Публикации

Като бебе дъщеря ми плачеше много през нощта. Будеше се на всеки два часа, търсеше единствено мен и силно озвучаваше целия блок.

Колики, рефлукс, зъби – кой знае. Имаше и безутешни моменти, в които бях на края на силите си, сценарий, познат на много жени по света.

В цялата тази какофония, се намесваше съседката ми отгоре. Възрастна жена е, даже не знаех, че точно тя живее над нас, не я познавах въобще. В тези силно обтегнати моменти през нощта, в които Мария ревеше, тя започваше да чука отривисто, явно заради шума, който бебето създаваше. Не знам как и с какво, но чукаше силно, със сигурност изнервена, че нарушаваме съня ѝ. Бях ядосана и объркана. Всеки удар отгоре сякаш идваше в отговор на страха ми, че не се справям. Подхранваше чувството ми за вина, че не мога да успокоя детето си. Чувствах се така, сякаш тя знае някаква наша семейна тайна, като че ли е станала свидетел на нещо интимно, което трябва да си остане само между стените на апартамента. Имах усещането, че някой – точно тя, е разбрала, че не съм перфектната майка, която ѝ се усмихва по стълбите. Чувствах се уязвима, трудно ми беше да я поздравявам, когато се разминаваме. Тя никога не каза и дума, беше сърдечна и мила, сякаш нищо не се е случило.

Мария спря да плаче, защото всичко тече и минава. Съседката започна да ми носи пасирана супа за детето, добре ухаеща, в красива купичка. ‘‘Навън вали, сигурно не можете да излезете за кухнята, моето момиче‘‘. Разкошно приготвена супа, подходяща съвсем, която изхвърлях. Сладкиши за Мимчето, цялата се озаряваше, като я види. Много приличала на внучка ѝ, говореше тя, а аз мълчах. Не ѝ вярвах. Мислех си, че е просто гузна за това, което ми беше причинила с чукането отгоре.

Минаха години, ние се завърнахме от София, тя си беше на старото място. Все така сладка и мила. Обича и харесва съпруга ми, търси го понякога, явно усетила моята враждебност.

Настъпи карантината и се затворихме вкъщи. Един ден позвъни на вратата, търсеше мъжа ми пак. Хлопнах вратата за момент под носа ѝ: ‘‘Чакай да си сложа маската!‘‘. Нещо се появило на телефона ѝ, съобщение някакво, което ѝ пречело да спи, не знаела какво да направи. Премахнах го незабавно, затворих вратата светкавично и потънах в сигурността на дома си. Ама че работа, какво ли иска всъщност… След това уцелва съпруга ми всеки път, за неин късмет.

Няколко седмици по-късно отново звъни на вратата, попада на мен – пак съобщение някакво. От внучката е, в чужбина е, няма да се видим по Великден, не може да си дойде сега, обяснява ми. Поглеждам  – нещо по вайбър. ‘‘Пратила ми е нещо, но не го разбирам даже, и пак ми свети в червено…‘‘. Преди да го изтрия, да не ѝ пречи, виждам какво е – статия за емпатията.  Побиват ме тръпки, както всеки път, когато усетя как облаците отгоре се раздвижват предупредително.

Този път я заговарям. Разбирам от нея, че е съвсем сама заради карантината. Пак ме побиват тръпки, нещо преминава през мен и ми идва да заплача. Затварям вратата. Една дума – самотна, самотна, самотна, самотна, тя е самотна, чувам само тази дума в главата си.

На Великден ѝ занасяме козунак с червено яйце. Показва ни снимки на внучката си – наистина са като близначки с дъщеря ми. Хубаво е у тях, чисто, просторно, подредено, отбелязвам с изненада. Разказва ни за семейството си, говори неспирно и се радва на компанията ни. Предлага ми да гледа детето, ако се наложи да отида на работа, нали сега няма детска градина. Чувствам се неловко, объркана съм, но ми олеква някакси. Усещам, че нещо пада от мен – като тежък товар, който си носил дълго, с който си свикнал, но който не спира да ти убива. Като стар зъл дух, който започва да се смалява, смалява, смалява – а може би винаги е бил точно толкова малък,  и усещаш проясняване на картината. Вземам решение и изричам:

‘‘Някой ден, заповядай да пием заедно чай…‘‘

 

Струва ми се понякога, че течението „положително мислене“, проповядвано в най-крайната му форма – извън останалите му негативи в психологически план, създава сред нас хора без ясен глас и позиция.

Сякаш съществува антагонизъм в това да бъдем положително гледащи на живота оптимисти, и същевременно хора, отбелязаващи проблемните точки.

За мен няма никакво противоречие, човек никога не е само едно нещо – нито е нужно да бъдем единствено ведри, нито е здравословно. Нормално е да бъдем адекватни обаче – повече, отколкото непременно най-усмихнатите, най-приятелски настроените индивиди, най-лесните за общуване хора – винаги.

Уж всички знаем, че хейтът по дефиниция е език на омразата, но понякога сякаш се боим да не ни обвинят в него. И какво, ако се случи това? Всъщност, съвсем нищо, трудни разговори и коментари с отрицателен знак не са лъжица за всяка уста, без опозиция, няма и друга гледна точка, няма и развитие.

Вътрешният „хейтър“ е супер ценен и интуитивен критик. Ако не го викаме, когато трябва, рискуваме да преглъщаме и да останат неизказани:

–  ценни забележки при недобре свършена работа от някого, на когото срещу заплащане сме възложили определена задача;

–  критика на обществени събития и личности, които впрочем имат постоянна нужда от обратна връзка, за да видят къде се намират;

–  формиране на лични граници, поставяне на точка и край, или просто временно ‘’не’’;

–  отстояване на собствени ценности, позиции и мнение;

–  изразяване на несъгласие с нещо или някого, което е естествено състояние, точно толкова, колкото и съгласието.

Няма никакъв казус в това да бъдем супер благодарни на Вселената, силите на природата и звездите, усмихнати и позитивни личности изначално, и едновременно с това разумни същества, които изразяват гласно нещата, които им се струват нередни, в прав текст, но на точното място – в ‘’окото на бурята’’ (не по-късно, под друга, трансформирана и зловредна вече форма).

Струваше ми се, че този текст е излишен, защото сякаш е пределно ясна темата, дъвкана многократно, но явно не е – „хейтъри“ продължават да са всички питащи, неудобни, изразяващи нуждите си хора, които умеят да използват „сянката си“ и акълa си много уместно, когато е нужно. Викат онзи вътрешен глас на собствената истина, без който биха се чувствали някакси не съвсем в кожата си, ако срещнат личен или обществен проблем.

Залитането в крайности – от ‘’всичко е прекрасно и наред’’ (философски погледнато, то наистина винаги Е),  до животът е ‘’низ от несгоди и и всеки гледа да ме прецака’’, не развива едно супер ценно за мен качество: обективност. То няма нищо общо с обидите, безсмислената, непровокирана с нищо конфронтация и персонална атака, в дъното на която стои лична неудовлетвореност/нерви/тежък момент/натрупани емоции и негативи, останали неизразени именно в точния момент.

Вътрешният ‘’хейтър’’, който се обажда на точното място и в точното време, и който резонира с нас самите, е израз на добре развита емоционална интелигентност и баланс – уча се колко е важно да не го карам да мълчи от страх, смитане под килима, замазване на положението, инерция. На този глас все още се намира по някой грубо бъркащ понятията, който да се провикне в свое удобство и защита „Егати хейтъра!“, вместо да се огледа в очите на злия „демон“, което не е лесно, факт, но пък изключително градивно.

 

Вместо съвършените образи. Но далеч по-интригуващи:

  • Стара чиния с чукнато ръбче, пожълтяла, захабена от времето, мита хиляди пъти от всички жени във фамилията. Непригодна за снимки, нищо че ровим в старите скринове, като златотърсачи на винтидж. Но пък е родна, свързана с корена, твоя си.

 

  • Износена чанта от истинска кожа, надраскана и измачкана външно, с аромат на стар парфюм, случайно разлят. Ухаеща, лична, без повторение. Със следи от мастило, солети и руж. Не можеш да я изхвърлиш, не можеш да отговориш и на въпроса дали ти носи радост. Носи ти повече – минало, връзка с места, хора, предмети.
  • Кривото зъбче в усмивка на момиче с лунички… Дали е носила шини? Дали е пропуснала този съвет? Дали е била обект на шеги в клас, работа, някъде? Откъде идва тази девойка, любопитна за мен повече от всички останали, еднакви лица. Красотата има несиметрично лице, понякога има точно такова.
  • Книги отвъд модата, с може би скучна, изподрана корица. От тези, за които не говориш с приятелки, не преписваш сентенции, не цитираш. За билки, космос, почва и друго – всичко останало, не на фокус в социална мрежа и медии. Ценни, интересни само за теб.
  • Олющен лак на девойка с детско лице, поставен лично от нея самата, първи стъпки в огромно модно море. Май било тренд някакъв, кой знае – свързвам го само и единствено с детството – първи опити с неиздържан маникюр, с право на грешка. Толкова ведър и чист в тази си семпла олющеност.
  • Хора на снимки, които живеят. Неподредени, разбъркани, без лустро и филтър. Непродаващи нищо. Създаващи само и единствено спомен – за себе си.

И още – всичко, което носи история, съдържание, опит, старание, порив, ново начало и действие. Не съвършенство, еднаквост, преуспяваща визия, а искреност. И човешко лице.