дават комфорт. Не ти крещят в ухото „Харесай ме!“, „Прочети ме!“, „Оцени ме!“, а съвсем елегантно те оставят сам да избереш дали да го направиш. Не са пълни с амбиция за уникалност, а просто споделят. Ради има страхотен усет за детайлите, снима и съчетава прекрасно и е една невероятно чаровна, влюбена и усмихната млада жена. Днес гостува в LaMartinia с чуден разказ за Краков.
__________________________________________________________________________
КРАКОВ
 
Фотографии и текст: Радостина Ганева
   След разочароващата разходка по-рано тази година мислех, че Европа няма с какво повече да ме изненада и трябва да преместя желанието си за пътуване на други географски ширини. Краков обаче се оказа свежо попадение, не дотам отъпкан от многолюдните тълпи туристи и далеч от определението „банален“. Това е града на забързаните монахини, розовите колела, сирените по всяко време на денонощието, кашпите преливащи от цъфнали цветя, многобройните симпатични и непретенциозни кафенета и сред всичко това – веселата глъч на туристите.

  В самото сърце на града се намира оживеният централен площад „Рунек Гловни”, базиликата „Св. Мария“ и сградата на градския пазар „Сукеннице” красивите черни фенери от ковано желязо. Около самия площад е пълно с кокетни ресторантчета с много цветя, предлагащи вкусна храна и приятна гледка към вътрешността на площада. Вечерно време площадът е осветен и е истинско удоволствие да седнеш в някое от заведенията, да изпиеш чаша вино и да наблюдаваш хората, които се разхождат наоколо.
 
Градът не е пълен със забележителности, но старинният дух и отпечатъкът на епохите се усещат по улиците и сградите.  Има няколко неща/места, които е хубаво да се разгледат. През останалото време можете просто да се насладите на безцелни приятни разходки, ядене на полски сладолед „Lody“ и пазаруване на сувенири.
* Кралския дворец „Вавел”
* Подземния музей
* Католическата църква
* Старата Синагога – еврейския квартал Кажимеж
* Солните мини във Величка (10 км от Краков, стига се с градски транспорт)
*Аушвиц

Най-много ме плени с автентичната си атмосфера еврейският квартал Казимеж (от полски Kazimierz), който се намира на 1,5 км от центъра на Краков. На централно място в квартала е разположена Старата синагога. Малките, калдъръмени улици са като лабиринт –  на всеки ъгъл има кафенета във френски стил, с изнесени на самата улица маси, арт магазинчета с уникални ръчно изработени бижута, гердани, картини, сувенири.  Но истински очарователно е мястото вечер, когато стотиците симпатични барове с шантави имена, с малки масички, със стари завеси върху канапетата вместо тапицерия и с пиана в средата на помещенията биват залети от светлина и се напълват с млади хора дошли да изпият по едно-две. Разнася се весела глъчка от разговори, премесени с лежерна музика. Мястото е истинско бижу за хора, желаещи да прекарат приятно петък вечер.

Полската кухня е далеч от уникална. Струва ми се, че в повечето полски ресторанти таят скрито неуважение към салатите и зеленчуците. Поляците се хранят предимно с месо и то в големи количества. Вечеряхме в типичен полски ресторант „Pod Wawelem“, в който сачовете отрупани с всякакви видове месо бяха навсякъде, а безбройните клиенти и препълнените маси с хора показваха, че мястото е предпочитано не само от туристи. Безопасно е и дори препоръчително да се придържате към италиански ресторанти в Краков. За разлика от тези в България, тук липсва натруфената претенциозност и всичко е сведено до хубава храна и изчистен стил на интериора.
През двете седмици, които прекарах в Краков, програмата ми се състоеше от приятна късна закуска, от безцелна разходка по уличките и центъра, четене на книга по пейките в парка. В Краков дори пейките и кошчетата за боклук са зелени. Каква хармония! Не знам дали има нещо по-приятно от това да се разхождаш без посока, представа за времето, или цел. Градът се оказа идеалното място за смислено правене на нищо.
Краков наистина действа опияняващо.
Може би си спомняте една моя публикация за скъсаната джапанка и ужаса в очите на минувачите при вида на бос човек в центъра на София. По този повод ми писа и Крис Енчев:„…сега разбирам, че не само заради здравословните страни на нещата не трябва да се отказвам, но и заради Вашата случка и много подобни прояви на нетолерантност към различното!“. За моя изненада босоходството се оказа убеждение, начин на живот, възприятие, хоби, гледна точка. Поканих Крис да разкаже за това, повече можете да намерите в линковете, посочени по-долу. 

Имате цяла есен да практикувате…
 
Крис Енчев e завършил философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи като главен асистент в ИИОЗ – БАН. Автор на две монографични изследвания: „От интенционалност към интензионалност. Логическият път на виртуалисткия трансцендентализъм“ (2009), „Логика и социални критически онтологии“ (2010). Хобита: хендмейд бижута, босоходство, фотография, музика.
 
Блог, посветен на босоходството: http://chris-noshoesrequired.blogspot.com/
Фейсбук група за босоноги съмишленици: https://www.facebook.com/groups/barefootisbetter/
__________________________________________________________________________
 
Текст и фотографии: Крис Енчев
 
        Босоходството ми започна с болки и отоци от… обувки. Проблеми от този вид съм влачил с години, докато на един излет на Витоша едното ми стъпало се поду отгоре от впитите плътно връзки на гуменки с тъничък език, тогава започнах да усещам в крака нещо като вътрешно триене, направо усещах „скърцане“ и силни болки. Отидох на лекар, който ме „успокои“, че са станали вътрешни сраствания в сухожилията и въпросното “скърцане” ще си остане.
 

 
  Аз обаче не се обезсърчих. Разкарах неудобните обувки, но взех решение от този момент нататък да се събувам при всяка възможност, защото предположих, че това би било най-добрата терапия. Оказа се, че интуицията ми не ме е подвела – след относително кратък опит с босоноги преходи по различни терени стъпалата ми свикнаха и започнаха да издържат на големи температурни разлики и всякакви неравности на терена, а скърцането” в стъпалото изчезна окончателно. Когато се разхождах сред природа на босо, не се оплаквах от умора в краката, все по-рядко получавах и травми. Започна много да ми харесва усещането на земята отдолу и текстурите, които тя ни предлага – това може да бъде много приятно и вълнуващо, стига да се осмелим да излезем извън рамките на културните табута и предразсъдъци по въпроса.
 
  Окончателната раздяла с тези предразсъдъци при мен се случи през лятото на 2006-та година по време на морска почивка. Реших да си направя тест дали съм способен да се събуя извън плажа, там, където обикновено носенето на обувки се смята за задължително по подразбиране. Първоначално психологическата бариера беше силна, трябваше да си изработя нова нагласа. Не беше лесно, но след първата босонога разходка по курортните улици вече приемах себе си нормално, после постепенно започнах да свиквам и с различните реакции от страна на случайните минувачи и близките ми хора. Следващото предизвикателство бяха софийските улици, обществените транспортните средства, заведенията и магазините. Това за мен беше важна крачка, защото, както съм написал на друго място, страховете и предубежденията ни много често се оказват преградна стена между нас и света, а когато успеем в някаква степен да се преборим с тях, чувствителността ни се изостря, придобиваме и по-добър усет за социалните измерения на света около нас.
 
  С малка група от съмишленици, които открих с помощта на социалните мрежи, осъществявам босоноги разходки сред природа или дори в градските пространства, правили сме босоноги флашмобове – като провокация и заявка, че ни има, че не намираме за необходимо безусловното спазване на установените дрескодове.
 
  В други страни, например в Германия, са популярни парковете за босоноги (http://www.barfusspark.info/en/park.htm ). Някакво друго решение (като че ли) с реверанс към босоногите са уличните пръскачки (каквито у нас вече съм виждал в Бургас), разположени в централни градски места с цел разхлаждане от летните жеги. Поканата за събуване е сякаш естествено заложена в конструктивната логика на тези пространства. 
  Определено, що се отнася до наблюденията ми у нас, страната ни има да извърви много път в посока към толерантността спрямо различното и невписващото се в стереотипи. Така че, казано в рамките на тази тема, колкото повече босоноги виждаме около нас в публичните пространства, толкова повече надежда има за нови крачки в тази посока.
 
 
   
  Гостуванията из блог пространството нараснаха застрашително, заедно с игрите, наградите, анкетите, въпросите – лудница! Въпреки че вече гастролите в LaMartinia не са толкова чести както преди (всеки понеделник) поради липса на време, рубриката продължава да съществува – вече повече от 2 години. Реших да спестявам пространните уводи, благодарностите за участието и т.н Фактът, че съм избрала и поканила конкретните хора означава, че ги харесвам и силно одобрявам това, което правят. Затова отсега нататък просто ще ви показвам техните неща, достатъчно говорещи сами за себе си.
Яна снима прекрасно и е крайно мил и отзивчив човек, истинско удоволствие е да се гледат нейни работи, сами ще се убедите. Фен съм й не само заради вълшебните кадри, а и заради скоростта и скромността, с които напредна в снимането – рядко срещана комбинация. 
Яна е тук:

__________________________________________________________________________________

  Никола, фотоапаратът и компютърът, пълен със снимки – заемат целия ми свят и няма място за друго. Щастлива съм. Много. Искам да умея много неща, но най-много искам да мога да снимам като руските фотографи – щом видиш снимката, да видиш и душата, и на модела, и на снимащия. Не смея да правя снимките, които искам. От страх, че ще вложа много енергия, а няма да ги харесам после.  Пълен егоист съм – затворен в своя си свят: на снимките, на децата и на булките, добре ми е там. Искам снимките ми да са преди всичко емоционални, човешки, говорещи, още не са.
  Това си е мания, болестно състояние, всички „болни“ ще разберат – заспиваш и се събуждаш със снимки, гледаш къде каква е светлината непрекъснато и мислиш как би се получило в апарата. Купуваш дрехи на детето според това, как излизат на снимки, избираш тапети за спалнята  и чинии за кухнята на същия принцип, ако мислиш, че някое ястие в ресторанта не изглежда фотогенично, не го поръчваш. Излизаш винаги по залез да се разходиш с детето и го вкарваш из храсталаците. Изчисляваш всички покупки не в пари, а в обективи. И сънуваш, че правиш по-хубави снимки…
  Понякога ми се иска да работя нещо скучно и спокойно, например в библиотека или рядко посещаван магазин, а снимането да ми е хоби, защото сега нямам хоби. Но бързо ми минава. И времето никога, ама никога не стига и съм вечно с угризения, че не отделям достатъчно от него на сина си. Искам денонощието да е поне 36 часа. Поне!
  След 12-часова сватба в събота, сега е 6.30 сутринта в неделя и аз ставам, за да видя снимките, които съм направила. Нетърпелива…

И преди съм споделяла, че много харесвам минимализма във фотографията – детайли и парчета от цялото, които оформят нещо съвсем самостоятелно и ново. Покрай гостуването на Диана Кралева и участието и в изложбата „Минимализъм“ в Склада, в съзнанието ми се беше запечатал този кадър:
 

Трудно помня имена и забравих чий е. Преди около месец обаче получих във ФБ мили думи за LaMartinia от също толкова мил човек – Петя Василева. Aвторът! С огромно удоволствие разгледах цялото й портфолио – прекрасни кадри, до един. Между фотография и живопис, разказващи истории, запомнящи се, толерантни, обърнати към света и себе си, игра на светлини и сенки, деликатна обработка – истинско вдъхновение! 
С огромно удоволствие ви представям Петя. Повече от нея:
 
____________________________________________________________________________________________
Текст и фотографии: Петя Василева
 
Просто уловени мигове, приказки, съзерцание, мисли… Свобода.
Нарисувани не с четка и бои, а със светлина. Случени емоции, събрани върху фокуса на няколко сантиметра стъкло.
Ако има нещо, което наистина искам да ми се случи, е да не порасна. Учудвайки се и подскачайки в търбухчето на всеки следващ  ден е толкова, толкова  хубаво…
Скитания, нещотърсения, спъване в копче, разсънване с разливащи усмивки, чашка чай, шепа череши, чекмедженца с джунджурии, полет с балон, среднощноулично четене на „Карлсон”, светулки, калдъръми,  прозорец с капаци-мигли, джаз и кестени в джоба, метличини… 
 
Наръсено с вълшебства. Не е ли прекрасно?
 
 
 
 „Една усмивка в Бурано”:
Бурано.
Тъжни надничащи очи.
Просто му се усмихнах.
И стана вълшебство.
 
 
„Всяко вдишване е квадратче към теб…“  това описва миниатюрите,  в които съм се „спъвала”
 
Много обичам стегнати и организирани хора, които спазват уговорките  и обещанията си. Поканих Деси в Гастрол с невероятните й кадри от Мароко и на следващия ден вече имах файловете. Заедно решихме, че много текст е излишен – образите говорят сами и достатъчно.
 Деси е в Мароко със семейството си по работа за няколко години и запечатва местните гледки по неповторим и въздействащ начин, все едно си там, лично и сега. Тя снима прекрасно и портрети, и детайли, и ситуации, и емоции, но с тези кадри определено влезе във вихъра си, сигурно защото съчетават всичко това. Според мен където и да се намира, може да ви накара да пожелаете да сте там – незабавно и непременно.
Още от Деси тук: http://www.flickr.com/photos/44690076@N07/
__________________________________________________________________________________
МАРОКО НАКРАТКО/MOROCCO IN A NUTSHELL
Текст и фотографии: Десислава Пантева
Да си призная приех поканата на Мари за има няма 1 една минута, толкова да го харесвам този блог! И ето ме на – пред светлините на прожектора, представяйки една държава през моя обектив. Нещо,  което не си представях, че ще се случи, поне не толкова скоро. Реших, че няма да пиша, думите са излишни, предпочитам да покажа:
Мароко – страна на колорита, страна на контрасти, на много бедни и много богати, на арабски приказки, на синьото, онова наситеното синьо, на шарените подправки, на миризмата на топъл хляб, жасмин и  свежа мента. Усещате ли?