Да, „гостува“ ми Мартина. Която днес навършва цели „де“! Няма по-подходящ гост в Гастрол на този ден. Публикацията е юбилейна – номер 200, пълно със символи:-)Тук трябва да последва малко вайкане как бързо минава времето, как летят годините докато растат децата и подобни клишета, които смятам да ви спестя. С тези мишешки уши я снимах преди малко повече от година, тази реших да повторя. И възнамерявам да го правя докато стане на 18 или поне докато не ми откаже и обяви майка си за луда, хаха!
Не съм от жените, които се проектират като майки още в ранните 20 и мечтаят за бебета, мъже, кухни и разходки в парка. Не че е лошо, просто не ми се е случвало. Не съм и помисляла за дете до преди три години. Исках да попътувам, поживея, поуча, поизлизам, пообикалям и поработя преди да се реша на нещо толкова сериозно. И не съжалявам – имах време да опитам всичко, което ми е интересно, да бъда там, където си мислех, че се случват нещата, да осъзная какво харесвам и какво не, да се опитам да работя по почти 20 часа без почивка, да бъркам в разни преценки, да стягам багажа си на всеки 2 дни, да правя необмислени неща и да разсъждавам достатъчно върху разни въпроси.
Тук стигаме до друго едно клише за точния човек, но се оказва вярно. Тази история за Човека с главно „Ч“ съм я разказвала преди, няма да се повтарям. И така преди точно 2 години се появи малкото слабичко и дълго същество, с черна стърчаща коса и сплескано челце. Беше така тактично да ми осигури прекрасна и безпроблемна бременност и бързо нормално раждане. Първите 3 дни изкара без име, милата, защото с баща й още не го бяхме избистрили. Обсъждахме варианти за Лора, Моника, Александра – искахме да не е на никой, да е чисто и ясно, международно разбираемо, а не навсякъде да я карат да го спелува. Но това си беше просто … Мартина. Когато попълних формуляра за записване осъзнах, че малкото е дошло с името си, толкова й отиваше!
Преди да се роди, бях малко скептична към приказките, че човек се променял, приоритетите му също. Мислех си, да, да, добрееее, какво толкова, дете като дете, обич като обич. Беше ми трудно и да свикна с мисълта, че ще има някой по-важен от мен самата, признавам си го. Но когато се качихме в колата след изписването, сълзите ми потекоха. Не само от хормоните. Осъзнах, че отсега нататък всяко нещо, което това малко същество прави, ще му е за първи път. Че е толкова беззащитно и чуждо на всичко, което го заобикаля! Казват, че първите три месеца са всъщност четвъртия триместър на бременността, периодът на адаптация към света, май е вярно.
Последва хаос вкъщи, нормалния първоначален стрес и обърканост и почти денонощно в първите месеци кърмене, което мислех, че никога няма да свърши:-)) След това много пътувания, ваканции и десетки „първи пъти“. Интересният живот не свършва с появата на детето, а напротив – тепърва започва. Факт. Буквалната свобода вече не е толкова привлекателна. Искаш да се чувстваш залепен, зависим, полезен, да си винаги наблизо.
И постепенно светът за новия човек започна да се оформя.
– Първата стая. Категорично се бях зарекла пред себе си да не е в розово. Толкова предвидимо и тривиално! Но докато гладиш миниатюрни момичешки дрешки, с куп бушуващи в теб хормони, розовото просто те връхлита без възможност за алтернатива:-) Специално декорирах едната стена с пеперуди и собственоръчно нескопосано нарисуван отворен кафез.
– Първото екипче. Какво друго освен розово! (хормоните са още налице:-). И днес когато отварям кутията, дрешките миришат на бебе. Предполагам, че винаги ще е така. Този аромат май не се изтрива лесно от съзнанието…
– Първите официални обувки. Нямах търпение да й ги обуя. Нахлузих ги през април, когато беше почти зима. Всички бяха много възмутени, че простудявам детето:-))
– Първия портрет. Подарък за първия й рожден ден от скъп наш приятел.
– Първата „алея на славата“:-)
– Първото „превозно средство“. Подарихме й го с идеята един ден да го оцветим, надпишем и нарисуваме и да остане за спомен. Веднага смело го яхна, въпреки че беше съвсем мъничка и едвам се крепеше отгоре:-)
Това бяха някои от „първите неща“…
Сега осъзнавам, че както миналата година Мартина размяташе дрънкалки и рингове, така сега, едва година по-късно, вече храни бебета, глади, готви, чете приказки, мие чинии и възпитава кукли. Не съм вярвала, че майчинските и женски инстинкти са толкова силно заложени в децата! Малката попивателна повтаря всяко мое действие и е ужасно щастлива когато получи одобрение. Едно малко мое копие, с чертите и погледа на Любимия и моите навици, чак научнофантастично ми се струва, хаха.
Сега Мартина вече има собствено мнение по всички въпроси, дори и когато не е нужно. Обича да пее, да е с „ца“ (деца), да пие „пако“ (мляко) и да НЕ слуша. Обича и други неща, в които много си приличаме:
– да посреща гости
– да лети в облаците
– да пътува
– да се парфюмира. Позволяваме й да го прави рядко. Забележете, че капачките на почти всичките й детски „уми“ (парфюми) липсват. На моите също. Трябва да ги правят с въженца:-))
– да пие, приготвя и черпи с чай. Прави го винаги в този детски порцеланов сервиз, с такъв финес, все едно е на важна японска церемония. После винаги грижливо го прибира в кутията.
– да си слага разни неща по главата. Половината й диадеми ги ползвам аз. Защото са й големи.
– да спестява. Ето тук сериозно се различаваме. Прибира грижливо всяка монета в музикалната касичка.
– да се гушка
– понякога да се усамотява
– да ползва шапки и шалове. Понякога дори вкъщи:-)))
– да чете
– да е с любимите си хора…

Тези неща вълнуват един човек когато е на две. Всичко е ново, интересно, любопитно, интригуващо. А енергията кипи от нетърпение да го опознае. И няма нищо по-хубаво от това да го правим заедно. Ежедневно и ежеминутно.
За да не става тази публикация смущаващо дълга и прекалено бонбонено-захаросана, ще завърша с едно. Има теория, че децата избират родителите си. Все повече започвам да вярвам в нея. И съм щастлива, че ме е избрало такова енергично, самостоятелно, артистично, емоционално и смело, понякога своенравно, но с характер и позиция дете. С най-чаровната усмивка и най-подкупващия поглед!
Мартина, честит рожден ден! Обичаме те! 🙂