Публикации

Напоследък често срещам материали – къде (само)иронични, къде не толкова, за това колко е тежко да имаш деца.

Как отнемат от времето „за себе си“; колко енергия, сили, недоспиване и нерви са нужни да ги отгледаш; какъв, едва ли не, героизъм е да си родител; какви лишения и компромиси се налагат, щом имаш семейство; как все мечтаем да избягаме/да се скрием/да изчезнем/да рестартираме/да заредим батериите.

Въпросът не е до каква степен тези неща са валидни, всеки вероятно ги е изпитвал, а и всички сме в различна ситуация, състояние на духа и етап от живота си. Важното е друго: дали в тази вълна от неудовлетвореност, вайкане и желание за нещо различно не губим основния смисъл. А смисълът са те и това, което носят – любов.

Напоследък чакам с все по-голямо нетърпение ваканциите ни, не толкова заради мястото, не толкова да сменя обстановката и перспективата, да си почина, да релаксирам на някой бряг и да обявя в социалните мрежи #vacationmoodon, а …заради тях. В тези десетина дни, когато сме плътно заедно и времето ни се стеле между плажа, боровата гора, порцията риба, чистите бели възглавници и пясъка в косите, усещам най-силно как двете бързо порастват и колко са се променили, дори за няколко месеца, досущ като малки хамелеони. Движенията им, погледите, думите, историите – всичко търпи шеметна метаморфоза, която в делниците понякога пропускаме. Това прави ваканциите толкова ценни и важни, искам да наблюдавам и да усещам всяка вибрация, да запомня всичко. 

Отношенията между двете са едно от най-красивите и сложни неща, на които съм ставала свидетел. Сестри, приятелки и съмишленици, понякога врагове, съперници и опоненти – светкавично завихряне на емоции, сякаш буря се извива и за минути утихва, за да отстъпи място на благото следобедно слънце. Преплитане на характери, принципи и вкусове, безкрайно любопитен детски лабиринт, на който ставам свидетел.

Този юли, в „нашата“ къща, на „нашия“ остров, където всичко ни е познато и близко, където си почиваме най-добре и не бързаме в обиколки на нови места. Снимам ги почти скришом, за да не им преча и да запазя момента непокътнат. Всяка вечеря навън, всяка закуска на двора, всеки следобед на плажа, всяка песен на пълен глас в колата, всяка шега и закачка, всеки дребен или голям разговор, всеки танц късно вечер под песента на цикадите, всяко ново овладяно умение – толкова плътно и изпълнено с обич е всичко, че ти идва да спреш времето и да нарисуваш в съзнанието си детайлите един по един, точно както са сега. 

И не, ваканциите ни никога не са хармоничи и гладки като сутрешно море – спречкваме се често, спорим много, понякога си викаме, избухваме и прибързваме. Имаме премеждия и инциденти, правим необмислени постъпки, грешки или откровени глупости, дори и ние, уж големите. Но сме се научили да обръщаме всичко в смях и прегръдки, да си признаваме, когато бъркаме и да не таим яд. Защото нямаме време за губене. „Време за себе си“ сме имали дълго преди появата на момичетата, дано имаме и дълго след като те двете поемат по своя път. Времето обаче сега е за нас четиримата з а е д н о – един до друг и един за друг.

Последния ден на тази ваканция бяхме отделили за лодка, само за нас, накъдето ни видят очите. Предишната вечер обаче Мартина претърпя инцидент на плажа. Всичко приключи със сериозна уплаха, но и с шев на крака и забрана от лекаря да влиза във водата. „Ей, како, добре че стана последния ден, а не първия, нямаше да можеш да плуваш изобщо!“, каза Матеа в знак на съпричастност и постоянно мърмореше ядосано „Уф, това остро нещо, как те набоде…“  В ситуации като тази най-силно се усещат общият дух и любовта, можеш дори да ги различиш във въздуха.

Решихме все пак да се качим на лодката, въпреки контузията, но се разбрахме никой да не плува (нещо, което чакахме с нетърпение) от солидарност към Мартина. „Един за всички, всички за един“. И няма да забравя погледа ѝ в този момент – поглед, който носи големия смисъл на всичко.

Поглед, за който има една единствена дума.

Любов.

*Публикацията е осъществена с любезната подкрепа на Danonino. 

В края на морската ни ваканция, в топлото начало на септември, решаваме да направим последен плаж някъде наблизо.

Приготвям всички принадлежности – чанти, кърпи, резервни бански, шапки, мазила, пръскалки, формички, изобщо целия фестивал. Намазвам децата, намазвам себе си, оправям си косата, нахлупвам тържествено най-широкополата шапка, обличам изгладена ефирна риза, към 11 най-накрая се надръндваме, заключваме и потегляме. Тито е грабнал прозрачна кутия за храна, пълна с огромни, тлъсти, дебели червеи с размер на канелони, за някакъв специален местен риболов, и така грандиозно се изнизваме към колата.

Минаваме покрай съседната къща, тази на Алекс – високият, атлетичен, дългокос, около 50-те, наш хазяин, който лятото живее на острова, зимата в Банско, а пролетта е при жена си в Берлин. Докато изпълнява редовните си тай-чи движения на верандата, се провиква ведро:

– Добро утро! Накъде, семейство?

– На плаж отиваме – широко се ухилваме ние, гордо понесли червеи, деца и багаж.

– О! Така ли? Мислех, че днес ви е последната нощувка.

– Ааа, абсурд, – споглеждаме се с Тито – имаме още една.

– Ок –  тактично се съгласява Алекс – може и аз да съм се объркал…

Все пак в колата решаваме да погледнем резервацията си и с ужас установяваме, че да, последната ни нощувка е била СНОЩИ! Хвърляме червеите, сваляме децата и като попарени се връщаме в същата индианска нишка към къщата. Оправяме багажа за 15 минути (под оправяне разбирайте набутване в куфарите), слагаме ред в къщата, извиняваме се и с лек срам напускаме. Алекс предлага да потърси вариант при негови приятели за още една вечер, но представяйки си как вадим всичко обратно, отхвърляме идеята. Закусваме обилно в едно приятно кафене, пропускаме плажа, хващаме първия съвсем празен ферибот и успешно се прибираме.

Оттогава пожеланието ни е: „Толкова добре да си изкараме, че да забравим да си тръгнем“. А Алекс ни призна, че след гостите, които вместо в Солун (в друг негов имот), се озовали по погрешка в Атина, ние сме вторите чаровно объркани наематели. Е, ако не друго, поне ще ни запомнят, ще запомним тази ваканция и ние.

 

Обикновено от всяко семейно море остават по няколко паметни случки, при спомена на които се заливаме от смях и леко потреперваме от ужас. Нещо средно между комедия на абсурда, индийски сериал, нискобюджетен хорър и епизод на Мистър Бийн.

Миналата година, в началото на топлия септември и в края на морската почивка, решаваме да наемем лодка за деня. Отдавнашна наша (почти) утопична (заради възрастта на децата) мечта е да прекараме ваканция в открито море, нека потренираме поне за ден. Всички скандинавски и английски семейства с по 3-4 малки деца го могат, та ние ли не. Идеята ми хрумва на плажа, където един получернокож от слънцето грък предлага на ушенце еднодневни круизи. Т. първоначално се опъва и върти очи, но внезапно се сеща, че ще може да лови риба от лодката и на подскоци се озовава при гърка. Всяка вечер съм на пристанището, казва той, елате довечера да се разберем.

Отиваме ентусиазирани (Ама на лодка ли, мамо? Целия ден?! И Матеа ли ще идва?!). Виждайки ни 4 броя, човекът казва, че местата за обикновените лодки са вече заети. Преди да увесим носове и да изпратим идеята по живо по здраво, капитанът присвива очи и посочва чудна бяла лодка: „За тази цената по принцип е Х, но вие сте ми симпатични и ви предлагам оферта – тройно по-ниска. Лодката е много специална, да знаете“. В едно изречение думите „оферта“, „специална“ и „симпатични“ са силно съмнителни, споглеждаме се с Т. с по една свъсена вежда, но все пак казваме ок. Предплащаме капарото и си тръгваме. „На тази цена или лодката ще е друга, или въобще няма да дойде.“ – както винаги оптимист.

Лодката обаче ни чака, та даже е и същата. Капитанът е копие на George Michael във Faith, само без кръстчето на ухото. Леко отегчен, че ще трябва да вози малки деца, но работа, какво да се прави. Тръгваме. Т. нагласява въдицата развълнуван, не го сломява дори репликата на Джордж: „Ако си мислиш, че при тая скорост нещо ще хванеш…“. Точно 10 минути след тези думи влакното се опъва и той с блеснал поглед изважда голям паламуд под аплодисментите на целия екипаж. Брей, верно лодката била специална. „Абе, друго си е в открито море…“ – ако има портрет на Щастливия рибар, то това е лицето на Т. в момента.

Порим вълните, спираме в разни заливи да поплуваме. Без мен, разбира се, аз охранявам малкото М. да не скочи през борда, жертвам се един вид. Е, не успява, но пък изхвърля едната си обувка, биберона, разнообразни опаковки и за малко шишето си за вода и нечии чужди джапанки. Установявам, че да си с почти двегодишно в открито море, да го разнасяш бос из лодката, да внимаваш да не се изхлузи под въжетата и междувременно да се опитваш да снимаш, е ситуация, за която трябва да се тренира поне 3 месеца на сухо. Разбира се, отказва да легне в каютата, зайчето на Duracell не си губи времето в следобеден сън.

Джордж Майкъл при всяко спиране взима един снежно бял парцал с дръжка и обира космите ми от белия под на лодката. Пусната коса на борда явно не е добра идея, но не съм си взела ластик. Жената на собственика не се вълнува от подобни битовизми и разказва увлекателни истории, обяснява кое, как, къде, лека музичка, бриз, слънце – красота.

Спираме на един от сравнително населените плажове. Ще слизате ли, питат ни, имате време, след час сервираме обяда. Готови сме да кажем не и да се опънем с чаша бира на палубата, но голямото М. изстрелва „Искам да се къпя на плажа!“. Добре, слизаме. Мятаме се в лодката, която ще ни закара до брега. „Айде бе, оставете ги тия джапанки, няма смисъл, нали сме за малко.“ – казвам бодро аз. Една от най-тъпите идеи, които са ми хрумвали някога.

Лодката ни стоварва на брега, който на практика се състои от големи, остри и напечени до бяло камъни. Прехвърляме се нестинарски на пясъка, който е също толкова горещ и докато Т. псува наум идеята ми да сме волни и боси, голямото М. отсича „На мен вече не ми се къпе.“ Унило сядаме за по бира в претъпканото кафе-ресторант. В най-голямата жега, изгладнели (на лодката ни чака обяд все пак) и с почти опърлени стъпала. Скука, жега, навалица, проклинаме се 300 пъти, че изобщо се навихме да слезем. Двете М. мрънкат, става им горещо и скучно – опасна комбинация в обедните часове.

„Искате ли да изчакаме лодката при камъните, така и така нямаме време за плаж.“. Втората по тъпота идея за деня. Отиваме, за да установим, че 1. Лодката скоро няма да дойде. 2. Няма никаква сянка, освен един мижав храст, под който трябва почти да легнеш, за да не те пече слънце. Изпокарваме се леко, което си е обичайно, мрънкането се засилва, Т. изпушва 100 цигари, децата отказват  да си сложат шапките и непрекъснато им пипам главите, да не би да са прекалено напечени.

Решавам смело да се разходя по камъните, които са леко покрити с вода, да се разхладя, нали. Трета тъпа идея за деня. Без джапанки и върху камъни, покрити с мъх, на всичко отгоре с леко сецнат предишния ден кръст. С първата стъпка напред виждам как краката ми се вирват неудържимо и за секунда се озовавам по задни части върху получерната смазка от мъх, водорасли и солена вода. Ударът е жесток, но вместо да изкрещя от болка, се оглеждам кой е станал свидетел на това епично падане по задник. Ставам бързо, намествам слънчевите очила, които са се задържали на върха на носа ми и се изтупвам елегантно, при което Т. и децата прихват да се смеят, сочейки ме с пръст. „Добре ли си?“ – пита той. „Мисля, че кръстът ми се намести.“ – казвам в лек шок. Благодаря се наум, че не бях с малкото М. на ръце, сигурно щеше да излети във водата или поне да се натърти и то. Вече не усещам жега, глад и нервност, само лек срам.

В този момент поглеждам надолу и виждам, че левият ми крак кърви – два пръста са леко разкъсани от острия камък. „Айде бе, без джапанки, к`во толкова!“. Намирам някакви лепенки в чантата, които от водата падат за секунди. Късите ми панталони и банския отдолу са неумолимо напоени с черната смазка и буквално изглежда, че съм … хм… разбирате. План А: плажната кърпа. План Б: нямам. Хубава кърпа, на точки, става за пола. Увивам я някак си, въпреки че от солта се в втвърдила и изглежда като кюнец. Настроението ми тотално се скапва, след малко и кръст започва да наболява. Поне очилата са здрави, нови са ми.

Лодката идва след минути и накуцвайки се добирам до базата. На Джордж Майкъл му става лошо, защото сега освен кичури коса, оставям след себе си и яркочервени кървави следи като герой от някой хорър. Сервират храната – сувлаки, салата и вино. Боже, обяд най-вкусен на света! Пия чашките почти на екс и поне глад и жажда отминават.

По-късно Т. хваща и риба тон и тотално обира овациите. На следващия залив изкрещяваме в дует на въпроса дали ще слизаме: Н-е-е-е-е-е-е! Децата са уморени до припадък и в транс от щастие – още една опасна комбинация. Успявам да направя някакви снимки дори с полата-кюнец, навехнатия крак и сецнатия кръст. Вечерта изпичаме улова на барбекюто в двора и решаваме, че на лодка е много хубаво, дори при наличието на деца и моите тъпи идеи.

Т. ме бъзика и до днес как съм си наместила едновременно очилата и кръста. Все пак не пробвайте това у дома и винаги слизайте с джапанки. За всеки случай.

На хълма

Малко село на хълма, пътят се вие из поле с маслинови дръвчета, едвам се разминават две коли.

Площад с кафене, кръчма, гастроном и няколко пейки. На стотина метра е рибарският магазин със забучен на покрива мегафон – работи всяка сутрин между 8 и 9 и доставката на прясна риба звучи като сигнал за тревога. Жената чисти  уловените преди малко сардини за секунди, обезглавявайки ги майсторски с пръсти.  На стената виси колекция от ножове и плакат с рибите на Австралия, явно не са имали друг.
В кафенето се събират предимно възрастни мъже, които обсъждат разпалено нещо, играят табла, карти и пият бира. В кръчмата редовно гледат мачове, храната е вкусна, прясна и евтина. Работи след 8 вечерта, преди това поливат с вода и чистят.  Високи дървени прозорци и каменна тераса над площада.
Единственият чужденец освен нас е висок дългокос рус американец с калифорнийски акцент и обърната бейзболна шапка. Изпива около 18 бири, изпушва света, мята се на мотора, без каска разбира се, и отпрашва в неизвестна посока със също толкова русата си спътница, най-вероятно местна.
Майка ми е от Русе, казва на чист български момчето, което сервира и сипва напитките, син на собственика. Извинява се, че говори развалено, учила го баба му на село. Над главите висят чепки грозде, а подът е покрит със сухи листа.
Времето е абсолютно спряло, извън него сме, в някаква капсула. Продавачката от гастронома е опряла главата си в плота и гледа вторачено в една точка, някъде по средата на площада, където няма никой. Деца се събират на тайфи и крещят от време на време, подреждат се в кръг и навеждат глави един към друг, игра някаква. Девойки хихикат по ъглите и се крият неизвестно от кого.
До къщата се стига по тясна криволичеща уличка в бяло, отвсякъде висят нарове, смокини и маслини. Намира се точно до църквата – също бяла, със сини прозорци и голям часовник. Отмерва всеки половин час и свети в тъмното. Не е съвсем спряло времето значи.
Вечер вместо телевизия над ширналото се море се сменят 100 нюанса, като кадри в stop-motion филм. В каменния двор растат две огромни мушмули, стигат до горната тераса, а листата им падат с шум. По залез всичко се обагря в златисто, нищо освен човешко око не може да улови този велурен оттенък.
На долния етаж е прохладно, камината е застинала след последното палене, сигурно преди месеци.
Съседите ни се усмихват, прехвърлят купи с домашни зеленчуци и грозде, опитват с жестове да ни кажат нещо. Nikos и Thalia – красиви имена на добри хора. Всеки ден викат босите ни, рошави и пясъчни деца на балкона и им подаряват сладолед, бонбони, дребни сладки, галят ги по главите. Малките цвърчат, все едно някой е отворил чувал с играчки. На тръгване ги прегръщаме, мъжът пише с малко моливче адреса си върху микроскопично листче, за да изпратим снимки за спомен. Подаряваме им рисунка на селото. С пастели. Има море, планина, къщи, риби, лодки, дървета, залез. И кулата с часовника! И кулата. Пожелават ни лек път и разбира се, разревавам се.
Иска ми се да живея на всяко място, покрай което минавам. Дали може? Последната вечер мярвам нещо светещо и падащо от небето. Явно да, поне за малко.