Публикации

Карибската кухня като цяло не се отличава кой знае с какво разнообразие – месо, риба и предимно въглехидратни гарнитури. Сладкото е в абсолютно всичко – сосове, маринати, салати. Яхния с месо и сладък сос, с гарнитура от банан в карамел, ориз и сладко хлебче, например – човек трудно може да държи някаква слабовъглехидратна линия там, основните неща са тестени и/или пържени.

Но в Колумбия, за разлика от Куба, да кажем, уличната храна е много по-разнообразна, вкусна и ароматна.

Като цяло не мога да си представя пътуване с Макдоналдс меню или в търсене на италианска храна. Не че не сме чакали на опашка за пица, уморени от риба+ориз, но да посетиш дадено място и да не опиташ местните вкусове си е чисто престъпление.

Обожаваме да пробваме, децата включително, като цяло консумираме малки количества, но да дегустираме сме винаги готови. Не се притесняваме от храна, приготвена в тиган на улицата или забъркана в полеви условия. Досега, с едно изключение, и то в ресторант, не сме имали неприятни стомашни преживявания. Историята показва, че непретенциозните, неугледни и дори съмнителни улични готвачи са ни осигурявали най-вкусните кулинарни преживявания. Затова и събрах нашите фаворите сред колумбийските вкусове. На някои от нещата дори нямам снимка, предпочитаме да хапваме, а не да снимаме.

Ceviche – нашият абсолютен победител. За разлика от перуанското севиче (със сурови морски продукти или риба), колумбийското се приготвя с варени скариди (може и стриди, рапани, калмари, др.) Изключително вкусно предястие, което се продава буквално навсякъде по улиците на крайбрежните карибски градове. Опитахме севиче и в класически ресторант (прекалено доматено), както и в бистро (прекалено кисело), но най-доброто беше на 5 минути от квартирата ни, от количка, приготвяно на същото място и по същия начин от 60 години насам (!).

В стиропорени чашки в различен размер, прави се на момента, и е абсолютна вкусова експлозия. Скаридите се разбъркват по специфичен начин с червен, ситно нарязан лук, кетчуп, сол, сок от лайм, табаско и майонеза, плюс още някоя тайна съставка, сервира се със солени кракери на пластмасови столчета на улицата. За децата беше невероятно вкусно, не пропускахме да си вземем при всяко минаване. А най-хубавото е, че успях да наподобя почти същия вкус и вкъщи, скоро ще споделя рецептата.

Bandeja Paisa (бандеха пайса) – националното ястие-емблема на Колумбия, от областта Antioquía, една порция от това типично, супер калорично, но много вкусно огромно нещо стигаше направо за четирима ни. Яйце, пържен банан, половин авокадо (безумно вкусно и сочно!), ориз, кайма, препържени свински гърди, два вида наденички, червен боб, салата (зелена, зеле или варени картофи с моркови) – брънч, закуска, обяд, вечеря – може да се хапва по всяко време. Всеки го приготвя по свой начин, но комбинацията между всички продукти е супер хармонична винаги.

Плодове – захарни, сочни, топли, ароматни – нищо не може да се сравни с купичка току-що обелени и нарязани зрели тропически плодове. На цена под 1 лев можеш да хапваш по всяко време манго, папая, диня, ананас – смесени или поотделно. Количките с продавачи на плодове са едно от най-живописните неща по карибското крайбрежие. Абсолютен фаворит на децата, обожаваха ги. В супермаркетите също имаше богато разнообразие от най-различни, чиито имена дори не знаем, но пробвахме с удоволствие.

Фрешове и сокове – кокосов орех, портокали (най-различни сортове), мандарини или просто няколко лайма със захар и вода – няма такъв кеф. Изстискани пред теб, свежи и натурални вкусове, които те засищат за часове. В Колумбия ги приготвят с вода или мляко, и двата вида са превъзходни. Нашите любими бяха от lulo, маракуя, лайм и ананас. 

Емпанадас (empanadas colombianas) – тези пържени банички са разпространени из цяла Латинска Америка, приготвят се с различни пълнежи, в Колумбия със сос аjí picante (пресен лук, червена чушка, лайм, оцет, вода, кориандър, червен лук) и резени лайм. С Мартина се пристрастихме и имаше дни, в които хапвахме емпанадас за закуска и вечеря, толкова бяха вкусни. В комбинация с пикантния сос и свежия сок от лайм са наистина чудни. Купувахме си ги от едно и също място, в което продаваха само това – емпанадас с традиционен пълнеж от картофи и кайма+безалкохолни. Струваха под лев и с една се наяждаш доволно.

Limonada de coco/coconada -леден микс между лайм, захар и кокосово мляко, идеално разхладителна и освежаваща напитка, която се приготвя в повечето кафенета в Картахена. Много, много вкусна, заместваща десерт, със супер семпли съставки. Дори не смея да я наподобявам тук, просто няма да е същата.

Caldo/consomé de pajarilla – като един виден любител на супите, Матеа към средата на ваканцията отчаяно искаше СУПА, каквато и да е, просто да е супа. И попаднахме на тази с главно С – микс от черен пилешки дроб и сърчица, с цяло яйце вътре и гъст тъмен бульон. Изглежда и звучи бляк, но е безкрайно вкусна. Със струйка лайм (слагат го на всичко) и става бомба! Матеа хапваше с притворени очи и повтаряше „ОООникална е, мамо!“

Arepas – не успяхме да се влюбим в тяхната най-популярна улична храна, arepas, питки от царевично брашно с пълнеж от кашкавал, колбас, сирене, др. Самите питки се приготвят по най-различни начини, но колумбийците много обичат маргарина и го слагат богато вътре. Не харесваме този вкус, дори само от миризмата на сгорещен маргарин ми се повдига. Много са разпространени иначе, пред добрите места за арепас се вият дълги опашки, но определено не беше нашата храна.

 Arequipe (арекипе) – тяхната версия на dulce de leche, карамел, сгущенка, confiture de lait, manjar – същото. Не съм много по сладкото, но о, колко е вкусно това нещо! Слагат го навсякъде – между вафлени кори, в донъти, палачинки, кексове и пълнежи. Ние си го ядяхме директно с лъжичката или върху плод. Божествено!

Ром – с ванилия или класически, няма как да минем без него. С лед и лайм за мен, или с кола с кафе (тук не съм виждала да се продава). Фаворит ни беше този в Medellin – ароматен и във всякакви разфасовки (дори по литър в картонена кутия, lol).

Пържено пиле – „най-вкусното, което някога съм ял“, каза Тито и наистина беше уау. Хрупкава, лека и чудесно овкусена панировка и сочно месо. С лайм, разбира се, за свежест. Никакви киселини или неразположение, въпреки  неугледните места, където се приготвя.

Cocadas – когато един уличен търговец ни предложи да ги опитаме на плажа, се спогледахме с недоверие – някакви неугледни сладки в различни цветове, криви и рошави. Щом ги пробвахме обаче ококорихме очи от удоволствие. Рендосан и захаросан кокос с различни добавки – arequipe, маракуя, ананас, гуава. Захарни, но сочни, с натурална сладост и дъвчаща текстура – невероятно вкусен десерт, защо не и закуска. 

Всички знаем колко се обичат сестрите, но и сме наясно, че между тях постоянно протича високо напрежение – 5 минути любов, 5 минути караница, това е общо-взето ритъмът им заедно.

От най-добри приятелки се превръщат в яростни врагове, за да потънат в прегръдки и комплименти неусетно след минути. И така нон-стоп. Затова им дължим от време на време почивка една от друга – да усетят липсата си, да осъзнаят, че са всъщност най-добри приятелки, а и ние да си отдъхнем от постоянната роля на арбитри.

Тази година Матеа си даде сметка за отсъствието на сестра си още на първия ден от зеленото ѝ училище и започна да подпитва през 5 минути: „Къде е кака? ЛиСпва ми…“. След това внезапно си припомняше, че се карат често и сменяше набързо темата. Сестри, какво да ги правиш…

Този път решихме да организираме на Мартина дребни изненади – малка промяна в стаята, нови книги за детската библиотека, картичка с посвещение, надписи с тебешир из целия балкон „Како, обичам те!“, летни попълнения за момичешкия гардероб, букет цветя на бюрото ѝ. Дали успяхме да зарадваме „кака“? Всичко е документирано във фотоисторията. А междувременно, дори в намален състав, се забавлявахме подобаващо, защото го владеем най-добре. Компания ни правиха моделите от последната колекция на Хайди Клум и Lidl #LETSLOVESUMMER.

Лятото едва сега започва, това му е най-хубавото на юни ♥

 

 

*Подготвихме фотоисторията със съдействието на Lidl Bulgaria и новата колекция на Heidi Klum #LetsLoveSummer, която ще бъде по магазините от 18 юни.

Обикновено от всяко семейно море остават по няколко паметни случки, при спомена на които се заливаме от смях и леко потреперваме от ужас. Нещо средно между комедия на абсурда, индийски сериал, нискобюджетен хорър и епизод на Мистър Бийн.

Миналата година, в началото на топлия септември и в края на морската почивка, решаваме да наемем лодка за деня. Отдавнашна наша (почти) утопична (заради възрастта на децата) мечта е да прекараме ваканция в открито море, нека потренираме поне за ден. Всички скандинавски и английски семейства с по 3-4 малки деца го могат, та ние ли не. Идеята ми хрумва на плажа, където един получернокож от слънцето грък предлага на ушенце еднодневни круизи. Т. първоначално се опъва и върти очи, но внезапно се сеща, че ще може да лови риба от лодката и на подскоци се озовава при гърка. Всяка вечер съм на пристанището, казва той, елате довечера да се разберем.

Отиваме ентусиазирани (Ама на лодка ли, мамо? Целия ден?! И Матеа ли ще идва?!). Виждайки ни 4 броя, човекът казва, че местата за обикновените лодки са вече заети. Преди да увесим носове и да изпратим идеята по живо по здраво, капитанът присвива очи и посочва чудна бяла лодка: „За тази цената по принцип е Х, но вие сте ми симпатични и ви предлагам оферта – тройно по-ниска. Лодката е много специална, да знаете“. В едно изречение думите „оферта“, „специална“ и „симпатични“ са силно съмнителни, споглеждаме се с Т. с по една свъсена вежда, но все пак казваме ок. Предплащаме капарото и си тръгваме. „На тази цена или лодката ще е друга, или въобще няма да дойде.“ – както винаги оптимист.

Лодката обаче ни чака, та даже е и същата. Капитанът е копие на George Michael във Faith, само без кръстчето на ухото. Леко отегчен, че ще трябва да вози малки деца, но работа, какво да се прави. Тръгваме. Т. нагласява въдицата развълнуван, не го сломява дори репликата на Джордж: „Ако си мислиш, че при тая скорост нещо ще хванеш…“. Точно 10 минути след тези думи влакното се опъва и той с блеснал поглед изважда голям паламуд под аплодисментите на целия екипаж. Брей, верно лодката била специална. „Абе, друго си е в открито море…“ – ако има портрет на Щастливия рибар, то това е лицето на Т. в момента.

Порим вълните, спираме в разни заливи да поплуваме. Без мен, разбира се, аз охранявам малкото М. да не скочи през борда, жертвам се един вид. Е, не успява, но пък изхвърля едната си обувка, биберона, разнообразни опаковки и за малко шишето си за вода и нечии чужди джапанки. Установявам, че да си с почти двегодишно в открито море, да го разнасяш бос из лодката, да внимаваш да не се изхлузи под въжетата и междувременно да се опитваш да снимаш, е ситуация, за която трябва да се тренира поне 3 месеца на сухо. Разбира се, отказва да легне в каютата, зайчето на Duracell не си губи времето в следобеден сън.

Джордж Майкъл при всяко спиране взима един снежно бял парцал с дръжка и обира космите ми от белия под на лодката. Пусната коса на борда явно не е добра идея, но не съм си взела ластик. Жената на собственика не се вълнува от подобни битовизми и разказва увлекателни истории, обяснява кое, как, къде, лека музичка, бриз, слънце – красота.

Спираме на един от сравнително населените плажове. Ще слизате ли, питат ни, имате време, след час сервираме обяда. Готови сме да кажем не и да се опънем с чаша бира на палубата, но голямото М. изстрелва „Искам да се къпя на плажа!“. Добре, слизаме. Мятаме се в лодката, която ще ни закара до брега. „Айде бе, оставете ги тия джапанки, няма смисъл, нали сме за малко.“ – казвам бодро аз. Една от най-тъпите идеи, които са ми хрумвали някога.

Лодката ни стоварва на брега, който на практика се състои от големи, остри и напечени до бяло камъни. Прехвърляме се нестинарски на пясъка, който е също толкова горещ и докато Т. псува наум идеята ми да сме волни и боси, голямото М. отсича „На мен вече не ми се къпе.“ Унило сядаме за по бира в претъпканото кафе-ресторант. В най-голямата жега, изгладнели (на лодката ни чака обяд все пак) и с почти опърлени стъпала. Скука, жега, навалица, проклинаме се 300 пъти, че изобщо се навихме да слезем. Двете М. мрънкат, става им горещо и скучно – опасна комбинация в обедните часове.

„Искате ли да изчакаме лодката при камъните, така и така нямаме време за плаж.“. Втората по тъпота идея за деня. Отиваме, за да установим, че 1. Лодката скоро няма да дойде. 2. Няма никаква сянка, освен един мижав храст, под който трябва почти да легнеш, за да не те пече слънце. Изпокарваме се леко, което си е обичайно, мрънкането се засилва, Т. изпушва 100 цигари, децата отказват  да си сложат шапките и непрекъснато им пипам главите, да не би да са прекалено напечени.

Решавам смело да се разходя по камъните, които са леко покрити с вода, да се разхладя, нали. Трета тъпа идея за деня. Без джапанки и върху камъни, покрити с мъх, на всичко отгоре с леко сецнат предишния ден кръст. С първата стъпка напред виждам как краката ми се вирват неудържимо и за секунда се озовавам по задни части върху получерната смазка от мъх, водорасли и солена вода. Ударът е жесток, но вместо да изкрещя от болка, се оглеждам кой е станал свидетел на това епично падане по задник. Ставам бързо, намествам слънчевите очила, които са се задържали на върха на носа ми и се изтупвам елегантно, при което Т. и децата прихват да се смеят, сочейки ме с пръст. „Добре ли си?“ – пита той. „Мисля, че кръстът ми се намести.“ – казвам в лек шок. Благодаря се наум, че не бях с малкото М. на ръце, сигурно щеше да излети във водата или поне да се натърти и то. Вече не усещам жега, глад и нервност, само лек срам.

В този момент поглеждам надолу и виждам, че левият ми крак кърви – два пръста са леко разкъсани от острия камък. „Айде бе, без джапанки, к`во толкова!“. Намирам някакви лепенки в чантата, които от водата падат за секунди. Късите ми панталони и банския отдолу са неумолимо напоени с черната смазка и буквално изглежда, че съм … хм… разбирате. План А: плажната кърпа. План Б: нямам. Хубава кърпа, на точки, става за пола. Увивам я някак си, въпреки че от солта се в втвърдила и изглежда като кюнец. Настроението ми тотално се скапва, след малко и кръст започва да наболява. Поне очилата са здрави, нови са ми.

Лодката идва след минути и накуцвайки се добирам до базата. На Джордж Майкъл му става лошо, защото сега освен кичури коса, оставям след себе си и яркочервени кървави следи като герой от някой хорър. Сервират храната – сувлаки, салата и вино. Боже, обяд най-вкусен на света! Пия чашките почти на екс и поне глад и жажда отминават.

По-късно Т. хваща и риба тон и тотално обира овациите. На следващия залив изкрещяваме в дует на въпроса дали ще слизаме: Н-е-е-е-е-е-е! Децата са уморени до припадък и в транс от щастие – още една опасна комбинация. Успявам да направя някакви снимки дори с полата-кюнец, навехнатия крак и сецнатия кръст. Вечерта изпичаме улова на барбекюто в двора и решаваме, че на лодка е много хубаво, дори при наличието на деца и моите тъпи идеи.

Т. ме бъзика и до днес как съм си наместила едновременно очилата и кръста. Все пак не пробвайте това у дома и винаги слизайте с джапанки. За всеки случай.

Torna a Surriento

Влизаме в ресторанта изгладнели, уморени и с мокри от летния дъжд крака.

Всеки уважаващ себе си италиански сервитьор умее няколко неща: да ви разкаже забавна история, да ви поднесе бързо поръчката, да ви разсмее и да бъде умерено отегчен, до степен точно преди това да ви подразни. Върти очи докато се чудите какво да поръчате, споглежда се с колегата си, ако искате да смените масата, и вътрешно хихика при всеки опит на клиентите да говорят италиански – всичко това, разбира се, придружено с тонове чар, за да замаже положението.

На съседната маса две силно гримирани рускини в плажни рокли поръчват риба. Келнерът я носи театрално в метален поднос, показва им я, при което двете се споглеждат и отронват по едно „Уау!“ . Обезкостява за около 35 секунди с ювелирни движения и сорентинска песен на уста. Жените примират от удоволствие и с блеснали очи следят всяка изхвърчаща от филето костица.

Eccoci qua, казва той и приземява подноса на масата. За прекрасните дами Мария Калас и Грейс Кели – оприличава ги галантно, очевидно само според цвета на косите, при което те прихват в стеснителен, но самодоволен смях.

Поръчваме и ние – spaghetti alle vongole – това любимо оргазмично ястие, което надушваме още от летището. При нас пропуска шоу програмата, нямаме нищо за обезкостяване, двойка сме, а и завалява отново. С колегите си започват да прибират нещата от помощния шкаф и тъкмо когато приключват, дъждът спира. Средата на август, казва най-закръгленият от тях, врътват очи тримата едновременно и отново връщат всичко върху шкафа.

Откъде сте, пита нашият, обясняваме. О, имах приятелка от България, Габрово, бяхме заедно 4 години, но се разделихме, България е много красива. Защо така, питам аз (не за България, за приятелката), не ме интересува всъщност, но колкото да завържа разговор. Ами стана много сложно, тя там, аз тук, резюмира докато ни сипва виното. Поклащаме глави в знак на разбиране и мълчим, чистейки черупките. В интимен момент с мидите сме, не ни е до Габрово.
Черпи ни лимончело, мразя го, но сега дори ми се услажда. На съседната маса пристига група англичани и преди положението да е станало прекалено туристическо, се изнасяме с тиха мокра стъпка.
Пак ще ви чакаме, Соренто пристрастява, казва ни вместо довиждане. Знаем, знаем.
Слизаме до брега. След като цял ден е валяло на пресекулки, пред нас се изсипва най-невероятният залез – като по учебник. Всички снимат, кой с каквото разполага. Ударни инструменти, бира на паважа, група момичета, които танцуват с пликове от покупки и се смеят с глас. Все едно слънцето е изляло купа златист и после розов брокат върху целия бряг.
Соренто пристрастява. Знаем, знаем.

Sorrento1

Disneyland

Колкото и върли противници на индустрията и мейнстрийм забавленията да сте, неоспорим факт е, че в Дисниленд децата са на върха на щастието.

Викат, скачат, вълнуват се, очите им излизат от орбита от любопитство и нетърпение. Всичките ви теории как не бива да бъдат глезени и презадоволявани, как трябва да им измисляме единствено поучителни и глобално смислени занимания се разбиват на пух и прах щом прекрачите прага. За Мартина, като по-голяма, съборът на село и Дисниленд са еднакви по степен на привлекателност и важност, и това всъщност ми се струва най-ценното – искрата любопитство.
Няколко практични съвета (по-скоро записки, за да не забравя следващия път):

– За да не се изпокарате, изнервите и да се счупите от бързане (както направихме ние), най-добре си отделете 2 дни, така и така отивате, поне спокойно да разгледате.
– Билетите. В пикови сезони (Хелоуин, подобни) и натоварени дни (събота, неделя) билетите са по-скъпи. Ако ги купувате онлайн, в полето адрес ползвайте този на хотела си или там, където сте отседнали, в противен случай ще платите повече. Несправедливо, да, за чужденци е по-скъпо. Скоро четох, че ще правят финансова проверка по този въпрос.
– Парковете са два. По-добре си вземете билети и за двата, в този, който смятахме за невзрачен и скучен се оказа най-интересният за М. атракцион – Studio Tram Tour (цистерни, вода, пожари, подобни), та не се знае дали няма да пропуснете нещо важно.
– Преди години се смеех на хората, които ползват хотелите около парка (скука, нали), но се оказва, че с деца това е не лоша опция. Пътят ви до Дисниленд от центъра на града е около час и половина.
– Примирете се, че денят ви там ще бъде дълъг, в нашия случай 16 часа. Хванахме последния влак-метро, където на пода се бяха натръшкали изтощени родители, деца спяха по гърбове и раници, половината обувки разхвърляни, абе общо-взето като след битка или 100 км маратон.
– Направете си предварителен план – кои атракциони искате да видите (много са!), кои са подходящи за вас и децата ви (има знаци за степен на екстремност, някои не са удачни за бременни, т.н). Ние просто хаотично се лутахме и крещяхме Натам! Не, нека първо на другото! И така.
– Подгответе се подобаващо. Някои семейства са екипирани с : електронни цигари (на опашките не се пуши), хладилни чанти (не разбрах за какво са, пълно е със заведения), принтирани листове с описания на атракционите. Пълни професионалисти, аматьори като нас имаше малко.
– Все пак се оказва, че най-добрата възраст за там е над 7-8.  Много от атракционите поради съображения за сигурност изискват минимална височина (1.20 за по-лежерните и 1.40 за по-екстремните). Подгответе и децата си предварително, за да няма на входа: You are too small! с кисел френски акцент. Пред всяка опашка има паркинг за колички. Най-добре си носете слинг или кенгуру, за да не мъкнете децата под 2 години на ръце.
– В Дисниленд се ч а к а. Ако опашките и тълпите ви изнервят, по-добре не ходете. В пикови часове и сезони за всеки атракцион се вият опашки от по 45-70 минути. Поне има светлинни табла, да си знаете на колко точно мъка се обричате.
– Задължително си вземете чадър и шапка. Или вали, или е адска жега. Приятно време не съм уцелвала, може и да има.
– В края на деня (повечето атракциони затварят в 22 ч.) е времето на родителите. Опашки няма, можете поединично да се пускате САМИ докато другият чака отвън с децата. Кеф!
– Изчакайте до 23 ч., тогава на главния площад започва светлинното шоу, може би най-красивата и вълнуваща част, наистина впечатляващо, децата са с отворени усти, родителите, ако още не са припаднали или заспали, също.
– Подгответе се, че за да си купите вода, сладолед, пуканки или захарен памук, ще се наложи да чакате по 30-40 минути. Служителите тук са наистина бавни, сигурно е политика на парка, не знам. Два сладоледа по 3.50 ви ги смятат: първо с таблица, в която са написани бройките сладоледи и общата им цена (напълно сериозно), после проверяват дали наистина 3.50+3.50 прави 7 и накрая пак с калкулатор изчисляват рестото. Честно, идваше ми да убия всички зад щанда. Сега разбирам хората с хладилни чанти. На опашката за захарен памук (над 10 човека) станахме свидетели на следната сцена: двама служители с бели престилки, включва се машината, изключва се (проверка просто), подреждат се дървените клечки, всички подравнени, на колегата оператор му се поставя специално елече за защита, после колежката му носи прозрачни очила, също защитни. Тук не издържахме и напуснахме. В такъв приказен ритъм се работи там. Често блокират каси, някой се сеща да пита някакви странични неща, свършват внезапно пуканките или чашите за сок, ей такива работи.
– Някои от съоръженията са в ремонт или профилактика и има риск любимото ви да не работи. За съжаление уцелихме затворен Space Mountain. Но пък друго любимо Indiana Jones работеше, а и нямаше опашка вечерта, не сте изцяло прецакани.
– Ако преди време сте били сами в Дисниленд, примирете се, че с деца няма да е същото. Много по-изморително и изнервящо, някак стресово-напрегнато. Но и в пъти по-удовлетворяващо. В края на деня ще сте: потни, рошави, мръсни, изтощени, дехидратирани, раздърпани, скарани, с мускулна треска и главоболие. Но пък понякога точно такова е щастието. Да.

С братовчедите Деница, Мария и Мартин.
Там, където краката са боси, храната е най-вкусна и заспиваш за 3 секунди от умора.
Най-хубавите детски спомени ♥