Е, дойде време да подновя Гастрол след дългата пауза. С приятен, красив и мил гост – Ана Динкова. Някои от вас са чували за нея и чантата й (Ana`s Handbag), други са я засичали по различни събития, трети пък, които стават рано в събота, със сигурност са я мяркали по БНТ. Ана е изключително слънчева, усмихната, любезна и сладкодумна.
   Убедена съм, че първото впечатление зависи много от ситуацията и конкретната енергия, която витае. И понеже ние се запознахме на едно приятно винено събитие, сещате се, че няма как и впечатленията да не са приятни. Тя е от онзи тип жени, които мъжете искат да ухажват, а жените държат да имат за приятелки. Дотолкова уверени в своята женственост, че дръзват да използват мъжки елементи в облеклото си. Естествена и непринудена, енергична и любопитна към света – някои от качествата, които напоследък често липсват у повечето жени.
  Тъй като рубриката в Григорови – животът и други неща, която тя отскоро води, е свързана със стила, най-логично Ана попълни онази анкета, която преди време бях представяла като 14 жени и техните гардероби. И понеже със сигурност ще ви стане любопитно, можете да се прехвърлите на по-фриволната част от Ана – Ana`s Handbag, където ще ви разказва за модни събития, пазаруване, дрехи и разни забавни неща. В другия си блог пък, Ankabanka  ще става въпрос за по-сериозни и отговорни дейности като отглеждане на деца, семейни бюджети и готвене.
Можете да я откриете и във във ФБ
Сега е неин ред:-)

Снимки: Ана Динкова

 ________________________________________________________________________________
Име/псевдоним: Ана, Анкабанка, за малкото много стари приятели и близки хора – Анче

 Професия/призвание/титла: Имам магистърска степен по Политология, работила съм най-много в сферата на връзките с обществеността, а от една година станах съдружник на партньора ми и се занимавам с корпоративни и дигитални комуникации и управление на бранд и фирмена репутация. В свободното си време пиша два блога – единият посветен на ежедневието ми като майка – Ankabanka, а в другият пиша за мода и разни други неща, които ми се случват извън дома – Ana’s Handbag. Понякога се изявявам като автор на свободна практика, а отскоро водя рубрика в Григорови – Животът и други неща по БНТ1. Призванието ми е да живея в синхрон с хаоса около мен. Титла нямам, а и не мисля, че някога ще ми бъде нужна.
 Стилът: Хаотичен, според настроението ми, според повода, според времето. Или пък въпреки всичко това.
 Джинсите: Любима дреха във всичките й варианти – светли, тъмни, износени, разпрани, много разпрани. Различни модели за различни поводи – ластични с широк пуловер, тъмносини и прави със сако, накъсани с риза и груби боти. Напоследък нося много едни черни ластични Mango.

 Обувките : Харесвам високи токове, но трудно ходя на такива, за това любимите ми обувки са равни. Харесвам мъжките обувки тип Оксфорд  – бих ги колекционирала. Последните две лета започнах да нося много гуменки.

 Прическата (любими цвят,дължина, форма): Всякаква дължина и форма, стига да може да се носи рошава. Цвят, уви, не ми отива друг освен моя естествен – тъмнокестеняв. С любопитство забелязвам все повече бели коси и чакам да побелея още малко, за да започна да експериментирам с цветове.
 Чантата: Всякаква, стига да има повод за нея. Наскоро „наследих“ старите официални чанти на майка ми и много им се радвам.
 Вдъхновението (муза, дизайнер, модна къща, личност): Ако гледам ревю, филм или чета определена книга може да ми хрумне да се облека по подобен начин, но този тип вдъхновения са много кратки. Търся външни стимули, ако ми се налага да помагам на друг с облеклото, а за себе си – залагам на импровизация.
 Дрехата за всеки ден, без която не мога: Тениска, джински, черен колан, елече, жилетка, кожено яке, шал.
 Абсурдната дреха: Няма абсурдни дрехи. Всичко зависи от човека, от ситуацията, от контекста и повода, от съчетаването на цветове, материи, шарки и аксесоари. Не е задължително правилото, че всеки може да носи всяка дреха, но има дрехи за всякакви хора. Единствено вече не нося мини, защото не мисля, че подхожда на възрастта ми.
 Специалната дреха: Тази, с която съм била на специално място или със специален човек. Или някоя, която съм ушила или „проектирала“ сама.
 Аксесоарът: Часовникът е задължителен. Обици почти винаги, понякога пръстен, гривни все по-рядко. На врата си почти винаги нося една висулка, която ми беше подарена с думите „за да знаеш, че те обичам и да си носиш детето винаги с теб“.
 Комбинацията от цветове: Черно + бяло, червено + лилаво, сиво + розово, синьо + кафяво
 Casual (кежуъл) е: Себеусещане и светоусещане. Това е малко като стила и класата – или ги имаш и ли не, но пък можеш да се превъзпиташ, поне частично. Дрехите, обувките, аксесоарите – това са само вещи и предмети. Докато някой не ги облече и не им вдъхне живот. И най-елегантната рокля може да стане кежуъл – с голям колан, груба кожена чанта, равни обувки и етно бижута.

  Има неща, които не държа да приготвям вкъщи, защото съм сигурна, че няма да ми се получат, а и не ми се занимава – например китайско, суши, ужасно сложни сладкиши, паста. Обичам да си ги купя готови и да ги консумирам на момента, без терзания, нерви и часове в кухнята.
  В тази връзка, едно от най-най-най-най-най любимите ми неща през зимата е една люто-кисела китайска супа. От един определен китайски ресторант в София. Не ви съветвам да сядате вътре, защото дрехите ви ще се умиришат все едно сте готвили в продължение на месеци за целия китайски народ. Но пък можете да изчакате в колата и да си я вземете вкъщи.    
   Супата няма нищо общо с блудкавите, прозрачни китайски неща в купички, които могат да те откажат само с вида си. Плътна и тъмночервена, дота люта, доста кисела, точно толкова солена колкото ми харесва. Не знам какво точно има – със сигурност яйце, пилешко месо, червени чушки, сирене тофу, оризов оцет и т.н Не знам и дали малките китайски ръце слагат натриев глутамат, не ме и интересува, все пак не я консумирам ежедневно. Супата трябва да се приема много гореща – гарантирано отприщва всички чакри!
  3 лв – от китайския ресторант на ул. Искър, преди ъгъла с Раковски (дори не му знам името, това е просто „ресторантът със Супата“ :-))
Хубав уикенд – пикантен и горещ! Щастието понякога е в една китайска супа за три лева.
  Е, приключи този грандиозен и дълъг 365. Вдъхновена от Тони (която приемам за абсолютно мое гуру в проекта;-), реших да го резюмирам накратко. Не като равносметка и резултат, а като мил спомен за изминалите 365 дни. С няколко условия за протокола! Не го спазвах стриктно към финала, не ми оставаше грам време за снимане и малко стъкмявах нещата. Подробности, в крайна сметка това си е моят 365 и моите правила. Нещо обърках номерацията и последователността, в един момент изгубих края и търпението да подреждам и надписвам. Ежедневното снимане не тежи при хубаво време, зимата нещата малко се усложняват поради липсата на светлина и късия ден.
  Най-важното от цялата история е, че успях да запечатам една прекрасна година – пълна и знакова (как мразя тази дума, но в случая е полезна:-).  Радвам се, че снимах 365 точно през 2011-та. Научих се да бъда малко по-последователна и постоянна. Свикнах да се вглеждам по-внимателно и да виждам повече. Започнах много нови неща, проектът беше само началото…
Уж нямаше да има равносметки, то какво стана:-)))
Тони, благодаря, че ме вдъхнови, папка 365 е архивирана на няколко места и е напълно и  безценна и незаменима. Защото никога няма да се повтори ♥

В нея са подредени:

Празниците

Моментите заедно

Моментите на размисъл

Пътуванията

Промените

Милите жестове

Порастването

Така мога да продължавам до утре, затова пълните албум тук и тук

   Свързвам Испанската гимназия само с хубави спомени. Нашият випуск беше сплотен, разнообразен и забавен. Хубави и добри деца, които сега вече са големи хора, пак хубави и добри:-) Някои вече родители, някои не са сред нас, други живеят надалече, трети се върнаха отдалече. С голяма част от класа и випуска поддържаме контакт, организираме срещи, не се забравяме, доколкото времето и ангажимените ни позволяват.
  Сега един от нас, от същата тази Испанска гимназия и същия този випуск има нужда от помощ. Рачо Колев, спортен журналист от sportal.bg, влюбен  в баскетбола, се разболява внезапно това лято. Диагнозата е страшна, но той има желание и сили да се бори.
  По-долу копирам съкратена информация, банкови сметки и линкове към ФБ групата и сайта, създаден за Рачо от приятели.
Стискам му палци и му пожелавам да има куража да продължи да се бори до успешен финал!

На вас – весели празници!

ФБ група
Сайт

 Нашият колега и приятел Рачо Колев се разболя внезапно, и тежко. Диагнозата – Еритроцитна левкемия, тип М6. Много рядък вид. Засягаща червените кръвни телца. Рачо се нуждае от спешен курс на нова химиотерапия, а след нея – незабавна трансплантация на костен мозък.
 Лечението ще се проведе в клиниката „Джон Хопкинс“ в Истанбул. Рачо се завърна от там преди дни. И потегля отново за там в понеделник.…
Ден след Коледа. Цената на един курс химиотерапия е 25 000 евро. Цената на трансплантацията на костен мозък струва 150 000 евро.
Рачо и майка му нямат тези пари. Имат вярата, че Рачо ще оздравее и ще се върне при нас. Имат надеждата, че многобройните му приятели, които докато бе здрав гравитираха около него, черпеха сила, топлина и усмивки от заразителния му смях и необикновено присъствие, наистина са истински. Толкова истински, че да не го оставят сам точно сега.

Необходими са:
– 25 000 евро за химиотерапия
– 150 000 евро за трансплантация на костен мозък

Дарителските сметки на Рачо Колев:
Leva: BGN BG25 UNCR 7000 1520 3787 84
Evro: EUR BG74 UNCR 7000 1520 3807 15
USD: USD BG90 UNCR 7000 1520 3807 18

UniCredit BULBANK

  Едно гостуване, което се проточи доста време – докато аз напиша материала, после докато Ани го подготви за англоговорящите си читатели, година май стана:-) Важното е, че в крайна сметка е факт. Прочитайки го сега, бих го редактирала драстично, но пък тогава така ми е дошло.
 Много обичам София, почти колкото обичам да обикалям извън нея.. Понякога й се ядосвам, но това се случва и в най – добрите връзки;-)

Материалът: http://life.anniesartbook.com/2011/12/simply-maria.html

Благодаря на Ани за хубавите думи, направо се възгордях;-)

  Спокойно, няма да правя равносметки и разбор на годината. Само искам да пожелая весело посрещане на новогодишната нощ и да ви предупредя, че съм събрала доста материал – следете изкъсо www.lamartinia.com В последния месец блогът малко се поизмести към ФБ страницата си, но има и такива периоди.
  Очаквайте много нови, интересни и стойностни хора в Гастрол. Обмислях дали да не прекратя рубриката (или да я трансформирам), тъй като напоследък в доста блогове се появи подобна. Но реших, че почти две години живот, над 50 гости и фактът, че е едно от най-четените неща тук не заслужават такава участ. Всички материали могат да бъдат събрани в сборник, обещавам един ден да го издам;-)
  LaMartinia продължава да е  едно от от най-приятните ми занимания и това безкрайно много ме радва.
 До скоро! Не злоупотребявайте с алкохола, фойерверките, храната, равносметките, плановете и обещанията за 2012, оставете нещата на своя естествен ход и всичко ще се нареди;-)
Дете съм на късен брак. Сега да създадеш за втори път семейство над 35 е съвсем обичайно, преди 30 години обаче е било нещо като малка революция. Баща ми по онова време е бил лекар в разцвета на силите си, разделен с първата си съпруга. Носел е велурени сака, пиел е коняк, пишел е разкази понякога, ходел е на лов и е пътувал много. Спомням си, че като малка се колебаех дали е футболист или доктор.  Пред очите ми са големите сакове, пликовете с шарени подаръци и безкрайното чакане  да си дойде.
В началото на 80-те си събрахме внезапно багажа и заминахме на село, баща ми реши да работи в местната болница. И преди съм разказвала тази история – най-щастливите години от детството ми. Големите компании под ореха, огромния зелен двор, гроздето в мазето, бялото куче Рекси и печката с дърва. Родителите ми подариха цялата свобода на света.
Баща ми ме научи да обичам книгите, показа ми Стайнбек, Радичков, Ъпдайк, Фокнър. Научи ме да спазвам обещанията си, да не тъпча, да уважавам себе си, да си вярвам. Винаги ме е поощрявал, но и критикувал. Прави го и до днес. Със силно саркастичното си чувство за хумор, което толкова харесвам.
Преди 3 години, докато се реех из първия триместър на бременността, една сутрин телефонът звънна. Още преди да го вдигна знаех, че нещо не е наред. Бърза консултация, притеснения, сълзи. На Разпети петък дойде диагнозата – страшна. И двамата с майка ми полагаха неимоверни усилия да се държат, за да не ме разстройват. Прекарвах цели дни с единствената мисъл и молба – да се оправи. За рождения му ден на 5-ти май му подарих нова бензинова косачка за селския двор. Думите му: „Дано имам време да я ползвам…“ Всичко в онзи период мина като на лента – операцията, тревогите, възстановяването. Само той си знае какво му е коствало всичко, но беше във форма още преди Мартина да се роди. Малко по-късно се върна на работа и всичко беше както преди. Престорихме, че не се е случило – хубавото изтласка лошото.
Баща ми  е смел и мъдър, не мрънка, винаги бърза, нервира се лесно и също толкова лесно му минава. Може да цепи дърва и да стреля с пушка, мисли нашироко, не издребнява, умее да прощава, помага на всеки, измисля приказки, лови раци с голи ръце, хвърля серкме, познава отровните гъби и има най-тънката на света самоирония.
Обичам го заради всяко едно от тези неща. И му благодаря. За всичко.♥
Само минавам да ви пожелая весели празници.

И още няколко неща:

– обичайте
– не помнете лошите неща и лошите хора
– не бъдете дребнави
– не присвоявайте чуждо
– създавайте
– усмихвайте се
– помнете добрините
– гледайте напред
– научавайте нови неща
– не бъдете амбициозни на всяка цена
– мислете нашироко
– харчете умерено
– възползвайте се от хубавите поводи
– създавайте си хубави поводи сами
– слушайте повече музика
– рециклирайте
– от време на време спирайте и се оглеждайте
– дишайте дълбоко
– освен другите, обичайте и себе си!

Благодаря ви за всичко и късмет!:-)

*Обещавам най-тържествено (за втори път вече, срам!) в началото на януари LaMartinia да възстанови обичайния си ритъм. Да видим.

Сърцето е дело на L is for Lina. Лина, благодаря!♥

   Сутринта се събуждам в свръхглупаво настроение. Тъмно, мъгла, лека нервност, смотано едно такова. Не би трябвало, снощи си вързах конците. Имам нужда от 144 часа непрекъснат сън. Поне. Закъснявам с около 40 минути за навсякъде. Дрехите, които искам да облека все още не са изсъхнали. За изгладени да не говорим. Безумната коледна истерия се лее от монитора, от телевизора, от радиото, от канала, отвсякъде! Все едно ме е настъпил едър лос  и пее фалшиво Jingle bells. На ушенце.
   Минавам през детската градина, за да платя таксата. Говорят ми на ти, с обръщение „момиче”(наистина се намирам в детска градина:-))). Таксите се плащали до 10 ч., друг път да знам. Толкова ми е смотано, че чак не разбирам какво ми обясняват. Взимам си квитанцията и наплюнченото с палец ресто, спускам се пеша покрай НДК. Някакъв странен тип решава да ме преследва. Погледът му е кофти, засичам го в гръб. По раницата си има валма средно дълги бели косми, все едно се е въргалял в нечия клетка.  В мъглата няма и да разбера как са ме повалили. Странично. Сещам се, че в чантата нося ножичка за нокти, парфюм, тебешири, хапче за глава и компютърна мишка. Пак е нещо, ножичката може да мине за оръжие.
  Излизам от подлеза и виждам познат силует. Съвсем покрай мен. Знам кой е, но за пореден път не предприемам нищо. Винаги го познавам първо по обувките.  Разминаваме се, той се обръща, аз се обръщам. Продължаваме си. Някак ми става комфортно – все едно сме си пожелали „Приятен ден” мълчаливо.
  Изкачването на последните стъпала е все едно покатерване по въже от дупка и изведнъж всичко се променя. Даже странният тип се е отказал от мен. Космическата енергия не се притеснява от мъгла, ясно е. Влизам в магазин и срещам отдавна търсения цвят гланц за устни. Всъщност не съм го търсила реално, само си мислех за него. Овлажняващ. Още влага освен мъглата – не ми пречи.  Минавам по Патриарха,  завивам по Ангел Кънчев. Не завивам, направо прелитам. Кроасан със сирене от Й(Дж)ован – топъл. Бонус – резен щолен с аромат на канела.  Обичам бонуси, щолени също. По Неофит Рилски мирише на кафе, любезни шофьори ми правят път и ми се усмихват. Сигурно е заради гланца. Приятно. Ходенето пеш сутрин може да бъде едно от най-свежите неща, усмивките също.
  Пристигам в магазина и установявам, че нямам нет. Да не бъдем максималисти. Правя си Мариаж Фрер, пускам си Френч кафе и слагам още от новия гланц. Много приятно. Малко след това дойде и нетът.
Пожелавам ви хубав ден! Не винаги е така, както изглежда;-)

В средата на октомври в ресторант „Кактус“ се състоя представяне на новия уред на Moulinex – Fresh Express – компактна мини-резачка за домашна употреба. Барманите от Flair Temptation и главен готвач Иван Манчев представиха атрактивно възможностите на уреда на място, а специалистите по хранене Еat4Fit Ира Банковска и д-р Валентин Добринов представиха последните тенденции в суровоядството в световен мащаб.

Проведе се и кулинарен конкурс за рецепта, приготвена с помощта на уреда, в който имахме възможността да опитаме най-разнообразни ястия.

  Най-общо идеята на уреда е да пести време, усилия и инциденти с ножа, като реже на ситно и рендосва вместо вас всякакви продукти – от моркови до пармезан. Разполага с 5 приставки, малък и компактен е, удобен за съхранение и почистване.
  В края на събитието всеки от присъстващите получи приятна изненада – огромна керамична купа с пресни зеленчуци. Moulinex Fresh Express би се справил с тях за секунди 🙂