С тази публикация и тази песен искам да поздравя един човек.

Запознахме се точно на днешния ден. Преди 4 години.

Събраха ни едни камиони. И една случайност.

Разсмяха ни едни боядисани в розово стени. И едно зарядно за телефон.

Останахме заедно благодарение на една скъсана обувка. И едно закъсняващо такси.

Пожелахме си нещо в един прекрасен град. И то се сбъдна едва след седмица.

Обещахме си да остареем заедно. Напълно възможно е да успеем…

Т., обичам те!

Имам удоволствието да анонсирам, че LaMartinia беше поканен да стане част от един нов и интригуващ проект, наречен Информа@ЛИЧНО.
Като част от медия Econt Tribune, Информ@ЛИЧНО представя подбрана селекция на най-добрите, според  екипа, публикации на български блогове и форуми. Динамична зона за полезна информация, лични преживявания и нови гледни точки.

Пожелавам им успех и се радвам, че съм част от това начинание!

Продължавам поредицата с гостуващи мои фотоприятелки с една много талантлива дама – Галя. Първо забелязах перфектно направените от нея портрети на млади, красиви, енергични и артистични момичета. Очевидно идеално сработване между модел и фотограф и резултати, пълни с емоция и движение. Именно двата най-важни компонента според мен, за да „проговори“ снимката. Като прибавим чудесното техническо изпълнение и добрата обработка, получава се нещо изключително приятно за гледане и съпреживяване.
Да си поръчаш фотосесия не е същото като да се щракнеш за паспорт или да се снимаш безразборно за семейния албум. Трябва настройка, подготовка, концепция, набелязване на стайлинг и локация. Фотосесията е не само спомен, а и събитие. Преживяване, приключение, подарък, запечатване на емоция, състояние, период. Затова е изключително важно кой ще е фотографът. Да ви разбере, предразположи, изслуша – необходими са умения и правилен подход. Е, Галя е може би един от най-подходящите хора за това със своето психологическо образование. Защото фотографията не е просто отпечатване на образ, а и отпечатване на емоция – колкото по-искрена и истинска, толкова смислено и стойностно.

Щастлива съм, че Галя е мой гост днес и й благодаря за участието и съдействието.

За нея повече моете да видите и научите в нейната страница във Фейсбук: http://www.facebook.com/home.php?ref=logo#!/pages/Galina-Photography/116789248339850

и в онлайн галерията й:  http://www.galinaphotography.com/

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Текст и фотографии: Галина Стоянова
Спомням си, че първият ми  фотоапарат беше „СКИНА”,  мама ми  го подари, за да снимам с него  когато се   роди първото ми дете. Правех по 100 снимки на месец и нямах търпение да си взема поредната партида от фотото. От всяко   пътуване  извън страната се връщах с   5-6 ленти и  тръпката да видя готовите снимките  беше незабравима. После си  купих и първото дигитално апаратче и  не можех да се  наситя на възможността  да поправям  грешките си,  докато снимамJ
Клечах  по тревите  де  що има тревичка и  цветенце   и бях дълбоко  убедена, че никога няма  да поискам  да снимам нищо друго.

После  един ден се оказах на място, което и до днес обичам да снимам повече от всяко  друго.  Залезите там  не могат да се опишат и колкото и да се опитвам и всеки  път да си казвам „Е , този път го  хванах( залеза)”,     все не ми се  струва   достатъчно близо  до видяното и   опитвам отново и отново, в търсене на съвършения  залез.

Така   след няколко  камери  и в търсене на  още и още възможности,  най- накрая се сдобих с  бленувания   ДЛСР.  Дъщеря ми   беше на  около  2 годинки  и  така  изведнъж открих снимането на портрети.  Край на тревичките и  на цветенцата,  вече не ги поглеждах,  тичах  с камерата след   нея и дебнех всеки поглед или интересна  муцуна.

Изведнъж се  оказах пристрастена…. към снимането. А  до мен  се появиха едни шури момичета, готови   на  още по-щури неща – да тичат  под  дъжда,  за да видя  ще мога ли да  уловя капките в кадъра, да дойдат за снимки в най-големия сняг,  за да си бокирам снежинките или   да помъкнат куфари за снимки на  жп гарата.

И така, снимането  на  портрети  и  търсенето на  невидимото  за очите  се оказа най-голямата     ми страст  и  предизвикателство.   Преди много години рисувах, но   зарязах   амбициите  да ставам художничка,   защото не се смятах за достатъчно добра.  Ето, че  20 г. по-късно по страннен  начин  рисуването се върна  при мен…. Днес  се опитвам  да рисувам със светлината… Понякога  успявам, понякога не, но никога не забравям, че не е толкова важна крайната  цел, а  начина, по който ще извървим  пътя до нея.   Фотошопът   разбира се е  неразделна част от   целия процес.  Обработвам снимките си и чак тогава  те стават моите снимки. Не разбирам  хората, които  критикуват  използването му,    защото  истината е, че колкотo  по-добре умееш това,   толкова повече можеш да покажеш в  едно  изображение.
Често ме питат  как изобщо е възможно да се  срещнат  психологията,  която ми  беше основно  занимание  до скоро и  фотографията.  За мен  те са като двете  релси на един  коловоз – няма  как  да снимаш  успешно хора,  ако не умееш да говориш с тях, да ги  разсмееш или  да ги накараш   да се замислят,  ако не  можеш да видиш зад  усмивката прикритата тъга  и  да  я уловиш… Сякаш   всеки път ми се иска  да видя нещо повече – онова   другото,  което всеки  носи  в  себе си, но рядко показва. Когато успея  да го уловя, съм наистина  щастлива! 
А не е ли  това смисъла на всичко , което  правим?…

Бях планирала един куп публикации, но времето ми избяга. Сега искам да ви пожелая интензивен и разнообразен дъъъълъг уикенд! Времето е чудесно, навсякъде се раззелени, очертават се 4 почивни дни – как да не се радва човек:-)
И за да не съм без снимка, едно ухилено щастливо зайче. Пак моето, с друго не разполагах вчера.

Поводът да сготвя това нещо с дълго заглавие беше един онлайн семинар за food фотография, който хванах за час-два през уикенда. Воден от известната фотографка Penny de los Santos (Saveur magazine, National Geographic, etc.), предаван в реално време от Сиатъл, с интерактивна връзка със зрителите, отговори на въпроси, дискусии, демонстрации, различни сюжети и стилове на заснемане и разни други неща, свързани със снимането на храна.
Темата ми е интересна, но не дотам, че да прекарам петък, събота и неделя от 8 вечерта до 3 сутринта пред компютъра:-) Хванах само една част, май най-съществената през втоеия ден. Имаше и доста паузи, размисли за живота и лирически отклонения. Госпожа Де лос Сантос разполагаше с двама готвачи и двама стилисти, които подготвяха стайлинга, ястията, съдовете, аксесоарите и начина на подредба, естествено съгласувани с главното действащо лице – нея. Пени споменаваше през цялото време, че снима почти само на дневна светлина и обикновено отгоре, заради графичността на повечето видове храни/ястия. Споменаваха се главните условия, за да изглежда добре снимката – контрастна основа на продуктите, хармонична цветова гама, обмислена композиция, динамика в кадъра, добра светлина, успешно подбрани елементи и други технически условия. Безспорно дълъг и професионален процес, сложно композиране, конецепция и съгласуване с клиента. Обсъждане с дни, седмици, дори месеци, няколко часова подготовка на снимките…
Реших съвсем любителски да опитам с един ingredient shot. Е, без стилисти и готвачи, с две малки ръчички, които през цялото време се опитваха да ми „подобрят“ стайлинга:-)) и 40 минути за целия процес – от изчистването на калмарите, през готвенето,  до снимките. Не знам доколко се получило, но беше забавно. Труповете на тези мили фотогенични калмарчета от модели се превърнаха в неустома на вкус порция паста. Обратите на съдбата:-)))
 Челлентаните (cellentani) са особено вкусен вид паста с форма на тирбушон. Имат плътна текстура и стегната тубообразна форма, сосът прониква във вътрешността им и ги прави сочни и добре овкусени. Естествено, могат да бъдат заменени с всеки друг вид. Рецептата е , от областта Abruzzo, взета от тук:

С леки мои модификации – вместо магданозът в оригинала, добавих пресен риган. В съставките имаше и няколко броя аншоа, които умишлено пропуснах.
Публикувах преди време подобна, обяснението е за пропусналите първата.

Продукти за соса (количествата са приблизителни, в зависимост от броя порции):
– 200 гр. настъргани пресни домати
– 3-4 скилидки чесън
– 200 гр. пресни мини калмари (за чистенето съм споменавала тук
– 1/2 чаша бяло сухо вино
– суха люта чушка
– пресен риган, сол, зехтин, прясно смлян черен пипер

В съд (за предпочитане керамичен за готвене) оставете да се загрее зехтин (1-2 супени лъжици), добавяете целите скилидки чесън до зачервяването им. Към тях изсипете изчистените и нарязани на шайби калмари, лютата чушка и загасете с бялото вино. Посолете леко. След 10-ина минути на слаб огън, добавете доматите и оставете още 15 минути бъркайки често. Овкусете с подправките и добавете сол ако е необходимо.

Добавете соса към предварително сварената в подсолена вода паста и разбъркайте.
С пармиджано или без, изборът е ваш.

Ако си спомняте, скоро гостувах в блога на днешната ми гостенка. Тогава ви споменах, че Неси е едно изключително мило и чаровно момиче, влюбено в модата. Момиче – защото е много млада, влюбено в модата – защото блогът й е на тази тематика.
Признавам си, че изключително много ме радва и обнадеждава всяко изключение от плъзналата в последните години „попфолкчалгаиликактомуетамимето“ култура. Млади хора, които да не се впечатляват от нули, обеми, повтарящи се турбо ритми и прилежащите им герои и „достойнства“  са някакво приятно изключение. Да си около 20-те и да харесваш класически вдъхновители, образи в черно-бяло  и ретро препратки към началото на модната индустрия – ето на това му казвам аз добър вкус!
Неси, продължавай да се вдъхновяваш от същите неща и да ги показваш на своите читатели, ние те следим изкъсо!;-)

Блогът на Неси е на  адрес: http://bittersweet-vogue.blogspot.com/

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Вдъхновители в черно-бяло

Текст и подбор на снимките: Неси
Снимки: http://forums.thefashionspot.com/; http://ana-lee.livejournal.com/; http://www.tumblr.com/

Разглеждам много блогове, но има един, който определено се отличава от другите – този, който четете в момента. Не го казвам просто ей така. Този малък кът от рая винаги ме зарежда с позитивизъм и вдъхновение. Много съм щастлива, че имам възможността да гостувам в „Гастрол” и искрено благодаря на прекрасната авторка за поканата.
Чудех се с какво точно да се представя и в крайна сметка реших да разкажа историята на трима дизайнери, които са променили модната индустрия със своите творения. Избрах тази тема, защото се възхищавам на изключителния стил на хората по онова време, а и обожавам стари снимки!
Coco Chanel

През далечната 1926 г. Коко Шанел създава първата малка черна рокля. Години наред преди това черният цвят се е свързвал с траур и носенето му извън тези обстоятелства се е считало за крайно непристойно. Постепенно обаче светът на дамите ставал все по-забързан, косите все по-къси, а раменете, гърбът и краката все по-открити. С настъпването на тези промени, Коко решила, че е време за нещо по-различно, по-семпло и същевременно с това по-удобно. Така нашумялата по онова време дизайнерка създала универсалната малка черна рокля. Мнозина експерти твърдят, че е станала толкова популярна заради недостига на плат, поради  използването му за униформи на войниците по времето на Втората световна война. Без значение как е добила популярност, черната рокля е олицетворение на комфорт и изисканост.

Christian Dior
Творчеството на всеки моден диктатор от ранга на Кристиан Диор наподобява вулкан, чийто изригвания отекват не само през годините, но и през десетилетията, че даже и столетията. Това, с което той се прочува са стегнатите корсажи и полите във формата на камбана. След Втората световна война, когато цари недоимък и оскъдица, изведнъж се появява творец, който предлага дамски дрехи от най-скъпи материи в невероятни обеми. Твърди се, че за направата на една от тези рокли са били необходими поне 20 метра плат! Първоначално жените не одобрявали моделите на Диор, защото предлаганите дрехи покриват краката, а това не  било обичайно за периода, поради наложените от войната ограничения по отношение на платовете. Диор е бил истински майстор в сътворяването на форми и силуети, а по собствените му думи създавал „жени-цветя“.

Yves Saint Laurent
Последният дизайнер, който ще ви представя, също е французин като горните двама. Едва на 17 години Ив Сен Лоран пристига в Париж и 5 години по-късно застава начело на модната къща Кристиан Диор. В продължение на години той създава своя модна империя заедно с Пиер Берже. Лоран е човекът, който поставя началото на ревютата прет-а-порте. Негови емблематични модели са дамският костюм с панталон и смокингът. За моделите си за дами Сен Лоран се вдъхновява от мъжкото облекло.

Надявам се да съм ви накарала да се потопите в този приказен свят, изпълнен с истински таланти и стойностни мечти. Модата не е просто дрехи, аксесоари, това как изглеждаш, а е смисъл на живот за някои, а за други като мен – да си представиш красотата на онова време. И още нещо… снимайте се при всеки удобен момент, защото само снимките запазват хубавите мигове с обичаните хора, те никога не се променят и остават завинаги в съзнанието ни.
 
Винаги съм знаела, че сладкарството изисква много време, търпение, последователност, спокойствие и концентрация. Неща, които обикновено при мен не са в тази комбинация – или време нямам, или положението е изнервено поради някаква причина, или всичко трябва да се случи бързо и веднага, или се правят сто неща наведнъж. Изобщо по всичко личи, че моят холеричен темперамент не си пасва с такава прецизна и методична дейност като сглобяването и декорацията на торта/мъфини/сладки.  Блатове, кремове, слоеве, слепване, печене, бъркане, рязане, мазане, покриване, съхнене, декориране – абсурд! Затова се възхищавам на всички виртуозни майсторки в материята, гледайки отстрани, без и да ми минава през ума да се захващам с нещо подобно.
Да, обаче човек не бива да се зарича – обикновено обстоятелствата безмилостно го опровергават.
Тази година за 5-ти май, рождения ден на баща ми, бях решила да поръчам няколко тематични мъфина, свързани с неговата професия. Той е един от най-добрите спортни лекари (за мен най-добрият, естествено;-) с дългогодишен стаж в известни български футболни отбори. Писах на Бубето – за тази седмица имаше само торти и любезно ми отказа. Писах и на Кали, но и тя нямаше възможност. И преди да помисля кой друг да потърся, се сетих, че за 2-3 мъфина едва ли някой ще се ангажира (аз поне не бих!), особено като знам, че обикновено са затрупани с поръчки.
И понеже щом си наумя нещо, искам то да се случи, и то по начина, по който си го представям, единственото решение беше да се въоръжа с търпение и онези странни материали за моделиране и да пристъпя към действие. С онлайн напътствията на Бубето (голямо Благодаря!) закупих фондан, бои и хартиени форми. Прибрах се в бойна готовност, но се оказа, че в стремежа си да импровизирам (този път не на място), съм взела абсолютно неподходящата за моделиране марципанова паста. Обратно до магазина, лек конфликт с продавачката, дъжд, бързане, мрънкащо дете и обратно в домашната „работилница“.
За творческия процес няма да ви разказвам подробно, накрая приличах на импресионист в период на вдъхновение – с оцветени  и облепени с фондан до лактите ръце. Най-приятната част беше самото моделиране на фигурките, най-неприятната – смесването на боята с тестото. Най-скучната пък печенето на мъфините. От бързане  използвах неправилната форма и се сплескаха и разкривиха, но пък кой ти гледа/яде самия мъфин – у-кра-са-та е важна!:-))
Бях си наумила да има докторска чанта и футболна топка. Е, чантата стана нещо средно между реплика на Прада и ученическа чанта от 80-те, но Мартина позна какво е, така че се успокоих. Футболната топка определено беше прекалено „висока топка“ за начинаещ като мен, правете се, че не забелязвате яйцевидната форма и странните черни шарки:-)) Надписът също ме озори, но все пак се чете.
Другите 2 направих за майка ми – цветни и „женски“. Нюансите не се получиха много успешно – червеното стана цикламено, зеленото не беше това, което исках, но като за първи път – толкова. Най-важното е, че бяха истинско предизвикателство за моето търпение и концентрация и донесоха радост на скъпи хора.
Едно е сигурно – скоро мъфини и фондан не искам да виждам!!!:–))
С днешната ми гостенка имаме доста сходни вкусове – към красивите малки предмети, хубавата храна, вдъхновяващата музика, интериорните акценти, хората с талант и изобщо всичко, което може да предизвика усмивка и топлина
Мариета е създателка на блога La maison, където можете да срещнете нещата, изброени по-горе и много други. Собственичка е и на магазин със същото име в Етрополе, който с голямо удоволствие ще посетя при първа възможност. С изненада разбрах, че е майка на 2 момчета, самата тя изглежда като момиче:-) Вчера блогът й навърши една година – съвсем подходящ повод за гостуване!
Темата на публикацията е магична, приказна и театрална. Къща за кукли, направена от самата Мариета и нейната сестра. Уникално творение с много стаи и лица, малки красиви мебели и предмети, които създават един миниатюрен идеален свят. Всичко е изработено и събирано с много любов и желание, чак ти се приисква да се нанесеш незабавно. Само с един миниатюрен куфар багаж:–)

Мариета, благодаря ти за участието и прекрасния материал!


La Maison  е на адрес: http://lamaisonjeme.blogspot.com/ 


––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Къщата за кукли

Фотографии и текст: Мариета Цолова

Преди време получих покана от Мария за гостуване в La Martinia. Нейният блог е една от любимите ми спирки, когато открадна малко време за себе си, а рубриката й за гостуване събира наистина интересни гости. Признавам, почувствах се поласкана и затова исках да напиша нещо, което би представило мен и моя блог по най-добрия възможен начин, без да е хвалебствено, нито неистина, а просто да разкажа историята, от която тръгна всичко.
Винаги съм искала да имам място, на което да събера много от моите страсти. Тези по дрехите и модата, по бижутата и малките декоративни предмети. Преди по- малко от година с помощта на моята сестра успях да направя такова място, тук в нашия малък град. Нарекох малкото си магазинче La Maison (Ла Мезон). Неслучайно избрах това име, от къде дойде то, ще научите малко по-късно.
Така нарекох и моя блог, който трябваше да бъде лице на магазина, но в последствие се превърна в нещо като дневник. Не толкова на живота ми, колкото на нещата, които ме вълнуват и искам да споделя.
Минавали ли сте по улица „Шишман“ в София? От там започна всичко! Много често минавам оттам и то само с една цел – да погледам витрината на „Магазин №10“. Ако не сте, направете го! Там витае истинско вълшебство и не само от витрината, а и от човека, сътворил това – Боряна Керванбашиева. Преди години големият ми син, тогава на 5, видя къщата на витрината. Дни след това, не даде мира на никой вкъщи, докато не намерихме един стар прозорец – идеален за целта да направим от него къща. И така един уикенд сестра ми пристигна от София с  куп дребни съкровища, които заедно с тези, събирани от сина ми, щяха да допълнят цялата картина. Започнахме да мерим, режем и ковем с пълна сила. Спомням си погледа на моето дете, изпълнен с такова вълнение! Решихме, че интересът му ще е твърде кратък, а и ще порасне и затова направихме къщата така, че да става за поставка за CD-та. Все още няма това предназначение, а е просто къща. Не, всъщност не е просто къща, а е нашата къща! Аз, моята сестра и малкото ми момче я направихме с много любов. Сега тя стои на почетно място вкъщи и по време на Коледа е коледна, през пролетта е зелена и цветна, вечер свети, а през деня Сив (нашият котарак) се крие зад нея.
И така – името. Когато реших да направя магазина, много исках и къщата да бъде в него. Затова и името му е La Maison (Къщата), както и на блога в последствие. Отказах се от тази идея, вече има един магазин с прекрасна къща на витрината, нашата ще остане у дома, там където й е мястото. Моето вече пораснало момче не й обръща особено внимание. За него беше важен акта на направата й. Той мечтаеше за нея, докато не я превърнахме в реалност. Сега, само 5 години по – късно,  има друга, по-голяма мечта – за дървена къща за игра в двора. Докога ли ще строи моят пораснал вече син?!:-)
Винаги, когато минавам покрай нашата малка къща и я поглеждам, се усмихвам. Всичките миниатюрни неща, които са вътре толкова много ме радват и винаги ме подсещат за  моята сестра – човекът, който не спира да ми помага. И за това, че мечтите се сбъдват!

От днес адресът на LaMartinia e www.lamartinia.com – доста по-кратък, лесен и запомнящ се.
! Промяна в настройките и линковете за следене не е необходима, всичко се пренасочва автоматично към новия домейн!

Пожелавам ви хубави, макар и малко дъждовни празници!

Това е първата що-годе смислена рисунка на Мартина от преди 1 месец. На човек (по-скоро призрак:-)). Последваха обичайните семейни „Ах!“, „Ох!“ и други възклицания по повод всички детски „първи неща“, тържествено окачване на вратата на хладилника и съзерцание с размазана на лицето горда родителска усмивка.
 Това беше и повод да се разровя сред моите детски рисунки. Научих се да чета на 5 по заглавията на вестниците, които баща ми купуваше – Работническо дело, Отечествен фронт, Земеделско знаме, Поглед – тогава нямаше голям избор. Постоянно пишех в големи разграфени тетрадки разни измислени йероглифи и си въобразявах, че върша много важна и сериозна работа. Нещо като сега с блога, хаха.
 Голям смях падна с разглеждането на рисунките, защото на повечето има писмени обяснения кое какво е, ако случайно някой не е разбрал. На една от тях (5-6 години) тези обяснения липсваха и реших да я разтълкувам. Класическа романтична сцена на хармоничен семеен живот сред природата. Никога не съм се определяла като романтичка, какво ми е станало тогава, не е ясно.

1. Мъжът с главно М – слаб, стегнат, не много висок (да не кажем нисичък), с буйна коса (или по-скоро шапка?). Изглежда надежден, стабилен и леко притеснен. Неясно от какво.
2. Домашен любимец – задължителен атрибут за хармонично съжителство. Малко прилича на вълк, но да не изпадаме в детайли, важна е концепцията.
3. Букет – спорно е дали съм си го набрала от градината или е подарен от стабилния ми мъж. По-скоро първото.
4. Къща – малка и кокетна. Всъщност не е много малка, но доста кокетна.
5. Градинска мебел – все пак държим на детайлите и комфорта, неизбежно е. Може би затова е притеснен стабилният мъж?
6. Дим от комина=огън=камина=уют=задушевност=хармония – тривиално, но задължително. Добре, че съм пропуснала мечата кожа, свещите и шампанското, би било притеснително за 5-6 годишно дете.
7. Ярко слънце – малко ме смущава комбинацията му с камината, но очевидно се набляга на романтиката.
8. Къща за домашния любимец – кучето-вълк е изолирано отвъд реката. За всеки случай.
9. Смели червени завеси – най-вероятно внезапно дизайнерско решение.
10. Отровни гъби – в близост до къщата, далеч от кучето. Хммм.
11. Градина във въздуха – това не успях да го разтълкувам, предполагам, че е породено от желанието ми винаги да съм над нещата.
12. Река, мост, патица с малките си – най-вероятно просто цветен акцент и озвучаване
13. Панделки в косата – в целия този хаос от животни, мъже, камини, реки, лехи и цветя ми е останало малко време да помисля и за аксесоарите. Похвално!
14. Тъмни гъсти облаци – човек не бива да се отпуска, риск от буря винаги съществува.
Пробвайте и вие, със сигурност ще откриете неща, за които и чичо Фройд не е подозирал.