Избрахме поляната за пикник на Белмекен, hапнахме набързо (и на хладно), предстояха изследване и приключения. Помня, че беше пълно с пеперуди – колкото красиви, толкова и трудни за снимане и разглеждане.

Кои залитания в т.нар. модерно родителство ти се струват ненужни и прекалени? Позволяваш ли си да коментираш по темата? 

Една от трудните за постигане и поддържане семейна култури е тази на равното достойнство. Тази култура постига силно сплотено семейство, в което семейната среда е обща отговорност и зависи от всеки един от нас. Тоест, ние и децата сме равни във всичко, особено в решенията, споровете и задълженията у дома. И тук всички родители клатят глави в знак на съгласие, защото всички имаме такава култура у дома, нали. Ама не е съвсем така.

Има две залитания, както ти си ги нарекла, които аз виждам всеки ден и от които и ние бягаме постоянно. Едното е, когато децата царуват, защото родителите нямат куража да кажат „не“ и да понесат отговорността от решението си. Когато видим деца, които без проблем крещят в лицето на родителите си, сме там. Второто залитане е, когато родителите царуват и злоупотрябяват. Това са „родители- хеликоптери“ от предния ти въпрос за свръхконтрола, при които няма свобода за въздух и крачка извън мамините.

Имаме редица приятелски взаимоотношения, които са безвъзвратно опустошени след един коментар или съвет. Което е толкова жалко, защото е много важно да се виждаме отстрани от време на време. В бизнеса конструктивната обратна връзка е безценна и се търси постоянно. Но, да отговоря на въпроса ти, не, вече не коментирам, предпочитам да си тръгна от гостите по-рано или изобщо да не отида на гости. Ако сме сред непознати хора навън, то, да, коментирам, когато с поведението си големи и/или малки ни пречат.

Какви грешки сте допускали вие?  

Разбира се, че правим грешки и това е супер, защото означава, че действаме проактивно, когато видим, че нещо не работи. Постоянно откриваме нови ситуации, в които искаме да подобрим родителските си реакции и разбиране към нуждите на децата (и нашите собствени). Всяка вечер си го говорим с Георги, даваме си обратна връзка и решаваме кое запазваме в дадения случаи и кое е добре да сменим и как. Това касае по-скоро индивидуалния родителски стил на всеки.

А ако имаме обща проблемна ситуация у дома тип сутрин рано, някакво злополучно гости, задълбочаващ се проблем между децата, системно нарушаване на семейните правила, позачестили прояви на неуважение към другите, то без децата не обсъждаме нищо. Ние сме екип – търсим причините заедно, даваме идеи за решения заедно, разпределяме си задачите заедно и следим как ги спазваме заедно. И ако не работи, променяме пак заедно. Не спускаме неща „отгоре“, защото 1) не работят и 2) не е уважително към останалите членове на семейния екип.  

Малко почивка на платото на Витоша. Това са моментите, в които Жоро и Сони разглеждат небето за птици, а ние с Ани сядаме да четем или да си рисуваме.

Какви свръхсили има семейният екип – вашият и по принцип? Обикновено по нашите ширини се приема модел, в който един командва, другите го слушат, как да се възползваме от ценните качества на всеки и да ги впрегнем в общата кауза – имаш ли някакви изпитани идеи, съвети и практики?

Ефективните екипи имат много суперсили, затова са и така ценени в компаниите. Те са просто успешни – не се предават лесно, приятно е да се работи с тях, отворени са към новото, предизвикателствата и проблемите ги хапват за закуска, членовете им се развиват и като хора и като професионалисти. Така е и със семейния екип – вървим всички напред, помагаме си, растем заедно. Не че нямаме предизвикателства и всичко е гладко, ни най-малко. Въпросът е в това дали ги преодоляваме заедно и как.

Та за първа стъпка бих препоръчала малко личностно трениране. Спрете преди да подпалите. Точно там, в онова пространство между станалото и реакцията ви, там, където контролирате всичко. Просто спрете, поемете въздух и си дайте три екстра секунди. Светът няма да свърши и нищо няма да се промени, освен, че разумът ви ще се задейства и ще потисне набъбналите емоции. Та, усмихнете се (насила, но мозъкът не знае и ще ви изпрати малко щастливи хормони), погалете детето и тогава решете какво да направите или кажете. Аз си го представям като физическо тясно пространство, в което се намирам – оставам там, преди да реша как да изляза напред. Изключително полезно е за всички моменти в деня, не само за тези свързани с децата. 

Втората стъпка е за екипното трениране – тук начините са много. Първият, без който няма как да се случат нещата, е децата да са част от дискусиите – те слушат, казват си мнението, не се съгласяват с нас, дават идеи, впоследствие заедно си обсъждаме как са се получили нещата, кое може да се подобри, как да се подобри. Всяка тема, която обхваща семейството е обща тема и е отворена за разговори и предложения (подаръци, ваканции, шопинг нужди, гостита, регулярно почистване на дома, специални кулинарни предпочитания). Това, обаче не означава, че всички предложения на децата се приемат безрезервно. Още по-малко, че просто ги изслушваме и се действаме, както си знаем. Така не работят екипите. Избираме си това решение, което ни изглежда най-добро на всички, а ако няма съгласие – гласуваме, защитаваме си идеите с нови аргументи. Сега, например, ако ме попиташ кой точно даде блестящата идеята за новата подредба на багажериите в колата ни, като правим по-дълги пътувания, не мога да ти кажа. Ето това трябва да търсим като ефект.

Може да звучи сложно, но не е – децата учат изключително бързо и още след първите такива семейни обсъждания ще видите как тези умения за преговори и работа в екип се прехвърлят на детската площадка и в училище.

 

0 Коментари

Остави коментар

Споделете мнението си!
Влезте в профила си, за да оставите коментар.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *