Как идват при теб историите?

Неслучайно. Обичам да скитам и да ги забелязвам. Когато започна да снимам, се разтрепервам, забравям за всичко, смея се, понякога плача зад обектива. ПреЖИВявям. 

С какво са ти интересни тези хора? Какво всъщност значи да бъдеш интересен в днешно време?

Просто обичам човеците. От мъничка са ми интересни големите хора със своя уют и трепет да дават. Зрелостта и мъдростта да даваш е сила.

Не знам какво е да бъдеш интересен в днешно време. Знам, че забравихме да усещаме, да докосваме, да търсим мисъл и смисъл, да добруваме просто така… хоп! Да радваме другите, да споделяме и да благодарим.

Как подхождаш към всеки, когото снимаш? Познаваш ли тези хора или пресичат пътя ти случайно?

Винаги ми се иска да разказвам за срещата в съвсем кратък текст, който придружава снимките, но внимавам за деликатното, интимното, тъничкото човешко. Хората ми споделят много лични неща, които си остават в мен. 

Да, пресичат ми пътя. Спъвам се в усмивката им, погледа, очите и милостта. Може би те изглеждат така на снимките, защото предавам моето чувство и проекция. Не съм срещнала досега грубо отношение, но ако се появи, ще е нормално. Просто някои хора не обичат да ги снимат и уважавам това.

Фотографията суета ли е? Повече насочена към автора си ли е или към обекта? Как е при теб?

За мен фотографията е емоция, събрана върху фокуса на няколко сантиметра стъкло, концентрирало върху себе си потенциала на вече отминалото ″сега″.  Тя е послание. 

През 2007 г. имах самостоятелна изложба „Графики на битието“. Снимките бяха само с ръце на възрастни хора и как животът е рисувал по тях. Докато ги снимах, те се суетяха и си обличаха новите дрехи… а аз просто им търсех ръцете. 

Кой тип снимане харесваш? Кое не ти допада при други фотографи и за кое си казваш „Еха!“?

Винаги съм харесвала минимализма в изкуството, в литературата, в изказа и съм искала да оставя хората да видят снимката и сами да продължат своята приказка. Това важи за цялата ми фотография. Няколко души, последвали моите кадри, са ми изпращали своите разкази по тях. Интересно е как снимките си създават собствени пътища.

Не харесвам грубите манипулации в изображенията и когато мярата е изгубена. Харесвам фотография, която дълго ме оставя в мисли и усещания.

Каква роля играе обработката при теб? Портретите трябва ли да са честни, естествени? Какво всъщност трябва да покаже един портрет?

Не обичам неестествени обработки и „изнасилвания“ на кадри. Честната фотография е много по-стойностна. Тя е емоция, възДЪХ и отношение. Сетива. Лекота.

Как подбираш кадрите, които показваш? 

Селекцията е най-трудното нещо за мен и затова обичам сериите, за да мога предам повече. Избирам тези, които са по-изразителни и емоционални.

След 10 години

Защо малко хора снимат като теб – честно, с грижа, несуетно – как си го обясняваш? Има ли публика за този тип фотография?

Много ми е трудно да говоря за себе си, но искам да съм будна за добрите думи, доверието и отношението. Те са път към хората. Моята майка ми ги е предала, това носи и дъщеря ми.

Хората се вълнуват от докосващата фотография. В нея виждат своята приказка, какво по-хубаво от това? 

Каква беше фотографията преди 10 години, каква е днес и как я виждаш след още едно десетилетие? 

Във време на шантави технологии и пиксели ми се иска да разбълбуква усещания, да те човърка дълго, да има вътък (бел.ред. – заряд), да ти навестява мислите дълго време. 

Любимата ти история в снимки?

Нямам любима, всички са специални. Всяка следващата, която ще се шмугне пред обектива ми ще е такава. 

Кои истории заслужават да бъдат разказани?

Истинските, препатилите, наивните. Да  ти обърнат вътрето и… да чувстваш.


Фотографии и истории: Петя Василева

М е л и х а

Обичам да казвам, че черешите имат нещо общо с щастието. В Родопите съм и минах през село Черешка, Черешова река и се озовах в село Черешово. Докато се усетя и тя пристига с усмихнати, детски очи.
– Я гльодам чужда кола и доходах да те видя.
– Здравей! Много ти се радвам.
Затанцува с ръце и сме в прегръдка.
– Чедо, отде идеш? От дльог път ли идеш? За кина си тука?
– Отдалече съм, а и не ми се прибира… – споделям откъде идвам.
– Ох, моята снаха е от твойо край. Моля ти се, намери я! Да се обади, да доди. Отколе ги чакам. Хабер да
ѝпровадиш, че ми е бАлно за нея.

Мушвам координатите на снахата и тъгата ѝ в джоба си. Тръгвам и чувам:
– Да не ме заборявиш!

Намерих близките на Мелиха и те съвсем скоро ще я видят.
Напролет ще се върна за череши.

М и т к о

– 17 години чобанлък карам, Петя. Тука имам 5 мои овце и 3 кравички вкъщи ме чакат. Стига ми. Ако искаш шиле, само ми се обади!
– Защо си нямаш куче-пазач?
– Страхуват се овцете от тези кучета и по-зле върви работата.

Изпъва се като кардинал. Позира ми с достойнство.
Продължаваме нашата приятна хортувка и стадото лека-полека… бегация.

М и л к а

Малко Търново. Времето е спряло тук, подпряло се на уморено юмруче върху застинал комин и нехае…

Влизам в едно магазинче с перде от ръчна дантела и се залисвам в уютна чаршия. Всичко, което ти потрябва е тук. Посреща ме дама с блеснали очи, застанала зад тезгях обсипан с ръкописи.

Милка Коларова – учителка на 90 години. Написала няколко книги. Била класна на кмета. Бърборим си вече сладко, почерпи ме с бонбони, подари ми последната си книга, разделихме се с прегръдки. Едно бълбукце от щастие ме носи още и прави с мен, каквото си поиска…

Л о з к о. От лоза.
Срещнах го късно вечерта в една зала. Огромно сако е приютило сгърбеното му и слабичко тяло. Носи се бавно в смешносимпатични панталони и черни кецове. Деликатно ме поглежда и се усмихваме.
– Много си хубав!
Целува ми ръка, после аз неговата и се отнесохме в бъбривости…
– Може ли да те снимам?
– Къде искаш?
– Тук, до Малкия принц.
– Екзюпери?
Изчезва ми ума в такива срещи и не мисля… Треперя и дребнея. Потъвам в очите, проследявам ръцете, разхождам се из релефа на вените по главата.
И не спира срещата дотук. Вадя от чантата си сладост в пакетче, да му подаря различен вкус на вечерта. Фино и срамежливо приема и се започва кандърмакюше:
– Петя, позволи ми да те почерпя и аз. Много искам да ти купя леблебия.
– Късно е. Наближава 23 часа. Хайде, да се прибираш и се пази! И защо леблебия?
– Толкова е вкусна, а аз зъби нямам…
И тръгваме към магазин, държим се за ръка, бавно пресичайки. После ми прочете любимите си мисли, които разхожда в „торбата от Германия”. Разделяме се.

Д о ч к а
Посрещна ни с „Лукчета“.
Залютя ми на очите.

С т а й к о
Носи се из двора с шума за магарето и ми се усмихва.
Оттам да го нахрани. Оттам да му свали жената калпака, че без него бил по-хубав.
Ами всякак е хубав!

М а р и я

Не искам да разказвам, не мога.
Много е силно.
Това е Мария.

Т о д о р

„Напуснах града и жената. Купих си къща на село, за да ловя риба. За котките. Абе, когато са гладни не слушат. Трябва да има дресировка! Не ям риба, не ми се услажда. Вечер си хапвам компот с хляб и ми се танцува… танцува.”

П а с к а л
Подскочих от красивото му име. Означава Възкресение.
На 94 години, силен, жизнен и духовит. Врътнахме една раздумка, подари ми ябълка на изпроводяк и пожелание за здраве, добрини и обич.
Прегръдка.

Участието на Петя в Гастрол преди 8 години=>

Можете да я следите във FB страницата ѝ Petya Vasileva Photography и в личния ѝ профил.

Нежна, крехка и фина жена, която ежедневно се грижи за 9 коня, 4 кучета, 3 котки и заек. Невъзможно, ще кажете, това е непосилно за сам човек. Е, съвсем възможно е, и този човек е Ваня – повелителката на животните от конна база Ахил.

Запозна ни Сия: „Хайде да те водя при конете на Ваня, сигурно ще ти хареса“. И в един слънчев октомврийски петък, с автобус 98, за половин час двете се озовахме на спирка Шумако, точно пред вратите на базата.

Посрещнаха ни котето Анди и кучетата Линда, Джина и Рея, които са толкова любвеобвилни, че могат с часове да се въргалят из тревата за ласки – цяла животинска менажерия. Ваня е създател на мястото и се грижи за цялата база, основно сама, от време на време с помощници или доброволци. Излязла отдавна по собствено желание от работа в схема 9-17, с перфектен лилав маникюр, три четвърти чорапи с коне, елегантна, усмихната, енергична и в настроение, въпреки че не е имала почивен ден от 3 години насам, както ни сподели.

Честно казано, не знам как се справя с всичко, грижата за конете не е просто да ги погалиш и да им сложиш храна, има много други задължения, за да се чувстват комфортно, спокойно и във форма:  чистене на обора, риене на изпражнения, четкане, премахване на кърлежи, смяна на сеното, приготвяне на храна, извеждане за изразходване на енергията, оседлаване, обучение и какво ли още не. Но в крайна сметка, всичко, което се прави с любов и желание, не тежи.

Ваня създава конна база Ахил преди няколко години, с идеята да стане любимо място за отдих и забавление за малки и големи. Посещението там не е просто качване на кон, ами е цяло преживяване – Ваня разказва за конете, грижата за тях, специфичните им особености; за ездата и благотворното ѝ въздействие върху тялото и психиката; смешни истории и куриози; за характера и особеностите на всеки кон.

Ваня работи и с деца с различни психически и поведенчески проблеми, като детска церебрална парализа, аутизъм, хиперактивност, синдром на Даун, депресия и др. Въздействието е обширно и комплексно – от физиката, до развитие на когнитивни и речеви способности. Общуването с конете се отразява много добре при проблеми на израстването при тийнейджърите и различни зависимости.

Така слага и началото на фондация „Можем Заедно“, която работи по набиране на средства за провеждане на терапия с помощта на коне. В момента е част от екип по проект Еразъм+ „Иновации в хипотерапията“. Присъствах на посещенията на няколко деца с особености от аутистичния спектър и те буквално грееха от щастие при вида на конете и предстоящите занимания. Ваня твърди, че резултатите се виждат едва след няколко срещи. 

Доказано е, че само след десетминутна разходка на гърба на коня, нивото на хормона окситоцин, който отговаря за нашето настроение, се увеличава многократно. Е, изпитах го и аз – такъв прилив на енергия, че чак ти идва да подскачаш пеша по шосето надолу. Като прибавим и вълшебния есенен пейзаж около манежа, приказната гора в охра-зелен колорит и вибрациите на животните, умът внезапно се успокоява и буквално забравяш всички дребни чегъртания от ежедневието. Сия дори преодоля страха си от езда и се качи за първи път в живота си на кон.

Изключително забавно е, че три от кучетата (Рая е вързана не защото е агресивна, а просто е много голяма и от желание за игра може да събори някой посетител) буквално присъстват на всичко – съпровождат Ваня навсякъде, обикалят заедно с конете, прилягат на припек и следят какво се случва всяка една секунда, като мини ексорт. Ваня постоянно гали, гушка или говори на някой, ту на кон, ту на куче, ту котето Анди ѝ е на рамото. Всъщност животните имат най-директната терапевтична благост и баланс, така че напълно я разбирам.

Всеки от членовете на този хармоничен дом има своя съдба и предистория – Вая е кобила, спасена от тормоз и постоянен побой (липсва ѝ око и е покрита със стари белези),  кучето Рея е оставено уж за малко, а всъщност за постоянно и все още трудно се доверява на непознати. Заедно всички живеят в  разбирателство и обич, въпреки множеството характери, спомени и навици. На това място няма напрежение, тревога и стрес, сякаш времето е спряло. Освен това съвсем близо до София, на супер удобно и комуникативно място, можеш буквално да отскочиш за час. Седмица след посещението ни със Сия, заведох и момичетата „при конОВЕТЕ“, както казва Матеа, бяха буквално очаровани от мястото, и двете обожават животните.

Конна база Ахил се намира на бул. Симеоновско шосе и ул.“Буйново ждрело“, спирка на автобус 98 „Шумако“. За посещение, езда или терапия най-добре е да звъннете и да се уговорите предварително с Ваня: 089 568 6019. 

А тя със сигурност ще се радва да ви посрещне и да ви разкаже защо да говориш с животните е умение с вълшебен ефект, почти суперсила.

 

ЕКАТЕРИНА ВЪЖАРОВА – ETERINA

Години: 53

Професия или занимание: създател на козметични продукти с марката ЕTERINA

Хоби: На този етап от живота ми личните хобита са останали на заден план. Обичам да пътувам и да чета книги. Обичам да прекарвам време със семейството, трите си деца и приятели.

Уебсайт: https://www.eterina.org


В последно време бутиковата козметика стана много популярна, на какво мислиш се дължи това?

Потребителите очевидно правят обмислен избор. Хората стават все по-осведомени и четат по-внимателно етикетите.

Какво всъщност е бутикова козметика с чисти продукти? 

За мен, за да се получи качествен краен продукт, от изключително значение са най-вече качествените съставки – доказано ефективни и безопасни, получени от природата, приготвени в малки количества, за да достигнат до клиента възможно най-свежи. И също, направени така, сякаш ще се ползват от децата ми. Всички това може би обяснява защо термини като „бутикова козметика“ и „чисти продукти“ често се използват синонимно.

Европейското законодателство, регулиращо козметиката, е едно от най-строгите и има много норми, правила и изисквания – не само към лабораторията за производство, хигиената и безопасността, а и към всяка суровина и партида. За всеки продукт се издава досие и се изготвя оценка за безопасността му върху човешкото здраве.

Скъпо начинание е да си малък производител, но се радвам, че моите продукти преминаха всички изпитания и са одобрени не само за България, но и за цяла Европа.

Злоупотребява ли се според теб с така актуалните определения домашни, чисти, природни, зравословни, без химия, био?

Да, злоупотребява се. Научих за всичко това по трудния начин с последиците върху чувствителната ми кожа. Доверявах се на подобни определения, без да знам, че няма регламентирани стандарти и големият бизнес се възползва от всички вратички в закона. Не знаех, че козметика, която съдържа много нисък процент био или растителни продукти, на фона на дълъг списък токсични, синтетични съставки, може да добави “органик“ или “натурална“ към наименованието си, и това да не е незаконно.

Смятах също, че естествените съставки са по-добри от синтетичните, но минералното масло, например (имаше го в бебешките масла), също е естествена съставка, оказва се обаче вредно за кожата.

Разбрах, че за да е наистина “био“ една козметика, тя трябва да бъде контролирана от независим орган и на опаковката ѝ да има нейния знак. Различните сертифициращи органи имат различни  регламенти, но общото между всички стандарти е, че трябва да са вложени диворастящи или суровини от био земеделие. Фокусът тук не е върху ефективността на съставките, а гаранцията за чист произход, спазване изискванята за екологичност. Органик козметиката може да съдържа малко количество синтетични продукти, като някои одобрени консерванти, например.

Всичко това ме доведе до приготвянето на домашна козметика, която често се определя и като „ръчно направена“. Но домашната козметика може да e и ръчно смесена база за крем (която се продава като полуфабрикат), с добавени няколко капки етерични масла и да не е разрешена за продажба. Но може да бъде и професионално изработена козметика, приготвена както в къщи, така и в лаборатория, според изискванията на местното законодателство (занаятчийска, „artisan“ козметика).

 Много далеч от точността е и определението „без химия“ –  в крайна сметка всички съставки, независимо дали са естествени или синтетичните са химикали, нали?

Човек не може да отрече лечебните свойства на природата. Има изобилие от безопасни, естествени съставки, етерични и растителни масла, които могат да се справят с редица проблеми – от хидратация,  до забавяне процесите на стареене и детоксикация – списъкът е безкраен. Но даровете на природата са мощни и трябва да бъдат съчетани внимателно, за да се създадат безопасни, ефективни формули.  И като се има предвид, че голяма част от това, което прилагаме върху кожата, си се абсорбира в кръвта ни, естественият състав е по-добрата алтернатива. Но трябва да се  отнасяме с повишено внимание. Тези, които са склонни към алергии,  реагират и на естествени вещества. Това е проста аналогия, много от нас са алергични към ядки, цветен прашец и плодове.

Напоследък е разпространен и един маркетингов модел: популярни лица създават козметични линии и ги промотират като „собствени“. Какво мислиш за този начин на създаване на нови брандове?

Всеки бизнес има право да избира своята маркетингова стратегия. 

Твоите неща се отличават с внимание към детайла и цялостна концепция, как започна всичко с Eterina?

Еterina e историята на Екатерина. Интериорен дизайнер, който по принуда разшири практиката си в неочаквана посока. По природа съм дарена с порцеланова матова кожа. Само че годините, розацеята, отречените с времето пилинги, строителните площадки и компютърът влошиха видa ѝ, въпреки употребата на най-висок клас козметика.

Реших да не се  предавам и се записах в известна американска школа за ръчна изработка на козметика. Но резултатите бяха тежки восъчни емулсии в не особено естетични цветове, които на всичкото отгоре и лесно се разслояваха.

След още няколко години и търсене на правилното индивидуално обучение, основаващо се на синергията между традиционни знания и модерни методи на направа и състав, “открих” Eterina – първо за самата мен, после за семейството ми и приятели, а сега и за повече хора.

С какво вредим най-много на кожата си? На каква възраст трябва да започне грижата за лицето? 

Прекалено често измиваме и ексфолираме или пък изобщо не почистваме лицето. Използваме неподходящи, дразнещи кожата продукти, не обръщаме внимание на хидратацията и слънцезащитата. Склонни сме да „човъркаме“ пъпки и други несъвършенства по кожата, без да се обърнем към добър професионалист, а резултатът може да е белези или пигментация. 

Получавам често писма от млади хора – в края на 20-те и началото на 30-те години. Обикновено в тази възраст кожата започва да се променя – фини линии в областта на очите, липса на сочност и плътност на кожата.

Грижата за себе си си в какво се изразява за теб лично? 

Грижата за кожата e маратон, не спринт. Правя малко неща, но постоянно. 

Всяка вечер задължително измивам лицето, шията идеколтето с нежен гел. В рамките на една минута след измиването нанасям хидратиращ серум, околоочен крем и крем за лице. Сутрин премахвам натрупания себум с флорална вода, нанасям хидратиращ серум, околоочен крем, крем за лице и слънцезъщитен крем.

Eксфолирам много деликатно лицето си един път в седмицата под душа с малко оризово брашно. Всяка неделя сутрин пия кафето си, намазана с маска от пресни плодове, кефир, спирулина, матча или каквото друго имам подръка. 

Грижата „изобщо“ е опит да следвам инстинктивната природа: „Яж, почивай, скитай, бъди вярна, обичай децата, спори на лунна светлина, наостри уши, прави любов, вий често“ („Бягащата с вълци“, Клариса Пинкола Естес)

Има ли „вълшебни“ съставки или е по-важна комбинацията, дозировката, правилната употреба? 

Няма най-добра съставка. Затова формулирам продукти, които съдържат букет от прекрасни съставки. Следващата стъпка е да определиш коя от тези съставки или комбинация  е подходяща за теб. Това не е толкова трудно, колкото изглежда, всъщност става въпрос за предпочитание и експериментиране, за да разбреш коя от тях работи идеално за желаните резултати.

Женствеността/женската енергия в какво се изразява и кога се проявява?

Не е ли женска енергия това да  бъбрим с приятелки или да отделим време за аюрведичен женски масаж?

Усещаме я, когато се  обърнем към сетивата си и се наслаждаваме на това, което се случва около нас – вкус, ухания, музика, докосване.

Какво мислиш за съвременния култ към младостта и стереотипите в тази връзка?

Моята естетика е, че да бъдеш себе си е красиво, независимо от мнението на маркетолозите. Знам, че естественият подбор и еволюцията са против стереотипите.

Какво предстои на Етерина и теб?

Очакват ни много нови неща. Убедена съм, че ще ни се случат, защото упорито работя в тази насока и защото го искам от цялото си сърце.

Какво те вдъхнови днес?

Музиката на Лиза Герард. Несравнима!


Снимки: Екатерина Въжарова/ETERINA


 

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

СИЛВИЯ УЗУНОВА – BIOTIFUL

Години: 39

Професия или занимание: Автор и водещ на детски програми на открито, създател на детски център на открито

Хоби: Четене

Уебсайт/блог/страница: http://biotifulfarm.bg/


Как отглеждаме и възпитаваме децата си днес? 

По наше време нямаше такава образователна услуга като „лятна занималня“. Прекарвахаме летата на село, обикаляйки с колелата, в игри в училищния двор или до късно вечер зад блока. Играта беше основно занимание и никъде там нямаше възрастни, които да ни контролират – да ни казват на какво да играем, кой е прав и кой е крив в спора, кога да спрем една дейност и да започнем друга.

Днешните деца нямат тази възможност – вярно е, че пак играят и се забавляват, но само след като са свършили с всички уроци, курсове, школи и програми, и винаги в присъствието на възрастен, който контролира и дирижира събитията. Причините за това са главно две – родителите се надяват да направят децата си по-конкурентни и по-добре подготвени за бъдещ успешен живот – и страх, че навсякъде извън дома дебнат страшни опасности. 

И двете причини имат общ корен и той се нарича контрол. Искаме да контролираме процесите в най-голяма степен, защото ни е страх от естественото им протичане. Само че забравяме какъв е природният принцип, който действа в тази ситуация – колкото повече контролираме една система, толкова по-слаба и зависима става тя, и от толкова повече контрол се нуждае. И обратното – колкото повече свобода и възможност за експериментиране и търсене на добри решения има в една система (било то градина, гора, общност, организация, общество) – толкова по-силна, самоорганизирана и работеща става тя.

Същото се случва и с децата. Когато изземваме от тях отговорността за решения и не им оставяме свободно време, да бъдат насаме или заедно с връстници, да разполагат с деня си, ние им отнемаме и възможността да опознаят себе си. Така децата не успяват да развият връзка със собствената си същност, да открият кои са и какви са самоопределените и самонасочените им интереси. Как да упражняват самоконтрол, да придобият вътрешна самодисциплина и да следват правилата, когато никой не ги наблюдава. Как да се справят с емоциите, да защитават мнението и интересите си, да отстояват границите си, да убеждават и да водят спорове. Как да откриват щастието като вътрешно състояние, а не на базата на това кои подред са в класацията на живота и къде се намират спрямо другите. Мислим си, че като наложим контрол над децата проявяваме отговорност и грижа, но истината е, че ги правим зависими от постижения, одобрения, постове, признания и чужди оценки.

Тази мантра „да сме успешни“ е доста разпространена в последните години и май често слагаме знак за равенство между „успех“ и „щастие“. Какво се случва всъщност с децата, които са отглеждани с идеята да станат успешни, обикновено в нещо, което родителите са избрали?

„Малцина родители имат смелостта и независимостта да се грижат повече за щастието на децата си, отколкото за техния успех.“

Това са думи на Ерих Фром, които припознавам на 100%. Съвременото общество е сложило знак за равенство между двете състояния и смята, че постигането на успех в кариерно отношение, ще доведе и до постигането на щастие. Истинското щастие обаче е резултат от удовлетворяването на нашите дълбоки психологически потребности. Всички ние споделяме едни и същи основни човешки потребности за принадлежност, значение, автономност и компетентност. Когато тези нужди са изпълнени, ние се чувстваме щастливи. Когато удовлетворението им е възпрепятствано, лесно можем да се почувстваме тревожни, разочаровани и депресирани.

Много хора днес се оказват с кариери, които им осигуряват добра заплата и висок социален статус, но които не им дават голяма свобода или възможност за творчество и не отговарят на нуждите им от смислена работа. Но онова, което също наблюдаваме днес е, че хората са все по-склонни да оставят кариери, които намират за досадни, скучни и деморализиращи. Работещите днес все по често правят драматични промени в живота си, дори и с риск от финансови загуби за себе си и семействата си. Това е знак, че хората осъзнават своите истински нужди, за разлика от фалшивите идеали, които нашето общество ни налага за богатство, социално и професионално превъзходство и безкрайно потребление.

Истината е, че преследването на щастие във вид на висока заплата, кариерно развитие, социално положение и прочие неща, в които са ни научили да вярваме, много често ни откъсва от истинската ни същност. Загубата на връзка с истинските ни нужди е модерна епидемия с епични размери. Единственият начин да преодолеем тази епидемия е да дадем път на автентичността, да се доверим на природата, която живее във всеки от нас и да спрем да подготвяме децата си за бъдеще, което има много повече за цел постигането на успех с външни признаци и критерии, вместо разгръщане на природния потенциал, с който всеки е роден и постигане на вътрешно щастие.

Време е да спрем да измерваме щастието с това колко сме успешни, и да започнем да измерваме успеха с това колко сме щастливи.

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

ЦВЕТИ КАМОВА – RED PAPER PLANE

 

Дълъг ден (чак очилата са се изкривили от емоции :), бяхме на рожден ден на другарче, откривахме магазин, излизахме с братовчедите от Лондон, празнувахме летен фест в парка. Тук сме непосредствено преди финала на деня – летния фест, на който играхме боси федербал по зелената тревичка. Беше много хубав ден!

Години: 36

Професия или занимание: създател на Red Paper Plane

Хоби: семейни пътувания, наблюдение на птици, рисуване, оцветяване, градинарство, готвене, научнопопулярни филми, танци

Уебсайт: http://bg.rpplane.com


Нужно ли е човек да е подготвен, за да стане родител? За какво трябва да си дадем сметка преди да направим тази крачка?

Думата родител не трябва да има единствено число, защото е заблуждаващо. Родителите са двама и това е най-силния тест за екипните ни и личностни умения досега. Ако подготовката започне с осъзнаване на идеята, че ние двамата ще ставаме родители, а не че аз ще бъда родител, то вече мислим в добра посока.

Родителството е следващата стъпка в живота и като всяка една преди нея – гимназия, университет, стаж, живот с някого, доброволстване в Африка за година, докторантура, първа работа, нова работа, кариера, собствен бизнес – трябва да е обмислена и планирана. Децата са нов етап в живота ни, който започва и практически не завършва. Няма връщане назад, можем да избягаме уикенда, но в понеделник си обратно, може да се скриеш в гардероба, когато не можеш повече, но ще те намерят. Огромната разлика с всичко преди това е, че вече не си сам – няколко сте. Нищо не остава същото и затова и трябва да си много сигурен кога е добрият момент да се впуснеш в тази магия. Иначе е безотговорно.

При нас и двете деца са планирани. Какво означава това ли? С Георги сме заедно от 17 години, Сони е на 7, а Ани на 5. Аз съм проджект мениджър с дузина години опит и пълен спектър сектори, в които съм управлявала проекти. Някои от тях са били успешни, други са се проваляли неприятно. Грешно е да се мисли, че доброто планиране означава, че няма никакви изненади. Точно обратното, доброто планиране означава да си готов за изненадите, които ще се случат – за тези, които подозираш и за тези, които просто ей така ще се изсипят изневиделица. Даже да ги очакваш с нетърпение, защото само те са шанс да учиш и да се развиваш в по-добър човек, родител, партньор, професионалист.

Сони и Ани катерят стената на язовир Мрамор. Тогава беше супер ветровито и птиците едвам летяха във въздуха, но видимо това никого не разколеба.

А, да, и е добре да четем. Всеки ден по малко, различни гледни точки и по най-разнообразни теми. Особено в тези, които са ни на дневен ред и нямаме представа. Четете, обсъждате след това, прилагате, променяте и пак пробвате – множественото число в глаголите е ключово, иначе проблемите започват още оттук и не предвещават нищо добро. У дома е пълно с книги за родителство, ранно детско развитие и психология – най-различни автори, школи и подходи, които пристигнаха в библиотеката ни в първите месеци на бременността. И до сега, всяка вечер, след като децата легнат, имаме запазено кратко време, в което обсъждаме какво се е случило през деня, как сме реагирали, къде не сме на едно и също мнение и какво можеше да се получи по-добре.

Защо толкова ни е страх да правим грешки в родителството, а и да си ги признаваме? От какво ни лишава този постоянен свръхконтрол и желание за предвидимост?

Съпругът ми има един уникален израз: „Има хора, дето са прави, дори и когато са седнали“. Искрено се надявам да не съм такъв родител за децата си. Всеки ден полагам усилия да сядам редовно. Тогава е страшно и който е уцелил късата клечка с неговите, все прави родители, знае за какво говоря. Нека не бъдем такива, защото, всъщност всеки греши. Ако не греши, значи нищо ново не учи и не се развива. А ние искаме да се развиваме и ставаме все по-умни и опитни хора и родители, нали. Тогава нека грешим, граждани, всеки ден и за най-различни неща.

Сони и Ани изследват алпинеумите в Ботаническата градина в Балчик. Сони ни беше гид през цялото време – той пое картата още на входа и ни организира чудно разглеждане с информация какво има тук и на кое да обърнем внимание.

Ето го моя „Манифест за родителския страх“:

– децата са падали, най-вероятно падат в момента и ще падат още веднъж, докато си легнат. Нищо не може да се направи по въпроса – носете си лепенки в чантата.

– децата имат право да извършат лудория и половина в понеделник и по две в четвъртък, която за вас и социалния ви профил е кошмар,  те изобщо не се интересуват от това. Според международни експерти с три Нобелови награди, така със сигурност ще отгледате гений. 

– децата трябва да са с поне една синка на ден. Ако няма синка, говорете с учителката и проверете учебната програма за пропуски! (в краен случай цицината се брои за синка)

– децата трябва да грешат редовно. Питайте ги вечерта колко пъти днес са сбъркали и ако все са били прави, трябва да поговорите сериозно след вечеря. 

– децата имат право да не искат да вършат нещо точно сега. „Не искам“ се приема за верен отговор всеки ден по веднъж с държавна наредба номер 365.

– децата трябва да бъдат снимани с петна от три до четири пъти в седмицата. Ако е ваканция, се позволява и всеки ден. Другият месец влиза в сила глобата за вечно чисти снимки и такива на деца, които само четат.

 

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

ЛУЧАНА УЗУНОВА

Години: 45
Професия или занимание: Професия е дума, която води към асоциация с нещо солидно и стабилно, за което в последните години не откривам почва. Сега организирам различни събития, случват се рекламни кампании и проекти в собствена комуникационна агенция.
Хоби: Обичам да пиша, предимно за себе си. Това ми дава голяма свобода и е прекрасен начин да изследвам и изучавам коя наистина съм. Намирам за приятно занимание да правя йога, да бъда в планината (или на морето), да експериментирам с готвене, да изучавам и опитвам нови сортове вино. Но нищо не е на всяка цена. Точно това им е хубавото на хобитата.
Блог:  luchanaslife.com


Всички се стремим към щастието, какво реално значи то за теб извън познатите ни клишета? Вродено ли е умението да бъдем щастливи, придобива ли се, научава ли се?

Щастието е нашата истинска природа. Да сме щастливи е неизбежно. И нямаме нужда от някой или нещо, за да ни напомня това. Може би вместо да придобиваме, само да оставим настрана фалшивите убеждения и ограничения, които сами си поставяме. Идеята, че трябва да направим това или онова и
и да постигнем едно или друго, и когато това стане, ние вече ще имаме правото и точния момент да сме щастливи, сама по себе си е ограничение. И много често (ако не и винаги), когато „съвършеният“ момент е дошъл и са изпълнени всички изисквания за щастие – него просто го няма.

Точният момент е винаги тук и сега.

Идеята за умение, придобиване и научаване идва от ума. Той иска да умее, да придобива и да научава. В което няма нищо лошо, разбира се. Проблемът идва, когато започнем да се идентифицираме с него. И объркването е налице. Започва търсенето на щастие – във връзки, предмети, пътувания, храна….Списъкът е дълъг и съм сигурна, че всеки може да добави нещо. Но трайното щастие, истинското щастие, не е плод на горните. Истинското щастие се крие в този момент. А способността ни да приемем момента такъв, какъвто е, независимо какъв е той, ни дава ключа към нашата истинска природа. Която е неразрушимо, вечно, неподвластно на време, независещо от причина, неизискващо нищо от никого щастие. 

Ти кога се научи да приемаш момента такъв, какъвто е?

Ако кажа, че съм се научила, ще сложа своеобразен край на нещо безкрайно, винаги ново, свежо, вълнуващо и разгръщащо красотата си всеки миг. Уча се непрекъснато. И ако се отнеса в измислени истории, драми и концепции за това как трябва според мен да е, животът много бързо ми показва вярната посока. Той винаги ни дава нещо като знаци, следи, посоки или уроци, по които при добро, искрено желание, откритост и честност към себе си, можем да се водим. Понякога тези уроци са меки, ефирни и едва доловими, но както всеки урок, който не бива научен, с времето става все по-ясен, по-утвърдителен, доста често и болезнен.

Когато сме против настоящия момент ни се дава възможност след възможност да го приемем, одобрим и накрая да се съгласим с него. При мен имаше няколко по-отличаващи се като загуба на работа (от която, разбира се, бях изключително отегчена) и появила се изневиделица диагноза със сериозна прогноза и силен удар по това, което смятах за даденост – моята женственост. Без да изпадам в подробности – всичко това е описано в публикация в блога. Ако на някой темата се струва интересна може да погледне там.

Може би успоредно с тези събития започнах да търся отговори на напиращи в мен въпроси: „Защо така? Защо на мен? Защо сега? Какво не е наред?“ В онзи момент ясно виждах, че не мога да променя това отвън и се запитах дали проблемът не е някъде вътре. И така попаднах на първите книги, в които прочетох неща, които първоначално ме поразиха, впоследствие подложих на проверка и се оказа, че не само са верни, ами и можех да видя ясно правотата им от собствен опит.

Именно тук се крие разковничето според мен – директния пряк опит и изследване. Не е нужно да вярваме 100 % на всичко, което прочетем, видим или чуем. Да го подложим на съмнение, да проверим валидността му и след това да споделим от авторитета на своето собствено виждане. Защото човек може да прочете десетки книги и да последва съветите на десетки авторитети, но не приложи ли думите, нещо повече – не ги ли подложи на съмнение и проверка чрез личен опит – всичко остава на ментално ниво, на хартия, или най-много за някой и друг цитат във ФБ. Тук мога да спомена две от книгите, които запалиха искрата и ми помогнаха в началото когато беше най-мрачно: „Силата на настоящето“, Екхарт Толе и „Болестта като път“, Торвалд Детлефсен, Рюдигер Далке. Благодарение на първата започнах плахо да стъпвам в настоящето, вместо да се рея в минало или в неясното бъдеще, а благодарение на втората избегнах операция.

Това са може би основните уроци, които, така да се каже, допринесаха да приема момента такъв, какъвто е. Защото ако това, което се случва точно сега, не е най-доброто, то просто нямаше да се случва. Така малко по малко всяка съпротива бива оставена. Приемам и после предприемам. Не се вайкам, не съдя, не мрънкам, не изисквам. Осъзнаването взе превес и измести фокуса от злободневни теми и битовизми. Не че не правя това, което е нужно или се изисква от мен в даден момент. Правя го, просто не зациклям в него.

Разбира се, този процес е индивидуален при всеки. Навярно някой би осъзнал тези неща без нужда от такива шамари,  без години лутане, на друг може да са му нужни повече и по-силни. Животът разполага с неизчерпаем арсенал, също така и не бърза за никъде. Има цялото време на света.

Това не е ли вид егоизъм и самоизолация – да сме настрани от всичко, което се случва, в наша собствена капсула? Не те ли тормозят несправедливостта, лошият вкус, липсата на морал, посредстввността, простащината, например – неща, срещу които според мен има смисъл да реагираме и с които да се борим.

Усамотяване или някакъв вид изолация може би има в начало, поне при мен беше така. Но не бих го нарекла егоизъм. По-скоро трезва преценка. Ако се тормозя за липсата на морал, простащината или несправедливостта, ще има налице едно тормозене, което с нищо не помага на ситуацията, най-много само да я влоши. Има ли как да направя нещо в конкрентен момент – правя го.
Сещам се за случка в трамвая, когато бях свидетел на явна несправедливост от страна на човек във видимо нетрезво състояние към жената, стояща до него. Беше грубо, просташко и унизително. Видях сякаш отстрани как възмущението ме залива, ставам от мястото си, повишавам тон и правя остра забележка. Нещо повече – отивам до кабината на ватмана и настоявам да вземе мерки. Впоследствие се намесиха и други хора, стана дандания, трамваят спря и човекът беше свален. После забравих за случката. Отговаряйки сега на въпроса, тя изникна. Точно навреме. В правилния момент идва правилното действие.
Колкото до борбата – вярвам, че осъзнати действия биха помогнали много повече, от това просто да се борим. Рефлексът е да се борим с това, което е отвън, то е заплаха, с него не сме съгласни, него не  одобряваме. Но ако само допуснем, че има  една малка вероятност да не сме прави, да не виждаме цялата картина – думата борба става излишна. И тогава ние по презумпция показваме морал, вместо да се борим с липсата му, справедливостта  е наш пътеводител, в чиято светлина неправдата просто няма шанс.  

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

АН ФАМ

Години: 36
Професия или занимание: съоснователка и редакторка на „Тоест“ (toest.bg)
Хоби: готвене и ядене 

Блог: inansroom.com и inanskitchen.com 


Сега, в ерата на социалните мрежи, всеки от нас разполага с трибуна, своеобразен мегафон и аудитория. Каква е отговорността ни, изразявайки мнение и позиция публично, дори като обикновени потребители и коментиращи читатели? Има ли граница, която не бива да бъде прекрачвана?

Преди да напиша нещо в социалните мрежи, винаги си задавам два въпроса: 1) знам ли достатъчно по темата, за да се обаждам, и 2) това полезно ли ще е за някого. Разбира се, има неща, които човек пуска в социалките – като снимка на котката му, заспала в саксия, или някоя смешна случка, или молба за помощ към голямо количество хора наведнъж, – за които не е нужно да си задаваш тези въпроси. Но ако е коментар или позиция, положителният им отговор е от голямо значение. Да се изохкаш, да помрънкаш, за да се „разтовариш“, или пък да се „забавляваш с тролове“ в социалките, защото имаш много свободно време… това не го разбирам. Защото не допринасяш с нищо към и без това шумната информационна среда. Това за мен е отгoворността – да бъдеш активен глас, а не пасивен шум. 

Какво мислиш за така наречените лидери на мнение – хора, които не са журналисти, но се изказват по всяка актуална тема? Следиш ли подобни? Допринасят ли те реално за формиране на критерии у хората и поддържане на обществения дебат?

Правя разлика между авторитетите и т.нар. инфлуенсъри. Авторитетите, които следя, в никакъв случай не се изкават по всяка актуална тема. Те внимателно претеглят думите си. Не заемат крайни позиции, а допускат и у себе си грешка. Не скандират, не поучават, а спокойно и човеколюбиво обясняват и се аргументират. За съжаление, в социалните мрежи крясъците се „чуват“ повече, и постепенно онези, които наистина имат какво да кажат и да допринесат за смисления дебат, се отчайват и замлъкват. Но има и такива, които не се отказват, успяват да игнорират чисто тролските коментари и да отстояват тезите си. Добре че са те, колкото и да са малко, та поне да има някакъв глас на разума в тази (най-вече Фейсбук) психоза.

Модерните инфлуенсъри, които са на всяка манджа мерудия само защото са следвани от много хора и събират много лайкове, не мисля, че допринасят с нещо, освен с шум. 

Умеем ли да мислим критично, да анализираме, да отсяваме плявата от ценното, да спорим аргументирано и да излагаме теза пред събеседника, независимо дали онлайн или в реален разговор? Къде и как се научават тези неща? И всъщност нужно ли е всички да го правим?

Не, според мен не умеем, защото никой не ни е учил на това – нито в училище, нито вкъщи. „Ти ще мълчиш“, „научи това наизуст и не разсъждавай“, „ще разбереш, когато пораснеш“ са думи, които вероятно всеки от нас е чувал, и показват както неумение на предишното поколение (родители, учители) да обяснява, така и пълно нежелание за разговор. Ако в първите ти 18 години ти се вменява, че работата ти е само да попиваш като гъба и да мълчиш, и никой не е разговарял с теб, как като възрастен да умееш да разговаряш, да мислиш критично? 

Мисля, че освен у дома, такива умения трябва да се придобиват в училище, от най-ранна възраст. Средното ми образование беше в НФСГ (Национална финансово-стопанска гимназия, позната и като Икономическия техникум в София). Програмата на обучение беше австрийска, доста модерна – поне за тогава, края на 90-те. Имахме много практически занимания, създавахме си учебни фирми, заемахме различни длъжности на ротационен принцип, водехме счетоводство, участвахме в изложения с други учебни фирми. Получих много добра подготка за бизнес живота, за организацията на хора и процеси. 

Но дори в тази модерна програма липсваха предмети, които да ни учат да говорим пред публика, да излагаме тези, да дебатираме, да работим в екип – ама не просто така, „събрахме ви, работете“, а да намираме силните страни на всеки, да си взамодействаме и помагаме, за да постигнем по-добри резултати. Предмети, които да ни запознаят с демокрацията, гласуването, свободата на словото, социалната ангажираност. Това са ключови умения, които те правят по-добър и полезен гражданин – много по-ключови, отколкото да наизустиш на коя дата е било дадено сражение или къде в Европа се добива каолин.

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

ЯНА ЛОЗЕВА

©Яна Лозева

Години: 29

Професия или занимание: фотограф

Хоби: отскоро – тичане 

Уебсайт: http://yanalozeva.com/


Какво за теб е добра фотография?

Добрата фотография – и, изобщо, доброто изкуство – задава въпроси и изисква от зрителя. Често фотографията е нееднозначна и предизвиква противоречиви усещания. Надскача сюжета си.

Нужно ли е да разбираме от фотография и изкуство, за да ги оценим? 

Прелестта на изкуството е неговият универсален език: всеки може да бъде развълнуван и да разчита посланията на чисто човешко ниво. Освен това, за да даваш словесен израз на чувствата си, трябва да притежаваш известни умения за работа с езика. За мен поне това е трудна задача.

Подготовката и знанията са нужни за оформяне на вкус, критерии и т.н., но не са условие за въприемане на едно произведение. Те са задължителни, ако трябва публично да оценяваме отвъд „харесва ми/ не ми харесва“.

Какъв тип хора умеят да разчитат въпросите и посланията отвъд сюжета?

Какъв тип хора ли? Хора.

Защо според теб са нужни етиката и морала – в изкуството, а и изобщо? Сякаш напоследък изгубиха стойност тези категории, наивно звучат.

Не съм сигурна дали може да се каже, че са „нужни“ – те са база, без която няма човек, култура, цивилизация. Няма и човешки отношения.

Но да живееш с висока етика изисква усилия и причинява специфичен душевен дискомфорт. По-лесно е да си я спестиш.

Какво е вкусът за теб – добър, лош – разделяш ли го на такива стандартни категории или имаш твои? От какво мислиш, че зависи формирането му у едно дете? Подлежи ли на превъзпитание?

Мисля, че има добър и лош вкус – и не съм съгласна, че абсолютно всичко е субективно.

Известно време живях с романтичната представа, че добрият вкус у конкретния човек върви в пакет с дадени морални ценности и достойнство. Оказа се, че невинаги е така, но в моите представи естетиката и етиката се смесват. И етиката води.

Смятам, че вкус се възпитава у децата неусетно, според това какво избират и харесват родителите. Ако се интересуват от изкуство, детето някак усеща, че това нещо е ценно. Така или иначе, децата са достатъчно възприемчиви.

И тук идва ролята на образованието – защото ако възпитаниетоне идва от семейството, би трябвало поне училището да се погрижи да даде знание и да създаде интерес в тази посока. Маргинализирането на творческите предмети в училище е ужасно ощетяващо за децата и вредно за цялото общество.

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

ДЕНИЦА ИВАНОВА – AROMA GARDEN BY DENSI

Години: 40

Професия: икономист

Хоби и теми на блога: парфюми и козметика

Блог от: 2016 г. 


Разкажи ни накратко за твоята, почти любовна връзка с парфюмите. Кога ги откри и защо се пристрасти? 

От дете имам много силно обоняние и възприемам света около мен чрез аромати. Винаги всичко първо помирисвах, и така, ден след ден, научавах кое как ухае и запомнях. Ароматите запечатват много силно спомени, моменти и емоции, въздействат на настроението. Четях всичко, което ми попаднеше за ароматите и при всяка възможност миришех парфюми. Първо пръсках тайно от бутилките на мама, а колекционирането започна, когато вече можех да си позволявам да купувам сама. 

Всеки парфюм ми разказва история. Някои хубави, други лоши, трети направо кошмарни. Приятните миризми стимулират мозъка. Има ухания, които никога не могат да бъдат забравени, както и хората, които ги носят.  Задължително всеки ден пробвам нов или си припомням някой стар парфюм, отделно от избрания за цялостно носене, през деня или вечерта. Така тренирам обонянието си и се обучавам. Също така отделям страшно много време на хобито си – чета, гледам видеа и търся информация за новоизлезли или класически парфюми. Никога не ми се е случвало да мина покрай парфюмерия и да не вляза.  

Светът на ароматите е необятен и примамлив, до степен да му посветя голяма част от живота си. Хората около мен са свикнали и не ми пречат да се наслаждавам на миризмите, изграждам постепенно здрава връзка с тях, за което много им благодаря.

Кои са знаковите парфюми от онова време – детството и началната ти любов към ароматите. Какви спомени и асоциации ти носят?

Първите парфюми, до които се докосвах като почти тийн, бяха Шанелите на мама и Versus Versace. Първите ме научаваха с всяко пръсване какво е елегантност, стил и добре направен парфюм, а Versus ме заразяваше с пищност, еуфоричност от цветовете, които пресъздава, с добро настроение. Впоследствие опознавах страстно всичко, което намирах на рафта на майка ми, а тя е почитател на характерните за 80-те години, леко ретро, носталгични аромати. 

Първият мой личен парфюм, купен с парите подарък за една Коледа, беше Bright Crystal Versace и той ще остане завинаги в сърцето ми. Не ми е омръзвал, харесвам го във всякакви ситуации и до ден днешен, и го препоръчвам често на млади момичета. Тогава не смеех да го пръскам и си го пазех, защото нямах възможност да си купя друг. По – късно си взех и Crystal Noir Versace.

Един ден влязох в нета да търся любимия парфюм на майка ми, спрян вече тогава от производство – Dali Parfum de Toilette Salvador Dali. Исках да я зарадвам, намерих го, открих форумите за парфюми и така започна бавното и постепенно създаване на моята колекция. Четях постоянно, запалих се страшно, разбрах,че има и други хора като мен, които са обсебени от парфюмите и се занимават активно с тях. Това е сериозно хоби, луда страст и носи наистина много емоции.

И досега съм голям фен на парфюмите на Шанел и притежавам почти всички техни, нося ги много често. Винаги ще ги свързвам с безгрижните младежки години, прегръдките на майка ми и щастието, че живея спокойно.

Какво трябва да притежава един парфюм, за да те уцели в сърцето? Кои са твоите типове ухания?

Трябва на първо място да е сложен, многопластов, добре съчетан и изненадващ. Харесвам парфюми, който разказват истории, запомнят се и се развиват постоянно. Монотонните, еднообразни аромати са скучни. Харесвам много видове нотки, но задължително добре композирани и допълващи се, за забележителна пирамида и усещания. Хубавите парфюми са сложните такива. 

Почитател съм на ванилия, уд, амбър, рози, гурме и цветни нотки, но не и използвани самостоятелно. Съобразявам парфюмите си абсолютно задължително с време, сезон, място и настроение. Най-любимите си нося вечерно време, зимата. Тогава многопластовите ориенталци разкриват цялата си прелест и омайват както никога. В студените влажни сезони сладките гурме нотки звучат оригинално, като дълго мислени десерти, галещи небцето, а не се натрапват задушаващо със захарни изпарения. Цитрусите пък дават глътки въздух в тежка лятна мараня, когато мисълта за цветя и сладост докарва задух и световъртеж. 

Парфюмите изискват уважение, внимание, мисъл и малко предварително планиране, за да работят и да се покажат в най-добрата си светлина. Харесвам парфюми, които допълват излъчването на човек, а не се опитват нахално да заслепяват и навлизат в чужди пространства. За радост всеки ден излизат нови и нови предложения и изборът е огромен. Само трябва да искаш да намериш своите любимци.

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

СВЕ СТОЯНОВА

Години: 36

Професия: работя в частно училище като организатор, връзка с родителите и създател на съдържание (за вътрешния бюлетин, социални медии и т.н.)

Хоби: обичам да чета, да пътувам, да снимам и да пиша, макар да съм поизоставила последните две напоследък

Блог: ВИЛА ВИЛЕКУЛА създаден 2006 г.


Какви позитиви ни донесоха социалните мрежи и къде прекалихме? Напоследък е много актуално да се говори против тях, често в самите социални мрежи, което само по себе си е парадокс.

Определено социалните мрежи ни донесоха свобода – да търсим и намираме себеподобни, да се свързваме с тях, да подкрепяме каузи, в които вярваме и да се борим срещу нещата, които ни дразнят. Те позволиха на много хора да споделят идеите и талантите си със света и да намерят съмишленици. Дадоха ни различната гледна точка – на хора, с които нямаме нищо общо и може би никога няма да срещнем на живо. Лично на мен ми донесоха няколко ценни приятели, които иначе нямаше как да срещна – просто сме разделени от физическо разстояние или се движим в различни социални кръгове. 

 

Но всичко хубаво има и тъмна страна – започнахме да полагаме огромни усилия да убедим своите последователи, че живеем перфектен живот. Изграждането на определен имидж (image-crafting) зае мястото на истинското живеене, спонтанността на преживяването беше изместена от внимателно премерени реплики и ретуширани снимки. Завистта се промъкна и започна да ни ръчка с въпроси – „Как така тя има по-скъпи дрехи от мен?“ , „Защо имам по-малко лайкове?“, „Как успяват хората да имат такива страхотни деца?“. Въпроси, които не са ни вълнували досега и които ни карат да се чувстваме дискомфортно, като че сме в гимназията и не се вписваме в групата на готините.

 
Тази натрапена несигурност, заедно с огромното усилие да сме винаги перфектни и страхът да не изпуснем нещо суперяко, което се случва онлайн (FOMO), ни подейства невротизиращо и ни започна да краде от щастието ни. И връзките ни с другите се промениха – любовта сякаш не съществува, ако не я заявяваме постоянно онлайн, приятелството вече изисква да следим и лайкваме всичко, а ако не харесваме някого, можем лесно да му напишем доста тежки и обидни думи, скрити зад аватара си. Често забравяме, че зад всяко име онлайн стои по един реален човек, и това, което избира да покаже, всъщност е само една малка част от него, че не бива прибързано да лепим етикети и да съдим, когато знаем толкова малко. 
 
Затова си мисля, че един от начините да продължим напред, е не да заклеймяваме социалните мрежи като лоши, а да опитаме да говорим за не толкова бляскавите теми. За нещата, с които не се гордеем, от които се страхуваме, с които се опитваме да се справим. Да бъдем по-близко до истинското си аз, отколкото до някакъв идеализиран перфектен образ. Разбира се, за да покажеш слабостите си се иска доста смелост, но както казва Брене Браун – уязвимостта е сила и само тя ни свързва истински с хората.  
 
Да бъдем честни със себе си и да се познаваме и приемаме – това мисля, че би ни направило по-устойчиви на негативните влияния на социалките. В крайна сметка, вече би било трудно да живееш без никакво участие в тях, но изборът дали ще им позволиш да управляват живота ти е в ръцете на всеки. 

По темата с аватарите: в една статия, която беше споделила наскоро и преведох за блога, се говореше дори за завист срещу собствените ни перфектни онлайн образи, които сами си създаваме. За какво ни е всъщност това, на кого и какво доказваме? И какво за теб значи да приемаме себе си?

Разказваме си истории за безоблачни щастливи дни, красиви принцеси и смели принцове под една или друга форма от стотици години. Мечтите са нашето спасение от ежедневието. Интернет ни даде страхотен терен да строим въздушните си кули – виртуална реалност, в която можем да бъдем каквито си поискаме.

И понеже всички избират да са умни, красиви и популярни – ако откажеш да градиш подобен образ, можеш да се окажеш отхвърлен не само от виртуалната, но и от реалната общност. Неизказаното очакване да споделяш все повече и по-красиви моменти от живота си се превръща в безсмислено състезание, където няма особено значение как се чувстваш, важното е да изглежда добре и да спечели одобрението (и завистта) на останалите.

Споделянето, дори с непознати, би трябвало да ни сближава. Но колко често срещаме някой фейсбук “приятел” и не се сещаме каква тема да захванем, защото вече сме видели всичките снимки от последното му пътуване, разбрали сме за повишението в работата и новата кола, която си е купил? Възможно ли е нормално общуване, когато всеки е Слънцето в собствената си интернет-Вселена? Не може да има истински диалог между два аватара, освен ако притежателите им не минат отвъд егоцентризма на лайковете и не проявят истински интерес към човека отсреща.

Активният интерес към другите е и възможен път за справяне със завистта – ако спрем да сравняваме “кой е по-по-най”, ако откажем да се състезаваме, бихме могли да изградим ценна връзка помежду си. За това обаче трябва да сме добре ориентирани в собствената си емоционална карта – къде са подводните камъни, които могат да предизвикат катастрофа, кои са темите, които извикват буря и несигурните води, които е по-добре да избягваме. Търсенето продължава цял живот – в Мрежата и извън нея.