Публикации

Fjällräven (Фиелревен) e марка, която никога не бях ползвала. Дизайнът на раниците ми е визуално познат, знам, че е скандинавска за туристическо оборудване, но нищо повече.

И когато от представителството им пожелаха да подарят по една раница за новата учебна година на момичетата, първо се консултирах с тях. „Ами да, мамо, знам ги, на кръговото съм ги виждала!“ Това модни столици Париж, Милано, Лондон, Ню Йорк – не важат – ако Мартина го е виждала на кръговото, значи нещото е яко. Етикет:  кръгово approved.

Купуваме често раници за всякакви нужди – градски, извънградски, училище, детска градина, ръчен багаж, планина, плаж, все за нещо трябват различни размери и видове (Матеа наследява тези на сестра си обикновено). Но точно такъв тип – лека, платнена – не бяхме ползвали.

Избраха си цвят и, честно казано, не очаквах такова вълнение и писъци на радост, когато ги получихме. То беше подскачане, стискане, пискане, голяма екзалтация. Оттогава и двете са постоянно с тях, а Мартина ще ползва нейната и за училище. „Много е удобна, мамо!“ По цял ден е навън с нея и засега издържа геройски на всички изпитания.

Историята на марката е много интересна, основана още в далечната 1960 от Оке Нордин в мазето му в Швеция. Fjällräven спазват етични и еко норми – произход на пуха и вълната, артикули от рециклирани пластмасови бутилки, без PFC импрегнация, др. Отделят средства по инициативата „Полярна лисица“ за финансиране на различни нестопански проекти, посветени на природата и животните. Организират и различни кампании като #2minutesbeachclean, #2minutesstreetclean. За мен беше изненадващо и колко цветове се предлагат от класическата KÅNKEN (създадена през 1978, когато проблемите с гърба на учениците става разпространенi) – колекциите и дизайнът им са се превърнали в истинско изкуство.

Но най-важното от всичко, независимо от марката и екипировката, е да намираме повод да прекарваме максимално дълго време навън – в планината, до някой язовир, просто на поляна или разхождайки кучето – всяка минута сред природата е ценна и оставя трайни следи, дори в момента да не си даваме сметка за това.

*Раниците са ни предоставени от Fjällräven България.

Вазовата екопътека доби популярност напоследък и има защо – близо е до София, районът е страшно живописен, може да се стигне с влак, самата пътека до водопад Скакля е лека за минаване (Скакля-Заселе е по-сложна за малки деца), красиво и зелено е почти винаги.

Снимките са от септември миналата година, но пролетта е най-подходящ за разходка сезон – водопадът е пълноводен и още по-впечатляващ (85 м., един от най-високите в България). Слизането е лесно дори за най-малките, стига да обичат движението. А като завършек можете да минете през Своге – чист, подреден, оживен и много приятен малък град с чудна детска площадка. В бистро Искър винаги е суууупер вкусно, обедното меню съдържа както класически неща като шкембе чорба, така и кюфтета от киноа, например, боб с манатарки, хляб с квас, разнообразни десерти – всичко на символични цени и без претенция, за разлика от софийските хипстърски заведения. До село Бов пък има доста места подходящи за риболов – все пак е добре да се намира за всекиго по нещо, така комбинациите за разходка действат безотказно.

Когато миналия август споменах на майка ми, че смятаме да минем Ком-Емине с децата, тя за малко не изпусна тенджерата с настъргани домати. Но понеже знае, че понякога да ми се противоречи е равносилно на мазохизъм, каза: „Ами добре, щом сте решили…“

Разбира се, имах предвид да качим само връх Ком, но явно заедно с Емине ми е звучало по-грандиозно. След като се разбра, че нямаме чак такива велики туристически амбиции, преценихме от групата да отпадне Матеа (тогава още ненавършила 4) и тръгнахме бодро аз, Тито и Мартина, след лекото промрънкване на малката сестра „Искам и аз на КоН“.

От наше село до Берковица е близо, градът е кокетен, малък и спретнат, а пътят минава през чудна гора.  Тръгвате от хижата нагоре по лек и приятен маршрут. Няма много стръмни участъци, а последните метри до върха са чудно живописни. Ядохме малини на корем (непознатата жена с малиновочервените длани♥), някои малко мърмореха „Не мога повече, оставам тук!“, „Това ми е последното качване, така да знаеш!!!“ и други такива, но на върха обичайно идва прилив на нова енергия и слизането надолу е (с) песен. На връщане хапнахме в хижата, а специално за мен изровиха един прашасал джин, защото реших, че ми се пие точно това. Беше прелестно, а Матеа и досега повтаря „Бяхте на КоН без мен, сърдита съм ви“. Следващия път всички заедно, има и коне, спокойно.

Едно от малкото места, които не ни омръзват и посещаваме по няколко пъти в годината. В района около Кърджали има какво ли не, природата е великолепна, пътищата са добри, има удобни маршрути и обекти за съчетаване в един ден, много възможности за разходка. История, забавления всякакви, природни чудеса, най-различни водоеми, приятни градове (Златоград!), живописни села и … малко на брой туристи/хора/тълпи (е, като изключим групата планинари на въжения мост за село Лисиците). Последното особено важно за нас.

А най-хубавото е, че тази година, вече на 3, Матеа е (почти) равностоен участник в преходите, дори стръмни и изморителни. Беглите намеци за „конче“ биват отхвърлени на секундата с „Ама аз съм вече голяма!“.

Риболов, разходки (до манастири, крепости, скални образувания, храмове, забележителности), местна кухня в някоя къща за гости или просто гледане в красива точка на хоризонта. Всеки път откриваме по нещо ново и все повече се привързваме към това място.


* Ахридос е наименованието на Източните Родопи през Средновековието
Ахридос LaMartiniaАхридос LaMartiniaАхридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia

След дългогодишни опити установих, че зимните спортове, и изобщо забавления, не са създадени за мен.

Срам ме е да си призная, но дори спускането с шейна и играта с децата в снега ме отегчават сериозно, да не говорим за оправянето на багаж, влаченето на екипировки, обличането по 40 минути, мазането със слънцезащитни продукти и останалите сто процедури, които придружават тази непонятна дейност, наречена ски.
Дайте ми на мен зимни приказки през прозореца, червено вино на обяд, книжка в чисти чаршафи, шезлонги на терасата и горещи душове – на това му казвам аз зимна идилия. Тя обаче с две деца не изглежда толкова спокойно, колкото звучи, а най-странен остава фактът, че винаги аз ставам инициатор на тези семейни т.нар. почивки.
Е, и този път мокрих чорапи, зачервявах нос, умирах от студ, пих вино, играх тъжно на флипера във фоайето и горчиво съжалявах, че си го причиних. Защо? Не знам, не знам ♥