Публикации

Ако попитате Матеа коя е най-добрата ѝ приятелка, дори няма да изчака въпроса докрая, а ще изстреля моментално ХРИСИ, РАЗБИРА СЕ!

Като две грахчета в шушулка, заедно вече четири години в детската, първи дружки, или, както е модерно да се казва сега, besties. Често се случва през ваканциите или когато Хриси отсъства Матеа да се разплаче внезапно и безутешно, защото ѝ липсва – до такава степен я обича.

И всъщност е толкова важно за всеки малък човек да има по един такъв приятел в градината, в училище или в квартала. Някой, на когото винаги можеш да разчиташ; някой, който те защитава, разсмива и утешава; с когото делите всичко, имате малки тайни, сърдите се и се сдобрявате за секунди; някой, за когото ще си спомняш дълги години и ще разказваш на децата си.

За Матеа, това е Хриси – момичето, с което са толкова различни визуално, но и толкова си приличат – малки, нежни, крехки и очарователно палави (Скорпион и двете). Ако сте виждали портрета на Ида и Рода от френския фотограф Jeanloup Sieff, тези момичета от 1963 г. силно наподобяват нашите тук, само че с 56 години разлика.

Освен че са по цял ден заедно в детската градина, често ги събираме да играят, а понякога правим и велики пижамени партита с преспиване. Хриси има две по-големи сестри, така че женският елемент доминира и в тяхното семейство. Редуваме гостуванията, този път беше у нас – със забавления до пълно изтощение, песни, танци, филми, вкусна вечеря по заявка и късна закуска, както традициите повеляват. В игрите включихме и новите магнити с екзотични животни на Danonino и много се смяхме с имитациите кое животно как прави, с догадките как изглежда и на какво прилича.

Любимо ми е да стоя около тях, без да участвам активно или да задавам въпроси, просто да слушам разговорите, шегите и разсъжденията им, как комуникират, как измислят ситуации и сюжети. Едно обикновено одеяло се превръща в магически плащ, кутията в маса, барабанът в трон, моливът във вълшебна пръчка, кучето Ерик в Звяра. И няма нужда от други герои, персонажи или чужди истории, те двете са си достатъчни, за да има приказка – тяхната си.♥

*Публикацията е в партньорство с Danonino и в статията има продуктово позициониране.

Напоследък често срещам материали – къде (само)иронични, къде не толкова, за това колко е тежко да имаш деца.

Как отнемат от времето „за себе си“; колко енергия, сили, недоспиване и нерви са нужни да ги отгледаш; какъв, едва ли не, героизъм е да си родител; какви лишения и компромиси се налагат, щом имаш семейство; как все мечтаем да избягаме/да се скрием/да изчезнем/да рестартираме/да заредим батериите.

Въпросът не е до каква степен тези неща са валидни, всеки вероятно ги е изпитвал, а и всички сме в различна ситуация, състояние на духа и етап от живота си. Важното е друго: дали в тази вълна от неудовлетвореност, вайкане и желание за нещо различно не губим основния смисъл. А смисълът са те и това, което носят – любов.

Напоследък чакам с все по-голямо нетърпение ваканциите ни, не толкова заради мястото, не толкова да сменя обстановката и перспективата, да си почина, да релаксирам на някой бряг и да обявя в социалните мрежи #vacationmoodon, а …заради тях. В тези десетина дни, когато сме плътно заедно и времето ни се стеле между плажа, боровата гора, порцията риба, чистите бели възглавници и пясъка в косите, усещам най-силно как двете бързо порастват и колко са се променили, дори за няколко месеца, досущ като малки хамелеони. Движенията им, погледите, думите, историите – всичко търпи шеметна метаморфоза, която в делниците понякога пропускаме. Това прави ваканциите толкова ценни и важни, искам да наблюдавам и да усещам всяка вибрация, да запомня всичко. 

Отношенията между двете са едно от най-красивите и сложни неща, на които съм ставала свидетел. Сестри, приятелки и съмишленици, понякога врагове, съперници и опоненти – светкавично завихряне на емоции, сякаш буря се извива и за минути утихва, за да отстъпи място на благото следобедно слънце. Преплитане на характери, принципи и вкусове, безкрайно любопитен детски лабиринт, на който ставам свидетел.

Този юли, в „нашата“ къща, на „нашия“ остров, където всичко ни е познато и близко, където си почиваме най-добре и не бързаме в обиколки на нови места. Снимам ги почти скришом, за да не им преча и да запазя момента непокътнат. Всяка вечеря навън, всяка закуска на двора, всеки следобед на плажа, всяка песен на пълен глас в колата, всяка шега и закачка, всеки дребен или голям разговор, всеки танц късно вечер под песента на цикадите, всяко ново овладяно умение – толкова плътно и изпълнено с обич е всичко, че ти идва да спреш времето и да нарисуваш в съзнанието си детайлите един по един, точно както са сега. 

И не, ваканциите ни никога не са хармоничи и гладки като сутрешно море – спречкваме се често, спорим много, понякога си викаме, избухваме и прибързваме. Имаме премеждия и инциденти, правим необмислени постъпки, грешки или откровени глупости, дори и ние, уж големите. Но сме се научили да обръщаме всичко в смях и прегръдки, да си признаваме, когато бъркаме и да не таим яд. Защото нямаме време за губене. „Време за себе си“ сме имали дълго преди появата на момичетата, дано имаме и дълго след като те двете поемат по своя път. Времето обаче сега е за нас четиримата з а е д н о – един до друг и един за друг.

Последния ден на тази ваканция бяхме отделили за лодка, само за нас, накъдето ни видят очите. Предишната вечер обаче Мартина претърпя инцидент на плажа. Всичко приключи със сериозна уплаха, но и с шев на крака и забрана от лекаря да влиза във водата. „Ей, како, добре че стана последния ден, а не първия, нямаше да можеш да плуваш изобщо!“, каза Матеа в знак на съпричастност и постоянно мърмореше ядосано „Уф, това остро нещо, как те набоде…“  В ситуации като тази най-силно се усещат общият дух и любовта, можеш дори да ги различиш във въздуха.

Решихме все пак да се качим на лодката, въпреки контузията, но се разбрахме никой да не плува (нещо, което чакахме с нетърпение) от солидарност към Мартина. „Един за всички, всички за един“. И няма да забравя погледа ѝ в този момент – поглед, който носи големия смисъл на всичко.

Поглед, за който има една единствена дума.

Любов.

*Публикацията е осъществена с любезната подкрепа на Danonino. 

Ако има нещо, което като родител смятам за задължително и от първостепенна важност за децата, то това е прекарване на достатъчно време навън.

Независимо дали в парка, на село, в училищния двор, около града, на планина, до вода или просто пред блока – да бъде на открито. Мисля, че това ги калява и учи, помага за развиването на много умения, навици и качества и най-важното – дава безкрайна свобода.

В нашето семейство се опитваме да оползотворим всяка възможност в занимания, подходящи и интересни за всеки, за да няма мрънкане и „Уф, сега точно това/сега/там ли“. Момичетата са свикнали да бъдат навън и това за тях вече се е превърнало в необходимост. Не ги плашат буболечки, коприва, треви, преходи, непознати територии; наслаждават се на всяка минута и са любопитни за още и още. Все си мисля, че да бъдеш сред природата и това да ти носи удоволствие и смисъл, се възпитава от съвсем малки, и изпуснем ли момента, може да е вече късно.

По повод лансирането на новите плодови млека на Danonino в удобна за носене опаковка, която издържа 4 часа без хладилник и може да се затваря плътно, решихме да съберем в една публикация любимите ни неща, които обикновено правим, когато сме навън – активности за всяка възраст и подходящи за съвместни занимания. Със сигурност не са нещо нечувано и невиждано, но понякога човек има нужда просто от подсещане и подбутване, не от гениални идеи.

Федербал. Помня, когато за един рожден ден родителите ми бяха скрили зад хавлиите подаръка – хилки за федербал, а аз провалих изненадата, намирайки ги седмици преди празника. Оттогава обожавам тази игра, стига атмосферните условия да позволяват. За Матеа още е трудно, но пък всички се забавляваме със сладките ѝ опити да уцели перцето, прилича на Тинкърбел, която а-ха да излети. Решили сме да си купим сериозно оборудване+мрежа и да го практикуваме по-често, когато можем, дори на паркинга под нас.

Топка. Постоянно купуваме топки – малки, големи, по-твърди, по-леки, всякакви. Мартина тренира волейбол в училище и с нея играта е супер приятна. С Матеа пък, понеже е по-малка, практикуваме футбол, станала е доста е добра. Понякога и с Тито си правим спаринг срещички. Който както и каквото може, важното е да има движение.

Въже. Да се скача правилно и умело на въже хич не е лесно, колкото и да изглежда фасулско. Иска си техника и тренировка, особено ако е с цел поддържане на форма, не просто подскачане. Мартина е супер експерт, а лилавото въже е спомен от тренировките по художествена гимнастика, които тя доброволно прекрати, когато станаха прекалено често и прекалено натоварващи за осемгодишно дете. Все се каня да скачам редовно, дори вкъщи, и все си остава в сферата на пожеланията, айрол. Матеа не умее, но пък и не приема никакви съвети от сестра си как да се справя по-добре – оплита се като пиле в кълчища, залива се от смях и накрая се отказва. Пак е нещо.

Карти и занимателни игри. Аз лично не съм от най-големите фенове на настолните игри – бързо ми омръзва, нямам търпение, не ме свърта на едно място. Но картите за истории и развиване на въображението много харесвам. А и са компактни, не тежат и не заемат място. Този пън например е идеална масичка за целта.

Оригами. Те също не заемат място, а са забавен начин за развиване на въображението, усещането за перспектива и форма. 

Рисуването. Този вечен фаворит – рисува се навсякъде, винаги носим моливи, скицници, малки тефтерчета, пастели, флумастери, тебешири – всякакви пособия за всякакви условия. Понякога си организираме съвместни сесии – нещо като нашумелите барове с рисуване, само че у дома и с деца.

 

Ластик. Тази, мислех си,  позабравена игра от нашето време, се оказа, че и сега е актуална. Миналото лято купувахме метри плосък ластик с тази цел. И да ви кажа, припомних си и аз и е супер забавно. Е, малко съм като дървото от снимката, но тепърва ще си наваксвам емиесаса. Матеа, разбира се, не дава и да ѝ се каже как се играе, тя знае, дори спори кое как било.

Риболов. Тито е запален риболовец и често ходим по всякакви подобни места. Добър повод за излизане, разходка, пикник, игри навън. Мен едва ли ще ме запали, изпитвам ужас само като погледна безбройните дребни такъми, но момичетата проявяват все по-голям интерес и любопитство. Последната придобивка е малка сфера сонар, с която в приложение на телефона виждаш къде се крият рибите и на каква дълбочина са, т.е. дали има смисъл изобщо да висиш. За тях много впечатляващо и почти мистично. Риболовът не е мой тип хоби, но като цяло страшно успокоява и действа добре на нервите и концентрацията, така че одобрявам всичко свързано с тази дейност. Често е и просто спортен – хващаш и пускаш обратно.

Куче. Един прекрасен повод да сте навън е домашен любимец като кучето – активно, социално и свободолюбиво – винаги може да ви изкара поне в парка. Достойна компания е и в планината, и до язовира, и е благодарен за всяка минута прекарана навън с вас и семейството.

 

Изненади. Обикновено всяко място разкрива по някоя изненада, в зависимост от сезона – я тайна пътека, я красиво цъфнал храст, я незабелязан проход или мостче. Районът от снимките ни е добре познат, ходили сме често – на пикник, на риболов, с приятели. Не бяхме забелязали досега обаче дървото с няколко дъсчици, на което може да се покатери дори Матеа. Беше истинско забавление, и аз се отчетох на клона.

А в края на всяко занимание или игри навън, за да сме полезни и на себе си, и на другите, можем да съберем в чувал или изостанало в багажника пликче боклуците, които всички безразборно и безобразно оставят след себе си. „Мамо, ама защо си ги крият по храстите боклуците, за да не ги намерим ли?“. Честно казано, нямам отговор на този въпрос, но знам, че след всеки от нас всяко място може да бъде една идея по-приятно и приветливо. Ако положим малко усилия. Защото не е важен само буквалният ни дом зад изтривалката – всичко наоколо е наш дом и е редно да се грижим за поляната край реката също както за хола си.

*Публикацията е в партньорство с Danonino.

Дни преди ваканцията всичко у дома е на тема „Океан“ – и багажът, и плановете, и игрите, и рисунките.

Банските, джапанките и поясите са подготвени, настроението – във фаза „крайно нетърпеливо очакване“, куфарите – почти стегнати. Всичко бълбука оживено като морско дъно – кой от радост, кой от преумора, кой от приповдигнати задачи в последната минута и срокове в червено, lol.

Kато по поръчка идва играта на Danonino, която освен забавна, е и опознавателна – дори на мен ми беше интересно и научих нови неща. Момичетата събраха магнитите, залепиха ги на съответните страници в книжката, инсталираха безплатното приложение Shazam и с помощта на добавената реалност се запознаха с всяко от животните поотделно. Истински мини океан на екрана! Риба-въдичар, скариди, китова акула, оТкопод и други интересни персонажи оживяват с движение, глас и кратка любопитна информация за местообитание, хранене и навици. 

Най-интригуващи за децата са морските костенурки, които се срещат на мястото, където отиваме, дори можеш да плуваш заедно с тях. Научиха, че живеят в топлите води и океановите рифове, женските снасят яйцата си на брега, хранят се с гъби и мекотели и някои от тях тежат цели 400 килограма. „Еха, почти колкото 10 Мартини!“, сметна набързо четвъртокласничката.

Съчетахме оцветяването, рисунките, кръстословицата и забавните задачи с проба на всички налични маски, шнорхели и очила, за да сме подготвени за срещата с морския свят и на живо. Съвсем скоро ще бълбукаме заедно!🐬🐠

*Публикацията е в партньорство с Danonino.

Какво ще вечеряме днес?

Още от периода, когато водех ежеседмична кулинарна рубрика във вестник и разполагах с достатъчно време да приготвям, аранжирам и снимам храна,  та и досега, един от най-често задаваните ми въпроси е „С какво се храните вкъщи?“. И май за седем години не съм писала нищо обобщено и конкретно по темата.

Преди да сте си представили колосани ленени салфетки, фотогенично и педантично подредена маса, ежедневна прясна топла закуска и строго балансиран режим, изобилстващ от суперхрани и нечувани екзотики, ще декларирам най-(без)отговорно – С ВСИЧКО. И четиримата имаме, слава богу, широкоспектърен вкус, който се простира от кресон, гуава, индийско и суши, до субпродукти, мушмули, картофена салата с много лук и шкембе чорба с много чесън.
Като че ли най-устойчивият принцип вкъщи е: не прекаляваме с нищо, но и не си слагаме забрани. Разбира се, в недалечното минало и аз съм имала грандиозни планове за семеен здравословен режим със стройни правила, но реалността се оказва, както обикновено, съвсем друга. Общите положения все пак съществуват и май успяваме да ги поддържаме.

Опитай нещо ново– изключително важно според мен, старая се да го внушавам и на децата си, до този момент успешно. Със сигурност познавате поне един възрастен или дете, които консумират около 3 вида храни, с едни и същи съставки, подправки, вид и начин на приготвяне. И нищо на този свят не може да го накара да опита нови комбинации. Хора, които избират с години еднаква храна от което и да е меню, мръщят се на непознати имена, носят си от вкъщи, страхуват се да експериментират и нямат никакво любопитство да излязат поне за момент от сферата на познатото.  Именно любопитството, така присъщо на децата, може да бъде използвано в тази посока. Да опознаеш мястото чрез храната му, да извлечеш максимално от новите преживявания чрез вкусове и аромати. Да намериш нови приложения на стандартни продукти или да пробваш абсурдна на пръв поглед комбинация – този приключенски дух по отношение на храната е страшно важен, не само в конкретната връзка, а и за това как възприемаш света и околните. Да търсиш познати фаст фууд вериги на места, които изобилстват от автентична, локална и безкрайно атрактивна храна е може би най-скучният начин да пътуваш. Да нямаш ни най-малка потребност да усетиш емоции чрез храната, дори и да не са точно твоите,  винаги ми е било чудно и странно, и съм твърде убедена, че е модел, който се прехвърля в семейството от най-ранна възраст.

Не обичам едикаквоси – вкусовете се променят във времето и в това няма нищо необичайно. Но да твърдиш, че не харесваш нещо, което дори не си пробвал, е най-малкото нелогично. Именно заради това опитването е безкрайно важно – за да изградиш критерий и вкус, ти трябва база данни. И тук далеч не става въпрос за непременно екзотични или скъпи продукти – зелените неща, които растат на поляната също могат да бъдат отправна точка. Вкъщи вече не се налага да подканям – при вида на нова и различна храна или продукт реакцията е: Икам побвам!
Здравословно ли е здравословното – не съм от хората, които си мерят пехато, изчисляват омега мастните киселини във всяка чиния и броят калории по време на готвене. Не че тялото ми няма нужда, или го смятам за маловажно, просто вторачването в здравословността на здравословното ме натоварва, изморява и ме лишава от удоволствието, което по чисто егоистично-хедонистичен начин ме прави щастлива и спокойна.  Имала съм нееднократни пориви да въвеждам строг семеен хранителен режим, който освен доста колеблив, се оказва и нетраен, поне при нас. От утре без захар/месо/бял хляб/джънк/мляко или нещо друго, което е актуално в момента, се чува от време на време, но толкова бързо утихва, че вече никой не му обръща внимание. Сравнително рядко консумираме пържено и колбаси, сладко и безалкохолни напитки, използваме умерени количества мазнина, стараем се хлябът да е качествен, не купуваме маргарин и имитиращи продукти, суровите зеленчуци и плодове са в големи количества – това като цяло е нашата посока. Няма да ме видите да меся хляб от лимец, да квася киселото мляко, да произвеждам пробиотици в буркани или да обявявам война на захарта. Поне засега.
Домашната храна – знаем, че вече всичко е домашно, щастливо, прекрасно и на мама/баба. Тази тенденция дори очевидно ширпотребните храни да се титулуват„домашни“ все още е в апогея си, чудно ми е кога ще затихне. Разбира се, че приготвеното с известни, подбрани и качествени продукти е за предпочитане. Разбира се, че е по-вкусно, или поне носи такава амбиция. Разбира се, че е по-полезно. Но когато е на всяка цена и отнема половината от съзнателното ни време, което можем да прекараме в забавление, учене, пътуване, спортуване, разходка, четене или просто почивка, идва въпросът дали наистина си струва. Майки, които стават в 4, готвят преди работа и носят индивидуална храна в детската ясла/училище/градина, никога не сядат в ресторант, защото не се знае ТАМ КАКВО СЛАГАТ, ходят на почивка с газов котлон и половината домашна посуда – със сигурност се сещате поне за един такъв персонаж в обкръжението си.  Въпрос на избор, преценка, и приоритети – не осъждам никого, но и врътвам очи в знак на досада, когато се опитват да ми вменяват вина или да ми правят директни забележки.
Да хапнем навън?– сравнително често се храним навън, с деца или без. Подбираме местата не по степента им на луксозност или интериора, а по това дали отговарят на идеята си. От кварталната кръчма не очакваме нищо повече от добре приготвени кюфтета на скара, а в индийския ресторант не търсим шопска салата. Хранейки се навън няма как да взимаме лабораторна проба от кухнята или да разпитваме по 40 минути с какво точно се приготвя. Доверяваме се на вкуса и усета си, ако не ни хареса, не се връщаме пак, ако сме на кантар, даваме втори шанс. Съобразяваме се кои места са подходящи за деца и кои не, важен момент, който често се пренебрегва. Не обичаме да проявявам педантични претенции, но когато нещо е кофти, го споделяме с персонала съвсем любезно и добронамерено. Хубаво е, че поне в София се появяват постоянно нови и разнообразни места. Е, не всички са дотам сполучливи, но има голям избор, това не може да се отрече.
Навиците – навиците са страшна сила и да променим нещо в тях изисква огромни усилия, в повечето случаи се провалят с трясък. Всеки от нас обича конкретни неща, други недолюбва, но като цяло си пасваме. Не сме претенциозни, но обикновено знаем какво (не) искаме. Рядко забраняваме, както и не се стремим да наложим собствените си вкусове на останалите членове от семейството. Е, упорито продължавам да настоявам с тиквената супа с джинджифил, но не ми се получава.
Обичаме храната и я свързваме с преживявания, периоди, емоции, спомени, места. Наслаждаваме ѝ се, в повечето случаи без чувство за вина или неудовлетвореност.
Ритуалите
Нещото, което неотменно присъства на масата ни абсолютно задължително е салатата. Така съм свикнала от малка, и тази традиция се прехвърли неусетно и в моето семейство. Децата обичат всякакъв вид салата – кореноплодни, зелени във всякакви вариации, добре познатите класики,  със семки, кълнове, различни дресинги и комбинации, пробвали сме почти всичко де що хрупа. Харесват и неща, които децата обикновено ненавиждат – спанак, лапад, киселец, коприва, зелен боб. Зелена супа? Разбира се! Повечето хора се учудват, че стоят в трепетно очакване на сурова гъба, парче зеле или резен цвекло, все едно са шоколадов сладолед, но е факт. Абсолютен фаворит са едро нарязани няколко вида зеленчуци (според сезона) с  купичка кисело мляко с чесън, копър, сол, черен пипер и съвсем малко майонеза  – топиш и ядеш до припадък, понякога може да замести и вечерята.
Риба поне веднъж в седмицата. Всички много обичаме риба и морски продукти от всякакъв вид и когато има пресни, се възползваме. Във всякакви варианти, но най-вече на скара.
Плодове – почти винаги вкъщи има по няколко вида. Не се налагаме да подканяме, децата сами подсещат и си искат. Просто нарязани, на плодова салата, шейк, смути или вместо десерт. Лично аз не съм от най-големите консуматори и любители, но се сещам от време на време, пък и даже ми харесва.
Яйца – във всичките им разновидности, рецепти и начини на приготвяне. И четиримата можем да ядем яйца до откат. Освен по Великден, разбира се, тогава дори на нас ни писват.
Джънк – вериги за бързо хранене ползваме може би веднъж месечно. Не го изчисляваме, просто така се получава. Не сме заклеймили джънка като смъртен грях, но определено не ни харесва чак толкова, че да прекаляваме. От време на време приготвяме домашни бургери, като децата сами сглобяват своите – една от най-забавните и омазващи дейности. Пържени картофи – рядко, най-често приготвени вкъщи.Чипс и снаксове – много рядко.
Сладко – по вкуса ни, от определени видове и производители. Не забраняваме на децата, но се стараем да ги ограничаваме и подбираме. Е, невинаги ни се получава, но работим в тази посока. Сами да намират мярката е мисля най-доброто, на което можем да ги научим.
Пица и паста – веднъж седмично горе-долу, понякога поръчваме, но и често приготвяме вкъщи. Всички сме почитатели, но определено не е първото нещо, което ще изкрещим като любимо.
Месо – по-често, отколкото ми се иска. Нямам намерение да ставаме вегетарианци, но много харесваме постни ястия и не е лошо да намалим месото, най-малкото защото повечето е с недоказан произход и обработка. Често обаче се оказва най-бързият и лесен вариант за вечеря.
Закуската – задължителна за трима от семейството, четвъртият още се опъва, но скоро ще го пречупим. Независимо дали е приготвена на момента или е нещо дребно и символично;  дали е супер здравословна с всички необходими елементи или просто едни класически палачинки с шоколад – закуската ни е много важна и се стараем да не я пропускаме, където и да се намираме.
Чистата храна
Разбира се, че произходът на храната е важен, но за съжаление невинаги можем да сме сигурни в него, дори да е сертифицирана, селектирана и доста над бюджетната като цена. Подборът изисква време, планиране и усилия, които признавам, невинаги имаме възможност да отделим. Отдавнашна идея е да имаме план за седмицата и пазаруването да се основава на него, но засега не успяваме – все на някой ще му се прияде нещо извън менюто, все нещо непредвидено ще изскочи и някак всичко остава в сферата на пожеланията. Възхищавам се на хора, които умеят да планират, бюджетират и систематизират, при нас все още това е мираж.
Чудесно е, ако е местно производство, сезонна, супер свежа и току-що откъсната, но и да не е винаги такава, не припадаме от ужас.
Елементи на задължителност
Не съм цербер, който контролира количества изядено, вкъщи аз съм по-либералната – оставям възможност за избор от типа „На който каквото му се яде“. Тук много ни улеснява фактът, че и двете никога не са били злояди, напротив – малки чревоугодници са.
Държа единствено да сме всички заедно на масата. Случва се да вечеряме плодова салата със сладолед или филия с нещо отгоре. Не тропам заплашително с черпака по тенджерата, поради простия факт, че невинаги има тенджера. Не готвя всеки ден, но и никой вкъщи не го изисква. Импровизираме с наличното или  приготвяме набързо нещо – важното е да няма напрежение, стрес и паника, храната някак не си пасва добре с тях.
Забрани за децата – Твърдо стоя зад позицията, че пълната забрана и истерично поведение създават проблеми и разстройства в по-късна възраст, а не ми се иска да им причинявам такива. Както храната е удоволствие за нас, възрастните, би трябвало да е така и за децата. Познавам родители, които се крият от децата си, когато ядат нещо непозволено; такива, които готвят без прашинка сол и глутен (без медицински доказана нужда); такива, които не позволяват абсолютно нищо сладко (освен фурми и мед) до много късна възраст; или други, които лишават децата си от детски партита заради тортата и сокчетата. Дори не мога да си представя какво е да си подложен на такъв спартански режим и смятам, че липсата на възможност за избор е най-малкото несправедлива.
Това в общи линии е нашият начин – правилен или не, рационален или напротив, актуален или демоде,  със сигурност не универсален и задължителен. Не обожествяваме храната, но и не я пренебрегваме. Не я превръщаме в задължение, нито пък в самоцел. Експериментираме и опитваме, променяме и разнообразяваме, наслаждаваме се. Извличаме максимума и избираме нашите фаворити, независимо дали е запечена филия с кашкавал или омлет с настърган трюфел – важното е да бъде с удоволствие и внимание към хората, които са създали и приготвили храната, и тези, с които я споделяме.
 *статията е част от кампанията Кажи Да на самостоятелността на Данонино #кажиДа

Така нареченото модерно родителство като че ли е характерно по-скоро с леко нервните си крайности, отколкото с някакви устойчиви тенденции. По отношение на детската самостоятелност в единия отбор са свръхпараноичните и обсесивни родители, които опъват плаща на грижата и забравят, че под него има човешко същество със собствено мнение, вкус и гледна точка. В другия са лежерните типове, които твърдят, че имат доверие на децата си и често ги оставят да се оправят сами.

Лично аз клоня към и симпатизирам категорично на вторите. Опитвам се да поддържам баланс, но често за странични хора изглеждам прекалено уверена в идеята, че детето може да се справи само. Не защото е свръхинтелигентно, надарено или зряло, а просто защото има в ръцете си свободата да опита, да сгреши и да се научи.
Отдавна свикнах да не обръщам внимание на забележки, да се обяснявам, да давам отчет или да проповядам моята философия на други родители. Отговарям, ако ме питат, разказвам, ако се интересуват, но никога не убеждавам в правотата си – поради простия факт, че не съм експерт или гуру по материята „успешен родител“.
Справям се както мога, опитвам, налучквам, често се водя по децата, колкото и нерви и усилия да ми коства това. Бъркам и отчитам грешки, невинаги успявам да не ги повторя, но това е път. Ако знаем предварително какво ни очаква, едва ли би било толкова интересно и вълнуващо.
Напоследък срещам все повече родители, които се опитват да предпазят децата си буквално от всичко, дори от тъгата, сълзите, временния неуспех, грешките, паданията, лекетата и най-общо казано  от ожулените (в пряк и преносен смисъл) колене  – един цял раздел и символ на детството, за който винаги си спомняме с любов, умиление и  носталгия. И който  е неизбежен, въпреки всичките ни усилия да го спестим на децата си.
То не може без мен.
Чувала съм се какви ли не изявления от този тип. Не може да заспива/да се храни/да излиза/да е спокойно/да ходи в тоалетна БЕЗ МЕН. Някакво егоцентрично самоиздигане на пиедестал, което по-скоро издава неувереност, отколкото самочувствие и осъзнаване.  Тясна зависимост между детето и (обикновено) майката, което може да продължи десетки години и в крайна сметка не прави услуга никому. За съжаление си даваме сметка, когато вече е твърде късно.
Ще се загуби.
Повечето родители смятат по подразбиране, че детето не може да се ориентира добре, трудно запомня посоки, локации и места. Докато един хубав ден в извънредна ситуация (забравен телефон, отложена тренировка или изтощена батерия) на същото това дете не му се наложи да се прибере само и о, изненада, намира дома си! Ама как успя? Трудно ли беше? Притесни ли се? Най-вероятно не, защото този маршрут е минаван стотици пъти, а и детето междувременно е пораснало. Често децата са по-умни и съобразителни, отколкото си мислим ние. Просто не забелязваме знаците.
Ще му се случи нещо лошо.
Разбира се, в мрачната фантазия на всяка майка се случват апокалиптични картини, филми на ужасите, престъпления и редица нещастни случаи. Не че ги няма в реалния живот, но за съжаление не е възможно е да опазим децата си ОТ ВСИЧКО. Да, можем да ограничим опасностите до минимум, да ги заключим в изолатор, да не се срещат с хора, да живеят в резерват или да се движат с 24-часова охрана, но едва ли това са разумни решения. По-добре да се опитаме да научим детето да се справя в извънредни ситуации и да реагира адекватно, отколкото да създаваме неориентирани и зависими млади хора.
Няма да се оправи.
В директна връзка с горното. Ако детето е привикнало да намира само решения, вероятността да се справи с нов тип ситуация е доста по-голяма. Да, всички обичаме да даваме подробни инструкции, указания, карти с маршрут, описания на пейзажа и енциклопедични разяснения, но понякога по-ефикасно е да оставим детето да се справи само, без нашата намеса, разбира се, в случай, че това не застрашава живота му.
Ще се изцапа.
Децата се цапат, факт. И винаги съм се чудела от какво са породени забележките по детските площадки.
Да останат дрехите нови? Защо тогава ги обличаме?
Да изглежда детето спретнато? За да се чувства самото то добре или по-скоро „да не си кажат нещо хората“?
Да не перем. Някой смята ли, че това е реално достижимо? Моля, да ми се обади, благодаря.
Дрехите са скъпи. За кого това е важно? Със сигурност не за детето.
И още куп реторични въпроси, които нахлуват при поредната забележка „Не те ли е срам, виж на какво си се направил!“.
Едно от най-ценните неща на детството са импулсът и липсата на задръжки и предразсъдъци. А ние с лека ръка искаме да ги лишим от това и да ги превърнем в малки досадни възрастни, с бели колосани яки и педантично лъснати обувки.
Ще настине.
Това явно е причината повечето деца да се движат цяла зима със ски екипи. Дори на плюсови температури. Дори когато им е топло и протестират отчаяно. Дори когато им е  досадно да ги обличат с 20 ката дрехи, а навън е пролет. Дори когато плачат и дърпат дрехите си в истерия. Те не могат да преценят, СТУДЕНО Е!
Ще се нарани.
Има родители, които стоят неотлъчно до детето си, независимо от възрастта и уменията му – на площадката, в парка, на рождения ден, в детския клуб. Готови са да се пързалят, да скачат в басейни с топки, да се изстрелват с батут, да се въртят до припадък в лунапарка, всичко с една заветна цел – да не се нарани детето. Те са винаги нащрек, дори правят забележки на останалите деца и техните родители. Все си мисля, че има забавления за деца, и те са именно забавления, защото не включват големи. Но вероятно съм в грешка – безопасността преди всичко, дори когато реална опасност не съществува.
Трябва му моята помощ.
Никога не съм си поставяла някакви висши родителски цели, но двете най-важни неща винаги са били децата ми да станат качествени и добри хора, колкото и клиширано да звучи това, както и да умеят да се справят сами. Нямам нуждата да се чувствам нонстоп полезна, да оказвам помощ, дори когато те нямат нужда от нея, да съм емоционална и физическа патерица на всяка тяхна крачка, за да се усещам ценна и стойностна. Все си мисля, че за това има други начини. Освен че по някакъв начин им съдействам в това да пораснат по естествен начин (или поне ми се иска),  съхранявам и себе си , защото освен ролята на майка, жената има и някой и друг образ под ръка. Не е лошо да си го припомняме от време на време.
Още е малък.
Казва майката на 40-годишния си син, докато му купува чорапи и гащи. Шега, но с доза истина, със сигурност сте ставали свидетели на подобни взаимоотношения. За голяма част от родителите детето винаги е малко. За каквото и да става дума. Винаги може да бъде предпазено, обгрижено, улеснено, натирено под похлупака. И на 20 „детето“ се оказва навън, в големия враждебен свят, в който хората си пържат яйца, приготвят здравословна закуска, пускат пералнята, сменят крушка и хвърлят боклука САМИ!
Това не е за деца.
Трудно ми е да се сетя за тема, която не може да бъде обсъдена с децата по подходящ начин. И в повечето случаи не е нужно това да е някакъв специален подход или схема по картинка, достатъчно е да бъде откровен, естествен и честен разговор, без да обвиваме фактите в ненужна мистерия, да си смигваме заговорнически  и да шепнем по ъглите. Децата често разбират повече, отколкото ни се иска.
Не е свикнал сам.
Разбира се, но все някога има начало. Колкото по-рано се научи, толкова по-лесно и за двете страни. А и няма по-гордо, доволно и щастливо дете от успешно справилото се с нещо за първи път.
Бързаме.
Всички изпадаме в ситуации, когато адски много бързаме и няма време да чакаме обуване на лява обувка около 15 минути. За малкия човек отсреща обаче точно това обуване на лява обувка е ключово важно – точно в този момент. Освен че бързането е непонятна категория за повечето деца, те искат да се уверят, че са самостоятелни единици, че могат, справят се, овладяват нови умения. Да ви се докажат като личности, дори да са на две.
За миг си представете, че сте на ръба да направите нещо, за което сте били убедени, че няма да ви се получи. Аха-аха с кански усилия и неподозирана упоритост да стигнете до победоносния завършек, и някой досаден възрастен грубо ви кресва в ухото: „Айде, давай да го довърша, че страшно закъсняваме ЗАРАДИ ТЕБ!!!“ Кофти.
Аз го правя по-добре.
Да, поне с 20-30 години разлика сте, със сигурност връзвате по-добре обувки, мажете филия по-правилно и оправяте стаята по-бързо. Но родителството не е съперничество и борба за надмощие, не е сравняване на сили и перчене с  умения. Всички можем да посочим примери на семейства, които поддържат този дух на нездраво съревнование с години и често то е причина за сериозни скандали и непоправими разриви.
Има време, по-нататък.
На 40? Ок, нека почакаме.
Не може да преценява добре.
Нашата родителска преценка е обременена от хиляди обстоятелства и условности, и макар по-трезва и сериозна, може да остане далеч от вкусовете и възможностите на детето. Кой е правилният спорт, дали балетът е добър избор, нужни ли са толкова извънкласни дейности и специални занимания, кои приятелства са удачни, как да прекарваме свободното време заедно – често детето е последното, което има думата, дори само като мнение и споделени впечатления. Ние винаги знаем най-добре. Дали това е точно така – не е много ясно.
Сега времето е друго.
Любимото ми обяснение на свръхпротективните родители. „Ние го правехме сами, но тогава времената бяха други. Сега е по-опасно/по-рисковано/по-страшно/по-апокалиптично.“
Може би, но сега имаме един куп средства за проследяване, начини за връзка и улеснения в комуникацията.  Не е ясно дали времената са други или просто ние сме станали параноично притеснителни и  крайно черногледи.
Лично за себе си признавам, че невинаги мога да се похваля с безкрайно търпение, но все повече овладявам темперамента си, в името на възможността на децата за самостоятелност. Да насочвам, вместо да давам готови решения; да предоставям избор, вместо да взимам еднолични становища; да не бъда сянка-бодигард, а събеседник и съмишленик; да разговарям и обсъждам, вместо да налагам; да ги окуражавам и да поощрявам всяка самостоятелна стъпка, дори да е неуверена и нестабилна.
С риск да изглеждам небрежна, прекалено либерална и нехайна, а децата ми недостатъчно защитени от орловото крило – това е моят начин. Не знам дали е правилен или грешен, но така се чувстваме добре. А понякога това е най-вярното мерило. Не по принцип – за нас.
*статията е част от кампанията Кажи Да на самостоятелността #кажиДа на Данонино