Двоен рожден ден
Преди три седмици вкъщи, с много деца, приятели, гости, подаръци и емоции. Снимки от самия ден нямаме, но наваксахме по-късно с над 50 бели балона и силно наелектризирани коси:-)

След 3, 4 и 5, идва време и за 6.
Децата на 6 са странна смесица от малък и голям човек. На моменти имате чувството, че детето ви е две в едно. Обикновено не без резон. Рязко се сменят настроения, крайното спокойствие минава в крясъци и подскоци, апатията във внезапна енергия. Понякога се събуждат необяснимо кисели и точно след 3 секунди ви прегръщат и мъркат с усмивка. Понякога се случва и обратното, трябва да сте подготвени за всичко.
Те могат да се грижат за  бебето, докато отскочите до магазина. Могат и да го подхвърлят почти във въздуха на фона на Gummy bear. Или да го вържат с кучешка каишка и да го разхождат из хола. Въпрос на преценка.
Розовите пухчета и дрехи  почти изцяло са отстъпили на по-изчистени, дори рокерски, или поне такива с по-нормални картинки. Алелуя!
Шестгодишните (момичета) вече се фръцкат. И то съвсем не по бебешки. Случва се рядко, но все пак… Иска ви се, или не, факт е, просто го приемете.
Говорите си с тях като с големи хора. Понякога, обикновено когато изпадате в крайно умиление, ви правят забележка, че много се лигавите. (!)

Шестгодишните са много мотивирани и последователни, ако наистина харесват нещо. Обичат похвалите и потупванията по рамото. Наградите също. Чувствителни са, ако ги критикувате, но вече проумяват защо го правите и си взимат бележка.

Щом стане въпрос за филми, искат „страшни, на ужасите, ако може“. Когато им обясните най-общо сюжета, бързо се отказват и се връщат към Спондж Боб, Лабиринт или Някакви Принцеси.  Важното е да има пуканки.
Искат да са все по-самостоятелни, поне привидно. Понякога се срамуват да ви хванат за ръка, защото било за бебета или влюбени. Друг път си слагат биберон и ви молят да ги храните. Странни хора са, да.
Шестгодишните могат да си поръчват сами, да сервират вечер масата,  да пазаруват без вашето присъствие. Естествено, само когато са в настроение или нямат друга по-важна работа.
Шестгодишните рисуват. Постоянно и навсякъде. Дори за разходка до близкия парк  мъкнат тефтери, скицници, несесери и всякакви принадлежности от крайна необходимост. Правят картички за всички празници и учат малкото дете как да държи молив.
Те знаят някои основни положения. Казват: „Прочети ми приказка, САМО ако не си много уморена.“ Купи ми еди какво си, САМО ако имаш достатъчно пари“, „Поръчай ми това, САМО ако не е прекалено късно“. Превърнали са се от вечно мрънкащи същества в едни малко по-съобразителни същества. Не винаги, но все по-често.
Шестгодишните имат мнение, което не може да бъде оборено и вкус, който не бива да бъде оспорван. Точка.
Притежават някои необясними страхове. Например от копчета. Жилетките и ризите са табу „Защото имат неприятни копчета, от които ме е страх. “ (?!)
Шестгодишните са напълно наясно с много неща. С повече, отколкото би ви се искало.

Често използват изречението „Отново се оказах права, мамо.“ За ваш ужас е напълно вярно.

Децата на 6 вече оправят багажа си. Избират дрехите, обувките и играчките, прибират всичко в куфара и раницата и най-важното – носят ги сами! За вас остава само да се намесите, ако тръгнат да влачат 15 килограма книги или летни рокли в края на октомври.
Шестгодишните имат спомени и сантименти, не са забравили „Онзи път, когато…“ и често казват „А помниш ли, мамо…“. Едни малки хора с история зад гърба си.
Шестгодишните задават все по-сложни въпроси. И държат да получат отговор.
Ако подходите по правилния за момента начин, можете успешно да ги убедите, че е крайно време да си оправят стаята. Заплахата „Ще изхвърля всичко“ и „Ще завъдиш мишки“ отдавна не работят, има нужда от реални и логични аргументи.
На ръба сте да им разкриете истината за Дядо Коледа. И точно тогава се сещате, че те най-вероятно отдавна я знаят.
Шестгодишните обожават да ходят по музеи, театри, църкви и изобщо всякакви големи интересни места. За съжаление, в това число и молове.
Важно! Дори шестгодишното да е по-голямото дете, то не е „ДЕГЛЕДАЧКА“ и не бива да го товарите със свръх отговорности, нетипични за възрастта му. Колкото и да ви се иска обратното. На самото шестгодишно ще му писне и ще ви направи забележка.
Шестгодишните си лягат все по-късно. Продължавате да търсите ефикасни методи срещу този навик, все по-неуспешно.
Шестгодишните са страхотни помощници, верни приятели и забавна компания. И го знаят много добре.

Цяла седмица сме заети с разни задачи, куфари с багаж все още стоят неразопаковани в коридора. Рожденият ден е в събота. Решаваме да не правим парти, М2 е малка, М1 кашля, ние сме изморени и затрупани с работа, няма никакво време за организация. Ще се почерпим някъде в тесен кръг, ще купим заедно подарък, ще се разходим. А пък празненството с гости ще съчетаем с това на М1 другия месец.

На 25-ти завалява обилен сняг, пътищата стават непроходими, адски студ. М1 е канена на друг следобеден детски рожден ден, извиняваме се, че няма да може да отиде, кашля. Единствен вариант за подаръци+вечеря+разходка в последния момент – бърз мол, бррр. Продължаваме да се изненадваме какви чудеса се случват там, тема на друг разговор.

Топло, скъпо, шумно, досадно. Някакви девойки около 10 пъти искат да ми изправят косата, която умишлено съм навила на ролки. Рожденичката заспива в количката, М1 се пазари за някакви неща, както обикновено. Несесер за канцеларски принадлежности в случая, покрай сестра си ще намаже и тя. Търсим ѝ обувки за сняг, като Софийска община сме – неподготвени за метеорологичите условия.
Цял ден сме се мотали с други занимания, отиваме чак към 6 – всичко живо е там, с официалните си дрехи, разбира се. Обикаляме в несвяст магазините за обувки, улисваме се в подаръци за М2, става 8 часа. Лаици сме в „молуването“.

„Да седнем някъде?“ – предлагам аз. На последния етаж голямо шумно заведение с детски столчета и бутилки вино – нашето място. Поръчваме каквото поръчваме, рожденичката се събужда и изпада в някаква странна нетипична агресия, тупа с две ръце по масата, разкъсва на две хартиените подложки и започва да вика. Има толкова много хора, че никой не ни отразява. Още по-добре.

Пристигат поръчките, оказва се, че никой не е гладен по вина на „тържествения“ обяд с KFC в 4. „Защо не казахте, че не сте гладни?“ „Ами да не се разсърдиш.“ Цербер, ще кажете, може би имате право. М2 е неудържима, взимам портмонето и М1 и отиваме в съседната книжарница да ѝ купим някакво занимание, в подаръка няма играчка, тъкмо. Връщаме се с покупките, количката паднала, разпилели се пюрета, багажи, Т. е на ръба на нервна криза.

Звъни майка ми: снимахте ли я с тортата? Всички се плесваме по челата – торта НЯМА! Единият телефон е без батерия, а по другия тече Baby TV за усмиряване, няма и с какво да снимаме. Вкисваме се и естествено се изпокарваме. Отивам на бара с десерти. Имате ли нещо като торта – кръгло и малко? Ами не.

Яли-недояли, пили-недопили, ставаме набързо, чакайки сметката. Взимам количката и тичам навън, питам една жена: има ли торти наблизо? (представям си с какъв налудничав поглед) Ми не съм виждала. Ужас! Първият рожден ден на М2 ще бъде пълен провал. М1 празнуваше със специално поръчана месеци преди това торта, един куп гости и изненади, а сега…

За късмет попадам на сладкарница от другата страна на същия етаж, соча най-добре изглеждащата и компактна: дайте ми я! Ама тя е макет!  Изтръпвам. Колегата ще ви извади отвътре истинска. Слава Богу, грабвам кутията и в този момент играчката с хиляди части се разпилява на пода. Оставям тортата, събирам всичко, другите двама не знам дори къде са.

Срещаме се пред асансьорите, пропуснали сме да купим яке на М2, всички дебели от сестра ѝ са ѝ малки. Тичаме в 21.20 в един от магазините, за една бройка да забравим плика с тортата вътре. Плащаме, тръгваме, в асансьора мълчим. Това беше екстремно, казва Т., който е на ръба на силите си, а на следващия ден пътува за семинар. Може ли така да се изложим… Понякога умората ми от организиране на разни неща преминава в подобен ступор. Нямам амбиции за ордена Супер майка на годината, но ми е криво. В колата се сещам, че реших да облека М2 с роклята, която М1 носеше на първия си рожден ден, нещо като традиция и предаване на щафетата. „Дори роклята ѝ не е специално за НЕЙНИЯ рожден ден, като Пепеляшка…“ И се разревавам.

Всичко вече е затворено, прибираме се с пликове, кутии, колички и недоядената храна от ресторанта. Егати. Аз с размазан грим, всички леко тъжни, единствено М1 е в настроение, има нов несесер все пак. Отваряме тортата – прекрасна! Запалваме свещичка и настава небивала радост. М2 бърка с пръсти в крема, захапва парче шоколад и започва да пищи от щастие, М1 се включва. Щраквам десетина снимки под кухненската лампа – добри, лоши, за архива стават. Някой пуска  Джаз ФМ. М1 и М2 обличат новите си пижами на точки и започваме да танцуваме в средата на хола. А навън продължава да вали сняг. Или поне така ми се струва.
„Мамо, най-хубавият рожден ден! По-хубав от всички мои взети заедно.“
Дори тортата беше вкусна.

Въпросът с децата странно наподобява тези с пушачите и домашните любимци – да имаме права, но и да не пречим на другите. Малко оксиморонна цел, но не и невъзможна.

Обикновено хората, които се дразнят от безконтролно детско поведение в обществени пространства, са тези с големи деца (вече позабравили какво е), младежите (все още далеч от идеята) и тези, които нямат (или просто не обичат такива). Има и трети вид (аз сред тях), които хем имат деца, хем се възмущават. Е, случва се.
Високи децибели
Истина е, че никога не съм понасяла спокойно шумове от какъвто и да било вид – силно говорещи хора, крещящи деца, висок тон по мобилен телефон. Не смятам, че е нужно да ангажираме с разговора си 5 околни маси, често правя и забележки (да, знам, безсмислено е). Ние в домашна обстановка сме нелеката за понасяне комбинация от три неаполитански, 2 израелски и няколко испански семейства – доста шумни, жестикулираме, караме се, крещим си, неприятна история. Навън обаче се стараем да не натоварваме околните с п(р)оявата си.
Преди 2 седмици, в популярен зимен курорт, все още приятно празен и спокоен преди сезона, на съседната до нас маса нахлу семейство с две деца на видима възраст 6-8 години. Майката притежаваше метално режещ глас, който извисяваше до такава степен, че не чувахме собствения си разговор. След като брутално събудиха  спящото в количката бебе (нашето в случая), дамата с елегантни крясъци обясни на децата си „Еееее, мамооооо, събудихте бебетоооооо бееее!“, а при размахването на вилици и ножове под носа на таткото, тя нежно се обръщаше към наследниците си „Вие сте рицарите на вилиците, мамо, страхотни сте!“. Да, всеки има право да си се лигави и крещи колкото иска, стига обаче да го прави у дома или на други предназначени за това места. Съобразителността е основна и, уви, рядко срещана черта у хората, към липсата на която, признавам, хич не съм толерантна.
Внимание, дете в заведение!
Свикнали сме да се храним често навън. Правили сме го и преди появата на децата, правим го и сега, особено напоследък, когато време за приготвяне на нещо за ядене вкъщи изобщо не остава. Обичаме да опитваме различни неща, нови места, видове храна. М1 (вече и М2 върви натам) има навика да бъде сред хора и що-годе да се съобразява с мястото. Е, понякога забравя точно къде е и във виетнамски ресторант в Берлин си поръча „Ъъъъ, ако имат супа леща, кюфте и зеле с моркови.“:-) Но като цяло пази поведение – носи си раница с ентъртейнмънт (книжки, моливи, ластици, други), подготвена е един вид и за най-лошата скука. Тя е дете на крайности, може да скача и тича като пощуряла до припадък, може и да рисува тихо и незабележимо с часове. Естествено, понякога се лигави, капризничи, мрънка, инати се, танцува между масите (!). М2 е още малка и при добри изчисления заспива в количката. Както при нас, големите, поведението освен на възпитание, се дължи и на настроение. Когато М1 беше по-малка избирахме семейни хотели и заведения с детска площадка/зона, или поне такива, които не изискват стерилна тишина и безупречно чисти колосани покривки. По едно време се шегувахме, че сядаме след отговор на въпроса „Има ли деца?“. Хем твоето ще се занимава, хем персоналът няма да те гледа накриво, хем ще си починеш поне за половин час. Имало е случаи, в които щом положението стане неудържимо, просто сме си тръгвали, за да не пречим на останалите.
Колкото и обаче едно дете да е свикнало с определени правила, присъствието на други деца жестоко разваля схемата.  Миналата седмица прекарахме няколко дни с наши приятели – французи с три деца. Момиче и момче близнаци на 5 и по-малък младеж на 2,5 г. С нашите две образувахме внушителна kindergarden група от 9 човека и 2 бебешки колички (о, майн гот, бих казала, ако не бях част от делегацията). Избрах непретенциозен хотел, за който знам със сигурност, че е kid-friendly и в общия шум на закуска, няколко крясъка в повече няма да представляват проблем. Не подозирах обаче, че това е първо задгранично пътуване за френските деца, а и допълнително утежняващият фактор, че не са свикнали с дълго ходене и излизане на ресторант вечер. И трите буквално заспиваха прави от умора (навъртахме по 20 км. на ден), а щом седнехме някъде за вечеря, направо пощуряваха. На нашите две, естествено, малко им трябваше и се включваха в общата лудница. Малките заспиваха в един момент, големите продължаваха.  Никой никъде не ни направи забележка, защото избирахме по-шумни и приятелски настроени към деца ресторанти, но все пак ми беше адски неудобно, че можем да причиним дискомфорт на вечерящите около нас. Имам го този лек комплекс – да не преча, да не се натрапвам, да не притеснявам. Предлагаха им книжки за оцветяване, екзотични плодове, закачаха ги, само и само да тушират евентуални драматични обрати. Забележки на френски се смесваха с подвиквания на български – срам голям. Извинявах се наляво и надясно с гузна физиономия, отговаряха ми винаги с усмивка – хора с железни нерви и необичайна толерантност. Слава богу.
 
Бизнес и деца
Тук разделям периодите на два: преди и след децата. Разлика има, и то съществена, който го отрича, значи не е достатъчно честен към себе си. Мислите ли, че преди децата съм забелязвала миниатюрните мивки за джуджета и детския клуб в Икеа? Е, сега ги гледам с благоговение и благодарност. И всеки път си казвам: ей, какъв хитър ход! И да, всички деца обожават Икеа, факт.
Ако се отнася обаче до някакъв друг, несемейно ориентиран бизнес, децата определено пречат. Разсейват, намаляват сметките, цапат, шумят, напрягат. И работа на всеки обект от какъвто и да било вид е да ориентира ( първо себе си, после посетителите) дали е приятелски настроен към деца, или не. Книжки за оцветяване, детско меню, награда към десерта или детски кът винаги са комплимент. Ако не най-обилно поръчващите посетители, те биха могли да станат едни от най-редовните. Отново стигаме до средата и мярката. Добре е обаче това да е публично изнесено и обявено. Защото все още си спомням един концерт на Бебел Жилберто на морето, заради който бихме 100 км. път и на входа обявиха пред жално гледащата Мартина: ами ние решихме да не допускаме деца. Некоректно – и към детето, и към родителите, и изобщо. Продадохме билетите и бихме още 100 км. наобратно. Не всички сме длъжни да обичаме деца, но нека поне ги уважаваме.
Навиците
От примера с френските деца си направих извод, че все пак не сме съвсем на грешен път. По-добре детето да свикне навреме, отколкото да достигне до определена възраст с меко казано неадекватно поведение. Разбира се, ще кажете, зависи от детето. Да, от него и родителите. Не одобрявам нито крайната либералност, нито спартанската дисциплина. Средата, обаче, оказва се трудна. Както споделиха нашите приятели: взимаме ги рядко с нас, обикновено за предястието и след това се прибират с детегледачката. Нали си представяте как ви водят на приятно, топло, шарено място и точно на най-интересната част ви казват „Айде сега по леглата“. Аз поне не бих простила това никому.
Освен храненето навън, особено важно за децата, оказва се и пътуването. От умения като приготвянето на багаж, подбор между „крайно необходимо“ и „ненужно“ в куфара, през порядките в различни превозни средства, в хотел, на граница, в музей, в заведение, до лесната адаптивност, липсата на страх от промяна, комуникацията с различни националности и поощряване на присъщата у децата любознателност. Да, не отричам, доста изморително и на моменти изнервящо е да се пътува с малки деца. Багажът е много, все някой мрънка, пишка му се, иска да получи нещо, жаден, не му се върви повече или му е топло/студено. Нерядко обаче, в тази роля сме ние родителите. Така че кийп калм енд травъл уит йор кидс. Аргумента „Ама то още не разбира“ просто не го приемам.
С детето или без детето
Не одобрявам и двете крайности – да си залепен нонстоп за детето си, или да го оставяш при баби/лели/детегледачки при всеки удобен случай, подтичвайки бегом на токчета и плюейки си в пазвата. Отново темата за златната среда. Лично аз не съм от типа родители, които звънят нонстоп, притесняват се, не могат без децата си нито секунда, но не отричам, че на третия ден започват да ми липсват. Факт. Да съпреживявам с тях (и чрез тях) всичко ми е по-добре. Децата са доброволен избор, да не ги представяме като неизбежно зло.
Военен режим
Собствените ми деца никога не са имали строг почасов режим. Първо, че съм против следенето по минути и грамажи, второ, че е доста по-удобно и гъвкаво. Никога не сме тичали, защото трябва да заспи на секундата, нито защото обядва точно в 12. Схемата със строг график според мен е възможна  единствено ако: не пътувате, не излизате и нямате никакви странични ангажименти. Нерядко съм отговаряла на възмутени въпроси „Ама как така нямате режим?“. Ами така, нямаме, или ако държите на тази думичка, наречете го „плаващ“. Отчитам обаче като грешка късното лягане, работим по въпроса. Колко успешно, ще замълча.
 
Децата на другите
Разбира се, собствената схема на отглеждане и възпитание е най-разумната и логичната, винаги се опитваме да се намесим в живота на другите и да им обясним колко не са прави и как трябва да се уповават на нашата философия. Обикновено това дразни, или най-малкото не дава желания резултат. Затова и няма особен смисъл. Съвет е нужен само при поискване, така  „по принцип“ обикновено постига обратния ефект. „Оу, виж го това колко е невъзпитано“ се размята като плажна топка из ръцете на родителите.
Храненето

Напоследък усещам гигантски натиск в посока на здравословното хранене на децата. Някаква непрекъсната мантра, раздирана от думи като ВРЕДНО!, ОТРОВА!, КАНЦЕРОГЕН! Никога не съм била привърженик на био-органик вълната, защото ми се струва пресилена до агресивност. Но да, предпочитам домашно произведени продукти. Най-вече заради вкуса. Децата също усещат разликата. За щастие, паднали са ми се такива, които се хранят без проблеми, имат апетит, обичат зеленчуци и плодове. Но все изпитвам някаква минимална вина, по-скоро натрапена, отколкото реална, че не се хранят по най-здравословния начин. Наскоро попаднах на публикация „Какво закусват децата по света“. Никога преди не съм се интересувала от темата, но започнах да наблюдавам. Нашите френски приятелчета: основно бял хляб намазан обилно с Нутела за закуска, за вечеря и обяд – паста само с масло и/или пържени картофи. Останалите наблюдавани – корнфлейкс с шоколадов чипс, гофрети с конфитюр и много газирано. На една от първите вечери с малките французойчета, всички дружно си поръчват spezi. O! Какво е това, питаме ние, някаква специална напитка за деца? Оказва се микс кока-кола и фанта. Е, вече и М. знае какво е spezi и усилено се опитва да го прокара като ежедневие. Неуспешно засега.

Пушенето
Сядаме в закрит нов крайморски ресторант с известни претенции, очевидно за непушачи, според закона. На втория етаж мили дами са извадили тънките си цигари и небрежно припалват. Ама нали е за непушачи, питаме ние, „онези с двете деца“. Ами да де, ама знаете как е… Не, не знаем – казва върлият пушач от нас двамата – аз излизам да пуша навън и не виждам проблем в това. В този момент всички пепелници се прибират и дамите с тънките цигари биват призовани да задържат за малко. Стрелкат ни с лоши погледи, усещат се и в гръб. Нямат търпение да си тръгнем. Вечерята ни се проточва обаче, малкото спи и ни е паднало да си седим на спокойствие. Изпращат ни с облекчение и извадени на старт цигари.

Ясно е, че безупречна златна среда няма. Или поне е трудна за постигане. Съобразяването, обаче, е ключов момент. Ключов и рядък, за съжаление. Децата в общия случай ще оценят, че се съобразявате с тях. Остава да научим и тях да правят същото.
Мис слънчице
Миналата година по същото време Матеа П. влезе в живота ни. Малко, бяло, нежно и усмихнато бебе, което всички чакахме с голямо нетърпение и любов. Второто дете очевидно се отглежда доста по-спокойно, на моменти дори небрежно, но много по-осъзнато и с удоволствие. Няма го неловкото притеснение на първия път, нито смешния патос от това да си чисто нов родител. С второто дете наваксваш моментите, които си прекарал в опасения и въпроса „Дали действаме по правилния начин?“. Просто защото единствен правилен начин няма.
Малкото, доскоро новородено Матеа, вече пътува наравно с нас, реагира и комуникира, участва във всичко, което правим със завидна дискретност и зрялост. Може би защото иска да се внедри възможно най-бързо. А може би защото има най-любящата и грижовна сестра на света. „Мамо, какво щяхме да правим без нашето сладко Матейчи?!“ Да, какво щяхме да правим наистина…
Миналия 25-ти октомври беше слънчево и топло, днес вали обилен сняг. Една година променя толкова много.
Честит рожден ден, М.! ♡♡♡


Преди 9 месеца без няколко дни. Хелоуин. 

От родилното ни се обаждат: „Даваме си ви я.“ Леката стомашна инфекция е преминала и ни я връщат след 4 дълги дни чакане. 

От малката шарена метална кутия вадим бледорозовите дрешки, с които прехвърлихме Мартина в реалния свят преди 5 години. Все още миришат на бебе, на чисто нов човек. 

Минаваме през Take a Cake. Изящни малки кексчета с оранжеви тикви, лилави прилепи и още нещо, не помня какво. За милите жени, които се грижеха за нас. За доктор Ч. шампанско и малък символичен подарък, не се сетих за нищо по-подходящо. 

От Тулово през Сан Стефано, спираме на ъгъла срещу парка. За балони. Бонбонено розов с надпис It`s a girl! измежду хелоуинските черно-оранжеви. За мен – диадема с картонени  Мики Маус уши за 1.50 лв. Ненужни цифри са се врязали в съзнанието ми. Мартина иска да бъде Пепеляшка, роклята е налична.

Бързаме. Все едно ако не стигнем навреме, ще я дадат на друг.

Акушерката я облича за секунди. Този аромат на бебе… Мартина ме гледа в очите и пита: „Ама наистина ли си я взимаме?!“. Гушкам я неловко, все едно никога не съм държала бебе в ръцете си. През тези 4 дни я наблюдавах зад стъкло и някак не смея да я прегърна. „Малко е жълтичка, но ще се оправи.“ „Каката ще помага ли?“. „Цялата на татко си!“ 

Навън хора се снимат пред входа. Хубавото на снимките с телефон е, че винаги са възможни. Щракваме няколко за протокола и ние, само четиримата сме. Четирима! 

Матеа спи през цялото време. От емоция и приповдигнатост в колата няма въздух. 31 октомври, Хелоуин. С тиквен фенер не разполагаме, но пък имаме новородено спящо бебе. Без костюм. Решихме, че не е удачно да маскираме когото и да било на възраст 6 дни. 

Прекарвам вечерта с нарисувани с черен молив нос и мустаци, червено червило и картонени уши. До мен – една невръстна Пепеляшка и леко объркан и много развълнуван човек в костюм на татко, чието копие спи в съседната стая. Някакъв абсолютен транс, предизвикан от умора, вълнение, страх, притеснение, възбуда, облекчение, щастие, любов, изтощение, енергия, адреналин, болка, спокойствие. Трябва да се измисли дума за подобно състояние.

Отсега нататък ще трябва да използвам множествено число – децатаДецата ни.

9 месеца четирима. 

Ако сте си представяли, че на 5 ще отглеждате все още невръстно дете, което нищо не разбира и е лишено от собствено мнение, били сте доста заблудени. Петгодишните, по всичко личи, се намират в поредната революционна фаза и е наистина предизвикателство да се комуникира адекватно с тях. Но и крайно забавно и любопитно.

Петгодишните обичат да въртят очи и да казват с отегчение „Ох, мамооооо“, един вид „Абе остави ме на мира, всичко ми е ясно, кво ме занимаваш.“

Те никога не са уморени. Дори когато заспиват прави.

Петгодишните вече имат свои понятия и представи за морал, ценности, принципи, справедливост. Естествено, не ги наричат така, но вече са ги формирали в главите си. Примерно в момент, когато не им обръщате внимание, ви застрелват с въпроса: „Мамо, работата ли е по-важна или децата ти, а?“. Интересни са им категориите богат/беден, лош/добър, правилен/неправилен, полезен/вреден, една малка ценностна система се изгражда отсега и е наистина много важно да се поставят стройни основи. Невинаги обаче е лесно.

Петгодишните обичат да отговарят, да апострофират, да ви хващат натясно. Секунда невнимание и после ви затрупват с камара въпроси и поне едно обвинение. Държат последната реплика да е тяхна, доста изнервящо и каляващо търпението. Ако пък не си спазите някое обещание – о, майн гот, ще ви го натякват с месеци!

Петгодишните избистрят лека-полека понятието си за естетика. Блестящото и лъскавото губят силата си и се ограничават само до аксесоарите. Когато опитате да ги облечете с нещо ексцентрично, нетипично или не съвсем по мярка, ви поглеждат с възмущение: „Ама с това ще изглеждам смешно!“. И нищо не може да ги убеди в обратното.

Петгодишните са изключително социални и общителни, заговарят всички, могат да поддържат що-годе смислено-последователен разговор. Не се срамуват, чувстват се големи и разумни. Едно приятелче на Мартина от детската всеки път се чуди как да ме заговори и винаги започва с: „Ъъъъ, ти ли си на Мартина майка й?“. Проверява ме един вид, с парола.

Петгодишните говорят като големи: „Оф, голяма драма днес в детската с едни стикери…“, „Леле Боже, какво направих…“, „Ей, хора, идвайте насам!“ и разни други фрази, които понякога звучат комично. Ако се случи да объркат някоя дума, категорично отказват, че грешката е в тях. Нищо не може да ги накара примерно да разберат, че се казва *англиЙски*, а не *англиНски*. Но веднага си спомняте как сте пяли *Момино ДУПЕнджерче* вместо *Моминото пенджерче* и се отказвате да спорите.

Петгодишните вече могат много неща – да си приготвят закуска, да обгрижват бебета, да ви помагат в домакинството. Е, не въртят палачинки и не сменят памперси, но пък си правят овесени ядки с мляко, украсяват сладки, подават биберони и завиват по-малките. Мечтаете си за деня, в който ще ги пращате до магазина и ще ги карате да чистят.

Петгодишните много се стараят да ви се харесат. Е, само когато са в настроение, но и това е нещо. Питат през 5 минути „А сега слушам ли?“, “ А днес слушах ли?“, „Баба и дядо казаха ли ти колко съм слушала?“. Подозирам, че понятието *слушам* в техния речник означава да се подчиняват на глупави и ненужни заповеди, но хей, това само преди година беше не-по-сти-жи-мо!

Петгодишните имат вкус за приятели, забавления, хобита, места, дори ресторанти. Помнят нещата, които са им харесали и хората, които са ги впечатлили.

Петгодишните вече умеят да си избират „умни“ подаръци, такива, от които могат да научат нещо. Когато взимат йога карти вместо кукла, се надуват от гордост поне седмица.

Петгодишните мечтаят да имат свои деца. Както сменяте памперс или къпете бебето, ви поглеждат с един замечтан, унесен поглед: „Еееех, мамо, кога и аз ще имам свои деца, толкова е хубаво…“ 

Петгодишните умеят да разпознават неадекватните въпроси. „Имаш ли си гадже в детската?“ (?!?) „Е, какво гадже, много съм малка още!“. Това не им пречи обаче на следващия ден да ви заявят: „Не, няма да се женя за Т., разделихме се.“ (?!?!!!!)

Петгодишните вече се считат за големи, понятията им за възраст и години, под и над обаче, са доста хаотични. Когато обявят “ Филмът не се препоръчва за деца под 16 години“ въздъхват с облекчение „О, добре, че не съм на 16, ще мога да гледам.“

Петгодишните много внимават да не ви обидят. Не за друго, искат да си спестят цупене, сърдене и санкции. Когато искат да ви кажат, че сте досадни, действат така: „Знаеш ли, че имам една измислена майка? – ?!? – Ами такава, която съм си измислила аз, много е досадна, повтаря ми едно нещо по 100 пъти.“ Е, как да се сърдите, изобщо не става въпрос за вас.

Сигурен начин да накарате едно петгодишно да свърши нещо е да му кажете … да не го прави. Само за да е опозиция, се впуска в действие. Друг метод е да го въвлечете в мисия, приключение или в нещо от глобално вселенско значение. Стягат се и могат да направят чудеса.

Петгодишните се мотаят изключително много, най-елементарното действие се проточва с часове. 

Петгодишните повече от всякога се вълнуват от смяна на обстановката, пътувания, излизания, срещи с хора, мероприятия. Важно им е  да се допитвате до тях: какво да вечеряме, къде да прекараме уикенда, кой филм да гледаме, къде да се разходим – чувстват се значими и безкрайно полезни.

Петгодишните са прекрасни каки и батковци. Вече по-разумни, мислещи и отговорни, могат да се превърнат в дясната ви ръка. Когато ги похвалите и им благодарите за помощта, летят на седмото небе от щастие. Да им гласувате доверие за тях е висша форма на комплимент.

Петгодишните са отличен коректив, на моменти са толкова мъдри и точни, че просто няма какво да добавите. Учат ви тактично как да се справяте с мисията да бъдете родители, показват ви къде бъркате. От вас се иска само да четете знаците. 

В петък е тържеството. В последния момент се сещам, че нямаш рокля.

Трябва да бъде рокля на цвете. Знам, че се вълнуваш, репетирали сте седмици наред.
– Имаш ли някакви претенции каква да бъде?
– Ами не, да е дълга, това е.
Ден преди събитието деня грабвам сестра ти и вървим пеша около половин час до един от така омразните ми молове. Търся твоята рокля. Ако я видя, ще я разпозная, мисля си. Обикаляме всички магазини, сестра ти преспива един сън, огладнява, наяжда се, изаква се, преобувам я, нищо не намирам. Виждам прелестна дантелена със сатенени панделки, цвят шампанско – разкошна! Има твоя номер, колебая се дали става за цвете или е по-скоро на шаферка, но толкова ми харесва, че я взимам. Купувам и червени лачени обувки с огромна панделка отпред, знам, че ще си възхитена.
Отново половин час с количката обратно, с нетърпение чакам да те взема от детска и да ти покажа роклята. Знам, че вкусовете ни се различават, надявам се да съм улучила… Прибираш се в настроение, влизаш в стаята и избухваш в неудържим плач. Не този капризния, лигавия, а онзи другия, на искрено разочарование. 
– Защо плачеш? Не ти ли харесва?! Прекрасна е, много ще ти отива!
– Исках да съм теменужка…Толкова исках да съм теменужка…
На ръба съм да избухна в стандартна тирада – как не умееш да оценяваш, колко ненужни са капризите, как не разбираш, че тази рокля е много по-красива от еди коя си, как някои деца нямат и това и т.н Обаче се сещам как понякога представите в моята глава се сблъскват с представите в чуждите глави и колко разочароващо може да бъде това. И не е въпросът до роклята, а до това да разбереш какво има в мислите на другите, да ги попиташ, да ги усетиш, да научиш какво се върти във въображението им, да ги направиш щастливи…
– Наистина ли изобщо не ти харесва? 
– Харесва ми…
Знам, че го казваш само, за да не ме обидиш и ядосаш.
В самия ден на тържеството отново грабвам сестра ти и се отправяме към същия магазин, ще сменям роклята. Слагам я в кенгуруто, от бързане дори забравям да й обуя едната обувка, през цялото време мисля, че сме я загубили. Влизаме и обхождам с поглед всички щендери с окачени най-различни рокли. И я виждам – лилава, дълга, бухнала, водопад от воал, с цвете на колана, последна бройка. Никога не бих ти я избрала в нормална ситуация. „О, но тя е за 3 години!“ – казва продавачката. „Нищо.“ – отговарям. Със сигурност нещо са объркали, знам, че ще ти пасне перфектно, та това е ТВОЯТА рокля!
Взимам я бързо, в съседния магазин намирам и чорапогащник в съвсем същия цвят. Тичаме обратно. Трябва и нещо за главата, мислех за цвете от плат, за картонено или изкуствено, за да издържи. На витрината на цветарския магазин виждам прелестни фрезии, купувам пластмасова диадема и залепвам три ухаещи и свежи от едната страна. Не са теменужки, но пасват чудесно на роклята. Отново тичане до детската градина, искам да оставя всичко точно преди тържеството, за да не увехнат цветята. Буквално хвърлям плика на госпожата, всички са в предстартова треска, хаосът е пълен, дори не успявам да те зърна.
След половин час влизаме в залата. Ако има моменти, които искам да запечатам завинаги, това е един от тях. Седиш в гръб на едно от малките столчета, с пусната коса и венец от лилави фрезии, в облак от лилав тюл – истинска теменужка. Все едно роклята е шита специално з атеб. Доволна, с изправен гръб и вдигната брадичка. Обръщаш се и ни виждаш, махаш плахо и се усмихваш – цялото щастие на света е в тази усмивка. Казвам ти с устни „Стани и се завърти да те видя“, „Не може – отговаряш ми – госпожата не разрешава да ставаме.“ Колкото на моменти си лигава и неуправляема, толкова дисциплина умееш да акумулираш, но само когато пожелаеш. Като малко войниче в лилав тюл – стегнато и готово за битка. Имам чувството, че цялата трепериш от вълнение. Аз също. Започва тържеството, идва твоят ред, изправяш се, казваш стихчето бавно, изразително, спокойно, гледаш към нас, чак усещам аромата на фрезиите. Сестра ти мирува и гледа с интерес. „Ау, толкова малко бебе, пък колко спокойно!“ . И тя знае, че днес е важен за теб ден. За нас.
В залата става 100 градуса, сигурно заради емоцията. Излизаме, ти пърхаш в лилаво, дори не си се преоблякла. 
– Беше прекрасна, Мартина, наистина бяхме объркали роклята.
– Да, нали!
Сцена 1: къпане на бебе
Паралелна реалност 1: Обстановка на спа салон. Лека, напевна музика. Спокойно бебе с розови бузи. Усмихнати, умилени родители. Вода с перфектна температура. Голямото дете поднася пухкава хавлия. Погледи, изпълнени с любов и взаимност.
Паралелна реалност 2: Бебето се дере. Бащата нервен носи ваничката. Водата е прекалено гореща! Майката съблича ревящото бебе. Бебето се напишква на паркета. Голямото дете наджапва по чорапи в локвата. Бебето се дере. Бащата нервен носи друга вода. Водата е прекалено студена! Голямото дете се хлъзга с мокрите чорапи и почти събаря ваничката на пода. Майката и бащата се скарват.
 
Сцена 2: семейство на ски
Паралелна реалност 1: Бащата учи голямото дете да кара ски. Спокоен е и обяснява компетентно. Голямото дете търпеливо повтаря движенията, усмихва се мило и задава умни въпроси. Майката пие планински чай в дървен заслон, кърмейки под кашмирен шал тримесечното бебе. Всички герои са пухкави, бели и добри.
Паралелна реалност 2: Бащата крещи на голямото дете, че не внимава. Голямото дете крещи на бащата, че не обяснява добре. Майката се изнервя, че бебето не иска да заспи. Количката потъва в преспите и планинският чай става мираж. Бебето започва да реве. Майката забравя колата отключена. На тръгване колата засяда в преспата. Бебето продължава да се дере. Гладно е, а не иска да суче. Планинска помощ изтегля успешно колата след около 30 минути. Бебето все още реве, но вече на никого не му прави впечатление. Голямото дете е изморено и гладно. И то се разревава. Майката и бащата се скарват.
 
Сцена 3: в хотелската стая
Паралелна реалност 1: Всички се разхождат по бели халати. Приготвят се спокойно за вечеря. Майката къпе голямото дете. Бяла пяна и цветни мехурчета се носят от банята. Усмихват се мило и разменят любезни реплики.
Паралелна реалност 2: Голямото дете решава да се изкъпе само. Майката пълни ваната и го оставя за 5 минути, докато приготви малкото дете. Бащата е нервен, че е пропуснал следобедния сън. Голямото дете се прави на русалка. Нагълтва няколко пъти вода и повръща част от обяда сред пухкавата пяна. Майката се скарва и изхвърля голямото дете от банята. Бащата влиза да се къпе и установява, че няма топла вода. Майката и бащата се скарват.
 
Сцена 4: приготвяне на багаж
Паралелна реалност 1: Комплект куфари в един десен чакат готови до вратата. Голямото дете се усмихва с книжка и ябълка в ръка. Майката е готова три дни преди тръгване с всичко необходимо, естествено ползва списък. Бащата усмихнат сваля багажа до колата. Тръгват в уречения час.
Паралелна реалност 2: Бащата е нервен. Майката е нервна, че бащата е нервен. Час преди тръгване започват да оправят багаж за четирима. Естествено, половината неща са неоткриваеми, другата половина – неизпрани или мокри. Голямото дете донася един чувал с играчки с репликата:  Всичко това ми трябва! Бащата става още по-нервен, в колата няма място. Майката скалъпва горе-долу багажа. Голямото дете мрънка, че чувалът с играчките остава вкъщи. Наместват всичко, забравяйки столчето на малкото дете. Пререждат отново. Малкото дете огладнява. Бащата е нервен, че закъсняват (както винаги). Майката си забравя последователно телефона, фотоапарата и пинсетата. Връща се три пъти. На около 50 км пита бащата „А изключих ли ютията?“. Майката и бащата се скарват
 
Сцена 5: излизане на дълга разходка
Паралелна реалност 1: Бебешката количка е перфектно почистена и заредена с всичко необходимо. Всички са облечени в предварително премислен стайлинг и хармонични цветове. Майката целува голямото дете по челото, малкото по носа и поглежда влюбено бащата. Всички излизат с песен на уста.
Паралелна реалност 2: Голямото дете крещи, че не може да си намери чорапите. Майката се лакира в последния момент и естествено си размазва лака. Бащата отново е нервен. И той не знае защо. Малкото дете огладнява точно преди да излязат. Голямото дете се облича с балетна пачка , кецове и златна корона. На никой не му пука. Майката облича блузата си наопаки, а в парка установява, че има повърнато на дясното рамо. Малкото дете са нааква, естествено са забравили чантата на количката и нямат резервни памперси. Голямото дете става кисело, защото му се спи. Малкото пак е гладно. Майката и бащата се скарват.
 
И двете паралелни реалности са възможни, обикновено се редуват, понякога едната преобладава. И в двете паралелни реалности всички се обичат. Факт.
В средата на девети месец, две седмици преди да се появи М. Както каза едно приятелче на М.: „Е-е-е-егати тумбака!“. Благодаря на Светлана, че не ме накара да обличам еротично бельо, да развявам розови шалове, да заголвам корем, да правя сърца с пръсти и да гледам отнесено. За нашето семейство тя е феята на спомените, запечатва ги по най-лежерния и естествен начин. Обичаме я!


Снимки: Светлана Стоянова