Ако някой сега ме попита кое място олицетворява София в най-пълния смисъл, ще ми изникне точно този парк.
Публикации
През първите 4-5 години след като се роди Мартина упорито прекарвахме част от лятната си ваканция на нашето Черноморие. Имахме малко място на юг и ни харесваше въпреки всички недостатъци.
Но когато строежите избуяха нетърпимо, канализациите започнаха да бълват фекалии посред бял ден, не остана заведение без чалга и маргарин, опропастиха единствения див и готин плаж в околността, а една вечер чухме „вадим пепелниците, само ОНИЯ с децата да си тръгнат“ се отказахме.
Когато някой ме пита защо избираме други места, обяснявам. Но не се опитвам да убедя никого, че прави грешка и е луд да почива тук. Редовният спор, който протича всяка година в интернет пространството и извън него, е безкрайно досаден, доводите както от страна на големите патриоти, които биха татуирали портрет на цаца и името на Ахтопол на рамото си, така и на онези, които с претенция и патос обявяват, че не биха стъпили за нищо на света на наш плаж, защото пазят здравето и психиката си.
В крайна сметка всеки е свободен да избере това, което му харесва. Въпрос на приоритети, убеждения, възможности, вкусове. И няма нужда виртуално да се хокаме един друг защо не в Гърция, а на Синеморец, и обратното.
От седем години не бяхме припарвали на нашето море, нито в сезон, нито извън. През септември обаче случайно ни попадна едно бунгало в къмпинг Оазис и си казахме хайде, приемат и кучета, екстра. И въпреки че брахме жесток студ (оптимистично си бяхме взели бански и оставихме дебелите якета вкъщи, ХАХАХА) и вечер ходехме като глави лук с всички налични слоеве дрехи по себе си (наложи се да купим мъжки чорапи за децата, нямаше други в супермаркета), прекарахме страхотно. Морето беше великолепно и величествено, нямаше почти никакви хора, всички големи комплекси бяха затворени, а денем слънцето печеше божествено. За първи път отидохме до плаж Велека (голям пропуск, признавам) и Ерик остана впечатлен как от едната страна може да пие вода и да плува, а само на няколко метра по-надолу вълните са остри и солени и не става за влизане. Ядохме миди с ориз „При Димо“ (супер вкусно е всичко там!), разходихме се до Резово, пихме вино в чаши за кафе САМИ на плажа, сменяхме вълнени шалове с потници и джапанки, носът на Ерик беше постоянно в пясък, а толкова щастлив и екзалтиран май не бяхме го виждали.
Не знам дали бихме отишли пак там в сезон. Съседният комплекс мастодонт (където е сниман един от нашумелите бг сериали, оказа се) направо е изял плажа на къмпинга, представям си каква лудница става лятото. Хората в караваните и бунгалата са супер приятни, но само една вечер в Лозенец ни напомни защо не идваме по тези места и защо отдавна не е нашето лятно море.
Каквото и всеки да избира обаче, не е нужно да го налага на другите. Всеки има глава на раменете си и организира ваканцията по свой начин. А най-хубавото е, че сме свободни да избираме, защото само за два месеца се убедихме и припомнихме колко негативи носят ограниченията, заключените възможности и кръцнатите криле. Та нека оценяваме свободата, поне докато я имаме, независимо на кой бряг сме избрали да пребиваваме.
Толкова рядко се снимам, че за 10 години блог имам участие в точно 3 семейни, няколко работни фотосесии и останалото са снимки от ваканции от типа „айде, снимайте ме, да се види, че и аз съм била с вас“.
Не ми е от любимите неща, напряга ме, става ми досадно, а и не обичам фиксацията в собствения си образ и изскачането отвсякъде и по всеки повод.
Но снимки с Ерик исках отдавна, без децата, само ние двамата. Намерих го аз, беше с мен и по време на инцидента, имаме много специална и връзка и привързаност и исках да отбележим 2 години от срещата ни.
Железница е любимо място – приказно красиво през есента и идеално за голямо и енергично куче като него, поигра и потича доволно, аз също, lol. Децата се забавляваха наоколо (предимно борейки се и крещейки на ехото), а фотограф ми беше Тито. Тази му роля стана повод за много майтапи и смях, особено в частта „Ама не мога да гледам хем да има фокус, хем да не са ти отрязани краката, хем как ти е шапката!“ Много рядко го занимавам с подобни, принципно досадни и несвойствени за него неща, но пък се справи повече от чудесно, за което му благодаря.
Зелената жилетка и палтото-пончо ми бяха предоставени любезно от Plamenna Fashion Boutique и паснаха перфектно на обстановката ♥
Фотограф: Велислав Петков-Тито (много държеше да го напиша точно така, lol)
Започвам тази поредица с истинско удоволствие и ентусиазъм. Хрумна ми да пресъздадем класически и популярни приказки в няколко снимки чрез образите на главните им героини, но с нов прочит.
Съвременни, смели, самостоятелни момичета, които се справят като в приказка с всички предизвикателства, не се страхуват да поемат инициативата и действат по свой начин. Принцесите и приказните героини вече нямат нужда от розови балдахини, шутове и придворни – държат съдбата в свои ръце, имат самочувствие, грижат се успешно за себе си и могат да се забавляват чудесно и сами.
Исках да въвлека децата в приключение, което ще им остане за спомен, а те приеха с радост. Разпределихме ролите за първите няколко сюжета, и двете нямат търпение за всеки следващ. Не бих ги накарала да правят нещо, което не им е забавно и в което не биха се включили с готовност – все пак трябва да е удоволствие за всички.
Първата част от поредицата е Червената шапчица – опитомила е „вълка“ и вече са приятели, няма нужда от ловец и охрана, справя се сама през гората и до училище, слуша рок и носи на баба си сок от бъз ( био, разбира се) и франзела от близката пекарна, кой има време да меси в днешно време.
По време на снимките беше адски смешно, защото Ерик постоянно скачаше и заемаше все неподходящи пози, а в този час куп минувачи решиха да се приберат точно по тази пътека. Държа да спомена, че баретата е на майка ми от 80-те – прекрасен филц и идеална за случая.
*Ако някой реши да взаимства идеята, да ми се обади – ще му предоставя деца, куче, реквизит и каквото друго му е нужно 😉
Август, миналата година, малко преди рождения ми ден, на село.
Всеки ден ставам в 6.30 – 7.00, нахлузвам каквото ми попадне, слизам долу, пия едно кафе, чаша вода, прекрачвам зелената порта и се отправям на разходка край реката. 5-7 километра ходене, малко йога, дълбоки вдишвания и, да кажем, медитация. „Ама ти верно ли претръкваш по 5 километра?!“ – учудено попита братовчедът Гошко, когото случайно срещнах в храстите, докато ловеше риба. Бел.ред (от лехчевски) претръквам – извървявам, изминавам. Съвсем вярно. Толкова рано сутрин сме само аз и козите – компания приятна и вглъбяваща.
На 7 август, малко след 7, затръшвам портата зад себе с и бодрo тръгвам по селския път към барата преди жегата да е станала непоносима и за козите, и за мен. Само няколко метра по-надолу чувам жално скимтене откъм каменния зид на пустееща съседна къща. Рязко обръщам джапанките надясно и що да видя – малък черно-бял господин на не повече от два месеца се е възкачил най-отгоре и не може да слезе. Помагам му, погалвам го и продължавам. Не знам чий е, изглежда добре, чистичък и здрав, а и не сме планирали домашен любимец, нали така. Момчето тръгва след прашните ми джапанки, чак до реката, въртейки весело опашка, която прилича на четка за рисуване – тънка, заострена, накрая с малко бяло. Има прелестни очи и черна вежда, все едно облечен с фрак. Два пъти преплува бързея с риск да го отнесе водата, прави ми компания през цялата разходка, издържа дори на медитацията, връща се с мен до вкъщи и се заковава под команда пред портата.
Децата са се събудили и цвърчат от радост при вида на господина, който се е свил на сянка и покорно чака, без дори да скимти или досажда. Храним го няколко дни, а след поредния опит да ни убеди, че „ако го пуснем вътре, ще се привържем“, майка ми казва „да“ (все пак тя е господарка на къщата и има решаващата дума за всичко на тази територия). Изкъпваме го, сресваме „фрака“, изваждаме купички за храна и вода и ошмуленото паленце внезапно се превръща в пухкава плюшена играчка. Мартина му измисля име – Ерик – като принца от Малката русалка. Яхвам велосипеда и след издирване през цяло село откривам ветеринаря – за обезпаразитяващи таблетки и шампоан против бълхи. Кило и половина, казва той, след като е премерил кучето Ерик в празен плик от торна смес.
Всички сме влюбени и някак подозираме, че оттук нататък ще бъдем заедно.
Ерик расте и хубавее, и в началото на октомври, затваряйки летния сезон и зазимявайки къщата, го водим в София.
Вариант А: ваксинираме го, вадим му паспорт, слагаме му чип и му намираме любящо семейство.
Вариант Б: ваксинираме го, вадим му паспорт, слагаме му чип и остава при нас.
Повече от ясно е, че сме се привързали безвъзвратно. Майка ми е права за пореден път. И Тито, и аз сме гледали цял живот кучета, обичаме ги и сме свикнали с тяхното присъствие, имаме навиците и знаем какво да очакваме. През 2014 загубих моята Кая и наистина не бяхме обсъждали темата „Ново куче у дома“. Децата ги обожават, нямат страхове, паранои и притеснения. Единственият проблем остава алергията на Мартина, която не знаем дали няма да се активира от кучешката козина. Намирам вариант и механизъм за осиновяване, в случай, че не можем да го задържим, и решаваме да изчакаме месец-два, за да проследим как ще се развият нещата.
Междувременно купуваме каишка, купички, легло, играчки, специална храна, солети за зъби – всеки отглеждал куче знае колко вълнуващи, емоционални и леко страскащи са тези приготовления и първите месеци с новия член на семейството. Кухненските столове са вече изгризани, значителна част от лайсните в коридора изтръгнати и изядени, на места стената е издрана до мрежа, но хей, ние и без това сме за ремонт, който само отлагаме. Бършем пиш и ако по няколко пъти на ден, но този миловиден черно-бял Ерик е така любвеобвилен, благодарен и чаровен, че дори не можем да му се сърдим.
Заживяваме заедно и толкова го обикваме, че дори не можем да си представим как бихме го дали на друг. От алергията нито и следа, Ерик официално става наш. Бързо свиква с правилата, сякаш разбира всяка дума. Започва да пътува, да се катери из планини, да идва с нас навсякъде, а когато това е невъможно, намираме му чудно място за седмица-две, където е на свобода, открива нови приятели и му приготвят шишчета с морков и кремвирш (за него ще разкажа друг път).
Всичко е чудесно и прекрасно до 22 февруари. На път към парка Ерик се отскубва рязко от нашийника и хуква към платното. Няма да навлизам в детайли, но резултатът е шок за цялото семейство, извадена ябълка на десния крак, оголени до кокал рани, уплаха и болка за него, стрес, страх, ужас и притеснение за нас. Все пак имаме късмет, пораженията можеха да бъдат фатални, само с няколко секунди разлика. Екипът на Добро хрумване дава най-доброто от себе си (БЛАГОДАРИМ ИМ!), следват ехографи, кръвни проби, скенери, операция, престой, изписване. През следващите седмици Тито е медицинско лице и всеки ден сменя почти професионално превръзки, а всички пазим Ерик да не се качва и скача, за да не натоварва крака. Е, всичко е добре, когато завършва с весела песничка – след месец той е напълно възстановен и тича като луд из селския двор.
История с щастлива развръзка и купища любов, които това четирикрако прекрасно същество ни донесе. Всички препятствия, през които преминахме заедно, ни накараха да го заобичаме още повече, а и ни сплотиха безкрайно като семейство. Често си говорим, че сякаш в Ерик са се вселили душите на всички наши предишни кучета, които сме изгубили през годините, и на които понякога сме били прекалено заети да обръщаме достатъчно внимание.
А той, той е просто специален – извънредно съобразителен, безкрайно благодарен, умен, енергичен, игрив, гальовен, изразителен, емоционален. Че е красив се вижда с просто око. Любовта, която тече като ток между него и децата е може би едно от най-красивите и смислени неща, за което мога да се сетя. Безгранична и безусловна любов, която наистина няма аналог.
И понеже Ерик е намерен, бездомен, безпороден и осиновен (лехчевски аристократ, както често се шегуваме), иска ми се да кажа нещо за този тип кучета. В никакъв случай не ги подценявайте, нито се страхувайте от тях, те са извънредно интелигентни и устойчиви, свикнали са да не бъдат натрапчиви, глезени и досадни, имат купища енергия и любов, която само чакат да раздадат. Ако сте решили да си вземете домашен любимец, моля, прочетете текста по-долу. Дори и само един човек да убедя, пак си е струвало.
- Подминете зоомагазините и незаконните развъдници, защото голяма част от проблема с популацията на бездомни животни идва именно от тях. Безразборно размножаване с търговска цел (или просто да си имате още малки) и много животни с проблеми и заболявания (или незадоволителен за продажба външен вид), които просто биват изхвърляни на улицата.
- Помислете добре какво куче искате, но не само като външен вид, а и като характер. Проучете особеностите на породата и какви грижи изисква тя. Често кучета биват изхвърляни, защото са трудни за възпитание и на някой просто не му се занимава.
- Ако децата искат куче, а не допускате идеята то да е в дома ви, вариантът просто да вържете куче в нечий двор, най-често на роднина, който нито знае, нито умее да се грижи за него, не е добра идея. Често дворните селски кучета страдат също толкова, колкото уличните – държат ги с години вързани, на малко и непълноценна храна, с множество здравословни проблеми.
- Помислете дали изобщо и защо всъщност искате породисто куче. Защото е модерно? Защото дадена порода е много актуална? Защото кучето е фотогенично и ще стои добре в Инстаграм или на новия ви килим? Защото всички имат точно такова куче? Защото всички имат някакъв домашен любимец? Защото просто ви се струва сладко и готино? Защото ще ви направи по-яки и интересни? Ако някой от отговорите на тези въпроси е „да“, по-добре не си взимайте куче, наистина. Ще спестите и на него, и на себе си много неприятности. Породите напоследък са се превърнали в категоричен статус символ, а все пак става въпрос за живо същество, не за маркова чанта.
- Не пренебрегвайте миксовите породи. Обикновено те са страшно адаптивни, издръжливи и силни като характер и физика. Едва ли избирате приятелите си по външен вид, цвят на косата и форма на ушите, не постъпвайте така и с кучето. Обнадеждаващо е, че все повече млади хора се спират именно на освиновяването/спасяването като вариант.
- Не се страхувайте от бездомните животни. Те са били на режим „оцеляване“ и всяка грижа и внимание за тях са истински подарък, който не само оценяват, а и връщат стократно под формата на любов и привързаност.
- Ако смятате, че диванът или столовете са по-важни от това да имате истински приятел, за когото не е важен нито социалният ви статус, нито материалното положение, марката на телефона, симетрията на чертите на лицето или къде ще почивате лятото, помислете си пак. Вещи се купуват, емоции не, колкото и изтъркано да звучи, често го забравяме.
- Моля ви, не плашете децата си без основание! Навсякъде е пълно с големи и малки с параноичен страх от всякакви животни – от мравка до слон. При вида на най-малкото и безобидно куче на каишка хора подскачат, бягат и крещят, залостват се или се покатерват на върха на дървото. Изключвам възможността всички те да са били хапани, по-вероятно е дълго да са били наплашвани. Редовно срещам родители, които втълпяват на децата си, че кучетата са мръсни, лоши, зли и опасни, не знам защо го правят, но като резултат се формират плашливи, изнежени и несигурни млади хора, които тотално са изгубили връзка с природата, а животинският свят за тях се изчерпва със зоопарка.
- Посетете някой приют и ще се убедите какви прекрасни същества живеят там. Ще се убедите и колко лоши, ужасни и жестоки можем да бъдем хората… Бити, измъчвани, гонени, горени, стреляни и влачени с кола кучета и котки, които въпреки всичко са запазили вярата и доверието си в човека.
- Не забравяйте, че не купувате/взимате домашен декор или реквизит за снимки. Кучетата са живи същества, много често по-разбиращи и умни от нас. И имат нужда от някой, който ще се грижи добре и отговорно за тях.
- Помислете добре дали можете да поемете тази грижа преди да направите решителната стъпка. За доброто на всички.
А на Ерик тепърва му предстоят много неща – пътувания, разходки, игри, приятели. Предстои му и кастрация, което смятаме за задължителна и разумна мярка. Вяваме, че ще се възстанови бързо и неусетно и след нея, само както той си знае. Много често напоследък ни питат: „Ама как се навихте, с две деца, пък и куче, голямо при това!“. Същия въпрос ни задаваха докато бях бременна с Матеа… Ами то това е животът, дами и господа, не е нужно да се навиваме и да изчакваме до безкрай за перфектния момент.
Продължаваме да му измисляме десетки галени имена, да му се радваме ежеминутно и да сме благодарни, че го срещнахме. Че ни показа на какво сме способни в критични ситуации, че се обичаме повече, отколкото сме подозирали и че да бъдем заедно с него е невероятно приключение.
Посещения и разходки на кучетата във Фермата/Animal Rescie Sofia се организират всяка събота и неделя след 11 ч. (тази седмица само в събота – 05 май!), а при желание можете да помогнете на дейността им и със средства, сега имат нужда от това повече отвсякога=>
Съществува и специална група за разходките, в която можете да зададете въпрос или да се комбинирате с някой, който има нужда от транспорт до Долни Богров. Уверявам ви, че ще бъде емоционален и запомнящ се момент – и за вас, и за децата около вас, най-вече за кучетата от приюта. А и кой знае, напълно възможно е след някое посещение да се приберете с нов член на семейството.
Времето не пречи на щастието.
Има далеч по-приятни теми за разговор от жегата, студа, дъжда, снега, мъглата. Винаги може да се намери песен, книга, дума, човек или място, които да оправят нещата, стига да не се оставим на фиксациите да трият смисъла. Все да искаме да е нещо, което не е в момента, може да бъде много изтощително, а и излишно.
Тази есен-зима употребихме за разходки, независимо от времето, често и без фотоапарат, просто навън, заедно. Разкошни планини са на един хвърлей разстояние и е почти престъпление да не се качиш поне веднъж в седмицата, в месеца, в сезона.
Първата ни зима с Ерик. Зимата, в която за малко да останем без него. Зима, в която не се случи нищо особено, но се оказа много специална, с щастлив край. Не я чакам да си тръгне, защото това така или иначе ще се случи.
Каквото и да е времето, хубаво е, че го имаме. Да го оставим на мира, да не го хулим и да не му придиряме. То знае какво прави и е по-велико от нас. Ние само минаваме по споделените пътеки.
Някъде през октомври получих мило съобщение от едно момиче: какво ще кажете да ви снимам семейно?
Предпразнично? Заедно с Ерик? Абсурд, помислих си първоначално, в тоя налудничав период с детски рождени дни, коледни тържества, енергично куче-бебе, бачкане и срокове от днес за вчера просто няма как да ни се получи. След няколко седмици обаче същото момиче ми напомни за идеята, все така мило, и тогава осъзнах, че откакто се е родила Матеа, четиримата свестни общи снимки нямаме, още по-малко с новия, пети член на семейството, мосю Ерик. Действаме значи!
Разбрахме се за цветовете, деня, мястото и идеята – някак бързо и лесно се стиковахме, все едно се познаваме от години. А тя, Мария, милото снимащо момиче, се оказа прекрасна фея, която освен че снима чудесно, има куп други умения и добродетели, между които и търпение да омае три фурии.
В уречения ден, който се оказа най-топлия от декември, се явихме в центъра на селото, малко преди бурята да захлупи хълма. Мария ни посрещна с огромен боров венец във формата на сърце, лично изработен и декориран от нея за нас, в една приказна гора на 30-ина километра от София, с магична светлина и … прогнози за дъжд. Е, свикнали сме, историята помни и други такива ненавременни превалявания по време на снимки.
Дъждът ни остави по-малко от час, през който деца и кучета тичаха, падаха (за малко в блатото!), ставаха, гониха се, пълниха реквизита със сухи треви, мрънкаха (естествено),но преди всичко се забавляваха. От целия ден ни остана страхотен спомен, едно ново и вдъхновяващо познанство и ценен материал за семейните архиви.
Благодарим от сърце на Мария за емоциите, както за фенера и светещата звезда, които децата отнесоха вкъщи с нейно позволение.
Работата на Mariya Jekova Photography можете да видите тук=>
А това сме ние.
