*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

ЙОРДАН СТЕФАНОВ – НАУКА И КРИТИЧНО МИСЛЕНЕ

Възраст: 28 години.

Професия или занимание: Последната половин година – докторант по научна специалност „Микробиология“.

Хоби: Самият блог е хоби, което отнема немалко време + кино, музика, игри

Блог от: март 2014 г.

Теми на блога: Насочеността е по-скоро научно-популярна. Споделяне на интересни научни изследвания, анализ на конкретни теми, опровержение на различни материали и авторски коментари, които не са задължително с научна насоченост.


Защо според теб масово критиката, дори конструктивна и аргументирана, се приема за хейт? 

Хората приемат много трудно мнение, което е различно от тяхното. Съзнателно или несъзнателно те не търсят обективната истина, а мнението или аргументите, които подкрепят техните виждания или житейска философия. Когато някой се изправи срещу тях с факти, аргументи или мнение, което влиза в остър сблъсък с личните им виждания и това, в което вярват, те изпадат в когнитивен дисонанс.

Хората не знаят как да реагират в подобна стресова ситуация, в която някой пряко атакува това, в което са вярвали. И единственият начин, по който могат да реагират, е пълно отрицание. Много малко хора могат да променят напълно мнението си по даден проблем, ако разберат, че грешат.

Ситуацията става дори по-тежка ако се атакува някаква тема, която е дълбоко вкоренена в житейския им мироглед, или пък която е в основата на начина им на живот – религии, начин на хранене, здравословен живот и други. В тези случаи различното мнение се приема за хейт, а изказалият го автоматично се превръща в агресор. Би било много хубаво, ако хората поставят всичко под съмнение, но сляпата вяра е по-силна.

Защо е важно критичното мислене? Как се възпитава?

Критичното мислене е напълно задължително условие, за да се води добър и спокоен начин живот. Критичното мислене кара хората да поставят всичко под въпрос и да анализират всяка една ситуация, в която попадат. Критичният човек е труден обект за измама от страна на различни измамници и шарлатани, а това спестява много негативни емоции.

Критичното мислене трябва да бъде развивано в училище още в началните класове. Децата не трябва да бъдат принуждавани да зубрят информация, която ще забравят след кратък период от време. Те трябва да бъдат учени да разсъждават, да мислят, да поставят всичко под въпрос, да се съмняват и да търсят истината. Тяхното любопитство трябва да бъде пробуждано, а не убивано.  С подобно умение разполагат много малко хора, а това обяснява, защо българите са податливи на всякакви измами и шарлатани.

Критично мислещите индивиди е по-вероятно да не са агресивни. Те са готови да приемат чуждата теза, ако е подплатена с аргументи и не се страхуват някой да атакува вижданията им, което обичайно би довело до проява на агресия.

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

Вера Георгиева – LA VITA SEMPLICE

Възраст: на 35 съм, странното е, че се наложи да смятам, докато стигна до коректното число. Сигурно защото напоследък не си правя труда да отбелязвам рождения си ден.

Начало на блога: съществува от края на януари 2017. Исках да започна годината на чисто, тъй като 2016 беше много турбулентна в емоционално отношение, така че идеята изкристализира в края на тази тегава година, но имах колебания какъв е точно смисълът от още един блог в пространството. Все пак в първите дни на януари си купих домейна и първия пост написах на 30 януари 2017 г.

Основни теми: малко непостоянни са, точно като мен самата. В началото пишех повече за гардероба си и напъните да го превърна в капсулен гардероб, исках да правя повече outfit постове, с които да покажа, че нямаме нужда от стотици дрехи, за да изглеждаме различно всеки ден, но това бързо премина, тъй като или ми липсваше настроение, или фотограф.

После започнах да го използвам за формулиране на собствените си мисли, а след това за документиране на “направи си сам” проектите и семейните ни пътуванията. Така или иначе в момента (а вероятно и така ще си остане) това е само един личен дневник, където споделям нещата, които ме вълнуват, вдъхновяват и мотивират към конкретния момент според по-постоянните си интереси, които са в сферата на домашния уют, естетиката, децата и (пре)откриването на света, себе си и околните.

Когато започнах си казах, че искам да вдъхновявам и подкрепям хората да живеят живота си бавно и спокойно, като споделям максимално искрено своите собствени опити да правя точно това. Наистина се затруднявам да определя с думи прости и малко на брой за какво аджеба е този блог.


Кое му е сложното на простия живот?

Въпросът е много интересен и сигурно всеки има свой собствен отговор. За мен сложното е да различавам нуждите от желанията си. Опитвам се да живея живот, в който намират място само неща, хора и случки, от които се нуждая, за да бъда щастлива. Това е личната ми дефиниция за прост живот.

Кога човек се научава кое му трябва, за да бъде щастлив? При теб как и в какъв етап се случи?

Щастието е променлива величина. Моето щастие е усмивката на лицето на детето ми; прегръдката на мъжа ми; разпалените разговори (в които понякога се ражда и някоя истина) с приятелите и родителите ми; всеки дъх в планината; сутрешната песен на птицата, която живее на дървото в двора пред спалнята ни; шумът на вълните, когато си лягам в палатката на плажа; дъждът, който потропва ритмично по прозорците; мирисът на окосена трева; времето, в което пътуваме семейно и откриваме нови и непознати места; моментите, в които осъзнавам, че съм част от много по-голям и неразбираем за мен план. Да признаеш и оцениш тези малки късчета наслада е щастие.

Не знам дали трябва да се учим на това, но определено трябва да се научим, че не е нужно винаги да сме щастливи. Всички имаме и добри, и лоши дни (месеци, години) и това е окей. Не приемам манифестацията на щастие пред света, безграничния позитивизъм и патетичните мотивационни речи и цитати, които доскоро се лееха щедро в интернета. Старая се да общувам със и да следя хора, които са искрени за всичко, през което минават и не се страхуват да споделят и радостите, и болките си. Това е филтърът, който си наложих преди близо две години на излизане от един страхотен бърнаут, в чиято връхна точка се опитвах да съчетавам ролята на майка, съпруга, домакиня, професионалист на два фронта, душеприказчик, помагач и перфекционист. Започнах да намалявам малко по малко ангажиментите и вещите, които ме задушаваха и ме караха да се чувствам неудовлетворена и неосъществена, за да имам време, място и душа да оценя моментите, за които говорих по-горе. 

Име: Елена 
Години: 42
Занимание: майка на 3-годишно момченце, (при)страстен читател, дизайнер на авторски бижута
Хоби: книги, изкуство, създава кръгове на щастието
Семейно положение: щастливо обвързана и влюбена, неомъжена

Откога я познавам: 2015 г.
Как се срещнахме:  с Ели работехме заедно в предишната ми работа само онлайн, никога не бяхме се виждали на живо
Защо я харесвам: защото е от малкото хора, които не се оплакват и не мрънкат; много усмихната и лъчезарна; общува се леко и лесно с нея; щастието прозира в очите ѝ
Общото: дълго след като вече не работехме заедно ми сподели, че отдавна следи блога; съпругът на Ели пък се грижи за техническата част на този блог и Parentland.bg
Фокус на разговора: кръговете на щастието
Темите: корените, щастието, баланса
Снимките: снимките направихме набързо, в един мразовит снежен ден от януари, а поводът за интервюто са тези прекрасни цветни бижута от кожа и дърво, които Ели прави много прецизно и с голяма любов. Можете да ги разгледате подробно в страницата ѝ BOEL=>


Добрич е родното ти място, разкажи ни за града и хората там. 

Добрич е градът на моето детство, на спомените, на порастването, на любимите хора и семейство ми. Добрич е градът, където винаги ме чакат и където винаги ще има кой да ме обича. Спокоен, уютен, зелен, само на 30 км от морето!

Хората… определено променени, но усмихнати. Силно искам да вярвам, че са щастливи и че живеят своя собствен живот. Много последваха мечтите си и преминаха към нов етап, промениха начина си на живот, на мислене, навиците, ежедневието си. Идва един момент, в който това, което имаш, не ти е достатъчно и преминаваш на следващо ниво. 

Обичам градският парк „Свети Георги“ (за добричлии си е Градската градина) – убежище за отдих с невероятна природа. Нещо интересно, това е един от първите паркове в освободена България и е с 15 години по-стар от Борисовата градина в София. Свидетели на изминалите години са шестте ясена, намиращи се в началото на парка, които са обявени за защитени – уникални дървета.

Обичам етнографския музей „Стария Добрич“ – има легенда, която разказва, че от тук е възникнал градът. Незабравимите топли гевречета, печени на пещ и беозбразно вкусната боза! 

Обичам театъра в Добрич – там се докоснах до красота, духовност и изкуство.

Обичам морето, съвсем близо е – красивото Северно черноморие. Нос Калиакра, комплекс Албена, Двореца в Балчик, скалите на Тюленово, залив Болата, резервата Камчия – спомени за дълги, лежерни летни дни…

 

Какво от Добрич ти липсва и не откриваш тук в София?

Липсва ми моето семейство, сестра ми и майка ми. Липсват ми старите приятели, разбира се. Ароматът на липите; остъклената тераса, на която сутрин трите пием кафе; благоуханието на чистотата, която цари у дома. Природата – полетата и морето. Когато сме там, понякога имам чувството, че времето спира, толкова е спокойно и приятно, изпадаме в безтегловност. Връщам се винаги, когато имам възможност.

Кои са твоите „кръгове на щастието“  в София?

Най-голямото щастие е моето семейство – момченцето, което чакахме дълго време и моя обичан и обичащ мъж. Те са моите Божи дарове.

Моите приятели, истинските, и съм благодарна на съдбата, че са част от живота ми. Никога не пропускам да им покажа и кажа, че ги обичам, защото приятелството е любов.

Нашият уютен дом, който отразява моето вътрешно аз – цветен, понякога подреден, понякога по детски разхвърлян, с много светлина, книги и снимки.

Моите идеи, нахвърляни хаотично в тетрадка.

Моето място, което наричам „работилница“ и творческият безпорядък, който цари, когато Борис заспи и аз се заемам да правя кръгчета на щастието или да снимам.

Сигурно е клиширано, но е моята реалност, моят живот, сега. Щастието е избор и аз съм направила своя.

 

Как вкарваш щастието в твоите кръгчета? Какво е посланието?

Всяко кръгче е история, случка от нашето ежедневие. Понякога дори кратък момент, който се запечатва в съзнанието ми. Наричам ги „Кръгове на щастието“, защото са вдъхновени от щастието да имам толкова усмихнато, лъчезарно, любопитно, търсещо, емоционално и здраво дете. Обичам да ги правя, щастлива съм, когато създавам всяко кръгче… Могат да бъдат извор на щастие за всеки, който обича да носи цветни аксесоари.

Винаги съм обичала да изработвам разни неща, отдава ми се. Дървени кръгчета си поръчах, когато сметнах, че е добре с Борис да започнем да учим форми и цветове. Заедно ги боядисвахме, рисувахме върху тях – беше изключително забавно! Една вечер, когато го приспивах, просто ми хрумна – цветни кръгове на щастието. Кръгът – без начало и край – олицетворение на безкрайност и вечност. За мен се превърна в символ на моята майчина любов.

Мислиш ли, че умението да бъде човек щастлив се предава на децата? Това усещане, че всичко ти е достатъчно и тамън научава ли се?

Мисля и вярвам, че емоциите се предават на децата още в самото начало. Щастливите хора отглеждат и възпитават щастливи, хармонични и обичащи деца.

Да, научава се. С времето започваме да мислим и да се радваме на това, което имаме, а не да страдаме за това, което ни липсва. Защото много от нещата, които уж ни липсват, всъщност не са ни необходими…

Борис е все още малък, каква майка се притесняваш да не станеш?

Страхувам се от обсебване. Обичам Борис толкова много, че понякога се плаша от своята любов към него. Със сигурност всички обичащи родители се чувстват по този начин.

Не искам да бъда скучна и немечтаеща майка; прекалено загрижена майка; неразбираща майка… със сигурност за вбъдеще ще се появяват нови и нови притеснения.

Аз съм отгледана в красиво, спокойно, сплотено и щастливо семейство, и се надявам, че един ден Борис ще има възможността да каже същото за своето.

Кое е важното в едно семейство, за да бъде хармонично и балансирано? Как поддръжате равновесие вие?

Любов, разбиране, свобода, благодарност – хармония, щастие, баланс, здраво семейство.

Не е лесно, ние не сме перфектни, но сме сплотено семейство и се обичаме, много. Благодарна съм за всичко, което имаме, защото сме го постигнали с много усилия, заедно. За мен, за нас, семейството е на първо място. Нямаме тайни, общуваме, свободни сме да бъдем себе си, опитваме се бъдем толерантни един към друг, споделяме… Понякога ни е трудно да бъдем родители, защото самите ние се превръщаме в деца. 

Липсва ли нещо във вашите кръгове на щастието?

Дъщеря. Момиченце. Мисля, че нашите кръгове на щастието ще бъдат идеални и съвършено завършени. Ако някога, когато…

 

 

Име: Lianet Aramburo Suarez – Лиа

Години: 33

Локация: Хавана, Куба

Занимание: завършила “Счетоводство и финанси” в Хаванския университет, в момента отдава под наем стая от жилището си на туристи, т.нар. casas particulares (споделени частни квартири)

Хоби: история на архитектурата; кулинария; шиене

Семейно положение: омъжена, с 4-годишна дъщеря

Откога я познавам: от януари 2017

Как се срещнахме: открих квартирата ѝ съвсем случайно – страхотна локация  в старата част на Хавана, на тиха централна уличка на 5 минути пеша от Plaza Vieja. Стаята е голяма, просторна, с балкон и самостоятелна баня, Лиа сервира чудесна закуска и е изключително грижовен домакин, съдейства за абсолютно всичко.  Акосте се запътили към Хавана, тя е вашият човек: Casa Particular Lía

Защо я харесвам: има онова специфично латиноамериканско чувство за щастие, спокойствие и удовлетвореност, което толкова харесвам; тя, както повечето кубинци, не се оплаква, въпреки трудния живот и безбройните ограничения; говори с огромна любов за страната и сънародниците си; изключително гостоприемна и слънчева; мила, деликатна и съобразителна

Общото: говорим испански, обожаваме Куба и имаме четиригодишни дъщери

Фокус на разговора: островът, от който никой не иска да си тръгва

Темите: Куба, Хавана, местните, семейството, природата, автентичността, мечтите, свободата, темперамента, другите, щастието, Никол

Снимките: снимките бяха съвсем случайни, тогава нямах идея за интервю, нито за включването му в тази рубрика, просто снимах набързо малката Никол за спомен. 


Защо всеки, който дойде тук, се влюбва в тази земя?

Вероятно защото съществува магическа връзка и взаимност – хората се влюбват в Куба, а тя на свой ред се влюбва в тях. Куба е привлекателна, защото е екстровертна, общителна, романтична, красива, с постоянно топъл климат. Уникална е с приятния си уличен жаргон; с носталгията към нещо отминало; с невероятната си природа; с морето, гостоприемството, радостта. Също с тъгата, която личи зад всяка усмивка; със скромността, със заряда и енергията си; с борбения си дух.

Промени ли се нещо след смъртта на Кастро?

Усеща се слаба разлика, в очакване сме, питаме се какво ще стане, има много въпросителни пред нас… Кастро дълги години беше начело на държавата и е въпрос на време да се адаптираме към промените.

Какво се надяваш да се случи с тази прекрасна страна?

Да просперира един ден, да започне от нулата, да се промени, да върви само напред без да се връща към миналото. Убедена съм, че си струва да опитаме.

Родена си в Хавана и живееш тук, кое прави града толкова специален?

Хавана е това, което е, заради хората си. Градът е толкова истински и чист, врящ и кипящ; със своите занемарени улици и порутени сгради; с децата, играещи спокойно навън; с хората, които се събират на всеки ъгъл; с туристите, които запечатват всичко с фотоапаратите си; с местните, които са в непрекъсната комуникация помежду си. Град, в който белите чаршафи се веят почти задължително от всеки балкон.

Някой поправя къщата си, други свирят на инструмент, музиката е израз на нашата култура и вярвания, трети чакат с часове на автобусната спирка или на опашка за нещо си – не знаят дали ще стигне за тях, но със сигурност това, което продават, им трябва. Един хвърля нещо на боклука, а друг бързо-бързо го отнася, както казваме тук: “Винаги има някой по-нуждаещ се от теб”.

Това е моята неповторима Хавана, очарователна и единствена по рода си!

Кои части от Куба са ти любими?

От западната част обичам Пинар дел Рио/Pinar del Rio, територия, която съхранява голяма част от биосферата, позната като природната катедрала на Куба, с богата  флора и фауна, девствена и непокътната. Тук могат да се видят скали от Юрския период и най-голямата пещерна система на територията на острова. Там е и Праисторическата стена с едни от най-големите в света фрески на открито, които хармонират перфектно с типичния кубински пейзаж.

Разбира се, Хавана – древна и съвременна – със своите плажове само на 15 минути от центъра. Старата ѝ част, където живея, събира история от почти 5 века и е една от великолепните южноамерикански локации, които човек трябва да посети.

Не на последно място и полуостров Варадеро/Varadero, провинция Матансас, със своите повече от 30 км плаж – фин, нежен, бял пясък, лазурно синя вода и постоянно топъл климат,  които правят всяко посещение там незабравимо.

Варадеро

От централната част на Куба – провинция Сиенфуегос/Cienfuegos, “перлата на Юга” с едни от най-големите и обширни в света заливи, с историческия си център, признат от Юнеско за световно културно и природно наследство, с красивите си плажове и сградите архитектурни бижута със силно френско влияние.

Сиенфуегос

Тринидад в провинция Санкти Спиритус/Sancti Spiritus, градът музей на Карибите, основан през 1514 година, третият по възникване град в Куба, с местоположение между планина и море, с калдъръмените си улици, и долината Valle de los Ingenios, където лежат останките на стотици захарни фабрики, кулата Иснага/Iznaga – величествена и пълна с история, Topes de Collantes – място за планински преходи и отдих, с любимия ми водопад Кабурни/Caburni са други прекрасни места. Градините на Краля/Jardines del Rey, формирани от Кайо Коко/Cayo Coco и Кайо Гийермо/Cayo Guillermo, между Сиего де Авила/Ciego de Ávila  y Камагуей/Camagüey са просто забележителни, с близо 15 метровите си дюни, там се намира и Международният център по спортен риболов.

Тринидад

На изток – Камагуей с крайбрежната си част – от  архипелага Сабана до Градините на кралицата/Jardines de la Reina и плажа Санта Лусия/Santa Lucia, където е една от най-големите популации на розово фламинго на Карибите.

Харесвам и Гранма/Granma заради река Кауто/Rio Cauto (най-дългата в Куба), Сиера Маестра/Sierra Maestra – най-високият по брега Гуаканаябо/Guacanayabo планински масив, долината Кабо Круз/Cabo Cruz, чиито морски тераси са запазени непокътнати, и където са защитавали свободата си нашите предци.

Последно – Баракоа/Baracoa в Гуантанамо/Guantánamo – малко градче с тесни улици и къщи с червени покриви, където само на площ 7% от територията на Куба се намира най-голямото разнообразие от природни релефи и картини, богата растителност, там е също и Пътят на какаото.

Всички райони на Куба имат своето очарование, вкус, цвят, смесица от раси и култури, и най-вече хора, които умеят да споделят радостта и усмивките си с всеки новодошъл.

Кое е най-важното за кубинците? За какво мечтаете?

Държим на здравето, семейството, финансовата стабилност, свободата, дома, образованието.

Ние, кубинците, мечтаем да пътуваме, да можем да излизаме свободно извън страната, да видим широкия свят, да сравняваме, да взимаме сами решения – някои правилни, други не съвсем – но да бъдем свободни и самостоятелни.

Искаме да печелим парите с честен труд, с тези две ръце, не да ги получваме като услуга, подарък или в замяна на нещо. Да отгледаме децата си, да се грижим за близките си, да им осигурим бъдеще и перспектива, да им предоставим това, което ние не сме имали като малки поради ред причини.

Опиши ми типичното кубинско семейство – навиците, ястията, обичаите, традициите.

Типичното кубинско семейство е много забавно. Повечето членове на фамилията живеят заедно, 4-5 поколения под един покрив, семеен тип нация сме, почти винаги сме заедно, все правим нещо – вкъщи, в квартала или просто на улицата.

Типичните ястия са печено прасенце, конгри (ориз с тъмен боб), вкусните царевични питки, пържени банани. На кубинските празненства и събирания не липсва алкохол – бира или ром, пури, разбира се. Участват винаги всички. Ако в кубинския дом има празник, храна и пиене, всички пристигат, независимо дали са близки или напълно непознати. Купон!

Как се забавлявате и релаксирате?

Има малко опции за забавление за нас, кубинците. Най-интересните места обикновено са с международната валута (cuc) и не е лесно да се озовеш там. Младите са най-засегнати, интересните и актуални места са скъпи и дори ако работиш, пак е трудно да си ги позволиш. Климатът ни обаче е благоприятен и хората се забавляват просто с разходка из града или по крайбрежната улица (el Malecón/ Avenida de Maceo), в разговори с познати, бързо питие на крак и после обратно вкъщи.

Ваканциите зависят от това колко изкарваш и от възможностите, дори ако разполагаш с повече средства. Кубинците се трудим неуморно, за да спестим средства за семейната почивка, като сме наясно, че след това трябва да спестяваме отново, за да възстановим разходите.

Най-желаната ваканция е в някой от хотелите на Варадеро или островите на север. Въпреки че за нас там е много скъпо, кубинецът е на принципа “Това, което не се губи в сълзи, се губи във въздишки” и си изкараваме супер весело, без угризения.

Трудно ли е да отглеждаш дете в Куба?

Куба е сигурна страна, без оръжия и размирици. Заради нашия манталитет и темперамент сме хора на силните емоции и предаваме това на децата си, въпреки това за едно семейство е трудно да отглежда повече от едно дете. Стандартът на живот, който можем да осигурим – прехрана, допълнително образование (освен училището), жилище, зависи от възможностите на всяко семейство, в повечето случаи хората са бедни и им коства неимоверни усилия дори само да сложат нещо на трапезата си вечер.

Според статистиките и впечатленията ми, всяка година се раждат все по-малко деца. Населението е застаряващо, с прогнози за още по-ниска раждаемост през следващите години.

В Куба образованието не  е проблем, имаме добри преподаватели и ако човек има желание да учи, да усвои професия – лекар, инженер или каквото друго реши – има възможност за това. Образованието е безплатно, можеш да стигнеш толкова нагоре в кариерата, колкото пожелаеш. Това е основна и много важна привилегия и никой не може да ни лиши от нея.

В Куба обикновено родителите се сдържат в напрегнати ситуации, за да не пренасят напрежението върху децата си, въпреки че отвътре ни напира емоция и темперамент. Често сме свръхпротективни родители, предпазваме децата от проблемите, за да не страдат и да не се натоварват излишно.

Как се срещнахте със съпруга ти?

Беше много забавно, той работеше в квартала и някак случайно се запознахме. Въпреки че когато харесваш някой, правиш всичко възможно да се доближиш, така че всъщност не беше много случайно.

Аз съм много приказлива и това помогна много за първоначалния контакт. Въпреки че се занимаваме със съвсем различни неща, винаги имаме интересни общи теми за разговор.

 

Опиши ни вашата връзка.

Комуникация – тази дума описва най-добре отношенията в нашето семейство. Диалогът е основно средство за общуване между нас двамата, както и с дъщеря ни.  Изобщо не сме идеалното семейство, напротив, имаме си различия и противоречия, но се опитваме да общуваме с уважение, спокоен диалог и мъдрост. Търсим точните думи, за да обясним позицията си и да решим казуса.

Разкажи ни за прекрасната Никол, вашата малка дъщеря.

Никол е решителна, със силен характер, не обича да я командват, има свои принципи, наблюдава внимателно. Не че се хваля, но е умна и с добро сърце. Много е енергична, чаровна, става любимка на всички гости. Жива, весела, общителна. Обожава конете, еднорозите с криле, многоцветна опашка и голям рог.

Има богато въображение. Разговаря с куклите, обича да им бъде учителка, променя си гласа според персонажа, сприятелява плюшените животни помежду им и прави сценки с тях – любимо занимание. Има доста приятели, повечето по-големи от нея.

Семейството е много важно за Никол, иска да се чувства обичана от всички, да я слушаме, когато говори и да се съгласяваме с думите ѝ. Едва на 4 е, но има един куп мечти, най-смелата от тях – да притежава ферма с истински животни.

 

Какво пожелаваш на Никол, каква я виждаш като голяма?

Най-важното е да бъде здрава, с добро сърце, да държи на ценностите си и да ги предава на своите деца. Да учи и да бъде независима млада жена, работеща, успешна, да е все така общителна и открита. Да знае какви са достойнствата и уменията, както и талантите, които Господ ѝ е дал, за да върви напред.

Как се решихте да давате част от апартамента под наем на туристи?

Признавам, че дълго го обмислях, но това беше най-доброто решение за нашето семейство. Дава ни финансова стабилност и нови възможности, а и срещаме приятели от цял свят. Трудно е да изгубиш част от личното си пространство, приемайки непознати у дома, но такъв е бизнесът, въпрос на адаптация и навик е.

Забавните моменти и любопитните гости:

Азиатските ни клиенти са интересни, комуникацията с тях е трудна и често комична. Имат странни навици и интересен начин на хранене. На повечето от тях им е любопитно да видят как живеем ние, кубинците, да пробват местната кухня, защо не да купят боб и да го сготвим вкъщи, да си занесат рецептата в родината, за да я приготвят там като автентичен спомен от Куба.

Забавни случки има редовно, Никол е много общителна и разчупва веднага леда с непознати. Така за гостите е по-лесно да се отпуснат, да свикнат с обстановката и да усетят атмосферата, което е добре и за нас.

Беше много смешно, когато прилеп влезе в стаята посред нощ, уплашихме много, най-вече клиентката. Щом светнахме лампата, прилепът започна да се движи хаотично и трудно го изкарахме навън. Жената от Швейцария ще помни тази ваканция за цял живот – когато в кубинската къща я посрещна истински кубински прилеп, хаха.

Какво ти носят тези срещи в собствения ти хол с хора от цял свят?

Преди всичко информация за различните навици и обичаи, познания за разнообразни типажи и характери. Тези срещи носят настроение, дори когато ти е криво или имаш проблем. Печелиш приятелства, преживявания, емоции, често са повод за размисъл. Хубаво е да споделяш ежедневието си и да показваш автентичния кубински живот на хора от цял свят.

Щастлива ли си? Липсва ли ти нещо тук?

Много съм щастлива, защото имам най-важното – здраве и прекрасно семейство. Това, което на моменти ми се струва, че ми липсва, ще дойде с времето си.

Куба за теб е…

Родината ми, мястото, където се изучих, където е домът ми. Добра или лоша, моя си е. Уникално място – силна, устойчива, традиционна, гостоприемна, дръзка, топла, романтична. Просто прекрасна!

Какво би казала на хората, които никога не са идвали?

Да не го мислят много, да се организират и да посетят най-големия антилски остров. В Куба сте извън времето, бързането и интернет стресът са непознати, почивате си истински. Тук властват усмивката и кубинското щастие.

Куба е пълна с история, която разказва от всеки ъгъл, с приказни плажове и тропически климат, отвсякъде звучи музика и дори изглежда сякаш постоянно празнуваме нещо.

Нашите врати са отворени за целия свят. Ако веднъж си бил тук и ти е харесало, винаги имаш повод да се върнеш отново.

Гастрол: Августина

Име: Августина 
Години: 38
Занимание: всичко, което обича да прави и е свързано с езици, пътешествия, изкуство
Хоби: ветроходство, пътешествия, изкуство, кулинария
Семейно положение: влюбена бяла жена
Откога я познавам: 1993 г.
Как се срещнахме: в Испанската гимназия, съученички сме от различни випуски
Защо я харесвам: изненадваща, смела, многопластова, директна; харесва себе си; не се стеснява; не ѝ пука какво ще кажат хората; женствеността ѝ бушува по много специфичен и атрактивен начин; обича думите и те я обичат; стихия; бохем
Общото: родени сме на една дата (17 август) в различни години; испански възпитаници
Фокус на разговора: вятър в платната
Темите: корени, свобода, промяна, другите, любов, женственост, сетивност, море, посоки, комфорт със себе си
Снимките: снимките тук са част от една смела фотосесия, която Августина искаше да подари на  любим човек. Въпреки че не снимам за клиенти, а и подобен тип будоарни кадри не бях правила никога, не можах да ѝ откажа и приех предизвикателство. Августина е свободна от комплекси и задръжки относно тялото, визията, женствеността и сексуалния си заряд жена, която  не се притеснява да изразява себе си, да бъде дръзка и смела във всичко, което прави.


Къде са корените ти? Колко често и в какви моменти се връщаш към тях?

Някога имах корени. Здраво впити в сухите баири на детството. Корените и стъблата на всички плодни дървета, по които съм се катерила. Корени, хрупкави като кюстендилски череши, пълни с лепкав тръпчив сок. С годините те изтъняха много и се превърнах в щастлив номад. Еднакво добре се чувствам в Прага и в Сапарева баня. Както се пее в любима песен: I’m a rolling stone. Wherever I lay my hat is home. Ноооо… мога да кажа със сигурност къде държа сърцето си на котва – в древен Одесос, между 3-та буна и Галата.

Защо, какво има там? Котвите не взимат ли от свободата и размаха?

 Там са любовта на живота ми, морето и екипажите, с които плавам. За мен това са компонентите sine qua non за онзи ежедневен щрак, когато внезапно ти става нежно под лъжичката и усещаш солта по устните. Иначе смятам, че свободата е присъщо състояние на човека. Ние сами си я ограничаваме. Сами си се обезличаваме или си я закичваме на ревера. Сега е модерно да казваш, че си свободен. Котвата е могъщ символ. Понякога е основа на дом, друг път ненужен товар, но необходимост. Котвата е също свобода. Избор. Капитанът решава, но морето и ветровете позволяват къде да останеш. Като се замислиш, така е и с житейските обстоятелства. Свобода, ама не съвсем. Като няма дъно… За мен свободата е да бъдеш себе си, без да трябва да преиграваш и да я размахваш като пръст. Тук и сега е всичко, което имаш.

Това прословуто “да бъдеш себе си” всъщност какво точно означава. Ти как си себе си? Кое те идентифицира и кога казваш “Не, това не е за мен…”?

Да правя нещата както ги разбирам и да не давам обяснения. Да бъда оставена на собствените си разбирания. Вече не търпя консултанти-всичколози, нито непоискани съвети. Към другите съм по Хипократовата клетва. Първо – не вреди. После, кот такоз, както казват варненските ми приятели. Слушам си интуицията за другото. Ако нещо не е за мен, вътрешният ми глас крещи: „Густе, не!“ Слушам си го този глас. Докато разумът ми е един дървен философ. Не съм аз, когато разсъждавам дълго. Не е моето да стоя на едно място. Не мога повече да пребивавам в офис. Хоризонтът трябва да се движи бързо като влаков прозорец, а пътят да се гъне като шарена черга. Една права линия признавам – тази на килватера – като легнеш на курса, да го гониш и стигаш.

 

Кога усещаш, че е време за промяна, за нов курс? Защо хората толкова се страхуват от това и предпочитат коловоза пред хоризонта?

Когато вятърът завърти или когато нещо ново ми привлече вниманието, винаги избирам предизвикателството. Да ми е трудно, да уча нови неща – това ме държи във форма. Любопитството ми е безгранично. Като 5-годишно момиченце съм. Не мирясвам, докато не получа отговор от живота. Не знам защо повечето хора държат на статуквото. Плашат ме човеците, които в този постоянно променящ се свят и при неизброимите възможности, които ни дава шантавото време, което ни се е паднало за живот, не искат да развият пълния си потенциал. Не ги оправдавам, въпреки че знам защо го правят – измамната зона на комфорт + ленив мозък = илюзорна сигурност. Основният ми страх е от това. Да не остарея дотолкова, че да спра да опитвам.

Колко са ти важни човеците? На чие мнение и одобрение държиш? Кой и какво ти е барометър, че се справяш добре; че си на прав път и на точното място?

Вече съм силен индивидуалист. Бях дълги години в окото на купонджийската буря. Нощният живот и арт средите ми бяха вкусни. Някак с времето и с ветроходството се  заобиколих с морски хора. Бохемският живот под ветрила и партитата в кокпита – това е качественото време за мен. Екипажите, с които плавам и мечтая, се превърнаха в новите близки приятели.

А барометър от една година ми е мъжът, когото обичам. Той ми е и компас, и коректор, и единственият, който с един поглед променя властния ми дълбок алт в кротко мъркане. С много любов и търпение успява да ми покаже света от друг ъгъл. Допитвам се често до него. Той ми е сродната душа. И приятелка една си имам. Мъдра и красива. Тя ми отваря очите, когато залитам в адреналинна несъстоятелност.

Очакваш ли от любимия човек да те напътства, критикува и коригира, или просто да те приема такава, каквато си? Трябва ли единият във връзката да доминира?

При нас няма правила. Нещата се случват естествено. От първия ни ден танцуваме. Всякакви стилове и коктейли забъркваме. И двамата решихме да сме без маски и откровени. Допитваме се един до друг, ако така го почувстваме. Диалог е. И двамата уважаваме личното пространство на другия. При нас има любов. А когато я има, ролите се сменят. Тя е диктаторът. И суверенът. Ние живеем стихийно. Има страст. Романтика. Нежност. Приятелство. Пиратлък. Напълно луда история. Добре че се случи.

В какво влагаш страст? Не е ли изтощително човек да прави всичко с толкова много енергия?

Правя всичко със страст. Или просто не го правя. Въображението ми е мощно. Свръхенергична съм. Колкото повече енергия давам, толкова повече имам. Перпетуум мобиле. Имам си зарядно, което се захранва с вятър, солена вода, крен и шоколад. Когато се почувствам изтощена, пътувам или бягам при морето. Спя. Мечтая. Правя любов. И се раждам отново.

 

Кои са любимите ти персонажи, които олицетворяват страстта? Непременно унищожителна ли е тя, когато е в големи дози?

Флорентино Ариса ми е на първо място. Флорентино – чакащият по свои правила. Дочакалият. Вечният карибски любовник. И после задължително и като алманах на страстта всички до един полковници, диктатори, фигури на властта на Маркес. Те водят войните си с неподозирана страст на ръба на омразата и огромна липса на стратегия.

Кармен със сигурност – тази на Калас – даже лятото в Севиля си я представях точно нея там – как броди гласът й, мощно рисува непокорни птици в жаркото андалусийско небе. И към Итака беше такова.

Дейв Геън и Аксел Роуз. Керуак. Де Ниро и Пачино в „Жега“.

Моите хора все са на ръба на свръхдозата от страст. Те са стихийни и мощни. Страстта не може да има други носители.

 

Какво място заемат Испания и Латинска Америка в живота ти?

Избрах си испанския език и съдбата още на 13. Беше детска прищявка. Заявих отговорно, че отивам в Испанската, независимо от това, че балът ми стигаше и за всички останали места. В 8-ми клас прочетох Сто години самота и сама се обрекох на въображаеми пътешествия из онзи континент. Стои на важно място в списъка с мечтите. Искам всичко да му изживея. Джунглата. Островите. Патагония. Карнавалите.

После избрах испанската филология, като заместител на актьорството. Напуснах университета. Кандидатствах втори път филология и ми се получи. Живеех в библиотеките сред испански барокови фантазии, латиноамерикански модернизъм. Оттогава ми остана вкусът към литературата – магически реализъм и метафориката на Лорка и поколението от 27-ма. Даже речникът ми е такъв – умерени дози сарказъм, многопластовост, игра на думи. Даже и стилът ми на обличане го диктува езикът. Осиновената култура. Когато станах филолог, се донамерих. Пиша понякога за себе си. Аз съм си полуиспанка. 25 години сънувам и мечтая на този език. Даже когато се наложи, псувам предимно на него. Когато преподавах в университетите, това им казвах на моите студенти. Испанският е любов. Не ти ли е тръпка, смени го с нещо твое си. Ако не ти идва да пееш и да псуваш на този език, да се обясниш в любов и да вдигнеш шумен скандал, никога няма да звучи добре.

 Откъде се появи ветроходството? Обикновено за тези неща има някой, който минава и запалва искрата.

Винаги ме е привличало морето. Но му имах страх. А и нали знаеш, има неща, които искаш да ти се случат, но въртопът на ежедневието те вкарва в чужди сметки и планове. На един от острите житейски завои се загубих. Звучи като историите, които пълнят женските списания. Една жена на 33 – останала сама, с кариера, която не е нейната, и перспективи, които я водят до паник атаки често. Но беше така!

На първото ми плаване около Тасос, яхтата Химера оживя, накрени се, полетя, а аз усетих тръпката от адреналина, вятъра, слънцето, солта и онзи прост кеф на Зорбас – тогава скъсах връвта. Нямаше как да не ти кажа за стария Алексис. Дораснах по лодките за неговата философия. Оттогава колекционирам морски изгреви, звезди, удавени в ром и се грижа повече за мазолите, отколкото за маникюра си. После в кокпита имах голямата чест да бъда обучена от най-големите български ветроходци. Да плавам с тях и да имам досег до вселените, които са. Първият ми треньор Явор Колев ми даде азбуката и философията, а Михаил Копанов ме качи на следващото ниво.

Сега чета много, уча се, пробвам нещата на борда. Екипажите ми са моите практически учители. Сред тях има и много опитни момичета, които са мое вдъхновение. Следва капитанското – вече му е време. И да стана самостоятелна в този спорт. Една от големите ми мечти е да имам своя собствена малка яхта. Да е винтидж, с червени ветрила и уютна като дом. Ех, размечтах се…

Къде искаш да стигнеш с тази твоя яхта?

 Искам да обиколя света. Но не тип околосветско. А на етапи. По морета. Още съм в Средиземно. Вече почти преплавах гръцките острови в Егейско и Йонийско. Остават ми Додеканезите и Крит. Мисля скоро да е. Карибите. Френска Полинезия. Австралия и Нова Зеландия. Азия. Днес ме караш да мечтая в дъжда. Да живея на яхтичката си. И това ще стане някой ден. Моите мечти са все големи. Ветроходни. Една от най-големите ми беше да отида на старта на Volvo Ocean Race. Изпълва ме с тръпка да наблюдавам тази регата. Да изживявам екстремното. Любимият ми подари това усещане. Отидохме в Аликанте и аз пробвах всички симулатори, интерактивния музей, лодките. Гледахме старта от плажа. Несравнима емоция. Три от най-щастливите дни в живота ми. 

Морето и любовта – по какво си приличат и различават? Кое какво ти дава и взима?

Любовта ми е безбрежна като океан, а морето е любов към първичното в мен. Докато любовта ме доближава до безсмъртието, слива ме с безкрая, морето ми поставя границите на малка човешка прашинка. Докато плавам усещам това. Колко сме мимолетни. Човешки атоми, а яздим стихиите, играем си с тях. Не знам… Адреналинът е мощна дрога. Любовта към друго човешко същество е най-силният опиат. Сливането с морето и вятъра и любимия за мен са движещите сили. И кариера, и материална сигурност, са нищо пред божиите ръце. Помниш ли този филм? За едни сърфисти. Това е следващата ми ветроходна цел. Забавих се с нея. Втора година не мога да стигна. Животът винаги е прав. Дано ме пусне за 10 дни на Синеморец догодина.

 

Скучно ли ти е на сушата? С какво компенсираш?

 На сушата не се живее. Особено зимата. Все гледам да измисля да правя нещо ново и различно. Все си търся приключения. Така открих poledance и въздушен обръч. Въздушната акробатика е спортът, който най-добре ме натоварва. Пак ми се танцува. От театралните години ми остана любовта към джаз танците. „ALL THAT JAZZ“ – настолен и насъщен филм. Боб Фос. Гледам и ми се иска да танцувам. Често и дълго.

Какво разбираш под женственост? Не се ли разми това понятие с еманципацията и смяната на роли? Нужни ли са изобщо ролите и кое в стереотипите по отношение на жената/женствеността/женската природа те дразни?

Женствеността или една жена я пръска, или каквото и да прави: силикони, носове, глад, екстеншъни, мигли, филтри – няма ли във въздуха електричество около нея, феромони, забогатяват пластичните хирурзи. Ние сме циклични същества, лунни и жестоки. Няма стереотипи в това. Има хормони. Всяко насилие над природата не е естествено. Даже не ми се мисли за извращенията на съвременната култура. Дълго е като тема, а и ме натъжава. Никой не може да лъже биологията и географията на човешките ни тела. Аз така мисля. В жените ме дразни най-вече кокошата слепота. Така сме устроени. Зацикляме в детайлите и губим посоката твърде рязко. Опитваме се да мислим като мъже, а не можем. И това не е нито срамно, нито страшно. Именно различията между половете са предпоставката за живота.

 

Жените, които те вдъхновяват:

 Вдъхновяват ме жените, които могат да живеят сами, да си бъдат себедостатъчни и успели, адреналинни и смели, но въпреки това да съумяват да запазят онова чупливо усещане за преходност, за милувка. Жените сме непостоянни. Такива са ни хормоните. Не е нужно все да сме на нож и да го играем жертви. Войнстващият феминизъм и парадоксът на домакинята не са двете страни на една монета. На външен вид – средиземноморският типаж – по-скоро една жена на Фелини. Противоречива и несъвършена – „трагична клоунеса“. Рошава донякъде. Онирична. Сладострастна. Провокативна. Пищна. Задължително пищна – София Лорен, Моника Белучи, Джулиета Мазина. Накратко – жена, с която мъж като Фелини би живял 50 години.

Накъде ще те отвее следващият порив?

 Научих се да се доверявам на вятъра. Метеорологичната прогноза невинаги е вярна, но ако знаеш как да си настроиш ветрилата, как да му се оставиш да те носи, вятърът е приятел. Време е да ми довее някой и друг щъркел. Искам да разбера как се плава с бебе около света. И пътешествия да донесе още много. И творческа енергия за всеки един оставащ ден от живота ми.

Емблематичната за Августина дума?

Заповед е. Седмата. Не прелюбодействай! Не прави нищо без любов – така я превеждам аз.

Всяко нещо идва с времето и момента си, ето че продължението на Гастрол узря и намери как да излезе от архивите две години след последната публикация. 

Рубриката се появи през 2010, постепенно набра скорост, стана любима и се разгърна, но с увеличаването на гостуванията за щяло и нещяло из блоговете изгуби от енергията си, форматът (ми) омръзна и реших да я прекратя. Срещна ме с великолепни хора и донесе много емоции, но нямаше смисъл да я водя проформа, просто за да същестува. От време на време ми хрумваше да се върна към нея, но нямах конкретни идеи за вид и концепция. До съвсем скоро.

Как ще продължи: отново под формата на разговор с въпроси и отговори

Кой ще участва: само жени. На този етап реших, че те са по-интересни и многопластови (извинявам се на господата), а и по-лесно се отпускат за разговор. Някои познавам отдавна, други срещнах наскоро, а с трети запознанството тепърва предстои.

Какви ще са темите: искам да избягам от майчинството и родителството, както и от професионалния план и работата. Интересни са ми жени, които не приключват образа си с тези две неща, макар и важни, а по ненатрапчив начин разгръщат множество интереси, хобита, занимания и увлечения. Заедно ще фокусираме върху емоциите, убежденията, усещанията, позициите – как се чувстваме извън обичайните роли, какво ни липсва и кое ни удовлетворява, как намираме мястото и комфорта си, какви са изборите и колебанията ни, какво харесваме и мразим, къде стоим и какво искаме.

Какъв ще е форматът: всяка публикация ще съдържа схематичен увод (без излияния и дитирамби както преди), самия разговор и снимки, които държа да правя аз. Не защото друг не може да се справи или личният архив е недостатъчен, но смятам за важно илюстративната част да е свързана с текста и да е подготвена от един и същи човек, в случая от мен.

Каква е идеята: иска ми в рубриката да продължат срещите с жени, които без да развяват знамена и лозунги, успехи и статуси, са безкрайно интересна компания, любопитни събеседници, разказвачи на истории и създатели на такива. Жени, които не изчерпват разговора с децата и офиса, а разполагат с един куп теми и страсти, за които могат да разказват с часове. Смели, любопитни и енергични жени, които заразяват с ентусиазма и харизмата си. Обещавам да подбирам именно такива.

Това е. Започваме довечера.

Разговор с Павлина Върбанова – автор на Как се пише?


Защо е важно да пишем правилно? Какво би казала на всички онези, които махват с ръка и определят правописа като снобизъм и претенция?

Бих ги попитала дали излизат от къщи с рошава коса, скъсани панталони и блуза на петна. Какво ще си помислят хората за тях? Че са интелигентни и имат възвишен дух или напротив – че след като не полагат елементарни грижи за външния си вид, личностните им качества са най-малкото съмнителни. Да отстраниш правописните и пунктуационните грешки от текста си е като да се срешеш и облечеш прилично (и тук нямам предвид специална прическа и маркови дрехи), преди да отидеш на работа, на среща или дори да напазаруваш в магазина.

 

Как можем да подобрим ситуацията? Какво всеки един от нас може да прави ежедневно, без да е филолог или тесен специалист?

Първо, да променим нагласата към всички свои текстове: имейлите – служебни и лични; отчети, презентации, справки, които изготвяме на работното си място; статуси и коментари в социалните мрежи; публикации в сайтове и т.н. Да мислим за това, че всяка дума и всяко изречение ни представят пред читателите не само със съдържанието и смисъла, който носят, но и с формалната си страна. Съдържанието ще спечели, ако формата е безупречна; тя носи добавена стойност.
Второ, да редактираме и коригираме собствените си текстове, преди да ги предадем или публикуваме в интернет. Всеки може да използва поне автоматична коригираща програма. Тя не е манна небесна, разбира се, но върши много добра работа и е просто задължителна в днешно време, когато от бързане правим елементарни грешки.
Трето, да опресним знанията си за българския правопис, пунктуация и граматика. Да се снабдим с надеждни и актуални справочници, за да проверяваме в тях, когато се съмняваме в изписването на дадена дума или в поставянето на запетая, да речем. Много трябва да се внимава с онлайн речниците на българския език, защото в повечето случаи не се знае кой стои зад тях и каква база от думи е използвана. За съжаление, меродавният “Официален правописен речник на българския език” (2012) е публикуван само в хартиен вариант.

Какъв тип читатели се допитват до сайта и купуват книгата ти?

Предполагам, че това са хора, които са критични към своята езикова култура и се стремят да я повишат. Потребителите на сайта са доста разнообразни, ако съдя по езиковите въпроси, които получавам по имейла – от най-елементарни (вероятно зададени от деца), до трудни и такива, за които нямам категоричен отговор (поставени от специалисти,  навлезли в тънкостите на българския език). Статистиката показва, че най-често сайтът се посещава от млади хора (25 – 34 г.), а жените (64%) значително преобладават над мъжете. Значи сме не само по-нежната, но и по-прецизната половина. 🙂
А за книгата ме радва това, че се поръчва и от българи, живеещи в чужбина.

Имайки наблюдения върху аудиторията, променят ли се хората? Какво ги кара да започнат да се стараят?

Мисля, че промяна в отношението към езиковата култура има и все повече българи се стремят да пишат правилно. Предполагам, защото писменото ни виртуално присъствие вече взема превес над другите ни езикови изяви. То стига до много по-широка аудитория, пред която можем да се представим в положителна светлина по два начина: 1) със съдържанието на текстовете ни (по което ще ни изпратят) и 2) с формата им (по която ще ни посрещнат). Добре е още в самото начало да се появим в безупречна форма.

Пунктуацията безспорно е трудна материя, аз лично изпитвам постоянни колебания. Какви съвети можеш да дадеш на онези, които не се чувстват сигурни?

Отдавна се каня да напиша една “концептуална” статия за запетаите – те са всъщност основният проблем в пунктуацията. Пишещите обикновено свързват запетаите с определени думи: пред еди-коя дума се пише запетая, а пред еди-коя никога не се пише. Тази постановка е не само грешна, но и вредна, защото подменя основните принципи на българската пунктуация. Един от тях е, че в сложното изречение запетая се поставя там, където минава границата между съставящите го прости изречения. Често на тази граница се намират определени съюзи (а, че, но, защото, когато, който) и така се създава впечатлението, че запетаята се поставя заради тях. Съюзите не са надеждни съюзници в борбата за овладяване на пунктуацията. Те могат да ви подведат, затова винаги внимавайте къде точно минава границата между простите изречения в сложното.

Какво мислиш за чуждиците, привнесените думи и изрази? Трябва ли да се стараем да ги избягваме? Замърсяват или обогатяват езика?

“Употребата на думи от чужд произход е обикновено и естествено явление в живота на езиците, тъй като никой народ не живее изолирано от другите народи”. Надали някой би могъл да намери силен довод срещу това твърдение на Любомир Андрейчин, един от изтъкнатите български езиковеди. Въпросът е в мярката. Прекалената употреба на чуждици прави речта натруфена и претенциозна, а понякога и неразбираема – за мен това вече е истински проблем: да се скъса нишката в общуването.
Ако в българския език има еквивалент, тогава чуждата дума по-трудно се налага. Ето, в предишното изречение аз предпочетох да употребя еквивалент, защото нямаме българска дума, която означава абсолютно същото. Можех да кажа точно съответствие, но това вече са две думи, а човек поначало е склонен да употребява по-кратки думи, изрази и т.н.
Веднъж, докато пътувах в трамвая, един младеж до мен говореше по телефона, явно със свой приятел. Той каза: “Добре, тогава ела у дома към 5 часà и ми донеси диска. Другата опция е да се видим някъде в центъра след 8 часà”. Запитах се защо момчето каза опция, а не възможност. Мисля, че имам отговор. Защото възможността е доста общо понятие, докато опцията е по-конкретна. Както в компютърните програми или в интерфейса на сайтовете, където опциите са определен брой и са точно указани, така и тук опциите бяха ясни: вкъщи към 5 часà и в центъра след 8 часà.
Ако чуждите думи ни помагат да се изразяваме по-ясно и по-точно, защо да ги избягваме? Езикът ни не губи българския си характер, когато в него навлизат чужди думи, тъй като българска си остава неговата фонетика и най-вече граматиката, която е сравнително стабилна и по-трудно се поддава на промени и особено на чужди влияния.

На какъв етап от служебната кореспонденция е добре да се освободим от учтивата форма Вие?

Това трябва да се почувства. Универсален съвет не мога да дам, но мога да кажа със сигурност, че напоследък много по-бързо приключваме с формалното Виеи преминаваме на ти, особено в устното общуване. Редно е това все пак да става след предложение от едната страна, ако двете страни са равнопоставени. Ако не са, преминаването на ти не ми изглежда добра идея. Но в случай че по-високопоставената страна предложи това, би следвало да се очаква положителен отговор от по-нископоставената. Деликатни са тези моменти и трябва да се внимава, защото има и чувствителни хора, които държат на официалното Вие.

Трябва ли езикът ни да е адаптивен и адекватен в различни обстоятелства и ситуации?

Разбира се. Всеки развит език с достатъчно дълга устна и писмена традиция – а българският безспорно е такъв – разполага с изразни средства за всякакви речеви ситуации. Неестествено би било например да говорим с приятелите си така, както бихме говорили с изпълнителния директор на фирмата, в която работим, или със служителите в банката. Тъкмо умението да подбираш адекватните думи и конструкции е белег на висока езикова култура, а не умението да говориш и пишеш “заоблени”, високопарни (и често кухи) фрази, както смятат мнозина.

Как да коригираме тактично, така че да не обиждаме човека отсреща? Имаш ли някакви трикове? 

Досега не съм открила начин за тактично публично коригиране, а и не е в стила ми да правя забележки на другите за правописа им. Случвало ми се е няколко пъти да сигнализирам за грешка, но винаги – в лично съобщение. Ако държите да коригирате някого, той трябва да ви е достатъчно близък и да сте сигурни, че няма да се засегне. И непременно – в лично съобщение, иначе ще го изложите публично. Да, също така трябва да сте сигурни, че вашата правописна култура е на достатъчно високо ниво.

Мислила ли си за справочник за деца? С красиви илюстрации и забавно обяснени основни правила. Смятам, че би бил полезен и на голяма част от родителите.

Не ми е хрумвала такава идея и честно казано, се съмнявам, че бих я осъществила добре. Поне не сама като автор. Значи трябва да се намерят съавтор и издател, който да инвестира повече средства в подобна илюстрована книга. Финансовата страна е важна в книгоиздаването, както и във всяка област на нашия живот.

Ако трябва да остане едно-единствено правило в българския език, кое би избрала?

Дори и хипотетично не съм в състояние да си го представя. Няма такова правило в книжовния български език, което да стои над всички други. Той е сложна система и не може да се крепи на едно правило.

Кое правило според теб е ненужно и спокойно може да отпадне?

Ако посоча такова правило, ще трябва да се аргументирам доста обстойно и освен това рискувам да си навлека гнева и неприязънта поне на част от читателите на интервюто. За много хора всяко предложение за промяна в книжовните правила е кощунствено посегателство върху българския език изобщо. Аз не се страхувам да изложа мнението си. Повече се страхувам от инертността и нежеланието на обществото ни да осъзнае, че говоримият ни език (вследствие на естественото си развитие) вече доста се различава от книжовния (който си стои неизменен от 70 години), затова и книжовните норми все по-трудно се овладяват и все по-трудно се поддържа общ езиков стандарт. Време е да започнем поне да говорим открито за това.

Къде е красотата на българския език?

Когато стане дума за красотата на българския език, първата ми асоциация е едно слово, произнесено от Петър Увалиев преди двайсет години. Странно е как езикът – който има преди всичко практическо предназначение като средство за комуникация – с течение на времето се е развил дотолкова, че е придобил и естетическа стойност. Ако прочетете Похвалното слово на Увалиев, ще се убедите в това.
Ние се свързваме емоционално с родния си език, на който се изразяваме най-добре, на който говорим с най-близките си хора в семейството, който ни обединява със сънародниците ни, а близкото и родното обикновено ни е мило, свидно и красиво. Всеки българин с усет за езика, може да види неговата красота: и в едва доловимите нюанси на думите, и в необичайните им съчетания (поетите са големи майстори!), и в провокиращите нови граматични употреби, и в непрекъснатите промени, на които е способен само един силен и жизнен организъм.

Втора част от гостуването на преводача Анелия Петрунова. Говорим си за Туве Янсон, Севера, книгите, свободата, пътуването.

Кога заобича скандинавистиката? Какъв тип хора никога не би трябвало да се захващат с тази специалност?
Аз попаднах донякъде случайно в скандинавистиката – преди това в гимназията бях учила испански и английски и ми се струваше, че вече съм научила напълно достатъчно и няма смисъл да си губя времето с тях и в университета 🙂 Разбира се, сега виждам колко неправилно съм разсъждавала тогава, но точно така се оформи решението ми за скандинавистиката – тя беше хем нещо различно, екзотично, хем предполагаше изучаване на повече от един език. Можех да съчетая шведския с испанския и английския и така да имам необичайна комбинация от езици. Затова избрах скандинавистиката. Не я заобичах веднага, дори първите три семестъра ми се струваше, че не съм попаднала на правилното място. Но в четвъртия семестър всичко се промени с идването на тогавашната ни шведска лекторка Ингмари Линдберг. Именно тогава заобичах шведския – заобичах езика, но така и харесах не специалността, защото и тогава имах, и досега имам възражения срещу подбора на дисциплините и модела, по който се обучават студентите. Но въпреки резервите ми относно този формат, мога категорично да кажа, че скандинавистиката не е подходяща за хора, които не са твърдо решени да положат големи усилия и да отделят много време, за да се справят с материята.
Най-разпространеният мит за скандинавския свят, който лесно може да бъде оборен? Защоне познаваме достатъчно Севера?
Според мен най-разпространеният мит е, че скандинавците са студени. Да, на пръв поглед изглежда така, но когато човек ги поопознае, се убеждава, че не са по-студени от която и да било друга нация. Но със сигурност са по-сдържани, по-дискретни, по-тактични, с по-силно развито чувство за колективизъм, по-добре развити умения за общуване и работа в екип.

В днешно време вече се знае повече за Севера – не на последно място нароилите се напоследък скандинавски книги, които излязоха на нашия книжен пазар, дават известна представа за начина на мислене и живот на скандинавците. Освен това днес светът е далеч по-отворен, хората пътуват повече, участват по-често в международни прояви, гледат се филми, слуша се музика и ако човек реши, днес има доста по-голяма възможност да опознае Севера и скандинавците добре, отколкото преди 15 или 20 години. Но въпреки това ми се струва, че у много хора просто липсва любопитство към тези култури – може би заради географското разстояние, а може би и заради погрешната представа за студеността на скандинавците.

Туве Янсон извън муминтролите – каква е магията ѝ?

Колкото и клиширано да прозвучи, Туве Янсон е изключително колоритна и многостранна личност. Наистина е най-позната по света с муминтроловете – и с книжната поредица (издадена у нас от издателство „Дамян Яков“), и с филмите, и с комиксите – те пък предстои да излязат на български език благодарение на издателска къща „Жанет 45“. Но освен муминската поредица, Туве е автор и на дълъг списък от други книги – романи и сборници с разкази. „Жанет 45“ вече издаде два от сборниците – Пътуване с лек багаж и Куклената къща, а скоро предстои да излезе и автобиографичният по характера си сборник Дъщерята на скулптора. „Дамян Яков“ пък издаде Лятна книга – друг сборник с автобиографични елементи.
Но извън писателските си занимания, на които всъщност Туве се е посвещавала цял живот под една или друга форма (например е написала стотици писма, част от които също предстои да бъдат преведени на български, и редовно е водела дневници), тя е творила и в друго изкуство – изобразителното. За българските читатели доскоро тя беше позната като художник най-вече в качеството си на илюстратор на собствените си мумински книги, но изобразителното й творчество е обширно и разнообразно и в действителност цял живот тя смята себе си на първо място за художник и именно така се стреми да се представи пред света. Писането е донякъде вторично занимание за нея, което изиграва ролята на отдушник след много тежките години на Втората световна война – така се раждат муминтроловете, а в привидно детските книжки всъщност Туве описва своето семейство и излага собствените си мисли, разбирания и преживявания.

Туве е и страстна пътешественичка – през целия си живот обича да пътува и успява да посети много държави в целия свят.

Мен Туве ме впечатлява най-много със свирепата си дисциплина и отдаденост на работата. Поставя си високи цели и изпипва всичко, с което се захваща, независимо дали става въпрос за поръчките, чрез които се издържа, или за собственото й изкуство.

А магията й е много особена и специфична. Светът, който създава в детските си книги, е оригинален и изцяло плод на собствената й фантазия, без никакво заимстване на мотиви или герои. Но в същото време в него всеки може да открие себе си. Много характерно за нея е, че книгите й не са написани само за деца или само за възрастни – напротив, тя дори се дразни от опитите за такава категоризация. Тази свобода на тълкуване също е част от магията на произведенията й. В книгите й за възрастни, а също и в картините й е лесно откриваема същата магия, която грабва в муминската поредица.

Свободата в книгите на Туве Янсон и колко е важна тя за едно дете?

Муминското семейство много държи на свободата – така възпитава своя син. Така е възпитана и Туве. Свободата е важна за децата – свободата да питат, да изследват света, да се осмеляват да поемат отговорност и да завладяват нови територии, а и свободата да правят грешки и да се учат от тях.

Творчеството на Туве Янсон в една дума? 

Муминтрол.

Задължително ли е да си интересен човек с интересен живот, за да пишеш интересни книги?

Интересният живот безспорно помага за създаването на интересни книги, а животът на Туве е доста шарен и необичаен. Но всеки човек е интересен и всеки живот е интересен, дори и даден начин на живот в някой момент да ни се стори скучен. Не мога да си представя наистина скучен човек, затова не мога и да си представя скучен писател.

Най-интересният период от живота на Туве Янсон за теб? Какво би я попитала, ако се познавахте?

Не мога да посоча даден период, защото целият й живот е много интересен. Военните години със сигурност са интересен период, през който Туве преживява много и израства. Интересна е и кореспонденцията й с нейната приятелка Ева Коникоф. Интересен е и периодът, когато Туве открива любовта си към Вивика Бандлер, а още повече – периодът на любовта й към Тулики Пиетиле.
Въпросите, които бих й задала, са два: „Кое всъщност беше по-важно в живота ти – писането или рисуването?“ и „Има ли нещо, за което съжаляваш?“

Лесно ли стана спойката между теб и книгите на Туве Янсон? Задължително ли е да харесаш една книга, за да я преведеш добре?

Може би не е задължително да харесваш книгата, за да се получи хубав превод. Но е задължително поне горе-долу да ти допада или поне да не ти е напълно чужда. А моята любов към Туве Янсон всъщност се зароди още от университета – от един неин разказ (Елхата), който трябваше да преведем във втори курс. Още тогава стилът й ми хареса. След това, когато започнах работата си по първата книга (Татко Мумин и морето), отначало не ми беше много лесно, защото това беше първият ми художествен превод и ми липсваше и увереност, и навик (а навикът, т.е. придобитите с времето умения, е от голямо значение за всяка работа). Но текстът бързо ме увлече, а после, колкото повече ставаха книгите, толкова повече опит натрупвах и ставаше по-лесно. Удоволствието също се увеличаваше.

Умеем ли да пътуваме с лек багаж или винаги се натоварваме излишно?

Аз лично не умея да пътувам с лек багаж – и в буквален смисъл, когато тръгвам на път, и в преносен – в живота си. Все мъкна ненужни вещи и мисли с мен. И ми се струва, че това важи за повечето хора.

Има ли изобщо такова разделение – книги за деца и книги за възрастни?

Книгите за деца със сигурност не са само за деца, който и да е авторът, не само Туве. А и много книги за възрастни със сигурност не са само за възрастни. Но дали всички? Сега се сещам за Отива една жена при лекаря– дали тя е подходяща и за деца? А дали пък категорично е неподходяща? Може би в крайна сметка зависи от степента на зрелост, а тя не е равнозначна на възрастта.

Остава ли ти време да четеш книги извън работата? Какво обичаш да четеш?

Да, остава ми време да чета. Не мога да си представя да не ми остава никакво време за четене, макар че съм имала и по някой такъв ден, но не по-продължителен период. И мисля, че това за какво ни остава време е въпрос на подреждане на приоритетите – за важните неща човек намира време. Четенето е важно, защото обогатява – развива мирогледа ни, дава ни други гледни точки, кара ни да се замислим, да погледнем да себе си с нови очи, да изпитаме различни чувства, да се откъснем от ежедневието си, да се докоснем до друга действителност. Но не мога да не се съглася с Карлос Руис Сафон, че “Книгитеса огледала; в тях човек вижда само онова, което носи в себе си.“

Аз имам много любими автори и книги – на различна тематика. Напоследък разделям времето си за четене между художествената литература и книгите на тема хранене и здраве.

Коя книга мечтаеш да преведеш?

В областта на художествената литература мечтая да преведа поне една книга на Юнас Гардел. Но също имам огромно желание да преведа и някоя от книгите за храненето, които са ми направили голямо впечатление, например на Гари Тобс.

Любим твой пасаж от книга на Туве Янсон:

Не мога да посоча само един любим, защото са много. Но ето все пак един цитат от Дъщерята на скулптора:

«Всички мъже се веселят, приятели са помежду си и никога не изоставят другия в беда. Приятелят може да наговори ужасни неща, но на следващия ден всичко е забравено. Приятелите не прощават, те просто забравят, а жените прощават всичко, но никога не забравят. Така стоят нещата. Затова на жените не е позволено да участват в празненствата. Много е неприятно да ти бъде простено.»

Анелия Петрунова  работи като преводач от 2001 г. и се занимава с превод на художествена литература от 2007 г. Завършва специалностите скандинавистика и английска филология в Софийски университет. Почитателите на Туве Янсон със сигурност знаят името й, тя стои зад превода на  “Малките тролове и голямото наводнение”, “Кометата идва”, “Цилиндърът на магьосника”, “Татко Мумин и морето”, “Тайнството на юни”, “Лятна книга”, „Пътуване с лек багаж“, „Туве Янсон. Думи, образи, живот“ на Буел Вестин, „Априлската вещица” на Майгул Акселсон и др.

Оказа се, че с Анелия сме учили заедно в Испанската гимназия, в различни класове на един и същи випуск. Истинско удоволствие е да ми гостува днес с разсъждения върху работата на преводача, една доста неразбрана и изключително трудна професия. В следваща публикация ще си поговорим за скандинавистиката, Севера, Туве Янсон, муминтролите, книгите, пътуването и свободата.

 

За превода – от гледната точка на преводача
от Анелия Петрунова

Когато четем какъвто и да било текст и особено книги, обикновено рано или късно стигаме дотам да се замислим какво е искал да каже авторът и съгласни ли сме с него. Понякога се възхищаваме на стила, а друг път все нещо ни куца в изказа. Има текстове, които ни увличат и не можем да ги оставим, докато не стигнем до края. Има и такива, които едва успяваме да дочетем, ако изобщо си наложим да не ги зарежем още преди средата. И неизменно в представата ни текстът оформя мнение за автора и след прочита този автор заема мястото си в собствената ни класация, на върха на която слагаме любимците си, а на дъното й – онези, които повече не биха ни изкушили.

Но колко често читателят се замисля, че когато чете текст в превод, всъщност чете не написаното от автора, чието име фигурира най-отгоре, а написаното от преводача? Да, безспорно всички сме се „парили“ с недобре преведени текстове – тогава неминуемо „плюем“ преводача, въпреки че понякога е възможно това, което ни изглежда като калпав превод, всъщност да е просто сносно преведен, но калпаво написан текст. Това е обаче моментът, когато преводачът става видим – когато читателят е недоволен от текста. Ако преводът е добре направен, на повечето читатели изобщо не им хрумва да отгърнат на първата страница и да погледнат кой е преводачът – ей така, просто за да имат предвид в бъдеще, когато им попаднат преводни книги, че този преводач работи добре и от него може да се очакват хубави преводи.

Разбира се, тук говоря за преводачите на писмени текстове, защото тяхната работа е коренно различна от работата на „устния“ преводач. Но и в двата случая на очи се набива не добрият, а слабият преводач. Добрият остава невидим, но без него комуникацията между автора на текста и читателя или слушателя е невъзможна. Невъзможно е да се предаде посланието и да се постигне въздействието, които авторът цели със своя текст.

Без угризения ще кажа, че преводаческата професия е неразбрана и недооценена, и то не само финансово, въпреки че и финансовата част не е без значение. Недооценена е, вероятно защото е и неразбрана. Какво не знае за работата на преводача масовият читател, т.е. този, който няма сред близките си роднини или приятели преводач?

От една страна хората често не могат да си представят колко продължителен път трябва да измине човек, докато бъде в състояние да преведе добре един текст, без значение дали литературен, или не. Все още много хора смятат, че ако „знаеш“ един език, това означава, че можеш и да превеждаш. (Друг въпрос е какво означава „да знаеш език“ –  за жалост все още за мнозина това означава да можеш да се „оправиш“ с езика.) В тази представа обаче се съдържат две фундаментално погрешни постановки: че е достатъчно някакво що-годе прилично ниво на познаване на езика, за да можеш да превеждаш, и че владеенето на езика автоматично означава и умение за превеждане. Уви, ако мислите така, значи представата ви е напълно погрешна. Първо, за да достигнеш нивото на владеене на езика, което ще ти позволи да превеждаш добре, е необходимо много време – много години. И второ, да си овладял наистина добре един чужд език в никакъв случай не означава, че ще се справиш добре и като преводач. Превеждането предполага напълно различен набор от умения, а със сигурност и талант. Преводачът трябва не просто да владее наистина задълбочено езика, от който превежда, но също така трябва да владее добре и изразните средства на своя роден език. (Тук ще се огранича до препоръчителния вариант – да превеждаш от чуждия към родния си език.) Освен това на всеки преводач са му необходими и много добри умения за откриване на информация – във всякакви справочни източници, затова и обикновено около всеки преводач ще видите „разхвърляни“ купчини с речници и справочна литература. През последните години Интернет се превърна в изключително благодатен източник за намиране на информация, но добрите стари хартиени речници (или техните електронни варианти) все пак в много случаи са незаменими.

А що за птици са преводачите? Едва ли можем да поставим всички под общ знаменател, но ми се струва, че повечето все пак не обичат да стоят в светлината на прожекторите. Самата професия предполага известна „невидимост“. Естествено, това не означава, че всеки преводач е саможив – нищо подобно. Но нерядко се получава известно ограничаване на социалния живот – пак заради спецификата на преводаческата работа.

Какви качества обаче трябва да притежава един човек, за да бъде добър преводач? Според мен на първо място трябва да бъде много старателен и прецизен в работата си и да подхожда отговорно към всеки текст. Не трябва да се предоверява на знанията и уменията си, на опита си, въпреки че опитът има огромно значение за добрия превод. Не, напротив, трябва винаги да се стреми да погледне от различни ъгли и да не престава да търси как да подобри работата си. Прекалената самоувереност често погажда номера на преводачите. Не трябва да се лежи на стари лаври. А също не трябва да се колебаем да се консултираме с всякакви източници, ако се съмняваме в собственото си тълкувание на дадена дума, фраза или изречение. Няма нищо срамно в това да не успееш да разбереш смисъла от един, два или десет прочита. Тогава винаги съществува и трябва да се използва възможността да се консултираш с пълния набор от речници и справочни материали или още по-добре – с колега. Днес има дори преводачески форуми, в които можеш да потърсиш помощ и да получиш изключително ценни съвети.

Друг много важен аспект от работата на преводача е работата с редактора, а друго задължително качество, което преводачът по мое мнение трябва да притежава или да развие у себе си, е умението за диалог с редактора и способността да се учи от общуването с него. Съвсем нормално е да милеем за текстовете си като за рожби и да ни боли от всяка промяна, която редакторът е предложил. Но също е важно да успеем да надскочим егото си и да погледнем на нашето творение през очите на редактора, който чете текста ни като външен човек и затова често успява да го види по-обективно от нас и да открие несъвършенствата му.

Разбира се, немалко преводачи имат и друга професия, обикновено по финансови причини, а с превод се занимават само в свободното си време. Това не означава, че такива преводачи не превеждат добре. Качеството на превода зависи не само от посветеното на работата време, а и от интелектуалната и емоционална ангажираност на преводача с работата по текста, и от решимостта му да постигне най-доброто, на което е способен – това означава да подходи и много отговорно към работата, и да притежава необходимите знания, за да се справи с нея. Също така зависи от отношението му към автора на текста и тематиката. По-лесно и с по-добър краен резултат се превежда любим, отколкото недолюбван автор. Също по-добри превод ще излезе от текст по тема, която вълнува преводача, а не в област, която му е напълно далечна, въпреки че съвестният човек ще положи всички усилия да си свърши работата дори в този случай и постигнатият резултат отново ще бъде добър, но не толкова, колкото би бил, ако преводачът е вложил душата си в работата.

Това е моето мнение като преводач – към превода трябва да се подхожда и с любов, и с отговорност.

Алекс снима красиво, романтично, запомнящо се и с душа.  За този тип фотография, освен умения, сръчност, усет и поглед, е необходима и стройна организация. Следя я от самото начало, последните й сесии са наистина великолепни!
FB: Alex Orange Photo Moment *Aleksandra Todorova*
Блог: Оh! Beauty captured

______________________________________________________________________________________________

Аз съм Алекс, а *Orange* идва от една стара песен на Ъпсурт, слушана през най – щурия ми период на пътешествия и любов. *Photography* се появи преди година и половина, когато реших сериозно да се захвана със снимане. Моят по-романтичен и мечтателен стил ме среща с невероятни хора, изключително позитивни и усмихнати, което ме прави много щастлива и обнадеждена за човечеството изобщо. Благодарна съм, че ми се доверяват и имам възможност да майсторя декори сама. Имам си любими сайтове и чуждестранни фотографи, на които винаги мога да разчитам да ме вдъхновят. Обичам да слушам историите на хората, да взимам най – сладкото и да го показвам по най – добрия възможен начин.
Ако трябва да съм съвсем честна, въобще няма да ми пречи да виждам постоянно около себе си как девойки си плетат венци от пролетни цветя, как деца си играят на картонено корабче, пътешествайки до Луната и повече млади жени, които носят червено червило, съчетано с очила на сърца!