*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

ЯНА ЛОЗЕВА

©Яна Лозева

Години: 29

Професия или занимание: фотограф

Хоби: отскоро – тичане 

Уебсайт: http://yanalozeva.com/


Какво за теб е добра фотография?

Добрата фотография – и, изобщо, доброто изкуство – задава въпроси и изисква от зрителя. Често фотографията е нееднозначна и предизвиква противоречиви усещания. Надскача сюжета си.

Нужно ли е да разбираме от фотография и изкуство, за да ги оценим? 

Прелестта на изкуството е неговият универсален език: всеки може да бъде развълнуван и да разчита посланията на чисто човешко ниво. Освен това, за да даваш словесен израз на чувствата си, трябва да притежаваш известни умения за работа с езика. За мен поне това е трудна задача.

Подготовката и знанията са нужни за оформяне на вкус, критерии и т.н., но не са условие за въприемане на едно произведение. Те са задължителни, ако трябва публично да оценяваме отвъд „харесва ми/ не ми харесва“.

Какъв тип хора умеят да разчитат въпросите и посланията отвъд сюжета?

Какъв тип хора ли? Хора.

Защо според теб са нужни етиката и морала – в изкуството, а и изобщо? Сякаш напоследък изгубиха стойност тези категории, наивно звучат.

Не съм сигурна дали може да се каже, че са „нужни“ – те са база, без която няма човек, култура, цивилизация. Няма и човешки отношения.

Но да живееш с висока етика изисква усилия и причинява специфичен душевен дискомфорт. По-лесно е да си я спестиш.

Какво е вкусът за теб – добър, лош – разделяш ли го на такива стандартни категории или имаш твои? От какво мислиш, че зависи формирането му у едно дете? Подлежи ли на превъзпитание?

Мисля, че има добър и лош вкус – и не съм съгласна, че абсолютно всичко е субективно.

Известно време живях с романтичната представа, че добрият вкус у конкретния човек върви в пакет с дадени морални ценности и достойнство. Оказа се, че невинаги е така, но в моите представи естетиката и етиката се смесват. И етиката води.

Смятам, че вкус се възпитава у децата неусетно, според това какво избират и харесват родителите. Ако се интересуват от изкуство, детето някак усеща, че това нещо е ценно. Така или иначе, децата са достатъчно възприемчиви.

И тук идва ролята на образованието – защото ако възпитаниетоне идва от семейството, би трябвало поне училището да се погрижи да даде знание и да създаде интерес в тази посока. Маргинализирането на творческите предмети в училище е ужасно ощетяващо за децата и вредно за цялото общество.

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

ДЕНИЦА ИВАНОВА – AROMA GARDEN BY DENSI

Години: 40

Професия: икономист

Хоби и теми на блога: парфюми и козметика

Блог от: 2016 г. 


Разкажи ни накратко за твоята, почти любовна връзка с парфюмите. Кога ги откри и защо се пристрасти? 

От дете имам много силно обоняние и възприемам света около мен чрез аромати. Винаги всичко първо помирисвах, и така, ден след ден, научавах кое как ухае и запомнях. Ароматите запечатват много силно спомени, моменти и емоции, въздействат на настроението. Четях всичко, което ми попаднеше за ароматите и при всяка възможност миришех парфюми. Първо пръсках тайно от бутилките на мама, а колекционирането започна, когато вече можех да си позволявам да купувам сама. 

Всеки парфюм ми разказва история. Някои хубави, други лоши, трети направо кошмарни. Приятните миризми стимулират мозъка. Има ухания, които никога не могат да бъдат забравени, както и хората, които ги носят.  Задължително всеки ден пробвам нов или си припомням някой стар парфюм, отделно от избрания за цялостно носене, през деня или вечерта. Така тренирам обонянието си и се обучавам. Също така отделям страшно много време на хобито си – чета, гледам видеа и търся информация за новоизлезли или класически парфюми. Никога не ми се е случвало да мина покрай парфюмерия и да не вляза.  

Светът на ароматите е необятен и примамлив, до степен да му посветя голяма част от живота си. Хората около мен са свикнали и не ми пречат да се наслаждавам на миризмите, изграждам постепенно здрава връзка с тях, за което много им благодаря.

Кои са знаковите парфюми от онова време – детството и началната ти любов към ароматите. Какви спомени и асоциации ти носят?

Първите парфюми, до които се докосвах като почти тийн, бяха Шанелите на мама и Versus Versace. Първите ме научаваха с всяко пръсване какво е елегантност, стил и добре направен парфюм, а Versus ме заразяваше с пищност, еуфоричност от цветовете, които пресъздава, с добро настроение. Впоследствие опознавах страстно всичко, което намирах на рафта на майка ми, а тя е почитател на характерните за 80-те години, леко ретро, носталгични аромати. 

Първият мой личен парфюм, купен с парите подарък за една Коледа, беше Bright Crystal Versace и той ще остане завинаги в сърцето ми. Не ми е омръзвал, харесвам го във всякакви ситуации и до ден днешен, и го препоръчвам често на млади момичета. Тогава не смеех да го пръскам и си го пазех, защото нямах възможност да си купя друг. По – късно си взех и Crystal Noir Versace.

Един ден влязох в нета да търся любимия парфюм на майка ми, спрян вече тогава от производство – Dali Parfum de Toilette Salvador Dali. Исках да я зарадвам, намерих го, открих форумите за парфюми и така започна бавното и постепенно създаване на моята колекция. Четях постоянно, запалих се страшно, разбрах,че има и други хора като мен, които са обсебени от парфюмите и се занимават активно с тях. Това е сериозно хоби, луда страст и носи наистина много емоции.

И досега съм голям фен на парфюмите на Шанел и притежавам почти всички техни, нося ги много често. Винаги ще ги свързвам с безгрижните младежки години, прегръдките на майка ми и щастието, че живея спокойно.

Какво трябва да притежава един парфюм, за да те уцели в сърцето? Кои са твоите типове ухания?

Трябва на първо място да е сложен, многопластов, добре съчетан и изненадващ. Харесвам парфюми, който разказват истории, запомнят се и се развиват постоянно. Монотонните, еднообразни аромати са скучни. Харесвам много видове нотки, но задължително добре композирани и допълващи се, за забележителна пирамида и усещания. Хубавите парфюми са сложните такива. 

Почитател съм на ванилия, уд, амбър, рози, гурме и цветни нотки, но не и използвани самостоятелно. Съобразявам парфюмите си абсолютно задължително с време, сезон, място и настроение. Най-любимите си нося вечерно време, зимата. Тогава многопластовите ориенталци разкриват цялата си прелест и омайват както никога. В студените влажни сезони сладките гурме нотки звучат оригинално, като дълго мислени десерти, галещи небцето, а не се натрапват задушаващо със захарни изпарения. Цитрусите пък дават глътки въздух в тежка лятна мараня, когато мисълта за цветя и сладост докарва задух и световъртеж. 

Парфюмите изискват уважение, внимание, мисъл и малко предварително планиране, за да работят и да се покажат в най-добрата си светлина. Харесвам парфюми, които допълват излъчването на човек, а не се опитват нахално да заслепяват и навлизат в чужди пространства. За радост всеки ден излизат нови и нови предложения и изборът е огромен. Само трябва да искаш да намериш своите любимци.

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

СВЕ СТОЯНОВА

Години: 36

Професия: работя в частно училище като организатор, връзка с родителите и създател на съдържание (за вътрешния бюлетин, социални медии и т.н.)

Хоби: обичам да чета, да пътувам, да снимам и да пиша, макар да съм поизоставила последните две напоследък

Блог: ВИЛА ВИЛЕКУЛА създаден 2006 г.


Какви позитиви ни донесоха социалните мрежи и къде прекалихме? Напоследък е много актуално да се говори против тях, често в самите социални мрежи, което само по себе си е парадокс.

Определено социалните мрежи ни донесоха свобода – да търсим и намираме себеподобни, да се свързваме с тях, да подкрепяме каузи, в които вярваме и да се борим срещу нещата, които ни дразнят. Те позволиха на много хора да споделят идеите и талантите си със света и да намерят съмишленици. Дадоха ни различната гледна точка – на хора, с които нямаме нищо общо и може би никога няма да срещнем на живо. Лично на мен ми донесоха няколко ценни приятели, които иначе нямаше как да срещна – просто сме разделени от физическо разстояние или се движим в различни социални кръгове. 

 

Но всичко хубаво има и тъмна страна – започнахме да полагаме огромни усилия да убедим своите последователи, че живеем перфектен живот. Изграждането на определен имидж (image-crafting) зае мястото на истинското живеене, спонтанността на преживяването беше изместена от внимателно премерени реплики и ретуширани снимки. Завистта се промъкна и започна да ни ръчка с въпроси – „Как така тя има по-скъпи дрехи от мен?“ , „Защо имам по-малко лайкове?“, „Как успяват хората да имат такива страхотни деца?“. Въпроси, които не са ни вълнували досега и които ни карат да се чувстваме дискомфортно, като че сме в гимназията и не се вписваме в групата на готините.

 
Тази натрапена несигурност, заедно с огромното усилие да сме винаги перфектни и страхът да не изпуснем нещо суперяко, което се случва онлайн (FOMO), ни подейства невротизиращо и ни започна да краде от щастието ни. И връзките ни с другите се промениха – любовта сякаш не съществува, ако не я заявяваме постоянно онлайн, приятелството вече изисква да следим и лайкваме всичко, а ако не харесваме някого, можем лесно да му напишем доста тежки и обидни думи, скрити зад аватара си. Често забравяме, че зад всяко име онлайн стои по един реален човек, и това, което избира да покаже, всъщност е само една малка част от него, че не бива прибързано да лепим етикети и да съдим, когато знаем толкова малко. 
 
Затова си мисля, че един от начините да продължим напред, е не да заклеймяваме социалните мрежи като лоши, а да опитаме да говорим за не толкова бляскавите теми. За нещата, с които не се гордеем, от които се страхуваме, с които се опитваме да се справим. Да бъдем по-близко до истинското си аз, отколкото до някакъв идеализиран перфектен образ. Разбира се, за да покажеш слабостите си се иска доста смелост, но както казва Брене Браун – уязвимостта е сила и само тя ни свързва истински с хората.  
 
Да бъдем честни със себе си и да се познаваме и приемаме – това мисля, че би ни направило по-устойчиви на негативните влияния на социалките. В крайна сметка, вече би било трудно да живееш без никакво участие в тях, но изборът дали ще им позволиш да управляват живота ти е в ръцете на всеки. 

По темата с аватарите: в една статия, която беше споделила наскоро и преведох за блога, се говореше дори за завист срещу собствените ни перфектни онлайн образи, които сами си създаваме. За какво ни е всъщност това, на кого и какво доказваме? И какво за теб значи да приемаме себе си?

Разказваме си истории за безоблачни щастливи дни, красиви принцеси и смели принцове под една или друга форма от стотици години. Мечтите са нашето спасение от ежедневието. Интернет ни даде страхотен терен да строим въздушните си кули – виртуална реалност, в която можем да бъдем каквито си поискаме.

И понеже всички избират да са умни, красиви и популярни – ако откажеш да градиш подобен образ, можеш да се окажеш отхвърлен не само от виртуалната, но и от реалната общност. Неизказаното очакване да споделяш все повече и по-красиви моменти от живота си се превръща в безсмислено състезание, където няма особено значение как се чувстваш, важното е да изглежда добре и да спечели одобрението (и завистта) на останалите.

Споделянето, дори с непознати, би трябвало да ни сближава. Но колко често срещаме някой фейсбук “приятел” и не се сещаме каква тема да захванем, защото вече сме видели всичките снимки от последното му пътуване, разбрали сме за повишението в работата и новата кола, която си е купил? Възможно ли е нормално общуване, когато всеки е Слънцето в собствената си интернет-Вселена? Не може да има истински диалог между два аватара, освен ако притежателите им не минат отвъд егоцентризма на лайковете и не проявят истински интерес към човека отсреща.

Активният интерес към другите е и възможен път за справяне със завистта – ако спрем да сравняваме “кой е по-по-най”, ако откажем да се състезаваме, бихме могли да изградим ценна връзка помежду си. За това обаче трябва да сме добре ориентирани в собствената си емоционална карта – къде са подводните камъни, които могат да предизвикат катастрофа, кои са темите, които извикват буря и несигурните води, които е по-добре да избягваме. Търсенето продължава цял живот – в Мрежата и извън нея.

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

МИХАЕЛА БЕЛОРЕШКА/GOOD NATURED FOOD

Години: 29

Професия или занимание: разнообразни– от хранителен терапевт и консултант, през фотограф, стилист и психолог, та чак до блогър

Хоби: йога, здраве и планини, пътешествия и храна

Блог от: 2011 г., после нов от 2013 г.

Основни теми на блога: хранене, рецепти, връзка с тялото, психология, пътуване, образование


Къде за теб е удоволствието да поддържаш онлайн проект като блога? Какво мислиш за тенденцията към изнасяне на основното съдържание към Инстаграм профилите?

В блога успявам да съчетая всичките си интереси и да ги представя по начин, по който резонира с усещането ми за естестика, творчество и подход към живота.

Създаването само по себе си е удоволствие, защото минава през задоволяване на потребност. Имах абсолютния лукс да съвпаднат свободно време, вдъхновение и налична енергия в началото на блога (публикувала съм почти всеки ден!?), сега удоволствието е да мога да надградя и дам стойност с всеки нов пост.

Да изразя посланията в главата ми чрез въздействащо визуално съдържание, да обменям идеи и да комуникирам с толкова страхотни хора онлайн. Да се предизвикам да изляза от собствените си ограничения, да развия още умения и да се доверя на творческия процес. Удоволствие също и от цялостния и завършен проект/пост/продукт накрая. От пускането му извън мен.

Честно казано, намирам Инстаграм за доста по-развлекателен и отговарящ на търсенията ми в момента. Свързвам се непосредствено с нови хора, надниквам в живота на други и черпя вдъхновение за всички сфери на работата ми. Получава се един много приятен обмен и ако си позволиш да си автентичен и спонтанен, става още по-богато. Харесва ми, че можеш да филтрираш медиите и хората, които следваш, с грижа към сетивата и интересите си. Разбира се, много зависи как се използва платформата, за да не се стига до зависимости, изкривяване и фалш. Аз следя малко на брой хора, по-консервативна съм и ако някой ме напряга или доскучава, спирам да следя.

Грижа се да не свръхстимулирам сетивата си, защото Инстаграм буквално ме бомбардира със стимули, за разлика от романтичните блог постове от преди години. Сега всичко трябва да е бързо, за 15 секунди, трудно задържаш вниманието си в един текст повече от 3-4 минути, става ти досадно. Смятам, че това е една от причините всичко да се изтегли към ИГ и съм със смесени чувства – от една страна филтрираш бързо и достъпваш полезна информация директно, от друга има опасност от „бързо“ повърхностно съдържание, което да поддържа и ангажира вниманието. Любопитно е накъде ще се завъртят нещата.

Кое те напряга в социалните мрежи и кое те вдъхновява?

Много гледам да не се напрягам излишно и както казах, ако има такъв случай, спирам да следя и махвам с ръка. По-скоро ако мога да обърна въпроса ти: кое най-малко ме вдъхновява в социалните мрежи, то това  със сигурност би било еднаквостта. Еднаквата визия, еднаквите профили, еднаквите филтри, еднаквите думи, еднаквите „успешни“ стратегии. Всички тези повторения за мен са плоски и демотивиращи, с малко потенциал за обмен, развитие и автентичност.

От другата страна са вдъхновяващите примери, които следват своя глас, тон и посока без да скачат на всеки нов тренд. Вдъхновява ме искреността, споделянето, подкрепата, истината, обмена, дискусията, възможността да (си) помогнеш и да си полезен. Иначе за какво са ни? Красиви статични галерии от съвършенство. В статиката няма развитие, няма движение. Затова за мен стойността идва от изразяването на искреното вътрешно преживяване, било то позитивно или не дотам. Вдъхновява ме смелостта да си особен и да се обичаш, да си откровено несъвършен в изкуството си, да си позволиш опит от позицията на начинаещ, да дадеш нещо истинско и пулсиращо на света. Там става връзката и аз така се вдъхновявам. От хора, които с присъствието и приноса си, правят живота по-лек за живеене.

За много хора клишетата са удобство и убежище, с тях няма опасност да излязат от зоната си на комфорт, действат на сигурно. Ти как бягаш от тях? Важно ли ти е да си разпознаваема и автентична?

В някои клишета няма нищо лошо – те ни свързват, правят преживяванията ни общовалидни и ни дават възможност за споделяне и съпреживяване. Хубаво е да се мине през някои клишета. Аз самата доста време бягах от тях случайно да не вляза в някое, но с времето открих, че някои от тях са ми истински любопитни и ми е по-важно да трупам опитност, отколкото гордост.

Опасно става когато вътрешното ни преживяване не отговаря на външния израз, когато клишето стане самоцел без да е подплътено с емоционална подложка, послание, автентичен израз и осъзнатост. Когато го правим копи-пейст, защото „така трябва“ и „така е правилно“ (дори когато става въпрос за бягане от клишета). В този смисъл, дори да съм в клишето, правейки го с моето намерение и послание – то вече е автентично през моите мисли, чувства и визия. И автоматично става разпознаваемо, защото е наситено с емоционален заряд, който се усеща дори и през екраните.

Наскоро важен за мен човек ми каза нещо в отговор на мое мрънкане, че не ми се прави нещо, защото е клише/неестетично/кичозно. Перифразирам: „Михаела, лесно е да се работи с перфектни клиенти. Но за един творец истинското предизвикателство е да пресъздаде дори нещо кичозно по фин и елегантен начин, По неговияначин, заради който са го избрали“. Искрено вярвам в това.

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

 

MAQUILAB

Име: Елена Дойнова

Блог от: 8 г.

Години: 30

Професия или занимание: управление на социални медии/дигитален маркетинг

Хоби: блогър 

Теми на блога: красота, козметика


Що е то инфлуенсър? Кaкви са разликите между блогър и инфлуенсър? 

Няма ясен отговор или ясна граница. Всеки блогър е и инфлуенсър, но не всеки инфлуенсър е блогър. С развитието на различните социални мрежи се появиха и термини като „инстаграмър“, „ютюбър“… А инфлуенсър е термин-чадър за всички тези видове влияние в онлайн пространството като цяло. Това, което отличава блогърите, е историята зад тяхното развитие и може би времето, от което този термин съществува (на фона на останалите е сравнително стар).

Блогърът беше – и надявам се продължава да бъде в съзнанието на хората, човек, който доставя важна информация на база личен опит. Развитието на интернет позволи на всеки да сподели своето мнение онлайн, от ревюта на хотели до компютърни игри. По този начин блогърите започнаха да помагат за формирането на сравнително информиран избор у останалите потребители, тяхната аудитория. Това доведе до развитието на нишови блогове, които се занимават с представяне на продукти в дадена сфера. Беше въпрос на време тази възможност да бъде надушена от маркетинг екипите и да се започне ерата на така наречените колаборации. 

Те от своя страна пък създадоха една особена порода хора, които не желаят да влагат собственото си мнение и опит в създването на съдържание, което би обогатило читателите им. За тези хора е по-важно да има колаборации (които да плащат сметките), а те да облъчват аудиториите си с красиви снимки и наизустени маркетинг послания… За мен лично, думата инфлуенсър е равна именно на това. Приписвам ѝ негативна конотация не защото е лоша сама по себе си, а защото в днешно време „всеки иска да бъде инфлуенсър, за да получава безплатни продукти и да се снима с тях“ е често срещана реплика, даже желана професия от тийновете. Да получава и да снима без се замисля за неудобните въпроси зад кадър, без да се рови за информация за съставки, без да показва и негативните страни на продуктите (каквито почти винаги има)…

Именно в това за мен се състои разликата между блогър и инфлуенсър – между адекватно поднесено съдържание с добавена стойност, и просто още един маркетинг канал. Между безпристрастно обосновано мнение и добре контролиран маркетинг материал. Осъзнавам, че това разграничаване е може би силно повлияно от собствения ми начин на възприемане на трендовете (все пак, аз самата се водя инфлуенсър), но определено не съм сама в прикачването на негативна конотация към думата инфлуенсър. Разбира се, има некачествени кадри и сред блогърите – особено в лайфстайл и бюти индустрията, но за мен терминът блогър все още носи повече тежест и значение.

Това ми напомни за още нещо важно. Някои от най-важните източници на информация в света ни са инфлуенсъри (журналисти, писатели, пътешественици) и по никакъв начин не бих казала, че горното се отнася за тях. Аз живея и вирея в средата на лайфстайл/бюти блогърите и затова голяма част от размислите ми са именно върху тези ниши.

На какво се дължи според теб този бум – тук и в световен мащаб?

Бумът на инфлуенстването описано по-горе се дължи на начина, по който то представя живота ни – glam, винаги в модерните цветове на сезона, винаги подреден, винаги усмихнат. Всеки иска да се идентифицира с любимия си инфлуенсър, щом той или тя е с вечно идеална прическа, с коктейл в ръка в басейн на екзотична дестинация. Но ако едно време в caption-а можеше да се прокрадне информация за въпросното място или коктейл, днес е често срещано явление към тази снимка да има само caption „Caption this“. Задоволяването на естетическите потребности на хората по принцип не е лошо нещо (и аз обичам красиви снимки!), но този тип натрапване на „идеалния“ живот на идеален фон, на който съвсем или не съвсем автентично край басейна присъства часовник или бутилка вода за уста на точно определена марка, прекрачва границата на адекватността. Особено, ако тази точно определена марка е спонсор, а това не е упоменато никъде.

Ако допреди няколко години се борхме за спирането на фотошопа в списанията и за наемането на plus-size модели, сега се борим за задължителното обозначаване на спонсорираните постове (а защо не и за намаляване на употребата на facetune и lightroom presets?) в социалните мрежи… Вечното търсене на нови ефективни маркетинг канали е в разгара на нова глава от историята си с бума на инфлуенс маркетинга. И този бум е съвсем естествен от гледна точка на вечното търсене на по-красив живот. Пък макар и само онлайн. 

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

РОДИ РАДИЧКОВA

Години: 43

Професия: стилист

Хоби: да разказва истории в картини

ФБ страница: Роди Радичкова

Инстаграм: rodyradichkov


Какво се случва според теб с модата напоследък? Накъде се движи?

Модата вече е твърде бърза и твърде либерална. В този смисъл я наблюдавам, нищо повече. От доста време съм се концентрирала върху дрехата сама по себе си и изграждането на гардероб, който спокойно да нарека мой. Вълнувам се от това всичко в него да бъде носимо, качествено и в никакъв случай много. Разчитам все повече на идеята за униформа, която да ми служи и да се вписва най-добре в начина ми на живот. Не гледам на дрехата като етикет с цена. Харесва ми да седна на ръба на шадравана и да се наслаждавам на момента, без да ме притеснява с какво съм облечена. Надявам се това да описва донякъде как се чувствам в дрехите, които харесвам да нося.

Няколко конкретни събития в модата ме вълнуват напоследък:

Да се именуваш, не означава да си. Ефектът на Дънинг–Крюгер. Когнитивната склонност, при която неквалифицирани индивиди страдат от илюзорно превъзходство, поради което погрешно оценяват способностите си. Примерите са доста. От девойка, облечена в тенденция видяна в списанието, което е разгледала във фризьорския салон, с дрехи от верига за бърза мода; до събитие, което монополизира името на столицата ни и добавя Fashion Week.

Целенасоченото обезсмисляне на същността в работата на стилиста и превръщането му в гардеробиер. Интересно е, че в България това е така от зората на тази професия – тотално неразбиране на това какво прави стилистът всъщност. Да не говорим, че в регистъра за професии такава не съществува, но активно се упражнява. Все пак в България всеки втори е стилист! Но с това съм свикнала…A  някъде отвъд вече има и food stylist, interior stylist, table set stylist и т.н. 

Пиронът по темата заби политиката на Calvin Klein 205W39NYC, след настаняването на Raf Simons в творческото управление на марката. Появи се пълна забрана за комбиниране на дрехи и аксесоари на марката, различно от това на ревюто, за корици на всички световни списания. Дреха или аксесоар на марката не може да бъде съчетавана с други марки или с архив на стилиста… Взимаш сета от ревюто и просто го слагаш на корицата. Въпросът е каква е ролята на стилиста? И дали тоталното обезценяване на смисъла на човека, който чрез собственото си творчество ражда стил и визуални послания, не се прави умишлено. В същия момент либерализираме модния пазар с блогъри, инфлуенсъри, тренсетъри и фашонисти? Някои със съмнителни качества и липса на визуална идентичност.

Céline преди CELINE –в този казус може да се прозре многопластово какво се случва в света на модата. Но по-скорошното осъзнаване, че модата невинаги е равна само на МНОГО ПАРИ на всички нива в системата, би могло да спаси като цяло всички замесени.

Разкажи ни за визуалната идентичност. Защо напоследък почти всичко е като клонинг на нещо друго? Клишетата удобни ли са и какво всъщност носят на тези, които ги мултиплицират?

Всичко е в пътя. От възможност до реалност просто трябва да си извървиш пътя. Ако талантът го има, след много проби, грешки, учене, имитиране, вглеждане, търсене, четене, пак гледане, мислене, може и да постигнеш нивото, в което стилът ти ще е разпознаваем. Хубаво е да се знае, че това никак не е задължително. Не е задължително всеки да има подобна визуална идентичност. Не е условие за щастие, имам предвид. Това е само ако имаш претенция за подобна и евентуално през себе си „учиш“ другия.

Иначе има прекрасни възможности да се обличаш и в ниския, и в средния, и във високия сегмент марки.  Има базови, капсулни гардероби. Е, все пак всеки с визуална култура няма как да обърка французойката с дамата от Скандинавия или да не разпознае източноевропейката на летището. Тези културологични наслагвания са неподвластни на времето и пространството.

По повод клишетата – удобни са, да. Особено в общество като нашето. По-лесно е във всеки аспект на живота. Все повече ме притеснява това, което заложих във визуалното възпитание на сина ни през първите 7. Усещам вече агресията на другостта към начина, по който изглежда той сега. Неудобството да не си като всички явно ще изисква много други качества на характера, за да се отстоява. Учим се заедно.

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

LIFE OF HORTENSIA

 

Години: 18

Професия или занимание: неясно

Хоби: Докато обмисля бъдещето си, Хортензия ви дава безплатни и (без)полезни съвети.

 Инстаграм профил от: април 2018


Хортензия, моля представи се подробно и въздействащо, както подобава на един истински инфлуенсър.

Казвам се Хортензия. Приятелите ме наричат Тензи, защото Хорти звучи малко като Хортън (сещате се историята със слона и миниатюрната вселена – доста инфантилно).

На 18 години съм. Дълго време чаках да стана пълнолетна и съм супер разочарована от пълнолетието. Жестоко тъпо е. Всеки ти дудне, че трябва да се захванеш с нещо. Нашите ме издържат, но не сме в добри отношения, защото мислят, че трябва да правя нещо.

Обожавам всичко, което е на точки.

Мразя котки и имам котарак порода британска синя. Взех го за да впечатля един арменец от училище, който обожаваше тая порода… но не се получи впечатляването, а котаракът ми остана. Мисля, че и той ме мрази. Понякога ме гледа в  очите без да мига по три минути. Отвратително е.

Казва се Спиридон Аспровалта Ференц Мъфинтоп Първи. Кръстих го така, защото една друга котка се казва Амадеус Мъфин Трети и ми се видя много яко. Взех друг композитор и номер, за да не  плагиатствам. Викам му Мъфинтоп, а когато много ме дразни – Спиридон или Спиро.

В Instagram се представям се като catlover и това е един от най-честите ми хаштагове, защото мисля, че с #cathater ще имам по-малко последователи.

Искам да имам супер много последователи. Всъщност мечтата ми е да съм влогър, но нямам хъс за това. Трябва да си много сериозен и трудолюбив, за да имаш youtube канал със собствен видео блог, но аз не съм. За това се опитвам поне да стана инфлуенсър, но често казано – не е лесно и често се отчайвам. Предполагам, че за да съм инфлуенсър трябва да имам големи гърди или устни, да се снимам по бански – това го пробвах всъщност… Поне трябва да имам яхта или дете, или нещо от тоя род, но аз съм обикновено момиче и нямам особено много последователи.

Между нас казано, нямам никаква идея какво да правя с живота си, ако не стана инфлуенсър до една година… Не знам дали да уча и какво да уча. Мислила съм да започна работа, но не мога да ставам рано. Нито да върша нещо всеки ден. Дори иеята да правя нещо всеки ден ме съсипва.

Обичам театъра. Любимата ми актриса е Радина Думанян. Тя прави страхотни торти и ми е обещала да направи моята торта за 500 последователи, но още съм много далече от тази цел. 

 Какви са твоите велики инфлуенсърски послания към света?

Пак ще кажа, че аз само мечтая да съм инфлуенсър, но не съм. Не се снимам в хамак с фрапе в ръка и не получавам запитвания от къде е купен хамакът и каква е рецептата за фрапето.

Ако бях инфлуенсър, бих се стремила да изпращам посланието, че със собствената си (понякога мазна) коса, без грим и с тъпи дрешки, с кофти характерчето си и дебелата си досадна котка, човек също е толкова прекрасен и интересен, колкото ако притежава съвършена фигура, бели зъби, екстеншъни и гел лак, супер сладък шнауцер и розова Веспа.

Засега просто давам безплатно супер полезни съвети, а когато не ми стига времето да ги подготвя – споделям с последователите си каквото ми хрумне. Понякога се снимам с Гергана Змийчарова, защото така събираме повече сърца. 

 Сега има риск стотици инфлуенсъри, които си снимат фрапето, да ти се обидят и да те обявят за зла и завистлива. Доста от тях си приличат, защо според теб? Кое мислиш, че те отличава?

Известна съм с това, че съм нетактична. Би било голяма изненада да кажа каквото и да било, без да обидя поне девет човека. Не го правя нарочно и дори не знам как става всеки път!

Относно инфлуенсърите, които си приличат –  предполагам, че е така защото те ИСКАТ да си приличат. Един вижда снимка на книга, кафе, лале и яки чорапки върху готин чаршаф и си казва: „леле, искам и аз такава снимка“. И си прави същата, с друг цвят лале. Аз също си казвам: „леле, искам и аз такава снимка!“,  но нямам лалета в двора… изобщо нямам двор,  нямам такива яки чаршафи и супер секси пухкави чорапи, нямам книга с недокосната корица (всичко у нас е полято с кафе) и най-вече нямам нерви да си направя 92 селфита на краката, за да стане супер. (Сещате се как се провалиха съветите ми за яка профилна снимка!!!)

Така че … Отличавам се с това, че имам само грозни чорапи (не мога да откъсна от сърцето си повече от 3 лв. за чорапи, честно!); чаршафите са ми от пет различни комплекта, повечето са ми още от четвърти клас, когато правихме ремонт на детската и ми накупуваха чаршафи; нямам хамак и машинка за фрапе; косата ми е до ушите и изобщо не мисля, че някога е била по дълга и, макар наистина да завиждам злобно на супер яките мадами в instagram, просто съм тяхната тотална противоположност!!!

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

ЙОРДАН СТЕФАНОВ – НАУКА И КРИТИЧНО МИСЛЕНЕ

Възраст: 28 години.

Професия или занимание: Последната половин година – докторант по научна специалност „Микробиология“.

Хоби: Самият блог е хоби, което отнема немалко време + кино, музика, игри

Блог от: март 2014 г.

Теми на блога: Насочеността е по-скоро научно-популярна. Споделяне на интересни научни изследвания, анализ на конкретни теми, опровержение на различни материали и авторски коментари, които не са задължително с научна насоченост.


Защо според теб масово критиката, дори конструктивна и аргументирана, се приема за хейт? 

Хората приемат много трудно мнение, което е различно от тяхното. Съзнателно или несъзнателно те не търсят обективната истина, а мнението или аргументите, които подкрепят техните виждания или житейска философия. Когато някой се изправи срещу тях с факти, аргументи или мнение, което влиза в остър сблъсък с личните им виждания и това, в което вярват, те изпадат в когнитивен дисонанс.

Хората не знаят как да реагират в подобна стресова ситуация, в която някой пряко атакува това, в което са вярвали. И единственият начин, по който могат да реагират, е пълно отрицание. Много малко хора могат да променят напълно мнението си по даден проблем, ако разберат, че грешат.

Ситуацията става дори по-тежка ако се атакува някаква тема, която е дълбоко вкоренена в житейския им мироглед, или пък която е в основата на начина им на живот – религии, начин на хранене, здравословен живот и други. В тези случаи различното мнение се приема за хейт, а изказалият го автоматично се превръща в агресор. Би било много хубаво, ако хората поставят всичко под съмнение, но сляпата вяра е по-силна.

Защо е важно критичното мислене? Как се възпитава?

Критичното мислене е напълно задължително условие, за да се води добър и спокоен начин живот. Критичното мислене кара хората да поставят всичко под въпрос и да анализират всяка една ситуация, в която попадат. Критичният човек е труден обект за измама от страна на различни измамници и шарлатани, а това спестява много негативни емоции.

Критичното мислене трябва да бъде развивано в училище още в началните класове. Децата не трябва да бъдат принуждавани да зубрят информация, която ще забравят след кратък период от време. Те трябва да бъдат учени да разсъждават, да мислят, да поставят всичко под въпрос, да се съмняват и да търсят истината. Тяхното любопитство трябва да бъде пробуждано, а не убивано.  С подобно умение разполагат много малко хора, а това обяснява, защо българите са податливи на всякакви измами и шарлатани.

Критично мислещите индивиди е по-вероятно да не са агресивни. Те са готови да приемат чуждата теза, ако е подплатена с аргументи и не се страхуват някой да атакува вижданията им, което обичайно би довело до проява на агресия.

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

Вера Георгиева – LA VITA SEMPLICE

Възраст: на 35 съм, странното е, че се наложи да смятам, докато стигна до коректното число. Сигурно защото напоследък не си правя труда да отбелязвам рождения си ден.

Начало на блога: съществува от края на януари 2017. Исках да започна годината на чисто, тъй като 2016 беше много турбулентна в емоционално отношение, така че идеята изкристализира в края на тази тегава година, но имах колебания какъв е точно смисълът от още един блог в пространството. Все пак в първите дни на януари си купих домейна и първия пост написах на 30 януари 2017 г.

Основни теми: малко непостоянни са, точно като мен самата. В началото пишех повече за гардероба си и напъните да го превърна в капсулен гардероб, исках да правя повече outfit постове, с които да покажа, че нямаме нужда от стотици дрехи, за да изглеждаме различно всеки ден, но това бързо премина, тъй като или ми липсваше настроение, или фотограф.

После започнах да го използвам за формулиране на собствените си мисли, а след това за документиране на “направи си сам” проектите и семейните ни пътуванията. Така или иначе в момента (а вероятно и така ще си остане) това е само един личен дневник, където споделям нещата, които ме вълнуват, вдъхновяват и мотивират към конкретния момент според по-постоянните си интереси, които са в сферата на домашния уют, естетиката, децата и (пре)откриването на света, себе си и околните.

Когато започнах си казах, че искам да вдъхновявам и подкрепям хората да живеят живота си бавно и спокойно, като споделям максимално искрено своите собствени опити да правя точно това. Наистина се затруднявам да определя с думи прости и малко на брой за какво аджеба е този блог.


Кое му е сложното на простия живот?

Въпросът е много интересен и сигурно всеки има свой собствен отговор. За мен сложното е да различавам нуждите от желанията си. Опитвам се да живея живот, в който намират място само неща, хора и случки, от които се нуждая, за да бъда щастлива. Това е личната ми дефиниция за прост живот.

Кога човек се научава кое му трябва, за да бъде щастлив? При теб как и в какъв етап се случи?

Щастието е променлива величина. Моето щастие е усмивката на лицето на детето ми; прегръдката на мъжа ми; разпалените разговори (в които понякога се ражда и някоя истина) с приятелите и родителите ми; всеки дъх в планината; сутрешната песен на птицата, която живее на дървото в двора пред спалнята ни; шумът на вълните, когато си лягам в палатката на плажа; дъждът, който потропва ритмично по прозорците; мирисът на окосена трева; времето, в което пътуваме семейно и откриваме нови и непознати места; моментите, в които осъзнавам, че съм част от много по-голям и неразбираем за мен план. Да признаеш и оцениш тези малки късчета наслада е щастие.

Не знам дали трябва да се учим на това, но определено трябва да се научим, че не е нужно винаги да сме щастливи. Всички имаме и добри, и лоши дни (месеци, години) и това е окей. Не приемам манифестацията на щастие пред света, безграничния позитивизъм и патетичните мотивационни речи и цитати, които доскоро се лееха щедро в интернета. Старая се да общувам със и да следя хора, които са искрени за всичко, през което минават и не се страхуват да споделят и радостите, и болките си. Това е филтърът, който си наложих преди близо две години на излизане от един страхотен бърнаут, в чиято връхна точка се опитвах да съчетавам ролята на майка, съпруга, домакиня, професионалист на два фронта, душеприказчик, помагач и перфекционист. Започнах да намалявам малко по малко ангажиментите и вещите, които ме задушаваха и ме караха да се чувствам неудовлетворена и неосъществена, за да имам време, място и душа да оценя моментите, за които говорих по-горе. 

Име: Елена 
Години: 42
Занимание: майка на 3-годишно момченце, (при)страстен читател, дизайнер на авторски бижута
Хоби: книги, изкуство, създава кръгове на щастието
Семейно положение: щастливо обвързана и влюбена, неомъжена

Откога я познавам: 2015 г.
Как се срещнахме:  с Ели работехме заедно в предишната ми работа само онлайн, никога не бяхме се виждали на живо
Защо я харесвам: защото е от малкото хора, които не се оплакват и не мрънкат; много усмихната и лъчезарна; общува се леко и лесно с нея; щастието прозира в очите ѝ
Общото: дълго след като вече не работехме заедно ми сподели, че отдавна следи блога; съпругът на Ели пък се грижи за техническата част на този блог и Parentland.bg
Фокус на разговора: кръговете на щастието
Темите: корените, щастието, баланса
Снимките: снимките направихме набързо, в един мразовит снежен ден от януари, а поводът за интервюто са тези прекрасни цветни бижута от кожа и дърво, които Ели прави много прецизно и с голяма любов. Можете да ги разгледате подробно в страницата ѝ BOEL=>


Добрич е родното ти място, разкажи ни за града и хората там. 

Добрич е градът на моето детство, на спомените, на порастването, на любимите хора и семейство ми. Добрич е градът, където винаги ме чакат и където винаги ще има кой да ме обича. Спокоен, уютен, зелен, само на 30 км от морето!

Хората… определено променени, но усмихнати. Силно искам да вярвам, че са щастливи и че живеят своя собствен живот. Много последваха мечтите си и преминаха към нов етап, промениха начина си на живот, на мислене, навиците, ежедневието си. Идва един момент, в който това, което имаш, не ти е достатъчно и преминаваш на следващо ниво. 

Обичам градският парк „Свети Георги“ (за добричлии си е Градската градина) – убежище за отдих с невероятна природа. Нещо интересно, това е един от първите паркове в освободена България и е с 15 години по-стар от Борисовата градина в София. Свидетели на изминалите години са шестте ясена, намиращи се в началото на парка, които са обявени за защитени – уникални дървета.

Обичам етнографския музей „Стария Добрич“ – има легенда, която разказва, че от тук е възникнал градът. Незабравимите топли гевречета, печени на пещ и беозбразно вкусната боза! 

Обичам театъра в Добрич – там се докоснах до красота, духовност и изкуство.

Обичам морето, съвсем близо е – красивото Северно черноморие. Нос Калиакра, комплекс Албена, Двореца в Балчик, скалите на Тюленово, залив Болата, резервата Камчия – спомени за дълги, лежерни летни дни…

 

Какво от Добрич ти липсва и не откриваш тук в София?

Липсва ми моето семейство, сестра ми и майка ми. Липсват ми старите приятели, разбира се. Ароматът на липите; остъклената тераса, на която сутрин трите пием кафе; благоуханието на чистотата, която цари у дома. Природата – полетата и морето. Когато сме там, понякога имам чувството, че времето спира, толкова е спокойно и приятно, изпадаме в безтегловност. Връщам се винаги, когато имам възможност.

Кои са твоите „кръгове на щастието“  в София?

Най-голямото щастие е моето семейство – момченцето, което чакахме дълго време и моя обичан и обичащ мъж. Те са моите Божи дарове.

Моите приятели, истинските, и съм благодарна на съдбата, че са част от живота ми. Никога не пропускам да им покажа и кажа, че ги обичам, защото приятелството е любов.

Нашият уютен дом, който отразява моето вътрешно аз – цветен, понякога подреден, понякога по детски разхвърлян, с много светлина, книги и снимки.

Моите идеи, нахвърляни хаотично в тетрадка.

Моето място, което наричам „работилница“ и творческият безпорядък, който цари, когато Борис заспи и аз се заемам да правя кръгчета на щастието или да снимам.

Сигурно е клиширано, но е моята реалност, моят живот, сега. Щастието е избор и аз съм направила своя.

 

Как вкарваш щастието в твоите кръгчета? Какво е посланието?

Всяко кръгче е история, случка от нашето ежедневие. Понякога дори кратък момент, който се запечатва в съзнанието ми. Наричам ги „Кръгове на щастието“, защото са вдъхновени от щастието да имам толкова усмихнато, лъчезарно, любопитно, търсещо, емоционално и здраво дете. Обичам да ги правя, щастлива съм, когато създавам всяко кръгче… Могат да бъдат извор на щастие за всеки, който обича да носи цветни аксесоари.

Винаги съм обичала да изработвам разни неща, отдава ми се. Дървени кръгчета си поръчах, когато сметнах, че е добре с Борис да започнем да учим форми и цветове. Заедно ги боядисвахме, рисувахме върху тях – беше изключително забавно! Една вечер, когато го приспивах, просто ми хрумна – цветни кръгове на щастието. Кръгът – без начало и край – олицетворение на безкрайност и вечност. За мен се превърна в символ на моята майчина любов.

Мислиш ли, че умението да бъде човек щастлив се предава на децата? Това усещане, че всичко ти е достатъчно и тамън научава ли се?

Мисля и вярвам, че емоциите се предават на децата още в самото начало. Щастливите хора отглеждат и възпитават щастливи, хармонични и обичащи деца.

Да, научава се. С времето започваме да мислим и да се радваме на това, което имаме, а не да страдаме за това, което ни липсва. Защото много от нещата, които уж ни липсват, всъщност не са ни необходими…

Борис е все още малък, каква майка се притесняваш да не станеш?

Страхувам се от обсебване. Обичам Борис толкова много, че понякога се плаша от своята любов към него. Със сигурност всички обичащи родители се чувстват по този начин.

Не искам да бъда скучна и немечтаеща майка; прекалено загрижена майка; неразбираща майка… със сигурност за вбъдеще ще се появяват нови и нови притеснения.

Аз съм отгледана в красиво, спокойно, сплотено и щастливо семейство, и се надявам, че един ден Борис ще има възможността да каже същото за своето.

Кое е важното в едно семейство, за да бъде хармонично и балансирано? Как поддръжате равновесие вие?

Любов, разбиране, свобода, благодарност – хармония, щастие, баланс, здраво семейство.

Не е лесно, ние не сме перфектни, но сме сплотено семейство и се обичаме, много. Благодарна съм за всичко, което имаме, защото сме го постигнали с много усилия, заедно. За мен, за нас, семейството е на първо място. Нямаме тайни, общуваме, свободни сме да бъдем себе си, опитваме се бъдем толерантни един към друг, споделяме… Понякога ни е трудно да бъдем родители, защото самите ние се превръщаме в деца. 

Липсва ли нещо във вашите кръгове на щастието?

Дъщеря. Момиченце. Мисля, че нашите кръгове на щастието ще бъдат идеални и съвършено завършени. Ако някога, когато…