Публикации

Как започна всичко – със снимането или с писането?

Ще прозвучи като абсолютно клише, но пиша още от малка. Съчинявах и разказвах истории на пишещата машина на баща ми, в тефтери, на хвърчащи листа, в празни тетрадки и дневници. Имах и поетичен период, първо оптимистичен и ведър, а по времето на пубертета, разбира се, кахърен и драматичен.  Харесвам историите – и да ги слушам, и да ги сглобявам. Снимането дойде много по-късно – след раждането на Мартина.

.Каква емоция ти носеше блога в началото, каква твоя потребност задоволява 8 години по-късно?

Тогава и до ден днешен – уют, удоволствие, спокойствие. Ако имаше напрежение и принуда, сигурно отдавна да съм го зарязала. Много познанства, приятелства и контакти, разговори, споделени истории, поуки.

Блогът е като кутия за спомени, като психотерапевт, на когото разказваш, за да ти олекне. Това не се е променило нито на йота през тези 8 години.

Мисля, че няма да сгреша, ако кажа от името на всички, че обичаме да споделяш преживяванията си около децата си с нас, независимо дали е само с кадри, дали са придружени от текст. Обсъждала ли си с М&М, с голямото М, всъщност, че има там едни хора, които четат един твой блог с едни твои деца и т.н.? Как понася… хм… славата на всички ви, не ме бий? 😛

Съвсем доскоро Мартина въобще не се интересуваше от този мой блог, а и вкъщи не се говори за него, никога не е бил тема за семейни дискусии. Показвам им  от време на време снимки и преживявания, които са забравили, книжките с Мара и Мартина, но като цяло не се фиксираме върху това. Наскоро обаче, минавайки покрай бюрото ми, подхвърли с доза съмнение и свъсени вежди: „Мамо, ама наистина ли има едни хора, които чакат да видят какво ще напишеш?“ Мисля, че всъщност искаше да каже „По-добре не се занимавай с глупости“.  Та, блогът не е фактор у дома, както виждате.

С Мартина отдавна съгласувам какво мога да публикувам и какво не (което касае нея, разбира се), правя го само след нейното одобрение. Но общо-взето не й пука особено, безинтересна съм й в това отношение.

Славата мислех да не коментирам, ама нали обещах на всичко да отговарям. Много ми е важно да не се приемам на сериозно, непрекъснато самоиронизирам по темата с популярността и публичния образ. През годините умишлено съм изтласквала назад всякакви мероприятия и действия, които биха фокусирали към  това, което правя, що се отнася до блога. Обичам вниманието, но не и това драпане за разпознаваемост и показване на всяка цена. Много се забавлявам с хора, които изведнъж грабват под мишница статут на някакво “селебрити”. Всъщност е колкото забавно, толкова и тъжно…

Как успяваш да се явиш на явка винаги сресана, подредена, гримирана, с маникюр и същевременно – небрежна и естествена? И всичко това да изглежда сякаш е супер лесна и бърза част от живота, че чак не заслужава да ѝ се обръща внимание?

Всъщност не съм се замисляла, честно. Гримирането и косата са ми навик – нещо като миенето на зъбите, механичен и неосъзнат, убедена съм, благодарение на майка ми. Смятам го не толкова за суета, колкото за уважение – към себе си, към семейството, към хората, с които общувам.

Не отделям много време – 5 минути за ежедневен грим, ако косата ми е безформена – връзвам я, още 5 минути. Не приемам обясненията, че трябва да имаш свободни 3 часа сутрин, за да го правиш. Още повече, имам две дъщери, за момичетата е много важно какъв пример имат вкъщи. Ако съм раздърпана, по анцуг, с мазна рошава коса и  промито лице, вечно изтощена и оплакваща се, най-вероятно е и те да придобият този модел за логичен, когато пораснат. Рядко са случаите, в които не си намирам кусури, много съм самокритична, но се старая да не мрънкам вкъщи – “надебеляла съм”, “косата ми е кофти”, “не се харесвам”, т.н. Или взимам мерки, или просто се одобрявам такава, каквато съм в момента.

Харесвам поддържани жени, които го правят по естествен начин. Предполагам е достатъчно да го приемаш като нещо допълнително в ежедневието, не като фокус, за да не е натрапчиво и прекалено.

Как подбираш битките си, или кое ангажира вниманието ти и може да наруши баланса на силите, да те откъсне от ежедневието и да те заведе другаде?

През годините се научих да не се хвърлям емоционално във всичко, което ми се изпречи на пътя, да не приемам всички битки за свои, за да имам енергия за най-важните. Това особено се засили след смъртта на баща ми – много неща отпаднаха изцяло и се превърнаха във фонов шум, буквално. Животът е просто примигване и няма много време за губене в алабализми.

Много неща ме отчайват и натъжават, други ме правят гневна и безсилна, но се старая да действам в посоки, където съм полезна, а не просто присъстваща. Да съхраняваш себе си от време на време не е егоизъм, така си по-ефикасен в това, в което наистина те бива. И не значи, че не се раздаваш и не работиш в полза на другите,  просто канализираш енергията и усилията си правилно. За мен каузите, които човек избира, не бива да се превръщат в диктатура – ако някой не приема присърце моята кауза, значи е автоматично враг. Хората се  вълнуваме от различни неща, моята реалност не е задължително да бъде общовалидна и универсална. Трябва да уважаваме решенията на другите и причините за тях.

Коя дума, измежду етикетите в блога ти, е най-често използвана от теб?

Истината е, че все още не са надлежно подредени, но по статистика – “вкусове”.

Каква е ролята на червената гривничка на китката ти?

Нося ги от около 15 години, моите късметлийски конци. Задължително от един и същи вид и задължително на двете ръце (съхраняват се потоците на енергията). Навремето си внуших, че носят хубави неща и оттогава не ги свалям. Връзвам и на други хора и наистина започват да им се случват щастливи събития – намират си нова работа, партньор или призвание, задомяват се, раждат им се деца. Съвсем сериозно!

Кое ти е най-омразното домакинско задължение и как се справяш с него?

Чистенето и гладенето. Някак все ми се струват губене на време, досадни и монотонни са ми, но рядко ползвам помощ за почистване, а гладенето с новата ютия е почти песен. Та, боря се.

С кое свое качество не се гордееш (или даже не си харесваш)?

С кое да започна – прекалената импулсивност и емоционалност; непостоянството; липсата на търпение; избухливостта; припряността; нервните изблици. Не че не харесвам, но понякога много ми пречи болезненото чувство за справедливост. А най-много ме тормози това, че оставям всичко за последния момент!

На какво те научи проектът Parentland?

На повече търпение, на постоянство и следване на линията без отклонения. На подбор на битките и каузите. Да разбирам по-добре причините за действията на другите. Да влизам в чужди кожи.

Започнала си да учиш испански изначално заради любовта към звученето на езика (или друга), или пък самото му учене е предизвикало тази любов? Какво още ти даде този език и въобще испанската култура?

Избрах го, защото ми звучеше интересно и някак екзотично, вълнуващо. И никога не съм съжалявала. Испанският е необятен – от Европа, до Латинска Америка, във всякакви нюанси и превъплъщения. Гъвкав, красив, емоционален, богат, многопластов, благозвучен, мелодичен. Дал ми е много приятелства и контакти, винаги и навсякъде има по някой, който го владее и общувате спокойно. Испанският дава свобода и страст, възможност да четеш прекрасна литература в оригинал и да се оправяш спокойно по света, в комбинация с английския и италианския в моя случай. Въобще, ако бих насърчавала децата си в нещо, това са езиците.

Смяташ ли нещо за нереализиран свой талант/потенциал? Рисуването например?

Вероятно са много, не защото съм безкрайно талантлива, а защото съм хаотична и непостоянна и със сигурност съм пропуснала да задълбая в неща, в които ме бива. Рисуването  – едва ли, правила съм опити, но не го смятам за вродено умение.

Моят въпрос се роди тази сутрин. Има ли случка (или изобщо НЕЩО) около поддържането на блога и страницата му тук, след която си се почувствала много зле? Нещо, което те е обидило/ наранило/ събудило вина или угризения/ разстроило за дни? Ако ти се разказва, разкажи. 

Много зле като че ли не. Имало е неща, които са ме обезсърчавали или демотивирали, но чак да изпадам в дупки задълго, май не. Наранявало ме е откровеното копиране. Copy/paste поведението ми действа демотивиращо, способна съм дори да зарежа нещо, само защото всички започват да го правят. Не се вживявам в някаква роля на визионер, но когато виждаш почти дословно свои изречения, словоред и начин на изразяване просто е кофти. Не влизам никога в дискусия по повода, просто натискам unfollow.

Понякога са ме разстройвали и разгневявали заядливи и откровено злобни коментари, в началото се обяснявах, после спря да ми пука и просто ги игнорирах. Вбесяват ме анонимните излияния, човек трябва да има кураж да застане с името и лицето си, независимо от позицията, която поддържа, другото е мишкуване.

Не ме обиждат, по-скоро ме дразнят заяжданията или съмненията, когато има публикации с брандирано съдържание. Не се случва често, но все пак… Много държа на филтъра, публикувам рядко такива заради баланса и подбирам много внимателно хората, с които работя. Ако не съм напълно убедена и нямам свободата да бъда откровена, просто отказвам. Затова и подмятания по темата ме натъжават.

Какъв крем за лице ползваш, и козметични процедури?

Ползвам козметика за лице на френските марки  SOTHYS, PAYOT, OXYNERGY и FUSION MESO. Кремовете сменям според сезона и нуждите на кожата (смесена е моята), задължително целогодишно съм с  продукт с SPF филтър. Като процедури – мезотерапия и пилинг от време на време. Не съм от жените, които висят по салони всяка седмица, но обичам да ползвам продукти, които харесвам.

Единствено от вкъщи и върху блога ли работиш? 

Освен по блога, работя и по сайта PARENTLAND.BG, който създадох преди точно две години и отнема доста от времето ми. Външен автор съм в различни проекти и партньорства, contributor в GETTY IMAGES, помагам в семейния бизнес на Тито, имам и нови планове в ход. Само от вкъщи, да, не ползвам собствен или споделен офис.

Как съумяваш да се самодисциплинираш откъм служебните задължения при това че работиш от вкъщи?

Работата в домашен офис може да бъде както много приятна и даваща свобода, така и доста коварна. Изкушението да изпереш или сготвиш между два имейла е винаги голямо. Нямаш работно време, всичко се смесва. Но пък ако утре решиш да работиш от друг континент, примерно, нямаш грижи, стига да разполагаш с бърз нет. Не се самодисциплинирам, хаотична съм, нямам строги планове и графици, но държа винаги да спазвам срокове и уговорки. Справям се по интуиция и в естествен ритъм, който понякога е невротичен, но това е положението.

С колко средно хора общуваш на ден през делничните дни?

Виртуално с над 20, може би, главно чрез имейли. Реално с 10-ина да кажем.

По цял ден ли си вкъщи през седмицата, работейки от вкъщи?

Не, имам срещи навън, процедурни задачи (банки, счетоводство, институции), както и рутинни като пазаруване, взимане на децата и разходки с кучето.

Спазваш ли хранителен режим и тренировъчен такъв?

Нито едното, нито другото. С второто хич не се гордея. Против диетите съм, но от време на време, след като прекаля, се ограничавам. Липсата на редовен спорт е проблем, най-вече заради статична работа на бюро. Всяка пролет си обещавам да го променя, да видим тази как ще е …

Щастлива ли си? И кое те прави, ако да?

Да! И не ми е неудобно да си го признавам. Правят ме щастлива стандартните неща – човекът до мен с това, че ми дава свобода, подкрепа и любов; децата с непрестанната си непресторена обич и изобретателност; майка ми с високия си дух и постоянната грижа и търпение; близките с това, че мога да разчитам на тях по всяко време; приятелите с присъствието, разговорите и вдъхновението; непознатите – с различността и пъстротата си. Още –  храната, хоризонтите, свободата да избирам, красотата във всичко, природата, изкуството, музиката, добротата, качествената работа, старанието, креативността и създаването във всичките му форми.

Откъде черпиш вдъхновение, смисъл, мотивация?

От живота – толкова хубав, въпреки всичко. И толкова недостатъчен.

По колко време отделяш на дечицата на ден ?

Вечер и уикендите. През останалото време са на училище и детска градина. Не обичам да ги задушавам със себе си, искам да им давам свобода и пространство.

А на мъжа?

Вечер и уикендите също, както и поне веднъж годишно ваканция само за нас двамата, през която сме като деца в лунапарк, хаха.

Би ли споделила как дойде моментът с монетизирането на блога (какви действия предприе) и до каква степен се е развило то днес- някакви съвети за новобранци (и не само)?

През първите 4-5 години отказвах всякакви предложения за брандирано съдържание. Не смятах, че му е дошло времето, някак си се опасявах да не разваля нещата. Едва преди 3-4 години започнах да включвам брандирани публикации, които подбирам много внимателно и проверявам щателно преди да приема предложението. Смятам, че е важно да бъдат ненатрапчиви и напълно откровени, както и да не се прекалява с броя им. Блогове с изцяло брандирано съдържание приемам за рекламна брошура и честно казано са ми безкрайно скучни. Но когато всичко е помислено, изпипано и умерено, не смятам, че има нещо лошо в това.

Относно съветите – през есента организирахме семинар “Лично за личния блог”, там бях включила цял модул за брандираното съдържание и партньорствата с много примери, съвети и споделен опит. Обмисляме дали да не го проведем за втори път тази година с допълнено съдържание, ще анонсирам в страницата, когато му дойде времето.

Мария, би ли могла да дадеш няколко примера по твой избор, за съдържание в партньорство, което си отхвърлила, понеже не се вписва в твоите морални ценности и принципи. Между другото искам да ти споделя, че харесвам и очаквам с нетърпение всяка твоя публикация и не правя разлика между тези в партньорство. 

Отхвърляла съм всяко предложение, в което съм имала и най-малкото съмнение, че ще се впише в темите и убежденията на блога. Например оферта за платена публикация, в която да включа няколко линка към електронен магазин, без да упоменавам, че е в партньорство. Всички предложения досега за организиране на игри и томболи. Сътрудничество с фирма за бързи кредити. Предложения за публикация за услуги, които не съм ползвала реално, а и не бих. Продукти с неясно авторство/качества/произход. Компрометирани брандове. Предложения за PR ревю на продукт, който не харесвам.

На мен ми е любопитно да разбера мнението ти за блогърите в България? Какво ти харесва, какво не ти допада и как успяваш да си различна, или може би си истинска, а другите не!

Не смятам, че съм единствена и неповторима, просто държа да си следвам линията и убежденията, без да правя компромиси, да съм откровена и естествена. Не харесвам престорени и лигави блогове; такива с идентично съдържание и до болка познати сюжети; пълните с клишета и празни приказки; имитиращите и копиращите дословно; тези с агресивен и просташки тон, с дебелашки хумор или менторски наклон;  прекалено претенциозните; пълните с чуждици и/или правописни грешки; хаотичните; тези, в които не можеш да откриеш собствен почерк и стил; тези с изцяло брандирано съдържание, които се декларират като лични блогове.

Харесвам тези, които се стараят, не се вторачват в себе си, предлагат качествено съдържание, имат естествено поведение, отличават се и не бързат да се пъчат. Тези, които растат органично и следват пътя си елегантно.

Не се старая да съм различна непременно, да изпъквам по някакъв начин. Ако това е факт, то се случва от само себе си, не го напъвам и напрягам.

Сподели ни какво те вдъхновява, защото ти вдъхновяваш нас.

Всичко около мен, независимо къде се намирам и с кого съм. Трябва да се научим да сме доволни тук и сега, не постоянно да търсим вдъхновение надалеч и нагоре. Понякога и най-елементарните ежедневни случки са истории, достойни за Оскар, стига да ги забелязваме и да им отдаваме дължимото.

Как избираш дестинациите които да посетиш?

Избираме местата заедно с Тито. Важното е да отговарят на няколко условия:

  • Да се вместват в бюджета ни.
  • Да не са в топ тренда за момента. И в пътуванията има моди, стараем се да избягваме нашумелите дестинации, доколкото това възможно. Ако са типично туристически, да сме в зоните извън тълпите.
  • Да имаме свобода да пътуваме вътре в страната (като цена и безопасност)
  • Да има интересни активности и динамика (2 седмици плаж не е за нас)

Сама ли организираш пътуванията?

Сами пътуваме, да. Обикновено резервирането на билетите е ангажимент на Тито, аз правя програмата и маршрута, ровя за нощувки и ги съгласувам с него и децата, ако сме с тях. Често се виждаме с познати и приятели там където сме, но рядко пътуваме в група, и в BG, и навън. Обичаме да сме самостоятелни и свободни (особено аз, хехе).

Какви са приоритетите в едно твое пътуване (храна, хора, пейзажи, забележителности, история)?

Най-важното да ни е любопитно. Навсякъде ни е интересно, искаме да пробваме от всичко и да надникнем зад всеки ъгъл. Когато правя програмата се старая да има за всеки по нещо интересно, за да сме доволни всички.

Не се доверявам на чужди отзиви за мястото, тъй като за всеки са важни различни неща. Умишлено избягвам да чета много за съответното място, ако не сме били там, за да не си създам предварителна представа и очаквания. Обичам да опознавам на живо, не чрез туристическите справочници. Относно езиците нямам притеснения, все с някой от тях ще се оправя.

Не обичаме големи хотели и комплекси, стараем се максимално да влезем в обстановката – най-често резервираме през airbnb и booking.com. Харесва ни да ставаме част от пейзажа, не да се изолираме. Опитваме нови вкусове и храни, изучаваме навиците и обичаите на място. Стараем се да съчетаваме градски пейзаж с природа там където е възможно. Да сменяме локации и да видим възможно най-много за времето, с което разполагаме.

Ако е място, на което вече сме били, не си поставяме някакви цели и графици – просто се шляем по улиците, сядаме да хапнем, наслаждаваме се. Тичането по забележителности и обиколките в група не са за нас. Ако сме с децата, ползваме с удоволствие туристическите автобуси, признавам, че са голямо улеснение, свикнали сме да ходим и много пеша.

История мисля навсякъде има, така че не ни е фикс идея. А и най-важни за мен лично са хората, не мястото, останките и паметниците. Хората са най-интересни и показателни, споделянето е велика работа!

Важно е да уважаваш мястото, на което отиваш, не да се опитваш да го пригодиш към собствените си представи или вкусове. Обичаме енергични, шумни, дори мръсни градове, където кипи живот. Не сме гнусливи и претенциозни, не мрънкаме и не търсим кусури. Не си падаме по лукса, по-важно ни е да е автентично, не лъскаво.

Кое е най-глупавото нещо, което си правила в последната година?

Ау, много са! Изгубих си ключа, казах някои неподходящи неща, опропастих 2-3 нови блузи, пропуснах някои възможности, не довърших започнати лични задачи. За тези се сещам в момента, но със сигурност има доста други.

Кои са любимите ти пет книги?

Трудно бих определила пет, но някои:

Майстора и Маргарита

100 години самота

Знаци по пътя

Мечо Пух

За любовта и други демони

Любов по време на холера

Вярваш ли в извънземни?

Виждам ги всеки ден – леко неадекватни, говорят по мобилен телефон на неподходящи места, блъскат се в трамвая и се пререждат пред кабинета на лекаря. Има и едни, които се движат вляво, напук на всички правила.

Коя си ти, всъщност?

Ех, ако знаех само…

Ако някога спреш, откажеш се, затвориш двери и преустановиш да се занимаваш с блога, то ще е, защото….?

Защото ми е писнало или не виждам смисъл да го правя повече. Защото съм омръзнала сама на себе си. Или защото съм открила по-интересна форма да споделям.

 

От време на време се налагат някои блог разяснения. Може и да се повтарям, здраве да е.
*Името на този блог е LaMartinIa, без второто И е марка дрехи, с която нямам нищо общо.
*Казвам се Мария, не Мартина, пише го на явно място. Ползвам истинското си име. Не че нещо, но е хубаво да знаем към кого се обръщаме. Благодаря.
*Този блог е мой личен, не е посветен на дъщеря ми Мартина, тя няма рубрика, колонка, нито е „автор“. Заема голяма част от него поради простата причина, че заема голяма част от живота ми. Не знае какво значи блог, а и не й е интересна тази тема.
*С близките и хората около мен не обсъждаме блога. Парадоксално е, но родителите ми например не знаят името му. Той е нещо като чанта, която всички знаят, че нося, но почти никога не става тема на разговор.
*Блогът съм аз, но аз не съм блога. Понякога съм дръпната, тросната, тъжна, изнервена, уморена, депресирана и други нормални състояния. Не се нося върху розов захарен облак над града, това е сигурно.
* Понякога пиша, понякога не. Когато както ми е кеф. Скоро погледнах, че в първата си година съществуване е имало 190 публикувани материала, за 2014 са 82. Колкото, толкова.
*Снимките, които публикувам са с бърза и лесна обработка, за по-сложна нямам нито умения, нито време и сили. А и за мен това би отнемало голяма част от удоволствието и спонтанността на процеса.
*Отговарям на всички съобщения на мейла (mymartinia@gmail.com) и във ФБ страницата на блога. На тези под публикациите рядко, просто не ми достига време. Обмислям дори да ги премахна. Обратната връзка ми е важна, радвам се на всяка такава във ФБ страницата.
*Неприятно ми е да се обяснявам защо публикувам това или онова, защо мисля така или иначе, но от време на време го правя, както сега например. Считам блога за моя територия и не се влияя от заядливи забележки. Друга тема  е градивната аргументирана критика, която уважавам и ценя. Такава обаче не съм получавала досега.
* Ласкателството ме отблъсква, но ме трогват искрените мили съобщения, които получавам. Не ги споделям публично, защото го смятам за ненужно и нескромно. Благодаря ви!
* Върху снимките си не поставям воден знак, нито отличителен надпис. Ако ползвате някоя от тях, поне споменете автора. За текстовете – същото.
*Не правя томболи. От никакъв вид.

*Блогът все още не е станал задължителен. Ако ви дразни, не го следете.

Ми това е май. На всички, които имат, възнамеряват да направят, или се чудят дали да създадат свой, бих казала едно: направете го за себе си, не мислете кой и защо ще ви чете, дали има смисъл, какво ще излезе, не се сравнявайте с други блогове. Наслаждавайте се, ако пък не ви харесва, закрийте го, няма драма в това.

Толкова съм свикнала да споделям, че обратното ми се струва едва ли не перверзно.

За някои хора със сигурност е точно наопаки. Не мога да установя дали ми харесва, но засега ми дава смирение и баланс. Предполагам обаче, че бързо ще ми омръзне.

Разочарованията от хора, които ми се струва, че познавам добре не спират. В един момент връзката с тях прави „храс“ и всичко се срива. Все едно губиш някого без да си бил предупреден.

Дословното копиране направо ме влудява. Имитаторите. Напъването да кажеш нещо, просто заради упражнението. Участието във всичко. Присъствието навсякъде. Мнението по всяка тема. Правописните грешки. Зле сглобените текстове. Липсата на идеи. Абе, много неща ме влудяват.

Липсват ми интересни интернет места на български език. Тематични, лични, фотографски, социални, интериорни, литературни, всякакви. С реални хора и емоции, не снимки на чаши с кафе и дълбокомислени чужди цитати.

Не разбирам защо жените около 40 започват да се обръщат помежду си с „момичета“ и „кучки“. Също да публикуват снимки на известни мъже и да въздишат под тях. Някой знае ли защо така се получава?

Не ми остава време за нещата, които обичам да правя. И това не ми харесва.

Открих, че оцветяването на книжки буквално ме изключва от всичко. Нещо, което напоследък намирам за трудно постижимо. Имало и книжки за възрастни. Не съм сама.

Липсват ми повече истински вдъхновители. Хора, на които да се възхищавам. От които да научавам. Интересни, дълбоки, мъдри, греещи.

Естествено бликащото остроумие е върховна наслада. Безплодните напъни за същото са си чисто наказание.
Напоследък имам кофти чувство, че се повтарям. Дали? Сигурно.

Все се заричам да стоя настрана от хора, които знам, че не излъчват съвсем чистоплътна енергия. Злини могат да сътворят, злини.

Самохвалството и ласкателството – така ненавиждам и двете.

Добрият спор е в състояние да ме вдъхнови, не знам защо повечето хора се ужасяват. Отстояването на позиция чрез стабилни аргументи, виртуозно застъпване на тези, изваждане на доводи и доказване на теории. Така приятно може да протече една вечер.  От друга страна, спор с липса на аргументи и издишащ противник може да бъде най-скучното нещо на света.

Не съм сигурна кое повече ме дразни – неосъзнатата простоватост или прикритата зад напомпани претенции такава.

Столовете Иймс някъде безплатно ли ги раздават?

Всяка година на този ден пиша по нещо за блога. Вече не знам дали не се повтарям, ще ме извините. Радвам се, че не го прОдадох, прЕдадох, видоизмених, ограничих, окастрих и насилих тематично; че не го превърнах в PR бюлетин и справка за скучни събития, в тотализатор или рекламен спот. Остана си моето място. Убежище, в което казвам каквото, когато и както преценя. Мога отговорно да заявя и да се подпиша със замах – LaMartinia, това съм си аз. Лоша, добра, права, крива, интересна, скучна, се моа. Да бъда харесвана нито е нужно, нито задължително. Имам фиксацията да се старая да правя нещата както трябва, точно както на мен ми се струва правилно. Това ми е важно. Надявам се, че един ден момичетата ми ще четат и ще се смеят. Или пък ще се замислят. Или пък ще си спомнят. Каквото те решат. Моите момичета. Така ги обичам… те знаят. Толкова ме промениха и вдъхновиха, дори само заради това мога да им бъда вечно благодарна.
И това място, и него обичам. Изобщо, много ми е емоционално всеки път на тази дата. Все едно кой знае какво, някакъв си блог, чудо голямо. Но са си цели 5 години. Не какви да е, а 5 от най-скъпите ми. Винаги ще помня онзи безметежен февруари, вкъщи на дивана:
– Добре де, как да се казва? Не мога да измисля име. 
– Мартиниа? ЛаМартиниа, нали си испаноговоряща. 
– Ей, става! Даже е свободно името.
Началото винаги е хубаво, преобръща стомаха, изтръпват дланите, ново, неизвестно, адреналин, летиш. Щастлива съм, че с някои от вас сме от онзи февруари преди 5 години. Щастлива съм, че за това време се запознах с безброй чудесни, ЧУДЕСНИ ви казвам, хора. Такива, които ти запълват мисълта, деня, надуват ти вярата в смислените неща и ти става уютно с тях. Хубави хора. 
Научих много с/в/чрез този блог. За себе си, реалността, отвъд нея, за околните и техните лични реалности, за пропастите и тънките мостове, по които се срещаме, или пък се разминаваме. Сигурно изглежда странно и недостоверно, но нямам навика да фиксирам вниманието си върху блога. Той е нещо като онези миниатюрни огледала от фолио в детските куклени къщи – отразяват, но само силуети, нищо отчетливо и ясно. Грижа се за него ежедневно, но не го поставям във витрина, нещо като физическа част от мен е. С приятели и вкъщи не говорим за блога, не го обсъждаме, нито анализираме, животът ни се случва някак отделно, въпреки че всичко, което пиша вътре, е лично. Особено е, дори не мога да обясня. Някакво паралелно писмено аз. Смятам се за емоционален екстроверт и споделянето за мен е жизнено необходимо. Мисля си, че ако повече хора осъзнаят колко е полезно и съумеят да го използват, ще бъде добре. Но границите са важни, някак проява на лош вкус е да не ги усещаме.  Единственото, което съм си поставяла за цел тук е всеки ред или образ да бъдат искрени. Колко ми се е получавало, не знам. Но знам, че тези, които четат, усещат много добре. Надявам се поне.
Покрай LaMartinia и онлайн комуникацията още по-отчетливо осъзнах, че не понасям позата, кухата претенция – нещото, което може да срине доверието ми в когото и да било, да прекрати незабавно интереса ми, да ме отврати, откаже, дистанцира. Установих, че сарказмът трябва да бъде елегантен и премерен, да не стига до грубост и дебелащина, до простоватост. Особено от устата или клавиатурата на жена. Дадох си сметка също, че не харесвам крайната еманципация, тропането по масата и биенето в гърдите; финесът е нещото, което така липсва понякога, усеща се чак физическа нужда от плавното му движение и мекота.
Виждате, хаотично като за петилетка, но това е положението. 
Благодаря ви за присъствието и подкрепата. Наистина! От сърце! Удивителните по принцип не са ми присъщи, тук са на място.  Също за обратната връзка, реакцията, думите, писмата, въпросите, доверието. Оценявам и помня.
Това е. Пък и чудесен ден съм избрала за начало, поводи за черпене колкото иска човек. Наздраве. И благодаря още веднъж. С удивителен знак.
Когато създадох LaMartinia (преди почти 5 години), имаше малко лични блогове  на разнообразна тематика. Повечето бяха кулинарни, социално-политически, за картички, пътувания, фотографски, модни, изобщо с някаква конкретна насоченост. С времето се появиха доста подобни (т.е без определена основна тема и линия), някои сполучливи, други недотам. Не съм измислила топлата вода, но съм засичала  имитации и повторения, които по-скоро са ме разсмивали, отколкото дразнели. Специфични неща като словоред, определена употреба на думи, структура на изреченията, характерен изказ и други от сорта. Иначе, нито съм първата, нито последната, която снима децата си, готви, пише на различни теми и ходи насам-натам, това вече светът го е видял многократно. Видял е също така и как един блог се превръща от лични записки в бизнес. Някъде там, не и при нас. Тук, при умело списван такъв, започват да пристигат предложения за работа, което е чудесно. Но блогът сам по себе си е трудно да се превърне в източник на доходи. Тази тема всъщност е едно негласно табу. Почти всеки автор на блог скача като ощипан при изричането на думата „пари“, обикновено последователите му също. Причините няма да анализирам, просто ще нахвърлям някои наблюдения, които натрупах за почти петгодишното съществуване на блога и покрай работата си напоследък (съвсем встрани от LaMartinia и извън българския пазар).
*Там* и *тук* са условни понятия с изключения, разбира се.
 
PR агенции/журналисти/медии
Там – обикновено PR агенцията ви е забелязала, следи и харесва това което правите. Получавате уведомителен въвеждащ мейл, чрез който си уговаряте среща и обсъждате бъдещо сътрудничество. Ако блогът ви е PR friendly, го записвате някъде на видно място, за да не губите времето на хората отсреща и своето собствено. При положение, че се споразумеете и условията ви устройват, ви поема съответният Account Manager и действате по различни кампании. Във всяка публикация, която излиза по темата е упоменато „Sponsored by …“ или „Partnership with: …“

Тук – В повечето случаи до авторите на блогове се изпращат циркулярните прессъобщения, озаглавени с „колеги“. Случва се да бъркат имена, да не знаят какво точно има във вашия блог и защо пишат именно на вас. Често се срещат и неграмотно написани мейли на принципа „проба/грешка“ – ако стане, стане, ако не, здраве да е. Има, разбира се, приятни изключения, с които е удоволствие да се общува. Но са рядко. Доказано е, че реклама в блог е доста успешна, поради простата причина, че читателите приемат мнението и препоръката от първо лице, имат повече доверие и някой залага името си срещу всяка публикация. Не е лошо кореспонденцията да се води прегледно (и от двете страни), да се отговаря на всеки мейл в определен срок и да се употребява точното име от уважение. Такива едни прости неща.
Събития 
Там – поканата за събитие сама по себе си не е повод за публикация. Обикновено тя е част от цялостно сътрудничество и само добавка към отношенията. За да се отзовава човек на всички PR събития, най-вероятно трябва да прави само това. Повечето от тях са в работни дни и часове, цели уикенди, свързани са с пътувания, подготовка и … работа.
Тук – за начинаещия автор на блог поканата за събитие е голям комплимент. Независимо дали ви е интересно или пасва на вашата тематика, отивате. На третото мероприятие установявате, че всъщност по тези места присъстват едни и същи хора, които искат да хапнат, пийнат, да поклюкарстват и да отнесат някое подаръче. Не че „там“ не е така, просто тук мащабите са доста по-ограничени и личи повече. За този, който ви е поканил, присъствието ви означава едва ли не гаранция, че ще пишете за събитието. А не би трябвало.
Платена публикация
Там – ако желаете определен популярен блог да пише за вас, едва ли ще се случи с подарък, покана за събитие или мило писмо. Просто трябва да си платите. Колкото по-четен е даден блог, толкова по-висока е таксата. Нерядко сумите са обявени в т.нар. Media Kit, които са публикувани в блога или се предоставят при поискване. Публикацията задължително трябва да бъде означена като „sponsored“.
Тук – По нашите ширини това все още е тема-табу. Пари? О, не, аз само за удоволствие. Може би ако автор на блог спомене същата дума пред т.нар. рекламодател, реакцията би била същата. Тук обикновено се предлага бартер – избор на продукт или услуга за определена сума. С една подробност – да не се споменава, че е реклама. Неотдавна имах предложение от известен онлайн магазин с доста агресивна рекламна политика: изберете си продукт за сума Х, напишете публикация за нас, в която да има 5-7 (!) линка към нашия сайт, но моля ви, не споменавайте, че е реклама, кажете, че случайно сте попаднали на нас. Мда, никой не би разбрал, особено ако в още 4-5 блога се появи почти същата статия.
 
Рекламен банер
Там – обикновено месечните тарифи за рекламен банер за споменати в блога или направо можете да си закупите мястото. Банерите са отделени в колона със заглавие „Sponsors“ – чисто и ясно.
Тук – малко блогове го правят. Обикновено при появата на банер читателите обръщат отвратено глава „Ей, и тоя се продаде.“ Авторите на блогове правят рекламата завоалирано от типа „случайно си купих това и го препоръчвам“.
Ревю на продукт
Там – добър начин за реклама и популяризиране. Уведомителен любезен мейл за това дали бихте приели безплатен продукт срещу ревю-публикация в блога. Обикновено освен самия продукт, се заплаща и такса. Защото освен да тествате нещото си, трябва да го снимате, да оформите достоверно мнение, да отделите време за публикация, коментари, въпроси. Има специализирани блогове за подобни ревюта, които се занимават само с това. Обявени са общи условия, в които фигурира и точка, че ако продуктът не ви допадне, си запазвате правото да го върнете, а фирмата да оттегли заявката си за ревю.
Тук – тук такси няма, но напоследък има развитие. Изречението „Ама нали ще пишете за нас“ е заместено от „Не бихме желали да ви ангажираме или обвързваме“. Което определено е точният подход. Все още се срещат обаче и оферти от рода на: „Сега ще ви предоставим нещо (обикновено техника), тествайте го и ни го върнете.“ и „Ама това не е реклама, просто да ни споменете“. В крайна сметка тези отношения се изграждат дългосрочно  и е хубаво да следват някаква логика.
Томбола (Giveaway)
Там – също с определена такса + наградата за победителя. Не всеки блог е съгласен да организира подобни игри, това също е обявено в условията.
Тук – томболите са доста хаотични и непрофесионални. Някои блогове ги организират с идеята да печелят популярност, други срещу подарък, ваучер или нещо от сорта. Отново думата *спонсор* е табу.
2013
2013 беше една от онези пълни, уютни, запомнящи се, важни години. Имаше малки взривове, големи взривове, пътувания, протести, промени, преобръщания, страх, смяна на посоки, притеснения, сбъднати желания, преосмисляне, решения, срещи, фойерверки, пристанища…какво ли не. Щастието беше в израстването, в смисъла, в полезното, в мисълта, в подкрепата, в усещането за справедливост, във взаимността, в адекватната комуникация, в споделянето, в куража, в създаването.
Тази година опознах много хора, преоткрих други и … срещнах един съвсем нов човек. Думите нямат чак такава сила да опишат емоцията. За втори път – вече по-спокойно, осмислено, зряло, плътно усещане за щастие. Да погалиш по главата спящо малко същество, което току-що е пристигнало на този свят, а то да ти се усмихне все едно му разказваш стар глуповат виц – един от моментите, които искаш да хербаризираш, замразиш, отпечаташ, заключиш в дървена кутия. Когато нищо друго няма значение. Наистина.
 


В раздел „LaMartinia следи“ има линкове към доста блогове/сайтове, не всички от тях държа изкъсо.  Някои маркирам само с отваряне и установявам, че материалът не ми е интересен, други изчитам от-до, независимо от обема на публикациите. Към едни  с времето изгубвам интерес, други са заместени от нови, а трети преставам да чета, защото съм на друга вълна. Преди няколко дни написах пространен мейл до моя приятелка, която се колебае дали да създаде свое интернет място. Общо-взето обяснявам какво ми е дал блогът и какъв е съвсем личният му и интимен смисъл за мен. Звуча доста нахъсано и зарибяващо, между другото. Факт е, че харесвам блоговете като форма на изразяване и комуникация. Единственото важно условие за оправдания им живот обаче е, да създадеш блога на първо място заради себе си, след това заради всички, които евентуално биха го чели. Така мотивацията остава лична (в повечето случаи) и суетата от факта, че група хора го следят отстъпва място на потребността от споделяне.
Считам, че блоговете са ценни гледни точки, като отворени книги в реално време. Не бих ги заменила и с най-добрата литература, и с най-гениалното изкуство, просто защото са нещо коренно различно, като разговор с приятел, понякога като собствена мисъл/образ, които някой е прочел в съзнанието ти. Особено е.

Има обаче неща, които биха ме отказали да следя определен блог. С уговорката, че по-долу става дума за лични такива, не професионални, нито свързани пряко с конкретен бизнес или принадлежащи към основни сайтове т.н :

с откровени и самоцелни реклами на продукти – едно е да споделиш личен опит или да препоръчаш нещо изпитано, друго е в около 10 блога заедно с твоя едновременно да излязат призиви „Купи(х) си еди какво си“. Разклаща доверието ми моментално.
игри и томболи – така вметнати между другото от типа „Остави коментар и ме харесай, ако още не си“. Не ме отказва да чета, но ми прави кофти впечатление.
отчаяното търсене на идентичност чрез въпроса „Какво искате да видите в блога?“ – щом авторът търси съдържанието по заявка, някак нещо не върви.
сайтове, маскирани като лични блогове – тази форма на заблуда ме кара да се изприщвам
блогове, които говорят на имплицитния си читател на „ти“ – звучи ми сектантско и престорено: Какво ще вечеряш? Искаш ли кафе? Имаш ли нужда от приятел? – брррр.
груби правописни грешки – дори особено мъдрото съдържание олеква моментално. Старая се да се абстрахирам, но често не успявам.
откровена напрегнатост у автора около поддържането на блог – блоговете са доброволни и по желание, не виждам смисъл от неприятни емоции около процеса
английски вариант на текста преди българския или тоталната липса на български текст (автор – БГ, аудотория – предимно БГ) – някак ненужно ми се струва, а и изчезва всякаква спонтанност.
модни блогове с лоши снимки – извинявам се, но е важно.
лични блогове, които постоянно намесват работни ангажименти – малко ме объркват.

Нямам претенция за изчерпателност, но ще спомена блогове, които много харесвам и редовно следя – свежи, не се взимат на сериозно, приятни за четене и гледане, полезни, предизвикващи мисъл и емоция, удовлетворяващи очите и съзнанието. Не съм ги степенувала, изброени са хаотично:

Български
* Градината на слънцето – и друг път съм го споменавала – Гери е великолепна! Изчитам всичко без изключение. Човек, който създава и е близо до земята няма как да не носи приятни емоции.
* Яна – несъвършенството прави стила – Яна пише увлекателно, с чувство за хумор, самоирония и сарказъм. Единственото неприятно е, че публикува рядко.
* Творения и вдъхновения – каквото и да публикува Тони, ми е интересно и любопитно. Освен на картичките й, съм почитател на всички останали нейни проекти и занимания. На елегантната й деликатност също.
* Teya Diya: The Heartbeats of a fairy – просто съм фен на Тея. Точка.
* Marmottes et Chocolat – интересни рецепти, информация и разкази в снимки + великолепното чувство за хумор на Мира
* Гладната акула/ Нервната акула – независимо дали Магдалина е гладна или нервна, почитател съм на директния й стил и понякога крайни убеждения
* phood TALES – Теди готви и разказва с лекота, рецептите са изключително сполучливи и по мой вкус, убедих се неколкократно. С всички нейни пътувания не знам как успява!
* Cooks and bakes – блогът на Дани е много добре структуриран и подреден, без излишни отклонения и залитания.
* A beautiful place to get lost/Mourning Mary – Яна има страхотен стил на писане и не се страхува да споделя. Много емоционални и искрени публикации, и в двата блога.
* alia[алиа] – близък по теми и светоусещане, уютен и без напрежение
* ONE 2 TEN BLOG – Иво значително разшири темите и рубриките, подобри качеството на снимките, лансира модна колекция. Блогът се развива и го следя с удоволствие.
* Шарена сол – Вероника разказва много непринудено за свои любими неща, сред които пътувания, здравословно хранене, спорт.
* Дневниците на Бени – много харесвам  този блог, кара ме да мисля и чувствам.
* Trop de sucre – визуално омайващ и нежен
Чуждестранни
*The Selby мечтая си за повече интересни домове тук и подобен блог, който да разказва за тях в снимки
*Garance Dore – лекота, самоирония и чувство за хумор+великолепни, изчистени, семпли фотографии
* The Sartorialist – няма нужда да обяснявам защо.
* A beautiful mess – тези две мацки са изключително приятни и личи, че се забавляват.
* Fox in the pine – полезни отправни точки и вдъхновения.
* 100 layer cake – не съм почитател на сватби, но окаквинещапубликуваттук!♥
* Belle maison – много приятен блог с подбор на предимно интериорни идеи.
*Canelle et Vanille – Аран разказва приказни фото истории и снима великолепно обляна в светлина и цветове храна.
* Design Sponge – един от най-любимите! Пълен с направи си сам идеи, вехтории и интериорни трансформации.
* Dishfunctional designs – отново интериор с направи си сам насоченост. Публикациите са по теми с добре подбрани снимки и прилежни линкове към тях.
*David Leibovitz – и тук май нужда от коментар защо.
*Lingered Upon – фотографски блог на Алис Гао. Прекрасен и лаконичен, мога да го гледам с часове.
* Orange Juice, ETC – следя го сравнително отскоро. От всичко по малко, визуално добър и с интересни идеи.
* The daybook – готина мацка, свежи снимки, атмосфера.
* Manger by Mimi Thorisson – космополитност в малко френско село. Великолепни уютни снимки.
* Easy fashion in Paris – чудесен Фред и чудесни парижки улици
* The cherry blossom girl – един от първите лични модни блогове, които започнах да следя. Харесвам историите и ролите, в които влиза авторката, придружени с музика и красиви снимки.
Със сигурност съм изпуснала още доста, списъкът е дълъг.
Най-хубавото на блоговете всъщност е свободата – всеки може да мисли, пише и публикува каквото си пожелае. Четенето въобще не е задължително.
Една от причините, които биха ме накарали да прекратя ползването на Фейсбук е безогледното споделяне. Иначе приятно и полезно, когато става въпрос за мисли, емоции, анализи, музика, достоверни новини, линкове към интересни събития, красиви снимки, разсъждения, дискусии, интригуващи страници, полезни статии и материали. Но бутон „сподели“ без мисъл и преценка, спонтанно и първосигнално все още остава необясним за мен. Някои от най-натрапчивите споделяния:
– за изчезнали хора/деца – снимка с призив, без конкретни контакти, източници, информация и доказателства. Снимка на сладко русо момиченце уж изчезнало в парка Заимов все още обикаля из мрежата. Преди няколко месеца стана ясно, че детето никога не е било обявявано за издирване, а снимката е свалена от профила на нищо неподозираща майка с единствената цел  да генерира спам. Крайно неприятно и вредно, редица ФБ потребители продължават да се опитват да „помогнат“.
– насаждане на агресия, расизъм, омраза, дискриминация – отново снимки на нищо неподозиращи хора, придружени с елементарни, груби и често неверни текстове и призиви „Сподели“. Как точно и на кого се помага по този начин остава също неясно.
– чужди снимки без автор и източник – ако не от уважение, поне за информация.
– споделяне на линкове от собствена ФБ страница в личния профил – най-вероятно повечето от контактите ви знаят, че притежавате ФБ страница и са наясно с нейната дейност, не е нужно постоянно напомняне.
– снимки на котета/зайчета/кучета/бебета – усмихнати, облечени с костюми, озъбени, пушещи, пишкащи, крещящи и т.н със закачливи глуповати надписи, крайно досадни, инфантилни и безсмислени
– снимки на продукти, които евентуално можете да спечелите ако ги споделите около 80000 пъти в профила си – сигурно са маркетингово ефикасни, но са и също толкова досадни
– информация от недостоверни източници – непрекъснато обикалят такива „новини“, агенция ЕЖК (една жена каза) работи нон стоп. Лошото е, че понякога е доста убедителна.
– всичко в поп-фолк ритъм и образ –  имам органична непоносимост дори във ФБ, извинявам се.
С подобни споделяния има малка вероятност да помогнем някому, по-голяма да навредим и още по-голяма истински важните неща за споделяне да олекнат. Така си мисля аз.
Наскоро попаднах на статия за блогването, нещо като самоанализ за това как се случват нещата – доста адекватен и честен.  Не че темата е от изключителна важност, просто ми стана интересно. Ето и моите самонаблюдения, да не остана и аз по-назад. Да не се разбира като инструкция или наръчник – това просто е моят начин.
Началото
Казвала съм го много пъти, но блогът не се появи с писък „Аз съм много готина, сега ще направя едно място, ще пиша свръх интересни неща, ще шашна всички, ще  имам хиляди читатели, ще бъде нещо УАУ!“. Създадох го по време на блаженото майчинство. Какви ли не глупости правят жените тогава – започват да пишат по мамешки форуми, правят блогове, научават се да бродират, намират си любовници – лудница! Айде и аз да допринеса към вълната пресни майки-творци. Току-що бях открила големите черни апарати, готвенето и разни други неща, които явно преди това са ми убягвали. Воала – LaMartinia.
Все още приемам блога като удоволствие и забавление. Ако един ден това не е така, просто ще прекратя. Нямам желание да демонстрирам или поучавам, това е вид дневник, ако е полезен на някого, ще се радвам, ако ли не, здраве да е.
Темите
Поради непоследователната ми Лъвска същност, никога не съм се напъвала да определям блога като някакъв – фотографски, кулинарен, направи си сам, еди какъв си. Забавлявам се, когато другите се опитват да го класифицират, не е лесно. Съдържа всичко, което ме вълнува и ми се струва интересно/важно в момента. Нямам ограничения. Не ми се иска да политикантствам, мрънкам, плюя, заклеймявам. Ако изпитам внезапна нужда да го правя в нета, по-скоро бих си направила отделна страница или ще си мърморя кротко в личния си профил. Не че искам да захаросвам, просто смесването на нещата ми се струва ненужно. Покрай  няколко заядливо-хумористични публикации в блога си спечелих хейтърска групичка – приятно е да те анализират разбирачи.
Правописът
Не съм перфектна, но се старая да не допускам груби грешки. Все пак има речници, да си имаме уважението. Всеки текст, дори най-мъдрият, след втората грешка олеква.
Снимките
Ако не снимах, щеше да ми е доста по-трудно. Напоследък ме влече към публикации предимно от снимки, с кратък текст (не и тази, де). Продължавам да съм на мнение, че ако снимките в един блог са с  незадоволително качество, по-добре да ги няма. Не е нужно да са шедьоври, но поне да личи какво има на тях. Ако са чужди – задължително с линк към автора или източника. Някой се е потил да снима, да му обърнем внимание.
Тонът
Дразнят ме блогове с назидателно-поучителен тон. Дано не звуча така.
Текстовете
По-кратички ги харесвам, без отклонения за времето и родата. Ако имам да споделя нещо кратко, безсмислено, извън контекст и не особено информативно, ползвам ФБ страницата.
Публикациите
Ако няма за какво да пиша, просто не пиша. Снимка с дума понякога е готино, но в повечето случаи ме кара да се запитам: „И кво от тва?“. Прекаленото хайку не е за мен. Никога не изчислявам „Сега ще пусна във вторник, че се чете повече“, „Сега да мине малко време от предишната публикация“. А хората правят семинари за това…
Смисловите връзки
Не смятам за нужно всяка публикация да започва с нещо от сорта на „Нямаше ме много време, липсвах ли ви?“ или “ Тези дни беше горещо и реших да пиша за ….“, или любимото „Напоследък хич нямам време за блога, ама хайде ще драсна нещо, колкото да не ме забравите“. Обединяващото на публикациите в един блог е техният автор – напълно достатъчно. Не харесвам и говоренето на „ти“ и излишното фамилиарничене към читателите: „Какво ще готвиш днес“, „Готов ли си за следващата публикация“. Брррр.
Коментарите
За съжаление не смогвам да отговоря на всички коментари в блога, понякога нямам физическа възможност за това. Но чета редовно!  Опитвам се да отговарям на всички мейли, запитвания и смс-и във ФБ страницата. Колкото и абсурдни да са те.
Планирането и стратегиите
Нямам такива, импровизирам. Не ползвам чернови, таблици, планове, таргети, проучвания и т.н Не обичам да задавам въпроси от сорта: „За какво искате да пиша“, „Какви теми още да включа“, „Харесва ли ви така“. Това е моето място и държа да остане така. Не ползвам блога като справочник – къде да вечерям, кои обувки да избера, как да се подстрижа. Не бих искала да ангажирам дотолкова. За този тип въпроси ФБ, близките и приятелите са насреща.
Авторските права
Виждала съм мои публикации насам-натам, в повечето случаи с линк. Нито съм открила топлата вода с някой текст, нито съм гениален фотограф, не изпадам в маниашко преследване на авторските си права. Попадала съм и на мои снимки на места, където не съм ги слагала. След учтива покана, са ги сваляли с извинение.
Нямам текстове за запазени права и т.н, не слагам водни знаци и лого на снимките. Просто не ми се занимава.
Рекламите

Получавала съм доста предложения за банери и откровени реклами. Отказвала съм. Не желая да ползвам блога като рекламна брошура. Креативното брандирано съдържание е съвсем друга тема, но то също трябва да бъде умерено.

 Оформлението
Харесвам възможно най-семплото – бял фон, максимум две колони, без много прозорци, шарении, шрифтове, златни рибки, прогноза за времето и изтегли късметче. С големи по формат снимки и семпли четливи шрифтове. Лесно за ориентиране меню и раздели. Всичко друго в блоговете, които следя, ме обърква силно.
Събитията
В началото се отзовавах на покани за събития, но напоследък нямам време за това. А и ми доскучаха. Не ходя и по блогърски срещи, вживяването ми идва малко в повече.
Мисията

Не се взимам особено насериозно. Никога не бих се определила като „блогър“. Звучи ми като професия и задължение.

Платформата
Blogger – стори ми се най-лесна. Имам домейн към тях с разширение .com срещу 10 долара на година. Други инвестиции не смятам да правя.

Удоволствието
Предполагам, че основното удоволствие идва от споделянето, създаването, комуникацията. И това, че всяко нещо, за което съм писала е било важно за мен в определения момент. Всичко друго са подробности. Бих изтрила доста минали публикации, които сега ми се струват направо глупави. Но не го правя.
Гостите
Не бих заменила нито един от хората, които са ми гостували. Събирането на техните материали, уточняването на темите и комуникацията  са едни от най-приятните неща. Всички до един са личности, които харесвам. Поради тази причина съм отклонявала предложения за гости.  Гостуванията не са начин да си запълниш страницата, а начин да чуеш друга гледна точка, да видиш с друго око.
Статистиките
Честно, не ме интересува колко хора са влезли и колко време са стояли. Имам брояч в дъното на страницата, но го отварям изключително рядко.
Игрите и томболите
Никога, ама никога не бих организирала подобно нещо. „Подарявам старите си джапанки или ел.крушка за петия харесал това“, или „Оставете ми коментар, ще ви подаря ваучер за обяд“, или „Харесайте страничката ми във ФБ и ще ви изпълня три желания“. Не е честно и въобще не е готино. За магазин, агенция, друг тип платформа, заведение или каквато и да било търговска дейност – да. Но за личен блог като моя – категорично не.
Читателите
Никога не наричам хората, които ме четат „почитатели“ или „фенове“. От уважение.
Работата
Гледам работата и блога да са две отделни неща. Факт е, че покрай блога са ми се случили разни ангажименти, но се старая да не ги смесвам. Блогът си е блог, работата – работа.
Ако блогът е помогнал на някого да намери мечтаното занимание, смятам за нечестно да го спре с извинение от сорта „Ми сега съм много важен/важна и зает/а и вече нямам време за вас“. Не е готино просто.
Писането
Обкновено късно вечер. Нямам ритуал, специални дрехи, място вкъщи, късметлийска чаша, котка в скута и подобни. Само чаша с аперитив, евентуално. Пиша когато и където успея. И никога не казвам „Сега ме оставете да блогвам“.
Егото
Харесвам се и не намирам нищо лошо в това. Колкото повече хора се харесват и гледат на себе си с умерена доза самоирония, толкова по-добре. И може би това е единственото послание, което ми се иска да внуша с LaMartinia.
Смисълът с голямо *С*
Не задавам в блога екзистенциални въпроси от сорта на: „Има ли смисъл“, „А какъв е всъщност смисълът?“, „Дали да продължавам да пиша“. Ако един ден се събудя и не намеря смисъл, просто ще прекратя. Анкети по темата не мисля да организирам.

Това е. Споделих. Блоговете са хубаво нещо.