Разговор с Павлина Върбанова – автор на Как се пише?


Защо е важно да пишем правилно? Какво би казала на всички онези, които махват с ръка и определят правописа като снобизъм и претенция?

Бих ги попитала дали излизат от къщи с рошава коса, скъсани панталони и блуза на петна. Какво ще си помислят хората за тях? Че са интелигентни и имат възвишен дух или напротив – че след като не полагат елементарни грижи за външния си вид, личностните им качества са най-малкото съмнителни. Да отстраниш правописните и пунктуационните грешки от текста си е като да се срешеш и облечеш прилично (и тук нямам предвид специална прическа и маркови дрехи), преди да отидеш на работа, на среща или дори да напазаруваш в магазина.

 

Как можем да подобрим ситуацията? Какво всеки един от нас може да прави ежедневно, без да е филолог или тесен специалист?

Първо, да променим нагласата към всички свои текстове: имейлите – служебни и лични; отчети, презентации, справки, които изготвяме на работното си място; статуси и коментари в социалните мрежи; публикации в сайтове и т.н. Да мислим за това, че всяка дума и всяко изречение ни представят пред читателите не само със съдържанието и смисъла, който носят, но и с формалната си страна. Съдържанието ще спечели, ако формата е безупречна; тя носи добавена стойност.
Второ, да редактираме и коригираме собствените си текстове, преди да ги предадем или публикуваме в интернет. Всеки може да използва поне автоматична коригираща програма. Тя не е манна небесна, разбира се, но върши много добра работа и е просто задължителна в днешно време, когато от бързане правим елементарни грешки.
Трето, да опресним знанията си за българския правопис, пунктуация и граматика. Да се снабдим с надеждни и актуални справочници, за да проверяваме в тях, когато се съмняваме в изписването на дадена дума или в поставянето на запетая, да речем. Много трябва да се внимава с онлайн речниците на българския език, защото в повечето случаи не се знае кой стои зад тях и каква база от думи е използвана. За съжаление, меродавният “Официален правописен речник на българския език” (2012) е публикуван само в хартиен вариант.

Какъв тип читатели се допитват до сайта и купуват книгата ти?

Предполагам, че това са хора, които са критични към своята езикова култура и се стремят да я повишат. Потребителите на сайта са доста разнообразни, ако съдя по езиковите въпроси, които получавам по имейла – от най-елементарни (вероятно зададени от деца), до трудни и такива, за които нямам категоричен отговор (поставени от специалисти,  навлезли в тънкостите на българския език). Статистиката показва, че най-често сайтът се посещава от млади хора (25 – 34 г.), а жените (64%) значително преобладават над мъжете. Значи сме не само по-нежната, но и по-прецизната половина. 🙂
А за книгата ме радва това, че се поръчва и от българи, живеещи в чужбина.

Имайки наблюдения върху аудиторията, променят ли се хората? Какво ги кара да започнат да се стараят?

Мисля, че промяна в отношението към езиковата култура има и все повече българи се стремят да пишат правилно. Предполагам, защото писменото ни виртуално присъствие вече взема превес над другите ни езикови изяви. То стига до много по-широка аудитория, пред която можем да се представим в положителна светлина по два начина: 1) със съдържанието на текстовете ни (по което ще ни изпратят) и 2) с формата им (по която ще ни посрещнат). Добре е още в самото начало да се появим в безупречна форма.

Пунктуацията безспорно е трудна материя, аз лично изпитвам постоянни колебания. Какви съвети можеш да дадеш на онези, които не се чувстват сигурни?

Отдавна се каня да напиша една “концептуална” статия за запетаите – те са всъщност основният проблем в пунктуацията. Пишещите обикновено свързват запетаите с определени думи: пред еди-коя дума се пише запетая, а пред еди-коя никога не се пише. Тази постановка е не само грешна, но и вредна, защото подменя основните принципи на българската пунктуация. Един от тях е, че в сложното изречение запетая се поставя там, където минава границата между съставящите го прости изречения. Често на тази граница се намират определени съюзи (а, че, но, защото, когато, който) и така се създава впечатлението, че запетаята се поставя заради тях. Съюзите не са надеждни съюзници в борбата за овладяване на пунктуацията. Те могат да ви подведат, затова винаги внимавайте къде точно минава границата между простите изречения в сложното.

Какво мислиш за чуждиците, привнесените думи и изрази? Трябва ли да се стараем да ги избягваме? Замърсяват или обогатяват езика?

“Употребата на думи от чужд произход е обикновено и естествено явление в живота на езиците, тъй като никой народ не живее изолирано от другите народи”. Надали някой би могъл да намери силен довод срещу това твърдение на Любомир Андрейчин, един от изтъкнатите български езиковеди. Въпросът е в мярката. Прекалената употреба на чуждици прави речта натруфена и претенциозна, а понякога и неразбираема – за мен това вече е истински проблем: да се скъса нишката в общуването.
Ако в българския език има еквивалент, тогава чуждата дума по-трудно се налага. Ето, в предишното изречение аз предпочетох да употребя еквивалент, защото нямаме българска дума, която означава абсолютно същото. Можех да кажа точно съответствие, но това вече са две думи, а човек поначало е склонен да употребява по-кратки думи, изрази и т.н.
Веднъж, докато пътувах в трамвая, един младеж до мен говореше по телефона, явно със свой приятел. Той каза: “Добре, тогава ела у дома към 5 часà и ми донеси диска. Другата опция е да се видим някъде в центъра след 8 часà”. Запитах се защо момчето каза опция, а не възможност. Мисля, че имам отговор. Защото възможността е доста общо понятие, докато опцията е по-конкретна. Както в компютърните програми или в интерфейса на сайтовете, където опциите са определен брой и са точно указани, така и тук опциите бяха ясни: вкъщи към 5 часà и в центъра след 8 часà.
Ако чуждите думи ни помагат да се изразяваме по-ясно и по-точно, защо да ги избягваме? Езикът ни не губи българския си характер, когато в него навлизат чужди думи, тъй като българска си остава неговата фонетика и най-вече граматиката, която е сравнително стабилна и по-трудно се поддава на промени и особено на чужди влияния.

На какъв етап от служебната кореспонденция е добре да се освободим от учтивата форма Вие?

Това трябва да се почувства. Универсален съвет не мога да дам, но мога да кажа със сигурност, че напоследък много по-бързо приключваме с формалното Виеи преминаваме на ти, особено в устното общуване. Редно е това все пак да става след предложение от едната страна, ако двете страни са равнопоставени. Ако не са, преминаването на ти не ми изглежда добра идея. Но в случай че по-високопоставената страна предложи това, би следвало да се очаква положителен отговор от по-нископоставената. Деликатни са тези моменти и трябва да се внимава, защото има и чувствителни хора, които държат на официалното Вие.

Трябва ли езикът ни да е адаптивен и адекватен в различни обстоятелства и ситуации?

Разбира се. Всеки развит език с достатъчно дълга устна и писмена традиция – а българският безспорно е такъв – разполага с изразни средства за всякакви речеви ситуации. Неестествено би било например да говорим с приятелите си така, както бихме говорили с изпълнителния директор на фирмата, в която работим, или със служителите в банката. Тъкмо умението да подбираш адекватните думи и конструкции е белег на висока езикова култура, а не умението да говориш и пишеш “заоблени”, високопарни (и често кухи) фрази, както смятат мнозина.

Как да коригираме тактично, така че да не обиждаме човека отсреща? Имаш ли някакви трикове? 

Досега не съм открила начин за тактично публично коригиране, а и не е в стила ми да правя забележки на другите за правописа им. Случвало ми се е няколко пъти да сигнализирам за грешка, но винаги – в лично съобщение. Ако държите да коригирате някого, той трябва да ви е достатъчно близък и да сте сигурни, че няма да се засегне. И непременно – в лично съобщение, иначе ще го изложите публично. Да, също така трябва да сте сигурни, че вашата правописна култура е на достатъчно високо ниво.

Мислила ли си за справочник за деца? С красиви илюстрации и забавно обяснени основни правила. Смятам, че би бил полезен и на голяма част от родителите.

Не ми е хрумвала такава идея и честно казано, се съмнявам, че бих я осъществила добре. Поне не сама като автор. Значи трябва да се намерят съавтор и издател, който да инвестира повече средства в подобна илюстрована книга. Финансовата страна е важна в книгоиздаването, както и във всяка област на нашия живот.

Ако трябва да остане едно-единствено правило в българския език, кое би избрала?

Дори и хипотетично не съм в състояние да си го представя. Няма такова правило в книжовния български език, което да стои над всички други. Той е сложна система и не може да се крепи на едно правило.

Кое правило според теб е ненужно и спокойно може да отпадне?

Ако посоча такова правило, ще трябва да се аргументирам доста обстойно и освен това рискувам да си навлека гнева и неприязънта поне на част от читателите на интервюто. За много хора всяко предложение за промяна в книжовните правила е кощунствено посегателство върху българския език изобщо. Аз не се страхувам да изложа мнението си. Повече се страхувам от инертността и нежеланието на обществото ни да осъзнае, че говоримият ни език (вследствие на естественото си развитие) вече доста се различава от книжовния (който си стои неизменен от 70 години), затова и книжовните норми все по-трудно се овладяват и все по-трудно се поддържа общ езиков стандарт. Време е да започнем поне да говорим открито за това.

Къде е красотата на българския език?

Когато стане дума за красотата на българския език, първата ми асоциация е едно слово, произнесено от Петър Увалиев преди двайсет години. Странно е как езикът – който има преди всичко практическо предназначение като средство за комуникация – с течение на времето се е развил дотолкова, че е придобил и естетическа стойност. Ако прочетете Похвалното слово на Увалиев, ще се убедите в това.
Ние се свързваме емоционално с родния си език, на който се изразяваме най-добре, на който говорим с най-близките си хора в семейството, който ни обединява със сънародниците ни, а близкото и родното обикновено ни е мило, свидно и красиво. Всеки българин с усет за езика, може да види неговата красота: и в едва доловимите нюанси на думите, и в необичайните им съчетания (поетите са големи майстори!), и в провокиращите нови граматични употреби, и в непрекъснатите промени, на които е способен само един силен и жизнен организъм.

Втора част от гостуването на преводача Анелия Петрунова. Говорим си за Туве Янсон, Севера, книгите, свободата, пътуването.

Кога заобича скандинавистиката? Какъв тип хора никога не би трябвало да се захващат с тази специалност?
Аз попаднах донякъде случайно в скандинавистиката – преди това в гимназията бях учила испански и английски и ми се струваше, че вече съм научила напълно достатъчно и няма смисъл да си губя времето с тях и в университета 🙂 Разбира се, сега виждам колко неправилно съм разсъждавала тогава, но точно така се оформи решението ми за скандинавистиката – тя беше хем нещо различно, екзотично, хем предполагаше изучаване на повече от един език. Можех да съчетая шведския с испанския и английския и така да имам необичайна комбинация от езици. Затова избрах скандинавистиката. Не я заобичах веднага, дори първите три семестъра ми се струваше, че не съм попаднала на правилното място. Но в четвъртия семестър всичко се промени с идването на тогавашната ни шведска лекторка Ингмари Линдберг. Именно тогава заобичах шведския – заобичах езика, но така и харесах не специалността, защото и тогава имах, и досега имам възражения срещу подбора на дисциплините и модела, по който се обучават студентите. Но въпреки резервите ми относно този формат, мога категорично да кажа, че скандинавистиката не е подходяща за хора, които не са твърдо решени да положат големи усилия и да отделят много време, за да се справят с материята.
Най-разпространеният мит за скандинавския свят, който лесно може да бъде оборен? Защоне познаваме достатъчно Севера?
Според мен най-разпространеният мит е, че скандинавците са студени. Да, на пръв поглед изглежда така, но когато човек ги поопознае, се убеждава, че не са по-студени от която и да било друга нация. Но със сигурност са по-сдържани, по-дискретни, по-тактични, с по-силно развито чувство за колективизъм, по-добре развити умения за общуване и работа в екип.

В днешно време вече се знае повече за Севера – не на последно място нароилите се напоследък скандинавски книги, които излязоха на нашия книжен пазар, дават известна представа за начина на мислене и живот на скандинавците. Освен това днес светът е далеч по-отворен, хората пътуват повече, участват по-често в международни прояви, гледат се филми, слуша се музика и ако човек реши, днес има доста по-голяма възможност да опознае Севера и скандинавците добре, отколкото преди 15 или 20 години. Но въпреки това ми се струва, че у много хора просто липсва любопитство към тези култури – може би заради географското разстояние, а може би и заради погрешната представа за студеността на скандинавците.

Туве Янсон извън муминтролите – каква е магията ѝ?

Колкото и клиширано да прозвучи, Туве Янсон е изключително колоритна и многостранна личност. Наистина е най-позната по света с муминтроловете – и с книжната поредица (издадена у нас от издателство „Дамян Яков“), и с филмите, и с комиксите – те пък предстои да излязат на български език благодарение на издателска къща „Жанет 45“. Но освен муминската поредица, Туве е автор и на дълъг списък от други книги – романи и сборници с разкази. „Жанет 45“ вече издаде два от сборниците – Пътуване с лек багаж и Куклената къща, а скоро предстои да излезе и автобиографичният по характера си сборник Дъщерята на скулптора. „Дамян Яков“ пък издаде Лятна книга – друг сборник с автобиографични елементи.
Но извън писателските си занимания, на които всъщност Туве се е посвещавала цял живот под една или друга форма (например е написала стотици писма, част от които също предстои да бъдат преведени на български, и редовно е водела дневници), тя е творила и в друго изкуство – изобразителното. За българските читатели доскоро тя беше позната като художник най-вече в качеството си на илюстратор на собствените си мумински книги, но изобразителното й творчество е обширно и разнообразно и в действителност цял живот тя смята себе си на първо място за художник и именно така се стреми да се представи пред света. Писането е донякъде вторично занимание за нея, което изиграва ролята на отдушник след много тежките години на Втората световна война – така се раждат муминтроловете, а в привидно детските книжки всъщност Туве описва своето семейство и излага собствените си мисли, разбирания и преживявания.

Туве е и страстна пътешественичка – през целия си живот обича да пътува и успява да посети много държави в целия свят.

Мен Туве ме впечатлява най-много със свирепата си дисциплина и отдаденост на работата. Поставя си високи цели и изпипва всичко, с което се захваща, независимо дали става въпрос за поръчките, чрез които се издържа, или за собственото й изкуство.

А магията й е много особена и специфична. Светът, който създава в детските си книги, е оригинален и изцяло плод на собствената й фантазия, без никакво заимстване на мотиви или герои. Но в същото време в него всеки може да открие себе си. Много характерно за нея е, че книгите й не са написани само за деца или само за възрастни – напротив, тя дори се дразни от опитите за такава категоризация. Тази свобода на тълкуване също е част от магията на произведенията й. В книгите й за възрастни, а също и в картините й е лесно откриваема същата магия, която грабва в муминската поредица.

Свободата в книгите на Туве Янсон и колко е важна тя за едно дете?

Муминското семейство много държи на свободата – така възпитава своя син. Така е възпитана и Туве. Свободата е важна за децата – свободата да питат, да изследват света, да се осмеляват да поемат отговорност и да завладяват нови територии, а и свободата да правят грешки и да се учат от тях.

Творчеството на Туве Янсон в една дума? 

Муминтрол.

Задължително ли е да си интересен човек с интересен живот, за да пишеш интересни книги?

Интересният живот безспорно помага за създаването на интересни книги, а животът на Туве е доста шарен и необичаен. Но всеки човек е интересен и всеки живот е интересен, дори и даден начин на живот в някой момент да ни се стори скучен. Не мога да си представя наистина скучен човек, затова не мога и да си представя скучен писател.

Най-интересният период от живота на Туве Янсон за теб? Какво би я попитала, ако се познавахте?

Не мога да посоча даден период, защото целият й живот е много интересен. Военните години със сигурност са интересен период, през който Туве преживява много и израства. Интересна е и кореспонденцията й с нейната приятелка Ева Коникоф. Интересен е и периодът, когато Туве открива любовта си към Вивика Бандлер, а още повече – периодът на любовта й към Тулики Пиетиле.
Въпросите, които бих й задала, са два: „Кое всъщност беше по-важно в живота ти – писането или рисуването?“ и „Има ли нещо, за което съжаляваш?“

Лесно ли стана спойката между теб и книгите на Туве Янсон? Задължително ли е да харесаш една книга, за да я преведеш добре?

Може би не е задължително да харесваш книгата, за да се получи хубав превод. Но е задължително поне горе-долу да ти допада или поне да не ти е напълно чужда. А моята любов към Туве Янсон всъщност се зароди още от университета – от един неин разказ (Елхата), който трябваше да преведем във втори курс. Още тогава стилът й ми хареса. След това, когато започнах работата си по първата книга (Татко Мумин и морето), отначало не ми беше много лесно, защото това беше първият ми художествен превод и ми липсваше и увереност, и навик (а навикът, т.е. придобитите с времето умения, е от голямо значение за всяка работа). Но текстът бързо ме увлече, а после, колкото повече ставаха книгите, толкова повече опит натрупвах и ставаше по-лесно. Удоволствието също се увеличаваше.

Умеем ли да пътуваме с лек багаж или винаги се натоварваме излишно?

Аз лично не умея да пътувам с лек багаж – и в буквален смисъл, когато тръгвам на път, и в преносен – в живота си. Все мъкна ненужни вещи и мисли с мен. И ми се струва, че това важи за повечето хора.

Има ли изобщо такова разделение – книги за деца и книги за възрастни?

Книгите за деца със сигурност не са само за деца, който и да е авторът, не само Туве. А и много книги за възрастни със сигурност не са само за възрастни. Но дали всички? Сега се сещам за Отива една жена при лекаря– дали тя е подходяща и за деца? А дали пък категорично е неподходяща? Може би в крайна сметка зависи от степента на зрелост, а тя не е равнозначна на възрастта.

Остава ли ти време да четеш книги извън работата? Какво обичаш да четеш?

Да, остава ми време да чета. Не мога да си представя да не ми остава никакво време за четене, макар че съм имала и по някой такъв ден, но не по-продължителен период. И мисля, че това за какво ни остава време е въпрос на подреждане на приоритетите – за важните неща човек намира време. Четенето е важно, защото обогатява – развива мирогледа ни, дава ни други гледни точки, кара ни да се замислим, да погледнем да себе си с нови очи, да изпитаме различни чувства, да се откъснем от ежедневието си, да се докоснем до друга действителност. Но не мога да не се съглася с Карлос Руис Сафон, че “Книгитеса огледала; в тях човек вижда само онова, което носи в себе си.“

Аз имам много любими автори и книги – на различна тематика. Напоследък разделям времето си за четене между художествената литература и книгите на тема хранене и здраве.

Коя книга мечтаеш да преведеш?

В областта на художествената литература мечтая да преведа поне една книга на Юнас Гардел. Но също имам огромно желание да преведа и някоя от книгите за храненето, които са ми направили голямо впечатление, например на Гари Тобс.

Любим твой пасаж от книга на Туве Янсон:

Не мога да посоча само един любим, защото са много. Но ето все пак един цитат от Дъщерята на скулптора:

«Всички мъже се веселят, приятели са помежду си и никога не изоставят другия в беда. Приятелят може да наговори ужасни неща, но на следващия ден всичко е забравено. Приятелите не прощават, те просто забравят, а жените прощават всичко, но никога не забравят. Така стоят нещата. Затова на жените не е позволено да участват в празненствата. Много е неприятно да ти бъде простено.»

Анелия Петрунова  работи като преводач от 2001 г. и се занимава с превод на художествена литература от 2007 г. Завършва специалностите скандинавистика и английска филология в Софийски университет. Почитателите на Туве Янсон със сигурност знаят името й, тя стои зад превода на  “Малките тролове и голямото наводнение”, “Кометата идва”, “Цилиндърът на магьосника”, “Татко Мумин и морето”, “Тайнството на юни”, “Лятна книга”, „Пътуване с лек багаж“, „Туве Янсон. Думи, образи, живот“ на Буел Вестин, „Априлската вещица” на Майгул Акселсон и др.

Оказа се, че с Анелия сме учили заедно в Испанската гимназия, в различни класове на един и същи випуск. Истинско удоволствие е да ми гостува днес с разсъждения върху работата на преводача, една доста неразбрана и изключително трудна професия. В следваща публикация ще си поговорим за скандинавистиката, Севера, Туве Янсон, муминтролите, книгите, пътуването и свободата.

 

За превода – от гледната точка на преводача
от Анелия Петрунова

Когато четем какъвто и да било текст и особено книги, обикновено рано или късно стигаме дотам да се замислим какво е искал да каже авторът и съгласни ли сме с него. Понякога се възхищаваме на стила, а друг път все нещо ни куца в изказа. Има текстове, които ни увличат и не можем да ги оставим, докато не стигнем до края. Има и такива, които едва успяваме да дочетем, ако изобщо си наложим да не ги зарежем още преди средата. И неизменно в представата ни текстът оформя мнение за автора и след прочита този автор заема мястото си в собствената ни класация, на върха на която слагаме любимците си, а на дъното й – онези, които повече не биха ни изкушили.

Но колко често читателят се замисля, че когато чете текст в превод, всъщност чете не написаното от автора, чието име фигурира най-отгоре, а написаното от преводача? Да, безспорно всички сме се „парили“ с недобре преведени текстове – тогава неминуемо „плюем“ преводача, въпреки че понякога е възможно това, което ни изглежда като калпав превод, всъщност да е просто сносно преведен, но калпаво написан текст. Това е обаче моментът, когато преводачът става видим – когато читателят е недоволен от текста. Ако преводът е добре направен, на повечето читатели изобщо не им хрумва да отгърнат на първата страница и да погледнат кой е преводачът – ей така, просто за да имат предвид в бъдеще, когато им попаднат преводни книги, че този преводач работи добре и от него може да се очакват хубави преводи.

Разбира се, тук говоря за преводачите на писмени текстове, защото тяхната работа е коренно различна от работата на „устния“ преводач. Но и в двата случая на очи се набива не добрият, а слабият преводач. Добрият остава невидим, но без него комуникацията между автора на текста и читателя или слушателя е невъзможна. Невъзможно е да се предаде посланието и да се постигне въздействието, които авторът цели със своя текст.

Без угризения ще кажа, че преводаческата професия е неразбрана и недооценена, и то не само финансово, въпреки че и финансовата част не е без значение. Недооценена е, вероятно защото е и неразбрана. Какво не знае за работата на преводача масовият читател, т.е. този, който няма сред близките си роднини или приятели преводач?

От една страна хората често не могат да си представят колко продължителен път трябва да измине човек, докато бъде в състояние да преведе добре един текст, без значение дали литературен, или не. Все още много хора смятат, че ако „знаеш“ един език, това означава, че можеш и да превеждаш. (Друг въпрос е какво означава „да знаеш език“ –  за жалост все още за мнозина това означава да можеш да се „оправиш“ с езика.) В тази представа обаче се съдържат две фундаментално погрешни постановки: че е достатъчно някакво що-годе прилично ниво на познаване на езика, за да можеш да превеждаш, и че владеенето на езика автоматично означава и умение за превеждане. Уви, ако мислите така, значи представата ви е напълно погрешна. Първо, за да достигнеш нивото на владеене на езика, което ще ти позволи да превеждаш добре, е необходимо много време – много години. И второ, да си овладял наистина добре един чужд език в никакъв случай не означава, че ще се справиш добре и като преводач. Превеждането предполага напълно различен набор от умения, а със сигурност и талант. Преводачът трябва не просто да владее наистина задълбочено езика, от който превежда, но също така трябва да владее добре и изразните средства на своя роден език. (Тук ще се огранича до препоръчителния вариант – да превеждаш от чуждия към родния си език.) Освен това на всеки преводач са му необходими и много добри умения за откриване на информация – във всякакви справочни източници, затова и обикновено около всеки преводач ще видите „разхвърляни“ купчини с речници и справочна литература. През последните години Интернет се превърна в изключително благодатен източник за намиране на информация, но добрите стари хартиени речници (или техните електронни варианти) все пак в много случаи са незаменими.

А що за птици са преводачите? Едва ли можем да поставим всички под общ знаменател, но ми се струва, че повечето все пак не обичат да стоят в светлината на прожекторите. Самата професия предполага известна „невидимост“. Естествено, това не означава, че всеки преводач е саможив – нищо подобно. Но нерядко се получава известно ограничаване на социалния живот – пак заради спецификата на преводаческата работа.

Какви качества обаче трябва да притежава един човек, за да бъде добър преводач? Според мен на първо място трябва да бъде много старателен и прецизен в работата си и да подхожда отговорно към всеки текст. Не трябва да се предоверява на знанията и уменията си, на опита си, въпреки че опитът има огромно значение за добрия превод. Не, напротив, трябва винаги да се стреми да погледне от различни ъгли и да не престава да търси как да подобри работата си. Прекалената самоувереност често погажда номера на преводачите. Не трябва да се лежи на стари лаври. А също не трябва да се колебаем да се консултираме с всякакви източници, ако се съмняваме в собственото си тълкувание на дадена дума, фраза или изречение. Няма нищо срамно в това да не успееш да разбереш смисъла от един, два или десет прочита. Тогава винаги съществува и трябва да се използва възможността да се консултираш с пълния набор от речници и справочни материали или още по-добре – с колега. Днес има дори преводачески форуми, в които можеш да потърсиш помощ и да получиш изключително ценни съвети.

Друг много важен аспект от работата на преводача е работата с редактора, а друго задължително качество, което преводачът по мое мнение трябва да притежава или да развие у себе си, е умението за диалог с редактора и способността да се учи от общуването с него. Съвсем нормално е да милеем за текстовете си като за рожби и да ни боли от всяка промяна, която редакторът е предложил. Но също е важно да успеем да надскочим егото си и да погледнем на нашето творение през очите на редактора, който чете текста ни като външен човек и затова често успява да го види по-обективно от нас и да открие несъвършенствата му.

Разбира се, немалко преводачи имат и друга професия, обикновено по финансови причини, а с превод се занимават само в свободното си време. Това не означава, че такива преводачи не превеждат добре. Качеството на превода зависи не само от посветеното на работата време, а и от интелектуалната и емоционална ангажираност на преводача с работата по текста, и от решимостта му да постигне най-доброто, на което е способен – това означава да подходи и много отговорно към работата, и да притежава необходимите знания, за да се справи с нея. Също така зависи от отношението му към автора на текста и тематиката. По-лесно и с по-добър краен резултат се превежда любим, отколкото недолюбван автор. Също по-добри превод ще излезе от текст по тема, която вълнува преводача, а не в област, която му е напълно далечна, въпреки че съвестният човек ще положи всички усилия да си свърши работата дори в този случай и постигнатият резултат отново ще бъде добър, но не толкова, колкото би бил, ако преводачът е вложил душата си в работата.

Това е моето мнение като преводач – към превода трябва да се подхожда и с любов, и с отговорност.

Алекс снима красиво, романтично, запомнящо се и с душа.  За този тип фотография, освен умения, сръчност, усет и поглед, е необходима и стройна организация. Следя я от самото начало, последните й сесии са наистина великолепни!
FB: Alex Orange Photo Moment *Aleksandra Todorova*
Блог: Оh! Beauty captured

______________________________________________________________________________________________

Аз съм Алекс, а *Orange* идва от една стара песен на Ъпсурт, слушана през най – щурия ми период на пътешествия и любов. *Photography* се появи преди година и половина, когато реших сериозно да се захвана със снимане. Моят по-романтичен и мечтателен стил ме среща с невероятни хора, изключително позитивни и усмихнати, което ме прави много щастлива и обнадеждена за човечеството изобщо. Благодарна съм, че ми се доверяват и имам възможност да майсторя декори сама. Имам си любими сайтове и чуждестранни фотографи, на които винаги мога да разчитам да ме вдъхновят. Обичам да слушам историите на хората, да взимам най – сладкото и да го показвам по най – добрия възможен начин.
Ако трябва да съм съвсем честна, въобще няма да ми пречи да виждам постоянно около себе си как девойки си плетат венци от пролетни цветя, как деца си играят на картонено корабче, пътешествайки до Луната и повече млади жени, които носят червено червило, съчетано с очила на сърца!

Grete познавам от ФБ чрез общ контакт. Родом от Естония, вече 10 години живее в Хамбург. Винаги усмихната, с вродена елегантност и изящна северна красота. Поканих я да представи неин безкрайно интересен фото проект, осъществен заедно с Bernd Malöwsky, приятел любител фотограф. Едно истинско пътешествие във времето! Само мога да подозирам колко забавно е било.
_________________________________________________________________________________________________

1900 – 1914

Текст: Grete Erma

Снимки: Bernd Malöwsky
В края на публикацията прилагам оригиналния текст, преводът е мой, за неточности се сърдете на мен.
Преди няколко години старите семейни албуми на баба и дядо събудиха любопитството ми по отминалите епохи. Какво би било да пропътувам назад във времето и да бъда на мястото на тези хора? Изглеждаха толкова елегантни, изискани, различни. За съжаление, и двамата бяха починали отдавна и всички въпроси останаха без отговор. След време започнах да проучвам историята на рода. Научих подробности, за които не бях чувала никога, разбрах за съществуването на хора, които не познавах, открих още прашни стари фото албуми.
Около тези разкрития и лични истории, не можех да спра да мечтая за едно пътуване през вековете, дори само в снимки. И точно когато си го пожелах, за късмет се запознах с Бернд, моят фотограф. Срещнахме се в една ФБ група, наречена Hamburger Fotofreaks и той веднага се запали по идеята ми за фото проект. Бяхме единодушни, че ще е само за забавление, без напрежение, срокове и ангажименти. Разбрахме се и да се изслушваме и да обсъждаме свободно идеите си. Бернд е запален любител фотограф и technology freak. Никога не бях позирала преди, ако не броите няколко лични фотосесии и безброй снимки от партита във ФБ. Нямахме бюджет за костюми под наем или асистенти, направихме всичко сами – от грима и стайлинга, до избора на локации и обработката на снимките. Бернд проучваше фотографските техники, използвани през съответната епоха и изпробва доста Фотошоп обработки, за да придаде на кадрите автентичен вид. YouTube беше моят личен асистент, взаимствах  уроци за грим и прически. Pinterest ме вдъхновяваше с ретро снимки, търсех подходящи дрехи и аксесоари в магазини втора употреба и eBay. За щастие, модата е циклична и с изненада установих колко подходящи неща имам в гардероба си.
Проектът доби нови измерения, когато започнахме да снимаме и трябваше да се подготвям за всяка сесия, да се интересувам какво е било специфично за определения период, особено онези, на които не съм била свидетел. Проучих историята и модата за отделните декади, за да позиционираме в конкретна година всяка снимка. Взех предвид историческите събития, които са се отразили върху живота на жените както на Запад (основно САЩ и Германия), така и на Изток (вкл. в Естония, където съм родена). Установих, че освен да се питам какво се е случвало в ежедневието им, исках да го съпоставя със световните събития и как е рефлектирало това върху образите. Какво е формирало характерите им, какво ги е мотивирало, какво обществото е изисквало от тях и какви са били мечтите им. Модата и фотографските техники също изиграха роля във всяко десетилетие. Искахме чрез кадрите да предадем емоцията, атмосферата, да обрисуваме всеки детайл, доколкото ни позволяват нашите непрофесионални нa историческo и експертнo ниво познания.
Пропътувах цял век за една единствена година!
1914 – бях заложник в бляскавата клетка на обществото, мъжка собственост без всякакви възможности, защитничка на правата си пред закона
1923 – осмелих се да покажа леко разголени крака и бях сметната за прекалено разкрепостена  заради банския си костюм
1935 – скочих в бляскавия свят на Холивуд
1945 – отпразнувах края на войната и завръщането на моя смел войник
1957 – шетах и готвих, докато чакам лъжливия си съпруг да се прибере от работа

1967 – влязох в ролята на палава и дръзка девойка, луда по Бийтълс и мод движението
1973 – изгорих демонстративно сутиена си, прегръщах дървета, наслаждавах се на свободата
1985 – независимо работещо момиче с кариера, управлявах света и харесвах подплънките
1993 – изживях отново тази година, този път като върла почитателка на MTV
2007 – превърнах се в самовлюбена реалити звезда, обсебена от външния вид и славата
2014 – накрая се завърнах в поколението на „селфитата“ и наблюдаващите живота през мобилния си телефон

Това далеч не е краят на моите пътешествия в миналото. Бернд се запали покрай мен по Златната епоха на Холивуд. Желанието му да проучи стари фотографските техники ще ми позволи отново да пътувам назад във времето и през 2015. Всичко започна като скромно желание да пресъздам атмосферата  от старите кадри и се превърна в сериозен проект. Имам намерение да подбера в книга любимите си моменти от това пътешествие, да обрисувам живота на жените,  да им отдам чест и да отбележа всяко тяхно значимо постижение през последните 100 години.




Woman through a Century
Going through the old photo albums of my grandparents a few years ago planted the first seed of curiosity into my imagination. What would it be like to travel back in time and feel what it would be like to be them? They looked so elegant, so sophisticated, so different. Unfortunately both of them were long gone by then and all the questions I had never asked remained unanswered except for by my own imagination. A couple of years later I began research on my family heritage. I got to know parts of my family history I had heard nothing of, learnt about persons I had not known anything about, discovered more dusty old photo albums. In the middle of all this family history and personal stories I couldn’t help but dream that I could time travel, at least through photos. And curiously enough, just as I had made that wish, I got to know Bernd, my photographer. We met in a Facebook group called Hamburger Fotofreaks and he was immediately enthusiastic about my project. We agreed that our main goal was going to be to have fun with this, not put ourselves under time or performance pressure and just be open about each other’s ideas and suggestions. Bernd is a passionate hobby photographer and a “technology freak”. I have never modelled in my life (if you don’t count the couple of private photo sessions and endless party photos on Facebook as experience in modelling). We don’t have a budget for costume rentals or assistants. We do everything ourselves – from make-up and styling to location scouting and photo editing. Bernd reads about the photography techniques of the past and tries out the vast selection of Photoshop filters to give the photos an originally “old” look. Youtube has been my personal assistant with its tutorials for hair and make-up. I look for inspiration in the old photographs on Pinterest, shop for outfits and accessories in second hand shops or on eBay. Fortunately much of the fashion repeats itself and I was amazed myself how many outfits were already hanging in my closet.
The project took on a new dimension when we started putting the idea into practice and I began to prepare for each shooting, reading what was special about each decade, especially about those that I had never experienced firsthand. I did research on the history and fashion so that we could pick a year out of each decade which we would depict in the photos. I had to consider the historical events that took place for women both in the West (mainly the USA and Germany) as well as in the East (e.g. in Estonia, where I am originally from). I realized then that instead of just asking what was going on in the lives of those women in the old photographs that I used as inspiration, I now wanted to know what was going on in the world in that moment of time and how that was reflected in the photos and in the lives of these women. What shaped the women to be what they portrayed in those old photographs, what moved them, what the society demanded of them to become and what their own wishes of the heart were? Fashion as well as techniques and trends in photography also played a big role in each decade. And that is how we tried to approach each photo shooting – to convey the emotion and depict each detail as accurately as our non-expert and non-historian understanding would allow.
I travelled through a whole century in one year. I had been kept a prisoner in the gilded cage of society, a right-less property owned by man, so I stood up for my equal rights in the eyes of law in 1914. I dared to show some leg and was considered promiscuous for revolutionizing beach wear in 1923. I plunged into the glamour world of the Hollywood silver screen in 1935. I celebrated the end of war and return of my brave soldier in 1945. I cooked and cleaned and waited for my cheating husband to return home in 1957. I was a playful cheeky Beatlemania-infected mod girl in 1967, excited about my idols’ new record. I hugged a tree and felt so free in 1973 (after I had burnt my bra). I ruled the world as an independent self-confident (shoulder-pad-loving) career woman of 1985. I relived 1993 but this time as a woman from the West, access to the world I had only known through MTV back then. I became a narcissistic reality TV star in 2007, obsessed with my own beauty and fame. And finally I returned to the Selfie Generation of “lookers at life through a lens” in 2014.
But this is not the end of my time travels. I have infected Bernd with my passion for the Golden Age of Hollywood and his ambition to learn about the era’s technical specs of photographing will allow me to visit some of the past decades more frequently in 2015. My project that started out as a secret wish to dress up and copy an old photograph has blossomed into a much bigger ambition for me for 2015. I will collect all of my favourite moments of the journey into a book and write about the woman through a century, celebrating her and her achievements in the last 100 years.
Grete Erma
Born in Estonia in 1979
Living in Hamburg, Germany, since 2004
Bernd Malöwsky
Born and living in Hamburg
Гастрол Ина
Ина открих в Instagram. На фона на всички албуми с бебета, кафета, автопортрети, обувки,  есенни листа и храна (moi aussi), нейният профил изпъква плавно и ненатрапчиво. Снима с Nikon D90 (преди) и Nikon D600 (сега). Елегантни силуети, пастелни пейзажи и минималистични сюжети във формат 1:1- красота!

__________________________________________________________________________________________________
Още от Ина в Instagram и блога й

Като цяло снимам малко хаотично, на периоди, обикновено вдъхновението ме спохожда спонтанно. Затова и снимките ми са различни – в един период са ярки и цветни, в следващ – черно-бели, после пък в бледи приглушени тонове. Снимам, когато имам настроение и вдъхновение, единствено и само за удоволствие. Цветове, детайли, светлина, форма – това са нещата, които търся и се опитвам чрез тях да предам своите емоции и настроение.

От доста време ме тормози този въпрос: защо в България няма професионална ресторантска критика.

Тук нямам предвид нито платени хвалебствени PR ревюта, нито лаишки упражнения по темата от типа „Миии, не ми хареса покривката.“ А някой строго специализиран, подготвен нишов специалист, който умело жонглира с красиви термини, виртуозно окастря недостатъците и елегантно очертава достойнствата на нашенските ресторанти. Рязък и критичен, без да стига до грубост и хулене, критикуващ градивно, без да осмива, притежаващ аристократичен сарказъм, в съчетание с плавен изказ. Да увлича и в същото време да информира. Да помага дискретно на ресторантьорите да открият своето място и да се задържат достойно на него, да насочва клиентите към това, което търсят, без да изпитват грандиозни фрустрации. Като човек обичащ храната и новите градски места, с удоволствие бих чела подобни ревюта, вярвам, че не само аз. Тъй като не съм професионалист в областта, помолих Яна Петкова, изтъкнат винен специалист и ресторантьор с богат опит (Скарабар и Grape Central), да сподели своето виждане по темата.
 
 
Професионалната ресторантска критика – какво точно представлява и защо я няма в България?
 
 от Яна Петкова
 
Никога няма да забравя разговора, на който станах свидетел в един софийски ресторант преди известно време. Клиентите са от т. нар. интелектуален елит, вечно недоволен от това, което може да му се сервира в България поради простия факт, че не е Италия. От друга страна, в Италия им изливат помии на главата под формата на храна и обслужване, но те търпят защото е Италия (и си го изкарват на хората в България). Главното действащо лице е приятелката на говорещ със силен източнобългарски акцент режисьор, на има-няма 25 години, но вече обиграна in the ways of the world. Поръчала си е шоколадов мус за десерт, който е изяла без остатък, но явно нещо я гложди и пита „Как го правите този ваш мус?”. Изброяват се ингредиентите, тя пита ама, нямало ли мляко; не, няма и тогава идва откровението: „Чудех се защо нещо вкусът ми е странен, а то защото няма мляко. Ще ви дам моята рецепта, става страхотно пухкаво!” На въпроса дали все пак мусът й е харесал, отговорът е „Да, но моята рецепта е по-добра.”
Каква е нейната рецепта да оставим настрана. Самата идея, че тя решава, че има право да я определя като по-добра и да поучава други, след като е видно, че тя нито е готвач, нито -ресторантски мениджър е перверзна и ни води директно до темата на тази статия – що е то професионална ресторантска критика, кой би трябвало да я упражнява и защо тя не съществува в България?
България прескача от купонно-столовия модел на хранене по време на комунизма към дивото изобилие от кръчми само с една огромна крачка и съответно не познава ресторантската критика от 70-те и 80-те години на миналия век – стабилна, градивна и обществено значима. Преди повече от двайсет години, когато светът на ресторантите не познава кулинарните блогъри и тяхното чувство за безнаказаност, пишещите за храна са хора с образование журналистическо или с непознатото у нас „Food science”, които работят за влиятелни медии. (Food science прилага основни науки и техники с цел изучаване на физичната, химичната и биохимичната природа на храните и принципите на тяхната обработка). С други думи, човекът, който идва да оцени ресторанта е наясно с техники, начини на обработка, основни рецепти и има тренирани небце и око, които да оценят изпълнението, баланса и външния вид на ястията.
Освен, че са наясно с предмета си на оценяване и се подготвят много добре преди да оценят един ресторант, практиката на критиците е била да предоставят на готвача или собственика на ресторанта възможност да прочете рецензията преди публикуването й и съответно да отговори на въпроси или да изясни детайли. Действие високо морално и етично и когато знаеш за какво говориш – водещо до разногласия може би, но никога до скандали или обиди. Защото мнението ти е обосновано, а не защото така си го яла при баба си, в Италия или в някой твой сън. А ако мнението ти е обосновано, всеки един можещ и знаещ човек от другата страна ще го приеме. Това е смисълът на градивната критика.
Тези времена са отминали, нещо повече – демократичният интернет позволява на всеки, който може да сготви нещо що-годе прилично и още по-добре да го снима, да дава мнение за ресторанти или готвачи, без да разполага с почти никакви теоретични или практически знания за продукти, процеси, техники на приготвяне и т. н. Известно време работа в кухнята на ресторант би се отразило добре на всички кулинарни блогъри. Главните проблеми на българските кулинарни блогъри и пишещите за храна са два:
– принципно ниското им кулинарно ниво, което не им пречи да публикуват яхния от зелен фасул с кисело мляко – и аз обичам зелен фасул, но нали идеята на фууд блогърството е да ми покаже нещо красиво, иновативно или супер хитро? – и което им позволява лесно да се възторгват от елементарни европейски класики, за които техните колеги по света отдавна са забравили, като паста с тиквички и скариди, например.
– вторият им проблем, и той е не само местен, е безнаказаността, за която вече стана дума и изкушението да сринеш някого с думи. Безнаказаност, защото всеки с различно мнение просто бива блокиран, а що касае словесното малтретиране – в Западна Европа, където хората от малки биват учени да ядат с нож и вилица това става със сараказъм, тук – със селко провикване и груби думи, но есенцията е една: НЕ СЕ ПРАВИ ТАКА! Аргументи, аргументи и пак аргументи, въздържаност и стил – това трябва да са отличителните черти на всеки уважаващ себе си пишещ за храна.
Още няколко подробности от местния хабитат:
– в България, като все пак доста бедна държава, мерило за благоденствие е възможността да се храниш изобилно и със скъпи продукти и да пътуваш. Определена прослойка от обществото, за съжаление иначе с липсващо възпитание и доста ниска обща култура, прави това активно за сметка на много по-голямата част от населението и съответно смята, че е нейно задължение да осветли по-малко ощастливените. Проблемът е, че тя не прави разлика между братовчедката от село и ресторанта и би трябвало да запази опитите си за кулинарно просветление за първата;
– нека не забравяме също така, че икономиката на България през последните две десетилетия е грохнала до състояние на пълно съсипване и дори и някой да реши да завърши нещо толкова екзотично като Food Science, ако няма да работи за някой напластяващ банички концерн, надали би могъл да се изхранва от това. Не виждам коя е медията, която ще заплати на кулинарен или винен критик такъв хонорар за седмичната му, или дори ежедневна колонка, че това да е основният му източник на доходи. Медиите са сериозна причина професионалната ресторантска критика да не съществува у нас – със своето изключително ниско ниво на журналистика, те принизяват целенасочено хората, които пишат за храна и начина, по който го правят – или с цел реклама, или с цел оплюване.
На пръв поглед ситуацията изглежда сложна, но не е безизходна. Бонусът за мен като ресторантьор е, че вече я познавам от главната си професия – тази на винен дегустатор и критик. Когато преди повече десет години се появих сред винените кръгове у нас, предизвиках провинциално възмущение, че нямам право да се изказвам ‘щот не съм енолог. След година-две се подочу за това, което съм завършила – професия със също толкова аморфни очертания в главата на българина, колкото и Food science – и духовете се успокоиха. Станах част от екип, който на/прави много за развитието на виното у нас и съм горда с това. Към момента даже има хора, които вървят по академичните ми стъпки и на които желая успех от все сърце, защото те биха могли да бъдат от огромна полза за бранша.
Казват, че добрата храна апелира в равни части към ума и сърцето. В момента, в който собствениците на ресторанти и готвачи у нас го разберат и са готови за неуморна работа и съответните материални и емоционални жертви, тогава ситуацията ще се промени и яхниите със зелен боб мигом ще изчезнат.
Гастрол Serendipity
Почиствам праха от рубриката и ви представям Катерина Сербезовапо професия архитект, по призвание творец. Вълшебните й бижута не са просто предмети, а цяло преживяване, емоция, вдъхновение. Приятно изненадва начинът им на представяне, хармонията на детайлите, изяществото на текстурите, красотата на материалите, класическите форми, дори опаковките.


Още от Катерина тук: Serendipity` 


Фотографии: Катерина Сербезова и Pinterest


Serendipity се появи съвсем случайно точно преди година. Serendipity за мен е игра. Хареса ми значението на думата – случайността да се натъкнеш на нещо хубаво без да си го търсил. Двупосочно е. От една страна се отнася за мен самата като творец, а от друга за хората, които попадат на тях. Никога не съм имала идея да правя бижута… Не се възприемам като дизайнер на бижута и не обичам рамките. Имах потребност да материализирам форми, цветове и най-вече усещания,  които да изкарам извън мен.Понякога си мисля че нещата в живота ни са като черниците- ако са достатъчно узрели, сладки и готови за теб, сами падат в ръката ти само като ги докоснеш. В противен случай е кисело и насила. Serendipity е моята сладка черница. Обичам да я снимам. Добавям и снимки, които срещам в интернет и така се получават нещо като колажи. Те са някак лични и носят различните ми настроения, емоции, цветове, аромати, ветрове, посоки, сънища и спомени. После я опаковам и изпращам, като се надявам там където достигне, да занесе тази сладост и любов, която дава и на мен. 

 

 Личната ми среща с Таня се случи по повод поканата ѝ да гостувам в новата рубрика „Сподели вкуса“ (всяка сряда малко преди 17 ч. по Jazz FM). Гласът й обаче ми правеше компания много преди това, всеки делничен следобед без изключение. Глас, който се запомня и обгръща като кашмир – мек, топъл, завладяващ, уютен, комфортен, ненатрапващ се, елегантен, увлекателен, вдъхновяващ. Таня е точно от онези жени, които страшно харесвам – със самочувствие, фина, деликатна, любопитна към всичко, експериментираща, пътуваща, усмихната. От жените, които умеят да изненадват, да дават, да споделят, да търсят. Енергична, мислеща, емоционална, ентусиазирана, с много интереси, увлечения и страсти. От жените, с които можете да говорите за музика, литература, кино, мода, изкуство, места, посоки, вкусове, аромати и какво ли още не. Жена с дуенде и пламък в погледа.
 
Щастлива съм, че Таня следи LaMartinia и ми гостува точно днес. Още по-щастлива съм, че имам удоволствието и шанса да познавам хора като нея. Защото са ценни, нужни и смислени.
____________________________________________________________________________
Снимки: Виктор Петков
 

Музиката – „Гледам изгрева, който се отразява в очите ти.“ – се казва в една много красива песен на Касандра Уилсън. Музиката е като очите.
 
Радиото – моят втори дом от 11 години насам. В Джаз ФМ срещнах някои от любимите си хора.
 
Красивите предмети – тези, които имат история, които събуждат емоции. Сещам се за джобния часовник на прадядо ми, който дълго време висеше на прозореца у баба и дядо, а сега е прибран в кутията ми за бижута. За съжаление вече не работи.
 
Пътят – „Пътят е живот.“ – много смислени думи от книгата на Джак Керуак „По пътя“.
 
Думите – те са като пясък. Езикът е фетиш. За справка: „Одисей“ на Джеймс Джойс. След тази книга станах друг читател.
 
Маса, показана на Design Miami/Basel 2012  г.
Любимите същества – Фридолина – Клементина Бретодо (всяко от имената има история). На кратко ѝ казваме Фрида. Дакел. Умна, чаровна и деликатна. Дава ми любов и ме поддържа във форма. Старая се да ѝ отвръщам със същото.
 
Вкусовете – плодове (сочни и ароматни) и шоколад (тъмен и горчив). Напоследък ме развълнува една супа от кестени в любимия ми италиански ресторант в София.
 
Пъстра будка с плодове до Колизеума в Рим. Перфектната храна за уморения от жегата и обиколки турист.
АроматитеMagnolia Nobile на Acqua di Parma. Този парфюм улавя нещо съкровено от женствеността.
 
Срещите – те са толкова много, а част от тях са направо изумителни. Покрай работата си срещам хора, които със сигурност са направили света едно по-добро място за живеене. Никога няма да забравя топлия си разговор с Ал Жеро, изключителното интервю с Маркъс Милър в студиото на Джаз ФМ, женското споделяне с Елиане Елиас… Когато бях малка, много харесвах баладата на Джордж Бенсън Nothing’s Gonna Change My Love For You. Трябва да съм била на или 9 години, когато тази песен звучеше непрекъснато от касетофона едно лято на село. Години по-късно пазарувах зеленчуци от любимо магазинче в София, когато прозвуча същата песен. Усмихнах се, защото няколко дни преди това бях разговаряла по телефона със самия Джордж Бенсън. Хубавото на живота е, че не можеш и да предположиш какво ще ти се случи.
 
Скулптура на Джеф Кунс, FondationBeyeler, Базел.Миналата година имах удоволствието да присъствам на среща с художника.
Промяната – иска ми се да усвоя изкуството на търпението. Няколко ситуации от изминалата година ме убедиха в стойността му. Ако трябва да перифразирам сентенцията, ще кажа: „Търпението е злато“.
 
Вечерите – доста често навън заради музиката на живо, въпреки че понякога няма нищо по-добро от вечер вкъщи с домашно приготвена храна, подправена с обилни разговори. И музика, разбира се.
 
Сутрините – обикновено преминават в сън. Това е цената, която плащам за любовта си към нощта.
 
Почивката – някъде далече, със стотици километри зад гърба ти. Там, където можеш да накараш времето да спре.
 
Гълъби сред цветове от рози в Люцерн.)
Дрехите – знак за отношение към себе си. Голямата ми слабост е коприната. Нося я без оглед на сезон и повод. Чудесно се разбирам с вълна и кашмир. Най-сексапилната дреха: бялата риза. Продължавам да търся перфектната бяла тениска – небрежна, бохемска и много шик.
 
Изкуството – за мен е жизненоважно. Държи ме будна и ми дава смелост. В очакване съм на Documenta (14) през 2017 г.
 
Невероятно въздействаща скулптура на Джузепе Пеноне, Documenta (13), 2012 г.
Местата – Берлин (сякаш съм родена там) и Асизи – малък каменен град в Италия, където под едно маслиново дърво преживях една от най-романтичните вечери в живота си. Менюто: италиански хляб, сирене, отлежало в листа от орех и сушени домати, които се топяха в устата.
 
Ролите – номад по душа, не съм конформист, бохем до мозъка на костите си, изследовател. I’m Every Woman  – както се пее в хита на Шака Кан от 1978 г. Едва наскоро осъзнах посланието на тази песен.
Винаги готова за приключения. Секунди преди да вляза в катакомбите на Касел, пълни със съвременно изкуство
Приключението – винаги съм готова за него! Покрай пътешествията ни с мотор се научих бързо да събирам багажа си и да отсявам само най-важното. Хората като че ли трудно осъзнават колко малко неща са ни необходими всъщност, за да изпитаме напълно нови усещания.
 
Любовта – от едно известно време в живота ми тя си има конкретно име – Виктор.
Не знам как де представя днешния гост – хем да е без излишен патос, защото не й отива, хем да изразя цялото си въхищение, защото наистина е огромно. В тона на нейния материал – възхищавам се на естествените хора, които хем са здраво свързани със земята, хем не се страхуват да летят. Гери е именно от този тип. Обикновено възрастта няма значение, не и в случая – само 19! Някои хора не успяват да достигнат нейната мъдрост и на 4 пъти по толкова. Обикновено след постовете в блога й не ми се чете нищо друго – всичко ми се вижда толкова напудрено, помпозно, суетно и безсмислено, че дори нямам желание да го погледна.
 
Изключително приятно ми е това гостуване, наистина. 
 
Гери е на адрес: http://avocett.blogspot.com/
 
Автор на текста и снимките: Гергана Даскалова

 
Здравейте! /брей, след като 10 минути се чудих как да започна, много оригинално го измислих/.
Казвам се Гергана, на 19 години съм и уча екология и науки за околната среда в Единбург.
Често ще ме чуете да казвам на кого се възхищавам – на подредени хора, на умни хора, на щастливи хора, на хора, които могат да правят сирене/кисело мляко/вино/баници, списъкът ми е мнооого дълъг.
След месец и половина далеч от село, семейство, приятели и България, съвсем уверено мога да добавя и още един тип – космополитния.
 
Звучи ми толкова смело, приключенско и романтично – човек на целия свят. Домът, той го носи със себе си, всяко ново място е дом, всеки дом е различен. Без излишна привързаност към вещи, къща, земя. Тази жажда всичко да се види, всичко да се опита – вдъхва ми голям респект.
Някога си мислех, че и аз мога да бъда такава. Та нали уж всички обичат да пътуват? Само дето на мен любимата ми дестинация е от доматите до пипера и обратно.
Как стана тоя номер, кога се промених толкова, че да не мога да издържа 5 минути преди да ви заговоря за домати, и аз самата не знам. Ама са ми много готини доматите, само да вметна.
 
Пораснала съм на село. На два пъти. Чак сега се замислих, че наистина е на два пъти.
Първите няколко години от живота си съм прекала в едно малко село, от тези, дето никой не ги е чувал. Спомням си баба и лъжицата с попарата, кравата Магдалена и теленцата, сочните дини и прясно изцедения доматен сок. Обичах да се калям във вадите, да размествам тръбите за поливане /тъй де, няма само аз да съм кална, я!/ и да късам главите на попови прасета. Непотвърдени източници твърдят, че съм обичала и да целувам задниците на истинските прасета, ама аз отричам.
 
Някъде измежду „никой не ме разбира“ и „светът е толкова гаден“ ми скимна да диря кълвачи и да снимам птички. Дядо живееше сам на село и така се радваше на всяко мое посещение. Водеше ме на язовира, в гората, по ливадите. Много е модерно за всеки тинейджър да се оплаква, че не го разбират, ама да ви кажа честно, като съдя по това как родителите ми и приятелите ми ми се връзват на акъла, мен прекалено много ме разбират!
После тръгнах на училище, на ръст станах малко по-висока, но на личност и съзнание като, че ли по-малка. Не, че съм била лоша, просто съвсем „типична“ – родителите бяха лошите, аз вечната жертва, ай, никой няма време за мен, ай, голяма мъка. Сега осъзнавам, че и този период е изиграл своята немалка роля, ако ще и за едното сравнение, определено сега съм по-добрата версия. Или както казва мама, очовечих се.
 
 
Мръзнехме по язовирите и чакахме да видим морски орел. Останахме си с чакането. Помагах тук-таме, посях черита, отгледах  13 репички. Пак започнах да пораствам. На акъл, на ръст си останах все тъй ниска. Нататък историята е кратка – дядо се разболя, аз започнах да се грижа за градината. Дядо си отиде, аз се оказах стопанка на 2/3 от къща и декар и половина градина.
 Отиде моята космополитност на кино и не се върна. Неестествено привързана съм към село. Толкова много обичам къщата, земята, градината. Реално погледнато не е нещо особено, поредната картинка тип „а какво бях някога“. Тогава имаше щастливи кокошки, ревящо магаре, детски глъч и стаи с шарени килими. А аз какво искам ли? Всичкото това, ама и патици.



 
 
Честно казано съм „малко“ вманиачена на тази тема. Направо съм изненадана от себе си, че още не съм заговорила за компоти. Обикновено по това време някой ме пита какво правя в Единбург. Доказвам на себе си, че мога да бъда образована селянка. Доказвам на света, че ще се върна /тъй де, за да се върна, първо трябва да замина/.
 
Някой ден ще правя сирене, компоти, сладка, туршии, да не продължавам, че наистина ми е дълъг списъкът. И ще има за кого да ги правя. Преди това ще се скъсам от учене, ще стана най-несериозния учен /несериозен, несериозен, ама като показаха снимка на болно листо, от 400 човека само аз познах, че е маносан домат 🙂 / . От знания глава не боли, пък и нека се насиля поне за малко да съм светска личност.

 
 
 
 
 
 
Обикновено не ме свърта на едно място. Чувствам се толкова щастлива, енергична, свободна, все едно още малко и ще хвръкна. Е, сега от време на време ме хваща носталгията, но не ми тежи. И ако досега не съм ви прозвучала достатъчно наивна, пригответе се, обикновено това е моментът, в който ми казват „и аз така си мислех, ама после животът ме очука/одялка/отряска/събуди/приземи/разочарова“. Мен пък много си ме радва животът. И вярвам, че някога ще имам достатъчно пари, за да откупя останалите 1/3 къща и ½ двор (толкова съм благодарна, че съседът няма интернет!), ще се грижа за семейството си, ще работя нещо хем научно, хем креативно (то май аз трябва да си го измисля), ще варя компоти, ще имаме по-малко мишки и повече кокошки. Не се притеснявам за себе си, мисля, че ще съм добре и, че ще стане на моето. Все някога ще стане.
 
В Единбург срещам интересни и различни хора. От крайната феминистка до момичето, което вярва, че всеки път, когато гаджето й изневерява, в него се вселява лош дух. Aко са щастливи, печелят голям плюс в моята тетрадка. Пък и коя съм аз да ги съдя, все пак половин година делях легло със семейство мишки – духовете и мъжемразките изказвания ряпа да ядат. Хм, удачен момент да вметна, че и ряпа имам, лилава, продълговата, ама само аз си я ям.
Ще ми се да полагахме повече усилия да сме щастливи. Светът би бил толкова по-хубав…