Интервю: Тамара Вълчева

Линк към целия материал в КАПИТАЛ: Какъв е проблемът с менопаузата?

Защо е толкова важно да се говори повече за менопаузата в България както по цял свят, вече има menopause friendly workplaces, това е приоритет в САЩ и  Англия?

Защото е нещо нормално, човешко, физиология, част от цикъла на живота. Не е срамно, нито повод да се чувстваме неудобно, не е краят на света или живота, а просто етап. Не е и само „женска работа“, защото менопаузата дава отражение върху всички, по един или друг начин.

Защото хормоните са фактор по време на целия живот при жените – от раждането, през съзряването, даването на живот, до зрелостта и старостта. И както смело ги споменаваме по адрес на тийнейджърите, бременните и родилките, не бива да ги обвиваме в табута и мистика и по повод менопаузата.

Още една причина – симптомите на перименопаузата могат да започнат в ранните 30 – топли вълни, безсъние, нервност, раздразнителност, понижено либидо, промяна в настроенията, депресивност – някои от тях, които обикновено си обясняваме с друго, а реално се дължат на ранни перименопаузални причини. Менопаузата засяга доста по-голяма част от жените, отколкото си представяме и е време да стане публично приета тема, наред с останалите женски такива.

Как може да се избяга от клишетата и тъпите вицове за критическата, въобще как да избягаме от сексистково говорене и да го превърнем в спокоен и разговор  с уважение?

Парадоксално е, че сексистко говорене се среща много често и от жени към жени. Подхвърляния за „кисели лелки“ и определения като „недоклатени“, „незадоволени“, „попреминали“, „застаряващи“ се чуват често и в женска компания. Имаме чудатата способност постоянно, негласно или открито, да се състезаваме, независимо в каква област – красота, доброта, младост, трудолюбие, майчинство, кариера, външен вид, стандарт, таланти, умения. Мерим си децата, мъжете, къщите, работата, придобивките, добродетелите, бюста, щастието, все искаме да сме едни гърди напред, буквално и преносно. Вместо да се подкрепяме, се натискаме надолу, за да изпъкнем самите ние. Истински можем да блеснем обаче, когато сме заедно, не когато стоим за малко отгоре, с цената на трупове.

Как да избягаме? С повече милостивост, спокойствие и разбиране. Със съзнанието, че утре може да сме на мястото на този, към когото сочим перфектния си морализаторски и критикарски пръст. Да си помагаме една на друга, независимо в каква ситуация и контекст, да участваме в общности, а не в състезания. Звучи далечно и може би прекалено пате(пое)тично, но на практика е най-прозаичното и естествено нещо на света. Да подаваме ръка, да се извиняваме, ако сме сбъркали, да прощаваме и да сме честни със себе си и околните. Но преди всичко милостиви. Жестокостта отдавна не е секси.

Относно клишетата – те обикновено са истина, няма как да им избягаме, колкото и да са ни досадни и неприятни. Самоиронията пък е важна, за да запазим психиката и духа си, не е нужно да подскачаме обидено при всяка шега. Мисля, че това е един от съвременните проблеми – много сме тънкообидни и непременно търсим умисъл и подтекст във всичко.

 

Бяхте коментирали една реклама по телевизията – какъв трябва да е езикът и посланието в рекламите, какво ви липсва на вас въобще в разговор за женското здраве.

Обичаме да се делим по много неща, полът не е изключение. И това личи в езика, жестовете, отношенията, социалните мрежи, дори рекламите. Мъжка и женска работа, мъжки и женски проблеми, мъжки и женски цветове и какво ли не още. Истината е проста – хора сме и следва да се отнасяме човешки един към друг.

Липсват ни много неща – желание, разбиране, емпатия. Старание да разберем нечий проблем – ако не ни засяга пряко, не ни е интересно. Любопитство един към друг. Вглеждане – в нас самите и в другите.

В семействата често липсва онази женска мекота, с която да разговаряме с дъщерите си, основополагаща за едно момиче. Пак заради съревнованията сме станали прекалено резки, амбициозни, студени и твърди в тона си към момичетата. Критикуваме много, изискваме прекалено, не одобряваме нищо, стягаме контрола и се караме за всичко. Или пък в другата крайност – поставяме на трон и обожествяваме, обсебваме с грижа. Това прави детето враждебно и дистанцирано, „наостря го“, както и дехуманизира родителската роля, превръщайки я в длъжност.

Тук не изключвам мъжете, разбира се, голяма част от отношението към жените се предава чрез бащиния модел – как разговаря с майката, доколко присъства емоционално в семейната динамика, умее ли да вербализира чувствата си, позволява ли си да е слаб, уплашен, тъжен, развълнуван, щастлив, като цяло – да показва себе си, излизайки от стереотипа за безгрешния, строг, студен и авторитарен баща от близкото минало.

Рекламният и медиен език е наложително да стане по-човешки топъл, а не да прилича на генериран от бот. Дори да нямаме телевизор вкъщи, общественият разговор възпитава и влияе, как искаме милостиво отношение, като ни рекламират хранителни добавки за менопауза и ПМС с „писна ми да изтрещяваш всеки месец“, казано от майка към дъщеря. Понякога се чудя дали рекламите се пишат от копирайтъри или от мармозетки в зоопарка.

Какво бихте искали да научат дъщерите ви и какво да им предадете?

Да се грижат за себе си, всякак – емоционално, физически, интелектуално.

Да поставят себе си на първо място не от егоцентризъм, а заради инстинкт за самосъхранение и любов към живота, един ни е.

Да не се приемат твърде насериозно и да се забавляват.

Да умеят да казват „не“ и да определят личните си граници, толкова важно за едно момиче, жена, за всеки, всъщност.

Да не се срамуват от тялото си и да не го приемат като сексуален обект, а като дом за духа и сърцето си.

Да не се притесняват да грешат, да опитват и да започват наново.

Да не се ядосват за глупости, има толкова по-приятни занимания.

Да прегърнат и заобичат женската си същност. Да си жена не е слабост, дефект, проблем, усложнение, тегоба. Да си жена е висша привилегия и неподозирана сила.

Да умеят да са и твърди, и меки, няма нищо страшно в това понякога да си слаб, отчаян, неможещ, изгубен, объркан, да помолиш за помощ.

Искрено да се радват на живота.

Но мисля, че всяко момиче знае тези неща интуитивно, просто не трябва да им пречим да ги развиват нататък.

Какви са най-безумните митове за менопаузата, които сте чувала, чела?

Че изведнъж ще ти опадат зъбите и косата.

Че е нещо срамно и неприлично.

Че настъпва след 55.

Че непременно е период на мрак, забрава и отчаяние.

Че желанието за секс изчезва завинаги.

Но най-вече – че жената е вече непотребна и отхвърлена. Че е СТАРА – тоя непростим „грях“ на нашето съвремие, а всъщност привилегия – да остаряваме.

 

На кого се доверявате, когато става въпрос за женско здраве?

 

Преди 2-3 години тук бих отговорила нещо като: на специалистите, на достоверна информация, на медицината, на проверени източници. Всичко това е вярно, но разбрах, че преди всички тях е интуицията. Ако заглушим този вътрешен глас с недоверие, страх и прекалена рационалност, има опасност да се изгубим сериозно, понякога без опция за излизане от лабиринта.

Женското здраве не е единствено физиологическо, а и емоционално, не само да се обичаме, както е много модерно сега, а именно да се приемаме, с всичките си недостатъци и достойнства. И както казва Габор Мате в последната си книга „Митът за нормалното“: да следваме навигацията на вътрешния си джипиес, „да бъдем авторите и авторитетите в собствения си живот“.