Въпросът с децата странно наподобява тези с пушачите и домашните любимци – да имаме права, но и да не пречим на другите. Малко оксиморонна цел, но не и невъзможна.
Обикновено хората, които се дразнят от безконтролно детско поведение в обществени пространства, са тези с големи деца (вече позабравили какво е), младежите (все още далеч от идеята) и тези, които нямат (или просто не обичат такива). Има и трети вид (аз сред тях), които хем имат деца, хем се възмущават. Е, случва се.
Високи децибели
Истина е, че никога не съм понасяла спокойно шумове от какъвто и да било вид – силно говорещи хора, крещящи деца, висок тон по мобилен телефон. Не смятам, че е нужно да ангажираме с разговора си 5 околни маси, често правя и забележки (да, знам, безсмислено е). Ние в домашна обстановка сме нелеката за понасяне комбинация от три неаполитански, 2 израелски и няколко испански семейства – доста шумни, жестикулираме, караме се, крещим си, неприятна история. Навън обаче се стараем да не натоварваме околните с п(р)оявата си.
Преди 2 седмици, в популярен зимен курорт, все още приятно празен и спокоен преди сезона, на съседната до нас маса нахлу семейство с две деца на видима възраст 6-8 години. Майката притежаваше метално режещ глас, който извисяваше до такава степен, че не чувахме собствения си разговор. След като брутално събудиха спящото в количката бебе (нашето в случая), дамата с елегантни крясъци обясни на децата си „Еееее, мамооооо, събудихте бебетоооооо бееее!“, а при размахването на вилици и ножове под носа на таткото, тя нежно се обръщаше към наследниците си „Вие сте рицарите на вилиците, мамо, страхотни сте!“. Да, всеки има право да си се лигави и крещи колкото иска, стига обаче да го прави у дома или на други предназначени за това места. Съобразителността е основна и, уви, рядко срещана черта у хората, към липсата на която, признавам, хич не съм толерантна.
Внимание, дете в заведение!
Свикнали сме да се храним често навън. Правили сме го и преди появата на децата, правим го и сега, особено напоследък, когато време за приготвяне на нещо за ядене вкъщи изобщо не остава. Обичаме да опитваме различни неща, нови места, видове храна. М1 (вече и М2 върви натам) има навика да бъде сред хора и що-годе да се съобразява с мястото. Е, понякога забравя точно къде е и във виетнамски ресторант в Берлин си поръча „Ъъъъ, ако имат супа леща, кюфте и зеле с моркови.“:-) Но като цяло пази поведение – носи си раница с ентъртейнмънт (книжки, моливи, ластици, други), подготвена е един вид и за най-лошата скука. Тя е дете на крайности, може да скача и тича като пощуряла до припадък, може и да рисува тихо и незабележимо с часове. Естествено, понякога се лигави, капризничи, мрънка, инати се, танцува между масите (!). М2 е още малка и при добри изчисления заспива в количката. Както при нас, големите, поведението освен на възпитание, се дължи и на настроение. Когато М1 беше по-малка избирахме семейни хотели и заведения с детска площадка/зона, или поне такива, които не изискват стерилна тишина и безупречно чисти колосани покривки. По едно време се шегувахме, че сядаме след отговор на въпроса „Има ли деца?“. Хем твоето ще се занимава, хем персоналът няма да те гледа накриво, хем ще си починеш поне за половин час. Имало е случаи, в които щом положението стане неудържимо, просто сме си тръгвали, за да не пречим на останалите.
Колкото и обаче едно дете да е свикнало с определени правила, присъствието на други деца жестоко разваля схемата. Миналата седмица прекарахме няколко дни с наши приятели – французи с три деца. Момиче и момче близнаци на 5 и по-малък младеж на 2,5 г. С нашите две образувахме внушителна kindergarden група от 9 човека и 2 бебешки колички (о, майн гот, бих казала, ако не бях част от делегацията). Избрах непретенциозен хотел, за който знам със сигурност, че е kid-friendly и в общия шум на закуска, няколко крясъка в повече няма да представляват проблем. Не подозирах обаче, че това е първо задгранично пътуване за френските деца, а и допълнително утежняващият фактор, че не са свикнали с дълго ходене и излизане на ресторант вечер. И трите буквално заспиваха прави от умора (навъртахме по 20 км. на ден), а щом седнехме някъде за вечеря, направо пощуряваха. На нашите две, естествено, малко им трябваше и се включваха в общата лудница. Малките заспиваха в един момент, големите продължаваха. Никой никъде не ни направи забележка, защото избирахме по-шумни и приятелски настроени към деца ресторанти, но все пак ми беше адски неудобно, че можем да причиним дискомфорт на вечерящите около нас. Имам го този лек комплекс – да не преча, да не се натрапвам, да не притеснявам. Предлагаха им книжки за оцветяване, екзотични плодове, закачаха ги, само и само да тушират евентуални драматични обрати. Забележки на френски се смесваха с подвиквания на български – срам голям. Извинявах се наляво и надясно с гузна физиономия, отговаряха ми винаги с усмивка – хора с железни нерви и необичайна толерантност. Слава богу.
Бизнес и деца
Тук разделям периодите на два: преди и след децата. Разлика има, и то съществена, който го отрича, значи не е достатъчно честен към себе си. Мислите ли, че преди децата съм забелязвала миниатюрните мивки за джуджета и детския клуб в Икеа? Е, сега ги гледам с благоговение и благодарност. И всеки път си казвам: ей, какъв хитър ход! И да, всички деца обожават Икеа, факт.
Ако се отнася обаче до някакъв друг, несемейно ориентиран бизнес, децата определено пречат. Разсейват, намаляват сметките, цапат, шумят, напрягат. И работа на всеки обект от какъвто и да било вид е да ориентира ( първо себе си, после посетителите) дали е приятелски настроен към деца, или не. Книжки за оцветяване, детско меню, награда към десерта или детски кът винаги са комплимент. Ако не най-обилно поръчващите посетители, те биха могли да станат едни от най-редовните. Отново стигаме до средата и мярката. Добре е обаче това да е публично изнесено и обявено. Защото все още си спомням един концерт на Бебел Жилберто на морето, заради който бихме 100 км. път и на входа обявиха пред жално гледащата Мартина: ами ние решихме да не допускаме деца. Некоректно – и към детето, и към родителите, и изобщо. Продадохме билетите и бихме още 100 км. наобратно. Не всички сме длъжни да обичаме деца, но нека поне ги уважаваме.
Навиците
От примера с френските деца си направих извод, че все пак не сме съвсем на грешен път. По-добре детето да свикне навреме, отколкото да достигне до определена възраст с меко казано неадекватно поведение. Разбира се, ще кажете, зависи от детето. Да, от него и родителите. Не одобрявам нито крайната либералност, нито спартанската дисциплина. Средата, обаче, оказва се трудна. Както споделиха нашите приятели: взимаме ги рядко с нас, обикновено за предястието и след това се прибират с детегледачката. Нали си представяте как ви водят на приятно, топло, шарено място и точно на най-интересната част ви казват „Айде сега по леглата“. Аз поне не бих простила това никому.
Освен храненето навън, особено важно за децата, оказва се и пътуването. От умения като приготвянето на багаж, подбор между „крайно необходимо“ и „ненужно“ в куфара, през порядките в различни превозни средства, в хотел, на граница, в музей, в заведение, до лесната адаптивност, липсата на страх от промяна, комуникацията с различни националности и поощряване на присъщата у децата любознателност. Да, не отричам, доста изморително и на моменти изнервящо е да се пътува с малки деца. Багажът е много, все някой мрънка, пишка му се, иска да получи нещо, жаден, не му се върви повече или му е топло/студено. Нерядко обаче, в тази роля сме ние родителите. Така че кийп калм енд травъл уит йор кидс. Аргумента „Ама то още не разбира“ просто не го приемам.
С детето или без детето
Не одобрявам и двете крайности – да си залепен нонстоп за детето си, или да го оставяш при баби/лели/детегледачки при всеки удобен случай, подтичвайки бегом на токчета и плюейки си в пазвата. Отново темата за златната среда. Лично аз не съм от типа родители, които звънят нонстоп, притесняват се, не могат без децата си нито секунда, но не отричам, че на третия ден започват да ми липсват. Факт. Да съпреживявам с тях (и чрез тях) всичко ми е по-добре. Децата са доброволен избор, да не ги представяме като неизбежно зло.
Военен режим
Собствените ми деца никога не са имали строг почасов режим. Първо, че съм против следенето по минути и грамажи, второ, че е доста по-удобно и гъвкаво. Никога не сме тичали, защото трябва да заспи на секундата, нито защото обядва точно в 12. Схемата със строг график според мен е възможна единствено ако: не пътувате, не излизате и нямате никакви странични ангажименти. Нерядко съм отговаряла на възмутени въпроси „Ама как така нямате режим?“. Ами така, нямаме, или ако държите на тази думичка, наречете го „плаващ“. Отчитам обаче като грешка късното лягане, работим по въпроса. Колко успешно, ще замълча.
Децата на другите
Разбира се, собствената схема на отглеждане и възпитание е най-разумната и логичната, винаги се опитваме да се намесим в живота на другите и да им обясним колко не са прави и как трябва да се уповават на нашата философия. Обикновено това дразни, или най-малкото не дава желания резултат. Затова и няма особен смисъл. Съвет е нужен само при поискване, така „по принцип“ обикновено постига обратния ефект. „Оу, виж го това колко е невъзпитано“ се размята като плажна топка из ръцете на родителите.
Храненето
Напоследък усещам гигантски натиск в посока на здравословното хранене на децата. Някаква непрекъсната мантра, раздирана от думи като ВРЕДНО!, ОТРОВА!, КАНЦЕРОГЕН! Никога не съм била привърженик на био-органик вълната, защото ми се струва пресилена до агресивност. Но да, предпочитам домашно произведени продукти. Най-вече заради вкуса. Децата също усещат разликата. За щастие, паднали са ми се такива, които се хранят без проблеми, имат апетит, обичат зеленчуци и плодове. Но все изпитвам някаква минимална вина, по-скоро натрапена, отколкото реална, че не се хранят по най-здравословния начин. Наскоро попаднах на публикация „Какво закусват децата по света“. Никога преди не съм се интересувала от темата, но започнах да наблюдавам. Нашите френски приятелчета: основно бял хляб намазан обилно с Нутела за закуска, за вечеря и обяд – паста само с масло и/или пържени картофи. Останалите наблюдавани – корнфлейкс с шоколадов чипс, гофрети с конфитюр и много газирано. На една от първите вечери с малките французойчета, всички дружно си поръчват spezi. O! Какво е това, питаме ние, някаква специална напитка за деца? Оказва се микс кока-кола и фанта. Е, вече и М. знае какво е spezi и усилено се опитва да го прокара като ежедневие. Неуспешно засега.
Пушенето
Сядаме в закрит нов крайморски ресторант с известни претенции, очевидно за непушачи, според закона. На втория етаж мили дами са извадили тънките си цигари и небрежно припалват. Ама нали е за непушачи, питаме ние, „онези с двете деца“. Ами да де, ама знаете как е… Не, не знаем – казва върлият пушач от нас двамата – аз излизам да пуша навън и не виждам проблем в това. В този момент всички пепелници се прибират и дамите с тънките цигари биват призовани да задържат за малко. Стрелкат ни с лоши погледи, усещат се и в гръб. Нямат търпение да си тръгнем. Вечерята ни се проточва обаче, малкото спи и ни е паднало да си седим на спокойствие. Изпращат ни с облекчение и извадени на старт цигари.
Ясно е, че безупречна златна среда няма. Или поне е трудна за постигане. Съобразяването, обаче, е ключов момент. Ключов и рядък, за съжаление. Децата в общия случай ще оценят, че се съобразявате с тях. Остава да научим и тях да правят същото.
E този път право в десятката! Поздравления Мария! Страхотен пост. Напълно съгласна съм, че децата са въпрос на личен избор, но това не отменя толеранса към тях. И те ще са такива каквито ние си ги възпитаме…
Страшно ми хареса темата с храната-не съм за чипса и колата в никакъв случай, но тази модна тема с био, еко, пълнозърнестно и т.н. вече ми идва в повече. Аз съм дете на СОЦ-а и съм отраснала с мазните баници, кашкавалките и филиите с масло и салам.Но тогава по цял ден ритахме мач с момчетата или скачахме на ластик и от мазната храна нищо не оставаше в телцата ни. Всичко се изгаряше като калории по прашните улици.
За пушенето- въпрос на личен избор.Който иска пуши, който не иска не го прави. Но кагато има деца без значение законът какво казва смятам, че е абсолютно недопустимо…
Още веднъж: поздравлиния за материала!
Понеже съм голям фен на Spezi-to, исках да питам има ли го и в българия или тук не се намира?
Не съм виждала да се продава тук.