Grete познавам от ФБ чрез общ контакт. Родом от Естония, вече 10 години живее в Хамбург. Винаги усмихната, с вродена елегантност и изящна северна красота. Поканих я да представи неин безкрайно интересен фото проект, осъществен заедно с Bernd Malöwsky, приятел любител фотограф. Едно истинско пътешествие във времето! Само мога да подозирам колко забавно е било.
_________________________________________________________________________________________________

1900 – 1914

Текст: Grete Erma

Снимки: Bernd Malöwsky
В края на публикацията прилагам оригиналния текст, преводът е мой, за неточности се сърдете на мен.
Преди няколко години старите семейни албуми на баба и дядо събудиха любопитството ми по отминалите епохи. Какво би било да пропътувам назад във времето и да бъда на мястото на тези хора? Изглеждаха толкова елегантни, изискани, различни. За съжаление, и двамата бяха починали отдавна и всички въпроси останаха без отговор. След време започнах да проучвам историята на рода. Научих подробности, за които не бях чувала никога, разбрах за съществуването на хора, които не познавах, открих още прашни стари фото албуми.
Около тези разкрития и лични истории, не можех да спра да мечтая за едно пътуване през вековете, дори само в снимки. И точно когато си го пожелах, за късмет се запознах с Бернд, моят фотограф. Срещнахме се в една ФБ група, наречена Hamburger Fotofreaks и той веднага се запали по идеята ми за фото проект. Бяхме единодушни, че ще е само за забавление, без напрежение, срокове и ангажименти. Разбрахме се и да се изслушваме и да обсъждаме свободно идеите си. Бернд е запален любител фотограф и technology freak. Никога не бях позирала преди, ако не броите няколко лични фотосесии и безброй снимки от партита във ФБ. Нямахме бюджет за костюми под наем или асистенти, направихме всичко сами – от грима и стайлинга, до избора на локации и обработката на снимките. Бернд проучваше фотографските техники, използвани през съответната епоха и изпробва доста Фотошоп обработки, за да придаде на кадрите автентичен вид. YouTube беше моят личен асистент, взаимствах  уроци за грим и прически. Pinterest ме вдъхновяваше с ретро снимки, търсех подходящи дрехи и аксесоари в магазини втора употреба и eBay. За щастие, модата е циклична и с изненада установих колко подходящи неща имам в гардероба си.
Проектът доби нови измерения, когато започнахме да снимаме и трябваше да се подготвям за всяка сесия, да се интересувам какво е било специфично за определения период, особено онези, на които не съм била свидетел. Проучих историята и модата за отделните декади, за да позиционираме в конкретна година всяка снимка. Взех предвид историческите събития, които са се отразили върху живота на жените както на Запад (основно САЩ и Германия), така и на Изток (вкл. в Естония, където съм родена). Установих, че освен да се питам какво се е случвало в ежедневието им, исках да го съпоставя със световните събития и как е рефлектирало това върху образите. Какво е формирало характерите им, какво ги е мотивирало, какво обществото е изисквало от тях и какви са били мечтите им. Модата и фотографските техники също изиграха роля във всяко десетилетие. Искахме чрез кадрите да предадем емоцията, атмосферата, да обрисуваме всеки детайл, доколкото ни позволяват нашите непрофесионални нa историческo и експертнo ниво познания.
Пропътувах цял век за една единствена година!
1914 – бях заложник в бляскавата клетка на обществото, мъжка собственост без всякакви възможности, защитничка на правата си пред закона
1923 – осмелих се да покажа леко разголени крака и бях сметната за прекалено разкрепостена  заради банския си костюм
1935 – скочих в бляскавия свят на Холивуд
1945 – отпразнувах края на войната и завръщането на моя смел войник
1957 – шетах и готвих, докато чакам лъжливия си съпруг да се прибере от работа

1967 – влязох в ролята на палава и дръзка девойка, луда по Бийтълс и мод движението
1973 – изгорих демонстративно сутиена си, прегръщах дървета, наслаждавах се на свободата
1985 – независимо работещо момиче с кариера, управлявах света и харесвах подплънките
1993 – изживях отново тази година, този път като върла почитателка на MTV
2007 – превърнах се в самовлюбена реалити звезда, обсебена от външния вид и славата
2014 – накрая се завърнах в поколението на „селфитата“ и наблюдаващите живота през мобилния си телефон

Това далеч не е краят на моите пътешествия в миналото. Бернд се запали покрай мен по Златната епоха на Холивуд. Желанието му да проучи стари фотографските техники ще ми позволи отново да пътувам назад във времето и през 2015. Всичко започна като скромно желание да пресъздам атмосферата  от старите кадри и се превърна в сериозен проект. Имам намерение да подбера в книга любимите си моменти от това пътешествие, да обрисувам живота на жените,  да им отдам чест и да отбележа всяко тяхно значимо постижение през последните 100 години.




Woman through a Century
Going through the old photo albums of my grandparents a few years ago planted the first seed of curiosity into my imagination. What would it be like to travel back in time and feel what it would be like to be them? They looked so elegant, so sophisticated, so different. Unfortunately both of them were long gone by then and all the questions I had never asked remained unanswered except for by my own imagination. A couple of years later I began research on my family heritage. I got to know parts of my family history I had heard nothing of, learnt about persons I had not known anything about, discovered more dusty old photo albums. In the middle of all this family history and personal stories I couldn’t help but dream that I could time travel, at least through photos. And curiously enough, just as I had made that wish, I got to know Bernd, my photographer. We met in a Facebook group called Hamburger Fotofreaks and he was immediately enthusiastic about my project. We agreed that our main goal was going to be to have fun with this, not put ourselves under time or performance pressure and just be open about each other’s ideas and suggestions. Bernd is a passionate hobby photographer and a “technology freak”. I have never modelled in my life (if you don’t count the couple of private photo sessions and endless party photos on Facebook as experience in modelling). We don’t have a budget for costume rentals or assistants. We do everything ourselves – from make-up and styling to location scouting and photo editing. Bernd reads about the photography techniques of the past and tries out the vast selection of Photoshop filters to give the photos an originally “old” look. Youtube has been my personal assistant with its tutorials for hair and make-up. I look for inspiration in the old photographs on Pinterest, shop for outfits and accessories in second hand shops or on eBay. Fortunately much of the fashion repeats itself and I was amazed myself how many outfits were already hanging in my closet.
The project took on a new dimension when we started putting the idea into practice and I began to prepare for each shooting, reading what was special about each decade, especially about those that I had never experienced firsthand. I did research on the history and fashion so that we could pick a year out of each decade which we would depict in the photos. I had to consider the historical events that took place for women both in the West (mainly the USA and Germany) as well as in the East (e.g. in Estonia, where I am originally from). I realized then that instead of just asking what was going on in the lives of those women in the old photographs that I used as inspiration, I now wanted to know what was going on in the world in that moment of time and how that was reflected in the photos and in the lives of these women. What shaped the women to be what they portrayed in those old photographs, what moved them, what the society demanded of them to become and what their own wishes of the heart were? Fashion as well as techniques and trends in photography also played a big role in each decade. And that is how we tried to approach each photo shooting – to convey the emotion and depict each detail as accurately as our non-expert and non-historian understanding would allow.
I travelled through a whole century in one year. I had been kept a prisoner in the gilded cage of society, a right-less property owned by man, so I stood up for my equal rights in the eyes of law in 1914. I dared to show some leg and was considered promiscuous for revolutionizing beach wear in 1923. I plunged into the glamour world of the Hollywood silver screen in 1935. I celebrated the end of war and return of my brave soldier in 1945. I cooked and cleaned and waited for my cheating husband to return home in 1957. I was a playful cheeky Beatlemania-infected mod girl in 1967, excited about my idols’ new record. I hugged a tree and felt so free in 1973 (after I had burnt my bra). I ruled the world as an independent self-confident (shoulder-pad-loving) career woman of 1985. I relived 1993 but this time as a woman from the West, access to the world I had only known through MTV back then. I became a narcissistic reality TV star in 2007, obsessed with my own beauty and fame. And finally I returned to the Selfie Generation of “lookers at life through a lens” in 2014.
But this is not the end of my time travels. I have infected Bernd with my passion for the Golden Age of Hollywood and his ambition to learn about the era’s technical specs of photographing will allow me to visit some of the past decades more frequently in 2015. My project that started out as a secret wish to dress up and copy an old photograph has blossomed into a much bigger ambition for me for 2015. I will collect all of my favourite moments of the journey into a book and write about the woman through a century, celebrating her and her achievements in the last 100 years.
Grete Erma
Born in Estonia in 1979
Living in Hamburg, Germany, since 2004
Bernd Malöwsky
Born and living in Hamburg
Гастрол Ина
Ина открих в Instagram. На фона на всички албуми с бебета, кафета, автопортрети, обувки,  есенни листа и храна (moi aussi), нейният профил изпъква плавно и ненатрапчиво. Снима с Nikon D90 (преди) и Nikon D600 (сега). Елегантни силуети, пастелни пейзажи и минималистични сюжети във формат 1:1- красота!

__________________________________________________________________________________________________
Още от Ина в Instagram и блога й

Като цяло снимам малко хаотично, на периоди, обикновено вдъхновението ме спохожда спонтанно. Затова и снимките ми са различни – в един период са ярки и цветни, в следващ – черно-бели, после пък в бледи приглушени тонове. Снимам, когато имам настроение и вдъхновение, единствено и само за удоволствие. Цветове, детайли, светлина, форма – това са нещата, които търся и се опитвам чрез тях да предам своите емоции и настроение.

От доста време ме тормози този въпрос: защо в България няма професионална ресторантска критика.

Тук нямам предвид нито платени хвалебствени PR ревюта, нито лаишки упражнения по темата от типа „Миии, не ми хареса покривката.“ А някой строго специализиран, подготвен нишов специалист, който умело жонглира с красиви термини, виртуозно окастря недостатъците и елегантно очертава достойнствата на нашенските ресторанти. Рязък и критичен, без да стига до грубост и хулене, критикуващ градивно, без да осмива, притежаващ аристократичен сарказъм, в съчетание с плавен изказ. Да увлича и в същото време да информира. Да помага дискретно на ресторантьорите да открият своето място и да се задържат достойно на него, да насочва клиентите към това, което търсят, без да изпитват грандиозни фрустрации. Като човек обичащ храната и новите градски места, с удоволствие бих чела подобни ревюта, вярвам, че не само аз. Тъй като не съм професионалист в областта, помолих Яна Петкова, изтъкнат винен специалист и ресторантьор с богат опит (Скарабар и Grape Central), да сподели своето виждане по темата.
 
 
Професионалната ресторантска критика – какво точно представлява и защо я няма в България?
 
 от Яна Петкова
 
Никога няма да забравя разговора, на който станах свидетел в един софийски ресторант преди известно време. Клиентите са от т. нар. интелектуален елит, вечно недоволен от това, което може да му се сервира в България поради простия факт, че не е Италия. От друга страна, в Италия им изливат помии на главата под формата на храна и обслужване, но те търпят защото е Италия (и си го изкарват на хората в България). Главното действащо лице е приятелката на говорещ със силен източнобългарски акцент режисьор, на има-няма 25 години, но вече обиграна in the ways of the world. Поръчала си е шоколадов мус за десерт, който е изяла без остатък, но явно нещо я гложди и пита „Как го правите този ваш мус?”. Изброяват се ингредиентите, тя пита ама, нямало ли мляко; не, няма и тогава идва откровението: „Чудех се защо нещо вкусът ми е странен, а то защото няма мляко. Ще ви дам моята рецепта, става страхотно пухкаво!” На въпроса дали все пак мусът й е харесал, отговорът е „Да, но моята рецепта е по-добра.”
Каква е нейната рецепта да оставим настрана. Самата идея, че тя решава, че има право да я определя като по-добра и да поучава други, след като е видно, че тя нито е готвач, нито -ресторантски мениджър е перверзна и ни води директно до темата на тази статия – що е то професионална ресторантска критика, кой би трябвало да я упражнява и защо тя не съществува в България?
България прескача от купонно-столовия модел на хранене по време на комунизма към дивото изобилие от кръчми само с една огромна крачка и съответно не познава ресторантската критика от 70-те и 80-те години на миналия век – стабилна, градивна и обществено значима. Преди повече от двайсет години, когато светът на ресторантите не познава кулинарните блогъри и тяхното чувство за безнаказаност, пишещите за храна са хора с образование журналистическо или с непознатото у нас „Food science”, които работят за влиятелни медии. (Food science прилага основни науки и техники с цел изучаване на физичната, химичната и биохимичната природа на храните и принципите на тяхната обработка). С други думи, човекът, който идва да оцени ресторанта е наясно с техники, начини на обработка, основни рецепти и има тренирани небце и око, които да оценят изпълнението, баланса и външния вид на ястията.
Освен, че са наясно с предмета си на оценяване и се подготвят много добре преди да оценят един ресторант, практиката на критиците е била да предоставят на готвача или собственика на ресторанта възможност да прочете рецензията преди публикуването й и съответно да отговори на въпроси или да изясни детайли. Действие високо морално и етично и когато знаеш за какво говориш – водещо до разногласия може би, но никога до скандали или обиди. Защото мнението ти е обосновано, а не защото така си го яла при баба си, в Италия или в някой твой сън. А ако мнението ти е обосновано, всеки един можещ и знаещ човек от другата страна ще го приеме. Това е смисълът на градивната критика.
Тези времена са отминали, нещо повече – демократичният интернет позволява на всеки, който може да сготви нещо що-годе прилично и още по-добре да го снима, да дава мнение за ресторанти или готвачи, без да разполага с почти никакви теоретични или практически знания за продукти, процеси, техники на приготвяне и т. н. Известно време работа в кухнята на ресторант би се отразило добре на всички кулинарни блогъри. Главните проблеми на българските кулинарни блогъри и пишещите за храна са два:
– принципно ниското им кулинарно ниво, което не им пречи да публикуват яхния от зелен фасул с кисело мляко – и аз обичам зелен фасул, но нали идеята на фууд блогърството е да ми покаже нещо красиво, иновативно или супер хитро? – и което им позволява лесно да се възторгват от елементарни европейски класики, за които техните колеги по света отдавна са забравили, като паста с тиквички и скариди, например.
– вторият им проблем, и той е не само местен, е безнаказаността, за която вече стана дума и изкушението да сринеш някого с думи. Безнаказаност, защото всеки с различно мнение просто бива блокиран, а що касае словесното малтретиране – в Западна Европа, където хората от малки биват учени да ядат с нож и вилица това става със сараказъм, тук – със селко провикване и груби думи, но есенцията е една: НЕ СЕ ПРАВИ ТАКА! Аргументи, аргументи и пак аргументи, въздържаност и стил – това трябва да са отличителните черти на всеки уважаващ себе си пишещ за храна.
Още няколко подробности от местния хабитат:
– в България, като все пак доста бедна държава, мерило за благоденствие е възможността да се храниш изобилно и със скъпи продукти и да пътуваш. Определена прослойка от обществото, за съжаление иначе с липсващо възпитание и доста ниска обща култура, прави това активно за сметка на много по-голямата част от населението и съответно смята, че е нейно задължение да осветли по-малко ощастливените. Проблемът е, че тя не прави разлика между братовчедката от село и ресторанта и би трябвало да запази опитите си за кулинарно просветление за първата;
– нека не забравяме също така, че икономиката на България през последните две десетилетия е грохнала до състояние на пълно съсипване и дори и някой да реши да завърши нещо толкова екзотично като Food Science, ако няма да работи за някой напластяващ банички концерн, надали би могъл да се изхранва от това. Не виждам коя е медията, която ще заплати на кулинарен или винен критик такъв хонорар за седмичната му, или дори ежедневна колонка, че това да е основният му източник на доходи. Медиите са сериозна причина професионалната ресторантска критика да не съществува у нас – със своето изключително ниско ниво на журналистика, те принизяват целенасочено хората, които пишат за храна и начина, по който го правят – или с цел реклама, или с цел оплюване.
На пръв поглед ситуацията изглежда сложна, но не е безизходна. Бонусът за мен като ресторантьор е, че вече я познавам от главната си професия – тази на винен дегустатор и критик. Когато преди повече десет години се появих сред винените кръгове у нас, предизвиках провинциално възмущение, че нямам право да се изказвам ‘щот не съм енолог. След година-две се подочу за това, което съм завършила – професия със също толкова аморфни очертания в главата на българина, колкото и Food science – и духовете се успокоиха. Станах част от екип, който на/прави много за развитието на виното у нас и съм горда с това. Към момента даже има хора, които вървят по академичните ми стъпки и на които желая успех от все сърце, защото те биха могли да бъдат от огромна полза за бранша.
Казват, че добрата храна апелира в равни части към ума и сърцето. В момента, в който собствениците на ресторанти и готвачи у нас го разберат и са готови за неуморна работа и съответните материални и емоционални жертви, тогава ситуацията ще се промени и яхниите със зелен боб мигом ще изчезнат.
Гастрол Serendipity
Почиствам праха от рубриката и ви представям Катерина Сербезовапо професия архитект, по призвание творец. Вълшебните й бижута не са просто предмети, а цяло преживяване, емоция, вдъхновение. Приятно изненадва начинът им на представяне, хармонията на детайлите, изяществото на текстурите, красотата на материалите, класическите форми, дори опаковките.


Още от Катерина тук: Serendipity` 


Фотографии: Катерина Сербезова и Pinterest


Serendipity се появи съвсем случайно точно преди година. Serendipity за мен е игра. Хареса ми значението на думата – случайността да се натъкнеш на нещо хубаво без да си го търсил. Двупосочно е. От една страна се отнася за мен самата като творец, а от друга за хората, които попадат на тях. Никога не съм имала идея да правя бижута… Не се възприемам като дизайнер на бижута и не обичам рамките. Имах потребност да материализирам форми, цветове и най-вече усещания,  които да изкарам извън мен.Понякога си мисля че нещата в живота ни са като черниците- ако са достатъчно узрели, сладки и готови за теб, сами падат в ръката ти само като ги докоснеш. В противен случай е кисело и насила. Serendipity е моята сладка черница. Обичам да я снимам. Добавям и снимки, които срещам в интернет и така се получават нещо като колажи. Те са някак лични и носят различните ми настроения, емоции, цветове, аромати, ветрове, посоки, сънища и спомени. После я опаковам и изпращам, като се надявам там където достигне, да занесе тази сладост и любов, която дава и на мен. 

 

 Личната ми среща с Таня се случи по повод поканата ѝ да гостувам в новата рубрика „Сподели вкуса“ (всяка сряда малко преди 17 ч. по Jazz FM). Гласът й обаче ми правеше компания много преди това, всеки делничен следобед без изключение. Глас, който се запомня и обгръща като кашмир – мек, топъл, завладяващ, уютен, комфортен, ненатрапващ се, елегантен, увлекателен, вдъхновяващ. Таня е точно от онези жени, които страшно харесвам – със самочувствие, фина, деликатна, любопитна към всичко, експериментираща, пътуваща, усмихната. От жените, които умеят да изненадват, да дават, да споделят, да търсят. Енергична, мислеща, емоционална, ентусиазирана, с много интереси, увлечения и страсти. От жените, с които можете да говорите за музика, литература, кино, мода, изкуство, места, посоки, вкусове, аромати и какво ли още не. Жена с дуенде и пламък в погледа.
 
Щастлива съм, че Таня следи LaMartinia и ми гостува точно днес. Още по-щастлива съм, че имам удоволствието и шанса да познавам хора като нея. Защото са ценни, нужни и смислени.
____________________________________________________________________________
Снимки: Виктор Петков
 

Музиката – „Гледам изгрева, който се отразява в очите ти.“ – се казва в една много красива песен на Касандра Уилсън. Музиката е като очите.
 
Радиото – моят втори дом от 11 години насам. В Джаз ФМ срещнах някои от любимите си хора.
 
Красивите предмети – тези, които имат история, които събуждат емоции. Сещам се за джобния часовник на прадядо ми, който дълго време висеше на прозореца у баба и дядо, а сега е прибран в кутията ми за бижута. За съжаление вече не работи.
 
Пътят – „Пътят е живот.“ – много смислени думи от книгата на Джак Керуак „По пътя“.
 
Думите – те са като пясък. Езикът е фетиш. За справка: „Одисей“ на Джеймс Джойс. След тази книга станах друг читател.
 
Маса, показана на Design Miami/Basel 2012  г.
Любимите същества – Фридолина – Клементина Бретодо (всяко от имената има история). На кратко ѝ казваме Фрида. Дакел. Умна, чаровна и деликатна. Дава ми любов и ме поддържа във форма. Старая се да ѝ отвръщам със същото.
 
Вкусовете – плодове (сочни и ароматни) и шоколад (тъмен и горчив). Напоследък ме развълнува една супа от кестени в любимия ми италиански ресторант в София.
 
Пъстра будка с плодове до Колизеума в Рим. Перфектната храна за уморения от жегата и обиколки турист.
АроматитеMagnolia Nobile на Acqua di Parma. Този парфюм улавя нещо съкровено от женствеността.
 
Срещите – те са толкова много, а част от тях са направо изумителни. Покрай работата си срещам хора, които със сигурност са направили света едно по-добро място за живеене. Никога няма да забравя топлия си разговор с Ал Жеро, изключителното интервю с Маркъс Милър в студиото на Джаз ФМ, женското споделяне с Елиане Елиас… Когато бях малка, много харесвах баладата на Джордж Бенсън Nothing’s Gonna Change My Love For You. Трябва да съм била на или 9 години, когато тази песен звучеше непрекъснато от касетофона едно лято на село. Години по-късно пазарувах зеленчуци от любимо магазинче в София, когато прозвуча същата песен. Усмихнах се, защото няколко дни преди това бях разговаряла по телефона със самия Джордж Бенсън. Хубавото на живота е, че не можеш и да предположиш какво ще ти се случи.
 
Скулптура на Джеф Кунс, FondationBeyeler, Базел.Миналата година имах удоволствието да присъствам на среща с художника.
Промяната – иска ми се да усвоя изкуството на търпението. Няколко ситуации от изминалата година ме убедиха в стойността му. Ако трябва да перифразирам сентенцията, ще кажа: „Търпението е злато“.
 
Вечерите – доста често навън заради музиката на живо, въпреки че понякога няма нищо по-добро от вечер вкъщи с домашно приготвена храна, подправена с обилни разговори. И музика, разбира се.
 
Сутрините – обикновено преминават в сън. Това е цената, която плащам за любовта си към нощта.
 
Почивката – някъде далече, със стотици километри зад гърба ти. Там, където можеш да накараш времето да спре.
 
Гълъби сред цветове от рози в Люцерн.)
Дрехите – знак за отношение към себе си. Голямата ми слабост е коприната. Нося я без оглед на сезон и повод. Чудесно се разбирам с вълна и кашмир. Най-сексапилната дреха: бялата риза. Продължавам да търся перфектната бяла тениска – небрежна, бохемска и много шик.
 
Изкуството – за мен е жизненоважно. Държи ме будна и ми дава смелост. В очакване съм на Documenta (14) през 2017 г.
 
Невероятно въздействаща скулптура на Джузепе Пеноне, Documenta (13), 2012 г.
Местата – Берлин (сякаш съм родена там) и Асизи – малък каменен град в Италия, където под едно маслиново дърво преживях една от най-романтичните вечери в живота си. Менюто: италиански хляб, сирене, отлежало в листа от орех и сушени домати, които се топяха в устата.
 
Ролите – номад по душа, не съм конформист, бохем до мозъка на костите си, изследовател. I’m Every Woman  – както се пее в хита на Шака Кан от 1978 г. Едва наскоро осъзнах посланието на тази песен.
Винаги готова за приключения. Секунди преди да вляза в катакомбите на Касел, пълни със съвременно изкуство
Приключението – винаги съм готова за него! Покрай пътешествията ни с мотор се научих бързо да събирам багажа си и да отсявам само най-важното. Хората като че ли трудно осъзнават колко малко неща са ни необходими всъщност, за да изпитаме напълно нови усещания.
 
Любовта – от едно известно време в живота ми тя си има конкретно име – Виктор.
Не знам как де представя днешния гост – хем да е без излишен патос, защото не й отива, хем да изразя цялото си въхищение, защото наистина е огромно. В тона на нейния материал – възхищавам се на естествените хора, които хем са здраво свързани със земята, хем не се страхуват да летят. Гери е именно от този тип. Обикновено възрастта няма значение, не и в случая – само 19! Някои хора не успяват да достигнат нейната мъдрост и на 4 пъти по толкова. Обикновено след постовете в блога й не ми се чете нищо друго – всичко ми се вижда толкова напудрено, помпозно, суетно и безсмислено, че дори нямам желание да го погледна.
 
Изключително приятно ми е това гостуване, наистина. 
 
Гери е на адрес: http://avocett.blogspot.com/
 
Автор на текста и снимките: Гергана Даскалова

 
Здравейте! /брей, след като 10 минути се чудих как да започна, много оригинално го измислих/.
Казвам се Гергана, на 19 години съм и уча екология и науки за околната среда в Единбург.
Често ще ме чуете да казвам на кого се възхищавам – на подредени хора, на умни хора, на щастливи хора, на хора, които могат да правят сирене/кисело мляко/вино/баници, списъкът ми е мнооого дълъг.
След месец и половина далеч от село, семейство, приятели и България, съвсем уверено мога да добавя и още един тип – космополитния.
 
Звучи ми толкова смело, приключенско и романтично – човек на целия свят. Домът, той го носи със себе си, всяко ново място е дом, всеки дом е различен. Без излишна привързаност към вещи, къща, земя. Тази жажда всичко да се види, всичко да се опита – вдъхва ми голям респект.
Някога си мислех, че и аз мога да бъда такава. Та нали уж всички обичат да пътуват? Само дето на мен любимата ми дестинация е от доматите до пипера и обратно.
Как стана тоя номер, кога се промених толкова, че да не мога да издържа 5 минути преди да ви заговоря за домати, и аз самата не знам. Ама са ми много готини доматите, само да вметна.
 
Пораснала съм на село. На два пъти. Чак сега се замислих, че наистина е на два пъти.
Първите няколко години от живота си съм прекала в едно малко село, от тези, дето никой не ги е чувал. Спомням си баба и лъжицата с попарата, кравата Магдалена и теленцата, сочните дини и прясно изцедения доматен сок. Обичах да се калям във вадите, да размествам тръбите за поливане /тъй де, няма само аз да съм кална, я!/ и да късам главите на попови прасета. Непотвърдени източници твърдят, че съм обичала и да целувам задниците на истинските прасета, ама аз отричам.
 
Някъде измежду „никой не ме разбира“ и „светът е толкова гаден“ ми скимна да диря кълвачи и да снимам птички. Дядо живееше сам на село и така се радваше на всяко мое посещение. Водеше ме на язовира, в гората, по ливадите. Много е модерно за всеки тинейджър да се оплаква, че не го разбират, ама да ви кажа честно, като съдя по това как родителите ми и приятелите ми ми се връзват на акъла, мен прекалено много ме разбират!
После тръгнах на училище, на ръст станах малко по-висока, но на личност и съзнание като, че ли по-малка. Не, че съм била лоша, просто съвсем „типична“ – родителите бяха лошите, аз вечната жертва, ай, никой няма време за мен, ай, голяма мъка. Сега осъзнавам, че и този период е изиграл своята немалка роля, ако ще и за едното сравнение, определено сега съм по-добрата версия. Или както казва мама, очовечих се.
 
 
Мръзнехме по язовирите и чакахме да видим морски орел. Останахме си с чакането. Помагах тук-таме, посях черита, отгледах  13 репички. Пак започнах да пораствам. На акъл, на ръст си останах все тъй ниска. Нататък историята е кратка – дядо се разболя, аз започнах да се грижа за градината. Дядо си отиде, аз се оказах стопанка на 2/3 от къща и декар и половина градина.
 Отиде моята космополитност на кино и не се върна. Неестествено привързана съм към село. Толкова много обичам къщата, земята, градината. Реално погледнато не е нещо особено, поредната картинка тип „а какво бях някога“. Тогава имаше щастливи кокошки, ревящо магаре, детски глъч и стаи с шарени килими. А аз какво искам ли? Всичкото това, ама и патици.



 
 
Честно казано съм „малко“ вманиачена на тази тема. Направо съм изненадана от себе си, че още не съм заговорила за компоти. Обикновено по това време някой ме пита какво правя в Единбург. Доказвам на себе си, че мога да бъда образована селянка. Доказвам на света, че ще се върна /тъй де, за да се върна, първо трябва да замина/.
 
Някой ден ще правя сирене, компоти, сладка, туршии, да не продължавам, че наистина ми е дълъг списъкът. И ще има за кого да ги правя. Преди това ще се скъсам от учене, ще стана най-несериозния учен /несериозен, несериозен, ама като показаха снимка на болно листо, от 400 човека само аз познах, че е маносан домат 🙂 / . От знания глава не боли, пък и нека се насиля поне за малко да съм светска личност.

 
 
 
 
 
 
Обикновено не ме свърта на едно място. Чувствам се толкова щастлива, енергична, свободна, все едно още малко и ще хвръкна. Е, сега от време на време ме хваща носталгията, но не ми тежи. И ако досега не съм ви прозвучала достатъчно наивна, пригответе се, обикновено това е моментът, в който ми казват „и аз така си мислех, ама после животът ме очука/одялка/отряска/събуди/приземи/разочарова“. Мен пък много си ме радва животът. И вярвам, че някога ще имам достатъчно пари, за да откупя останалите 1/3 къща и ½ двор (толкова съм благодарна, че съседът няма интернет!), ще се грижа за семейството си, ще работя нещо хем научно, хем креативно (то май аз трябва да си го измисля), ще варя компоти, ще имаме по-малко мишки и повече кокошки. Не се притеснявам за себе си, мисля, че ще съм добре и, че ще стане на моето. Все някога ще стане.
 
В Единбург срещам интересни и различни хора. От крайната феминистка до момичето, което вярва, че всеки път, когато гаджето й изневерява, в него се вселява лош дух. Aко са щастливи, печелят голям плюс в моята тетрадка. Пък и коя съм аз да ги съдя, все пак половин година делях легло със семейство мишки – духовете и мъжемразките изказвания ряпа да ядат. Хм, удачен момент да вметна, че и ряпа имам, лилава, продълговата, ама само аз си я ям.
Ще ми се да полагахме повече усилия да сме щастливи. Светът би бил толкова по-хубав…

Елеонора е сестра на най-добрата ми приятелка от Испанската гимназия. Много мой тип човек –   пътуващ, енергичен, с великолепно чувство за хумор и (само)ирония, много забавна, над нещата, любопитна,  експериментираща. В последните години тя буквално обиколи света със своя приятел, по начина, на който и аз съм привърженик – без групи, екскурзоводи и графици, излишен лукс и поза, със собствена организация, по собствено желание и без страх от опитване на вкусове и аромати. Помолих я да разкаже за различните кулинарни училища, които посетиха  – в Бали, Шри Ланка и Камбоджа, естествено със снимки. 
***
Обичам да пътувам и да опитвам местната храна и напитки. Това е моят начин за опознаване на чужда култура. Влизам и в музеи и храмове, но повече се ентусиазирам при вида на приближаващи се чаши и чинийки. Ето защо по покана на Мария и с удоволствие споделям впечатления за три училища за готвене в Азия.

Общото между повечето от тях е, че преди да стигнете до кухнята, преди това винаги има някаква програма. Въпреки че трите училища, за които ще разкажа се намират горе долу в една и съща част на света, всяко едно беше различно, оригинално и автентично.

 
Прясна риба от река Меконг и ориз приготвен по безброй начини – Камбоджа
 
Започвам по хронологичен ред със Сием Реп, Камбоджа, където с приятеля ми Асен бяхме през март 2011 г. Въпреки че Сием Реп се възприема основно като база за разглеждане на Анкор Ват, градчето предлага толкова много забавления на прилични цени, че наистина ни се искаше да останем за повече от трите планирани дни. Училището за готвене Le tigre de papierсе намира в едноименен ресторант, с такса по 12 USD на човек. Започнахме с разходка и пазаруване до местния Psa Chas market и приготвяне на три кхмерски ястия, които след това ни бяха поднесени за обяд.
 
Посещението до местния пазар провокира рецепторите. Миризмите са твърде натурални за хора с чувствителни ноздри, а гледката на агонизиращи риби, пъплещ протеин за ядене и притичващи плъхове си е преживяване само по себе си. На нас специално ни подейства разбуждащо и частично замени махмурлука от предната вечер с нови силни усещания.
 
Докато си избирате продуктите, може и едни карти да ви хвърлят

Нашата водачка беше много симпатична и търпелива, усмихваше се непрекъснато и ни обръщаше много внимание, освен нас имаше само още една двойка французи. Голяма част от времето бе посветена на рязане на зеленчуци по атрактивен начин и естетична, дори екстравагантна презентация на храната.
 
 
Основните подправки, които се използват в кхмерската кухня са люти чушки, кардамон, азиатски кориандър, лимонена трева, тамаринд, галангал, черен пипер, анасон, карамфил, индийско орехче, куркума, палмова захар. Основните продукти са прясна речна риба, морски дарове, яде се свинско и пилешко, буболечки, нудълс и ориз, ориз, ориз. Последните две са вместо хляб.
Това, което прави силно впечатление е, че се използват винаги пресни продукти според сезона, добавят се много подправки и привидно несъвместими комбинации между сладко и солено хармонично се допълват и силно пристрастяват.
Пудинг с банани и тапиока
Десертът пудинг с банани и тапиока ме впечатли най-много, даже после го приготвих в София. Прилагам линк с рецепта на английски:
Пролетни рулца с оризови кори и скариди и пикантен фъстъчен сос
 
В Пном пен пробвахме и дълбоко пържена тарантула. Не ми стана любимо мезе.
 
 
Зеленчуци за най-сигурно – Шри Ланка
 
 
СледваElla Spice Garden” в Ела, Шри Ланка през септември 2012 г. Ела е планинско село в Шри Ланка, чиито основен поминък идва от чаените плантации наоколо.
 
 
Берачките на чай имат дневна норма от 20 кг., за което получават3 USD на ден бруто. Няма кой знае какви забавления  след залез слънце и само 5-6 ресторанта работят за туристи.
 
Хората идват тук, за да почиват, да се разхождат из „чаената страна“ и да изкачат Little Adams peak и Ella rock.
 
Преди Шри Ланка се е казвала Цейлон и в наши дни произвежда големи количества черен чай. Въпросът с храната в Шри Ланка е сложен по две причини – религиозни и икономически. Там са представени четири религии – основно будизъм, следван от хиндуизъм, ислям и християнство. Първата категория избягва месото като цяло, защото убиването на животни е акт на насилие. Втората група се въздържа от свещеното телешко, а за третата свинското е табу. Така за нас, всеядните християни, не остава много избор.
По тази причина в менюто на второто училище (15 USD на човек) доминираха зеленчуците като най-безопасна територия, а и защото месото е скъпо. Това училище беше най-непрофесионалното, но не в лошия смисъл на думата. Съществуваше едва от осем месеца в частния дом на Чандика, 23-годишно местно момче, научило се да готви от майка си. Семейството будисти имаше голяма къща и наскоро създадена по инициатива на нашия домакин градина с подправки.
 Храст пипер
 
Така започна и училището – с обиколка на градината, където ни бе показано как изглежда на живо канеленото дърво, ваниловата лиана, ананасът, който дава само един плод през няколкомесечния си живота, зрънцата пипер, които според времето за зреене и обработката се превръщат в черен, червен или бял пипер. Голяма част от тези подправки влязоха в употреба малко по-късно.
 
За целите на училището в двора бе спретната много симпатична лятна кухня, където нашият домакин и срамежливата му сестричка ни научиха как да мием ориз и да стържем пресен кокос. При готвенето имаше две константи – подправките за всяко от осемте вегетариански ястия бяха почти идентични, както и начина на готвене – дълбоко пържене в кокосово олио. Честно казано, малко се притесних от толкова много пържене, но нямахме оплаквания впоследствие.
 
 
В дълбок уок с много мазнина изпържихме до чипс много тънък и дълъг патладжан, с 30-ина скилидки чесън приготвихме чесново къри, имаше леща със зърна сминдух, картофи с кокос и пресни листа къри, ориз с пападам.
 
 
Храната ни бе сервирана в една от семейните трапезарии (имаха си два хола и две трапезарии за посрещане на многобройните роднини), като от време на време някой член на семейството минаваше и кимаше учтиво. Бяхме единствените гости и Чандика любезно ни предложи да ни закара до хотела със старата си, но отлично поддържана Тойота. Ние с охота се съгласихме, тъй като в селото не бе инвестирано в улично осветление.
5 star experience – Бали
 
На остров Бали голямото предлагане не означава непременно ниски цени. Именно тук се записахме на ексклузивно училище за готвене през септември 2012 г., в един от най-добрите ресторанти (според Trip Advisor) на целия остров, намиращ се на километри от каквато и да е цивилизация (в туристическия смисъл на думата). Основан от австралийска топ готвачка, работила 5 години като главен готвач в хотел Савой, Лондон.
Преживяването е петзвездно. Индонезийски младеж с черен костюм, слънчеви очила и черна лимузина ни взе от хотела ни на брега на Балийско море и ни откара на около 20 км във вътрешността на острова, където на хълм сред оризови плантации, кокосови и бананови дръвчета, и с отлична гледка към внушителния силует на вулканичната планина Маунт Агунг (3031 м), се намира ресторант Bali Asli”.
Тук организацията на училището за готвене (75 USD на човек) бе с няколко крачки пред всички останали не само заради професионализма на Пенелопе, австралийската собственичка, красотата на мястото и безупречното обслужване, но и заради опциите за забавление, между които можеш да избираш преди самото готвене. Ние се спряхме на трекинг из селата наоколо, имаше опции да садим /орем ориз, да доим крава, да ходим на риболов.
Местен водач от съседно село със самоук английски ни заведе до къщата на бедно семейство, произвеждащо „туак” – слабоалкохолно палмово вино, после гостувахме на техни съседи, развъждащи петли. 
 
Единственият поминък за тази жена освен туристите е отглеждането на петли.
 
Клетки с петли
Те обясниха, че не ги гледат за ядене, при което ние с облекчение въздъхнахме, само за да открием, че ги продават за бой с петли – много разпространено забавление за местните мъже. Съвсем законно може да се залага, като при печалба се заплаща и данък печалба.
Преброяване на залозите преди боя с петли.
 
Бой с петли.
 
По-нататък се натъкнахме на трескава подготовка за поредния религиозен празник. В Бали всеки ден се поднасят дарове на боговете под формата на купичка от бананови листа, в която има цветя, плодове, ориз, ароматни пръчици, монети. Освен пред храмовете, даровете се оставят и по тротоарите и така улиците са един безкраен празник. Отделно всеки месец има честване, на шест месеца още по-голямо и веднъж годишно е празникът на всички празници. Ние попаднахме на подготовката за месечното тържество, която започва едва ли не веднага след предишното и създава работа на цялото село. Сварихме мъжете да приготвят кокосови сатаи (шишчета), а жените разноцветни сладкиши от лепкав ориз и кокосова захар.
 
Кокосовите шишчета се приготвят седмици преди тържеството и се замразяват.
 
Голяма колиба с около 20 жени, правещи сладкиши.
Към 11ч. предобед се върнахме в ресторанта и Пенелопе ни изнесе нагледна лекция за местните подправки. Имаше нагледен екземпляр от всяка – за подушване и опитване.
Балийски подправки
Стана ми ясно защо в България няма как да се опита каквато и да е автентична екзотична кухня. Просто много от продуктите и подправкие растат само на о-в Бали, например определен вид джинджифил и дребен зелен лимон. Пресен тамаринд и листа пападам също не виреят другаде.
 
 
Правихме пилешки сатайчета като вместо клечка за шишче, използвахме стръкове лимонена трева. Леко им завидях за вечното лято и тропическото изобилие.
 
 
Това е единственото училище, където действително готвиш без чужда помощ. Пред всеки имаше газов котлон, уок и набор с инструменти.
 
 
Оказа се, че можем да готвим, което беше подкрепено със съответен сертификат и окуражено с подарък – готварска престилка.
След обяда нинджата от сутринта ни върна доволно преяли обратно в хотела.
Блогът на Радостина Life Bites е едно от тези ненатрапчиво приятни места, които дават комфорт. Не ти крещят в ухото „Харесай ме!“, „Прочети ме!“, „Оцени ме!“, а съвсем елегантно те оставят сам да избереш дали да го направиш. Не са пълни с амбиция за уникалност, а просто споделят. Ради има страхотен усет за детайлите, снима и съчетава прекрасно и е една невероятно чаровна, влюбена и усмихната млада жена. Днес гостува в LaMartinia с чуден разказ за Краков.
__________________________________________________________________________
КРАКОВ
 
Фотографии и текст: Радостина Ганева
   След разочароващата разходка по-рано тази година мислех, че Европа няма с какво повече да ме изненада и трябва да преместя желанието си за пътуване на други географски ширини. Краков обаче се оказа свежо попадение, не дотам отъпкан от многолюдните тълпи туристи и далеч от определението „банален“. Това е града на забързаните монахини, розовите колела, сирените по всяко време на денонощието, кашпите преливащи от цъфнали цветя, многобройните симпатични и непретенциозни кафенета и сред всичко това – веселата глъч на туристите.

  В самото сърце на града се намира оживеният централен площад „Рунек Гловни”, базиликата „Св. Мария“ и сградата на градския пазар „Сукеннице” красивите черни фенери от ковано желязо. Около самия площад е пълно с кокетни ресторантчета с много цветя, предлагащи вкусна храна и приятна гледка към вътрешността на площада. Вечерно време площадът е осветен и е истинско удоволствие да седнеш в някое от заведенията, да изпиеш чаша вино и да наблюдаваш хората, които се разхождат наоколо.
 
Градът не е пълен със забележителности, но старинният дух и отпечатъкът на епохите се усещат по улиците и сградите.  Има няколко неща/места, които е хубаво да се разгледат. През останалото време можете просто да се насладите на безцелни приятни разходки, ядене на полски сладолед „Lody“ и пазаруване на сувенири.
* Кралския дворец „Вавел”
* Подземния музей
* Католическата църква
* Старата Синагога – еврейския квартал Кажимеж
* Солните мини във Величка (10 км от Краков, стига се с градски транспорт)
*Аушвиц

Най-много ме плени с автентичната си атмосфера еврейският квартал Казимеж (от полски Kazimierz), който се намира на 1,5 км от центъра на Краков. На централно място в квартала е разположена Старата синагога. Малките, калдъръмени улици са като лабиринт –  на всеки ъгъл има кафенета във френски стил, с изнесени на самата улица маси, арт магазинчета с уникални ръчно изработени бижута, гердани, картини, сувенири.  Но истински очарователно е мястото вечер, когато стотиците симпатични барове с шантави имена, с малки масички, със стари завеси върху канапетата вместо тапицерия и с пиана в средата на помещенията биват залети от светлина и се напълват с млади хора дошли да изпият по едно-две. Разнася се весела глъчка от разговори, премесени с лежерна музика. Мястото е истинско бижу за хора, желаещи да прекарат приятно петък вечер.

Полската кухня е далеч от уникална. Струва ми се, че в повечето полски ресторанти таят скрито неуважение към салатите и зеленчуците. Поляците се хранят предимно с месо и то в големи количества. Вечеряхме в типичен полски ресторант „Pod Wawelem“, в който сачовете отрупани с всякакви видове месо бяха навсякъде, а безбройните клиенти и препълнените маси с хора показваха, че мястото е предпочитано не само от туристи. Безопасно е и дори препоръчително да се придържате към италиански ресторанти в Краков. За разлика от тези в България, тук липсва натруфената претенциозност и всичко е сведено до хубава храна и изчистен стил на интериора.
През двете седмици, които прекарах в Краков, програмата ми се състоеше от приятна късна закуска, от безцелна разходка по уличките и центъра, четене на книга по пейките в парка. В Краков дори пейките и кошчетата за боклук са зелени. Каква хармония! Не знам дали има нещо по-приятно от това да се разхождаш без посока, представа за времето, или цел. Градът се оказа идеалното място за смислено правене на нищо.
Краков наистина действа опияняващо.
Може би си спомняте една моя публикация за скъсаната джапанка и ужаса в очите на минувачите при вида на бос човек в центъра на София. По този повод ми писа и Крис Енчев:„…сега разбирам, че не само заради здравословните страни на нещата не трябва да се отказвам, но и заради Вашата случка и много подобни прояви на нетолерантност към различното!“. За моя изненада босоходството се оказа убеждение, начин на живот, възприятие, хоби, гледна точка. Поканих Крис да разкаже за това, повече можете да намерите в линковете, посочени по-долу. 

Имате цяла есен да практикувате…
 
Крис Енчев e завършил философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи като главен асистент в ИИОЗ – БАН. Автор на две монографични изследвания: „От интенционалност към интензионалност. Логическият път на виртуалисткия трансцендентализъм“ (2009), „Логика и социални критически онтологии“ (2010). Хобита: хендмейд бижута, босоходство, фотография, музика.
 
Блог, посветен на босоходството: http://chris-noshoesrequired.blogspot.com/
Фейсбук група за босоноги съмишленици: https://www.facebook.com/groups/barefootisbetter/
__________________________________________________________________________
 
Текст и фотографии: Крис Енчев
 
        Босоходството ми започна с болки и отоци от… обувки. Проблеми от този вид съм влачил с години, докато на един излет на Витоша едното ми стъпало се поду отгоре от впитите плътно връзки на гуменки с тъничък език, тогава започнах да усещам в крака нещо като вътрешно триене, направо усещах „скърцане“ и силни болки. Отидох на лекар, който ме „успокои“, че са станали вътрешни сраствания в сухожилията и въпросното “скърцане” ще си остане.
 

 
  Аз обаче не се обезсърчих. Разкарах неудобните обувки, но взех решение от този момент нататък да се събувам при всяка възможност, защото предположих, че това би било най-добрата терапия. Оказа се, че интуицията ми не ме е подвела – след относително кратък опит с босоноги преходи по различни терени стъпалата ми свикнаха и започнаха да издържат на големи температурни разлики и всякакви неравности на терена, а скърцането” в стъпалото изчезна окончателно. Когато се разхождах сред природа на босо, не се оплаквах от умора в краката, все по-рядко получавах и травми. Започна много да ми харесва усещането на земята отдолу и текстурите, които тя ни предлага – това може да бъде много приятно и вълнуващо, стига да се осмелим да излезем извън рамките на културните табута и предразсъдъци по въпроса.
 
  Окончателната раздяла с тези предразсъдъци при мен се случи през лятото на 2006-та година по време на морска почивка. Реших да си направя тест дали съм способен да се събуя извън плажа, там, където обикновено носенето на обувки се смята за задължително по подразбиране. Първоначално психологическата бариера беше силна, трябваше да си изработя нова нагласа. Не беше лесно, но след първата босонога разходка по курортните улици вече приемах себе си нормално, после постепенно започнах да свиквам и с различните реакции от страна на случайните минувачи и близките ми хора. Следващото предизвикателство бяха софийските улици, обществените транспортните средства, заведенията и магазините. Това за мен беше важна крачка, защото, както съм написал на друго място, страховете и предубежденията ни много често се оказват преградна стена между нас и света, а когато успеем в някаква степен да се преборим с тях, чувствителността ни се изостря, придобиваме и по-добър усет за социалните измерения на света около нас.
 
  С малка група от съмишленици, които открих с помощта на социалните мрежи, осъществявам босоноги разходки сред природа или дори в градските пространства, правили сме босоноги флашмобове – като провокация и заявка, че ни има, че не намираме за необходимо безусловното спазване на установените дрескодове.
 
  В други страни, например в Германия, са популярни парковете за босоноги (http://www.barfusspark.info/en/park.htm ). Някакво друго решение (като че ли) с реверанс към босоногите са уличните пръскачки (каквито у нас вече съм виждал в Бургас), разположени в централни градски места с цел разхлаждане от летните жеги. Поканата за събуване е сякаш естествено заложена в конструктивната логика на тези пространства. 
  Определено, що се отнася до наблюденията ми у нас, страната ни има да извърви много път в посока към толерантността спрямо различното и невписващото се в стереотипи. Така че, казано в рамките на тази тема, колкото повече босоноги виждаме около нас в публичните пространства, толкова повече надежда има за нови крачки в тази посока.
 
 
   
  Гостуванията из блог пространството нараснаха застрашително, заедно с игрите, наградите, анкетите, въпросите – лудница! Въпреки че вече гастролите в LaMartinia не са толкова чести както преди (всеки понеделник) поради липса на време, рубриката продължава да съществува – вече повече от 2 години. Реших да спестявам пространните уводи, благодарностите за участието и т.н Фактът, че съм избрала и поканила конкретните хора означава, че ги харесвам и силно одобрявам това, което правят. Затова отсега нататък просто ще ви показвам техните неща, достатъчно говорещи сами за себе си.
Яна снима прекрасно и е крайно мил и отзивчив човек, истинско удоволствие е да се гледат нейни работи, сами ще се убедите. Фен съм й не само заради вълшебните кадри, а и заради скоростта и скромността, с които напредна в снимането – рядко срещана комбинация. 
Яна е тук:

__________________________________________________________________________________

  Никола, фотоапаратът и компютърът, пълен със снимки – заемат целия ми свят и няма място за друго. Щастлива съм. Много. Искам да умея много неща, но най-много искам да мога да снимам като руските фотографи – щом видиш снимката, да видиш и душата, и на модела, и на снимащия. Не смея да правя снимките, които искам. От страх, че ще вложа много енергия, а няма да ги харесам после.  Пълен егоист съм – затворен в своя си свят: на снимките, на децата и на булките, добре ми е там. Искам снимките ми да са преди всичко емоционални, човешки, говорещи, още не са.
  Това си е мания, болестно състояние, всички „болни“ ще разберат – заспиваш и се събуждаш със снимки, гледаш къде каква е светлината непрекъснато и мислиш как би се получило в апарата. Купуваш дрехи на детето според това, как излизат на снимки, избираш тапети за спалнята  и чинии за кухнята на същия принцип, ако мислиш, че някое ястие в ресторанта не изглежда фотогенично, не го поръчваш. Излизаш винаги по залез да се разходиш с детето и го вкарваш из храсталаците. Изчисляваш всички покупки не в пари, а в обективи. И сънуваш, че правиш по-хубави снимки…
  Понякога ми се иска да работя нещо скучно и спокойно, например в библиотека или рядко посещаван магазин, а снимането да ми е хоби, защото сега нямам хоби. Но бързо ми минава. И времето никога, ама никога не стига и съм вечно с угризения, че не отделям достатъчно от него на сина си. Искам денонощието да е поне 36 часа. Поне!
  След 12-часова сватба в събота, сега е 6.30 сутринта в неделя и аз ставам, за да видя снимките, които съм направила. Нетърпелива…