Продължавам поредицата с гостуващи мои фотоприятелки с една много талантлива дама – Галя. Първо забелязах перфектно направените от нея портрети на млади, красиви, енергични и артистични момичета. Очевидно идеално сработване между модел и фотограф и резултати, пълни с емоция и движение. Именно двата най-важни компонента според мен, за да „проговори“ снимката. Като прибавим чудесното техническо изпълнение и добрата обработка, получава се нещо изключително приятно за гледане и съпреживяване.
Да си поръчаш фотосесия не е същото като да се щракнеш за паспорт или да се снимаш безразборно за семейния албум. Трябва настройка, подготовка, концепция, набелязване на стайлинг и локация. Фотосесията е не само спомен, а и събитие. Преживяване, приключение, подарък, запечатване на емоция, състояние, период. Затова е изключително важно кой ще е фотографът. Да ви разбере, предразположи, изслуша – необходими са умения и правилен подход. Е, Галя е може би един от най-подходящите хора за това със своето психологическо образование. Защото фотографията не е просто отпечатване на образ, а и отпечатване на емоция – колкото по-искрена и истинска, толкова смислено и стойностно.
Щастлива съм, че Галя е мой гост днес и й благодаря за участието и съдействието.
За нея повече моете да видите и научите в нейната страница във Фейсбук: http://www.facebook.com/home.php?ref=logo#!/pages/Galina-Photography/116789248339850
и в онлайн галерията й: http://www.galinaphotography.com/
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Текст и фотографии: Галина Стоянова
Спомням си, че първият ми фотоапарат беше „СКИНА”, мама ми го подари, за да снимам с него когато се роди първото ми дете. Правех по 100 снимки на месец и нямах търпение да си взема поредната партида от фотото. От всяко пътуване извън страната се връщах с 5-6 ленти и тръпката да видя готовите снимките беше незабравима. После си купих и първото дигитално апаратче и не можех да се наситя на възможността да поправям грешките си, докато снимамJ
Клечах по тревите де що има тревичка и цветенце и бях дълбоко убедена, че никога няма да поискам да снимам нищо друго.
После един ден се оказах на място, което и до днес обичам да снимам повече от всяко друго. Залезите там не могат да се опишат и колкото и да се опитвам и всеки път да си казвам „Е , този път го хванах( залеза)”, все не ми се струва достатъчно близо до видяното и опитвам отново и отново, в търсене на съвършения залез.
Така след няколко камери и в търсене на още и още възможности, най- накрая се сдобих с бленувания ДЛСР. Дъщеря ми беше на около 2 годинки и така изведнъж открих снимането на портрети. Край на тревичките и на цветенцата, вече не ги поглеждах, тичах с камерата след нея и дебнех всеки поглед или интересна муцуна.
Изведнъж се оказах пристрастена…. към снимането. А до мен се появиха едни шури момичета, готови на още по-щури неща – да тичат под дъжда, за да видя ще мога ли да уловя капките в кадъра, да дойдат за снимки в най-големия сняг, за да си бокирам снежинките или да помъкнат куфари за снимки на жп гарата.








И така, снимането на портрети и търсенето на невидимото за очите се оказа най-голямата ми страст и предизвикателство. Преди много години рисувах, но зарязах амбициите да ставам художничка, защото не се смятах за достатъчно добра. Ето, че 20 г. по-късно по страннен начин рисуването се върна при мен…. Днес се опитвам да рисувам със светлината… Понякога успявам, понякога не, но никога не забравям, че не е толкова важна крайната цел, а начина, по който ще извървим пътя до нея. Фотошопът разбира се е неразделна част от целия процес. Обработвам снимките си и чак тогава те стават моите снимки. Не разбирам хората, които критикуват използването му, защото истината е, че колкотo по-добре умееш това, толкова повече можеш да покажеш в едно изображение.
Често ме питат как изобщо е възможно да се срещнат психологията, която ми беше основно занимание до скоро и фотографията. За мен те са като двете релси на един коловоз – няма как да снимаш успешно хора, ако не умееш да говориш с тях, да ги разсмееш или да ги накараш да се замислят, ако не можеш да видиш зад усмивката прикритата тъга и да я уловиш… Сякаш всеки път ми се иска да видя нещо повече – онова другото, което всеки носи в себе си, но рядко показва. Когато успея да го уловя, съм наистина щастлива!
А не е ли това смисъла на всичко , което правим?…