Установявам колко релаксиращо и зареждащо ми действа писането в блога – истинско удоволствие! Особено в дъждовни, сивкави дни като този, с разлигавени улици и облаци с цвят на мръсна вата…

Единственото лъскаво и слънчево нещо през прозореца са златните куполи на „Александър Невски“, фаровете на колите и …новата ми антикварна придобивка. Миниатюрна кръгла кутийка, прекрасно отразяваща светлината и почти магическа. Подариха ми я в неделя. Имам чувството, че ако я отворя и си пожелая нещо, то ще се сбъдне. Капакът е плетеница от три цвята метал, а неравните й ръбове ме навеждат на мисълта за ръчна изработка. Издраскана е от ползване и на места металът е потъмнял.

Не знам какво е съхранявала, но аз ще я държа празна, за да не й отнемам спомените с ново съдържание. Излишно е да споменавам с какъв кеф я измих, излъсках и снимах. Ще я поставя в печатарското ми антикварно чекмедже, което скоро ще ви покажа. Пълня кутийките му с дребни предмети от цял свят, авторски миниатюри, малки бурканчета, ръчно правени декорации. Чекмедже, пълно със спомени…

Все още не съм прибрала кутийката, радвам й се и съм я оставила до прозореца, за да предизвика с формата и цвета си слънцето да се покаже:-) Пожелайте ми успех!

Слънчева, грабваща и свежа пролет предстои, така ми се струва. Днес е и една от възможните дати за празнуване на имен ден на дъщеря ни Мартина. Вече е на година и три месеца, а още не сме решили коя от трите да изберем за официална. Предполагам защото ни се празнува по-често:-))
Пожелавам ви тази пролет да е различна, здрава, избухваща в цветове и емоции! Хубав празник!

Гостувам на Мария Лу в блога й Sheer white tee. Рубриката е „В предмети“ и беше истинско удоволствие да ги подбера и да подготвя снимките. Почитател съм на блога и стила й, очаквайте и нейно участие тук скоро!

Линк към публикацията: http://sheerwhitetee.blogspot.com/2010/02/la-martinia.html

Бишкотената торта. Изключително лесна. Много вкусна. Лека. Не се пече, няма блатове, трябва й само време и хладилник. Всеки, приготвял я някога, си има свой вариант, в зависимост от това какви продукти харесва.
Това е Моята бишкотена торта. Направих я за първи път преди 2-3 години, когато готвенето ми беше чуждо. Но в желанието си да блесна с умения пред Любимия я сътворих. Той пък взе, че повярва, че кулинарията ми е стихия. Доста успешна торта, демек:-))) Спомням си как я разнасях от вкъщи до офиса и после до неговото вкъщи. Тогава още не живеехме заедно и не вървеше да ме вижда сред омазани съдове и миксери. Имидж трябваше да се поддържа:-)

И така:

Продукти: бишкоти (предпочитам италианските), опаковка Маскарпоне (обикновено от 500 гр.), бял шоколад, разтопен на водна баня, филирани бадеми, течна сладкарска сметана (малка опаковка), яйчен крем или пудинг Ванилия без варене, ако не ви се прави крем, прясно мляко Не мога да дам точни пропорции, всичко правя на око, усет и вдъхновение:-)

Разбивате сметаната и я смесвате с част от Маскарпоне-то. На вкус, в зависимост кое колко ви харесва. Приготвяте крема. Топите бишкотите в мляко и ги нареждате във форма за торта или обикновена тава. Слой крем, наръсен с разтопения бял шоколад. Нов слой бишкоти. Покривате със сметаната+Маскарпоне. Поръсвате с бадемите и готово.

Желателно е да престои една нощ, за да поемат бишкотите. Сервирам я с рингове и плод за декорация. Листа мента, ако имате. Може да се направи и в чаши или купички. Безумно вкусна е!

Писано е много за наргилето – по книги, енциклопедии, блогове. Та няма да навлизам в подробности за устройство, произход, видове и начини на използване. Всеки може да пита за това чичко Гугъл.

Ще споделя моето преживяване с „водната лула“. Вече от две години преминах в редиците на върлите НЕпушачи и дълбока гордост ме обзема от този факт. Наргилето не замества цигарите – много по-тържествено, концептуално, ритуално и артистично е. Цялата подготовка е привлекателна, като някакво древно тайнство. От избирането на тютюна, през наливането на водата и запалването на въглена, до бавното му изпушване в компания на арабски сладки и ментов чай или турско кафе и шоколад. Обикновено наргилето се пуши в компания. Нареждането в кръг и предаването на мундщука са почти като някакво тържествено посвещаване в материята.

Пуша наргиле рядко. Ако стане ежедневие, се губи от магията. Няма значение дали в някой неделен следобед или след обилна петъчна вечеря, наргилето успокоява, унася, прехвърля в друго измерение. Ароматът се пронизва във всяка част на стаята и те кара да затваряш очи и да се носиш във въздуха.
Наргилето е още по-автентично, ако си с гъст, черен мустак и играеш табла. Няма да забравя една туркиня в кафене в Истанбул. Всяко нейно дръпване продължаваше около 2 минути. Имам чувството, че издърпваше нещо под паважа:-))Професионалистка! Част от снимките са именно от това чудно автентично местенце в центъра на Истанбул с много мургави мустакати мъже и малко туристи:-). Хубаво е някой да ти поддържа въглена и да го сменя при нужда, друг да ти сервира кафе, трети да ти носи сладки.

В София вече на много места се предлага наргиле. Но може би любимото ми е в мароканския ресторант Анет. И обстановката, и музиката, и храната, и десертите допринасят за пълно преживяване и изпадане в ориенталско безвремие…
В комбинация с ментовия чай с кедрови ядки в малките канички с метален обков и шапчици на капака, емоцията става пълна, ароматна и сладка…

Приятен петък, много съботна емоция и неделно безвремие!:-)

Преди време се вдъхнових от филма „Джули и Джулия“ и реших, че съм способна на грандиозни подвизи в кухнята. Имах и да посрещам „гости от Париж“. Прословутият Бьоф Бургиньон ми изглеждаше по френски сложен, трудоемък и почти невъзможен. Но пусто вдъхновение, тегли и тормози:-))
Та реших да го изпробвам. Набавих небходимите продукти бавно и методично, по френски. Лукчета, моркови, месо, гъби, бекон – всичко изрядно подредено ме чакаше на плота. Последва 3-4 часова борба, която за моя изненада доведе до едно от най-вкусните френски неща, които съм приготвяла. Десетки съдове за миене, тотален хаос в кухнята и безкрайно удовлетворение, че не сгафих съвсем с рецептата. За гарнитурата сварих нежни пресни картофи, към които прибавих овкусено с чесън, копър, черен и червен пипер масло. Ммммм…..

Въпреки че имах книгата на Джулия Чайлд, доверих се на интерпретацията на Salted Lemons и не сбърках.
Charles Aznavour – Emmenez moi http://www.youtube.com/watch?v=UJVb0BZEj0U
Реших да започна тази рубрика с един от любимите ми филми. Всъщност 2 филма.

режисьор Richard Linklater, сценарий Richard Linklater и Kim Krizan.

За тези, които не са ги гледали, накратко:

Before sunrise (1995)

Героите на Итън Хоук и Жули Делпи се срeщат случайно във влака Будапеща-Виена. Той сe връща в Щатите, тя отива при баба си. Той – циник американец, невярващ в любовта, тя- непоправима романтичка французойка. Действието се изчерпва с една нощ и техния разговор за живота, любовта, взаимоотношенията. Първоначално във влака, после из улиците на Виена. В хода на разговора разкриват неща за себе си, които не са знаели, черти и особености, за които не са подозирали. Опознават се, привличат се, наелектризират се. Уговарят се за среща на Виенската гара след 6 месеца…

Before sunset(2004)

Един следобед в Париж, 9 години след първата им среща. Той писател, автор на бестселър, вдъховен от нея, на турне из Европа. Тя – живее в Париж, влиза случайно в книжарницата, в която той представя книгата. Той има едва няколко часа до полета и й предлага разходка из Париж. Той – семеен, тя – разочарована от последната си връзка. Срещата им във Виена – неосъществена. Из Парижките кафенета, улици и паркове двамата си припомнят миналото, споделят какво им се е случило и какво не. Пораснали, променени, отрезвени, любопитни дали онази тръпка ще се появи отново… Е, накрая той изпуска самолета. След култовата реплика „Baby, you`re gonna miss that plane – I know…“ 🙂

Ако обичате динамични филми на действието, то определено този не е за вас. Друго действие, освен разговор и разходка почти няма. Но има непринуден, естествен, откровен разговор за любовта и омразата, живота и смисъла, съдбата и риска. Съчетано с прекрасния фон на Виена и Париж, се получава невероятна сгряваща комбинация с красив финал. Филм за някой неделен следобед, определено. Обичам да го гледам сама. Някак по-реално влизам в обстановката. Гледала съм го доста пъти, в различни етапи от живота ми. Първия път не ми допадна, последния път просто във всяка реплика откривах нещо от миналото или настоящето. Колко са важни етапите…
Филм без напрежение, напъни за елитарност и мъдрост, натурално изливащ се, уютен, мил, близък, на места тъжен, на места забавен. Финалната сцена мога да я пускам 20 пъти без да ми омръзне. В този филм чух Нина Симон и я обикнах… Прекрасна игра, Жули Делпи е като фея с френски акцент, особено във втората част. По брега на Сена, из Парижките кафенета, в малките квартали и тесни улички, отвсякъде лъха на любов и предопределеност, без да е клише. Рано или късно, всеки преживява своя Париж – щастие в един следобед…Заслужава си да изпуснеш самолета!

Before sunset – final scenehttp://www.youtube.com/watch?v=pMqePx7Kp3A
Фотографии: интернет
Сградите са като предметите – колкото по-стари, толкова повече знаят и по-увлекателно разказват. Поддържани, порутени, обитавани, пусти, няма значение – разказите им са там и ако много напрегнем слуха си, можем да доловим звуци, гласове, музика. Убедена съм, че част от енергията на обитателите остава в сградата и танцува сама в празните стаи преди изгрев слънце. В това няма нищо призрачно и страховито, а просто минало и история…

Тази е една от любимите ми къщи в София. Миналия уикенд специално минах от там, за да я снимам. Аристократично централна, в идеалното сърце на града, в най-добрия квартал, към който имам сантимент, защото съм израснала в района. 🙂 Близо до стари градски градини, на тихо място, с голям преден двор, който изолира уличния шум. В съседство с аристократични фамилии, хора на изкуството, бивши соц величия и в зона на дипломатически представителства.

Известна като „къщата на банкера Димитър Иванов“, изградена по проект на арх. Георги Кунев през 1927-193о. Архитект Кунев е възпитаник на Виенската архитектурна школа, учи в Австрия, завършва в Германия. Сградата се състои се от два етажа с обща приблизителна площ от 500 кв.м, плюс подземна изба. Входът представлява красива веранда с външно стълбище. На втория етаж има 3 тераси с фронтално изложение. Притежава и страничен вход с широка порта за карети. (!!!)
Била е посолство, милиционерски щаб, средище на съветски активисти, реституирана, продавана, прехвърляна, оспорвана. Сега се руши постепенно. Жалко, наистина жалко…

А как добре бих я стопанисвала, та това е идеалната къща за гости и празненства! Представям си я ремонтирана, разкрасена, с персонал в бяло, обработена градина, приветлив вход, пулсираща и с живот в нея. Виждам се с рокля с презрамки и ресни, коса на вълни и дъъъълго цигаре на централната веранда, посрещаща в някоя лятна привечер гостите на поредното парти. Суинг звучи от салона, дюшемето проскърцва под обувките за танци на гостите, ухае на бадеми, скъп вечерен парфюм и качествено уиски. Танци, приказки, бохемска атмосфера, проблясване на диаманти, разкази за плажове и градински партита…

Еххх, пожелавам си го, на вас също… 😉 Всъщност не толкова къщата е важна, колкото въображението!

Трансформирането и промяната на мебели и аксесоари за дома се превърна в едно от любимите ми напоследък занимания. Да ги откриеш, почистиш и да им се довериш. Да им измислиш нова визия или дори нова функция. Да събереш материалите за обработка, да проучиш различните методи, да избереш този, който те устройва и да преминеш към действие. Ръкавици, подходящо място, четки, шкурка и най-вече хъс. Първите стъпки леко обезнадеждават и почти те карат да се откажеш. Но постепенно, всичко си идва си идва на мястото. Предметът се освобождава от миналото, предишната си енергия и внушение и се променя. Неузнаваемо. Няколко финални щрихи, почистване и триумфалното поставяне в новата среда, най-приятният момент. После всеки поглед, всяко докосване ти напомнят, че си вложил там сили, време и дух. Никоя нова покупка не може да донесе такова удоволствие… Е, почти никоя;-))
Днес ще ви покажа една рамка за картина/снимка, която открих забутана някъде из шкафовете. Цвят тъмна охра със златен вътрешен кант. Ужас! Неизползваема, кичозна и зле изглеждаща. Свалих гърба и предприех следните действия:
– нанасяне слой Removal (препарат на водна основа за премахване на бои/лакове, не мирише, не люти, има го във всяка железария и може да бъде ваш срещу 2-3 лв.)
– след 20 минути още един слой, за да премахне изцяло боята
– с телена четка доотстраняване на боята
– изсъхване
– нанасяне на няколко слоя байц за дърво ( в големите магазини или тези за художници) до постигане на желания цвят
– изсъхване
– нанасяне на прозрачен матов лак за дърво
Резултатът е този:
Преди

След


След като извърших цялата манипулация, при последното съхнене, бутнах рамката и счупих стъклото, но това е тема на друг разговор:-))) Та, внимавайте със стъклото!:-)