А как ги усещаш тези фалш и поза? Кога ти светва лампичката? Улавяш ли и себе си понякога в поза?
От твърде много години в сферата на медии, масова комуникация и реклама, имам сериозни изкривявания и съм много сензитивна към послания, чиято единствена цел е потребителят им да осъществи покупка. Нямам проблем с т.нар. инфлуенсъри (или както ги наричахме преди 10-15 години – лидери на мнения) просто смятам, че е добре да се засягат и други обществено значими социални теми, наред с консумирането, което така или иначе е неизбежно, когато живееш в големия град и не произвеждаш сам храната си.
Ако имаш трибуна и микрофон, не бива да забравяш, че с това вървят и някои отговорности. Когато започна да се отегчавам от такива фигури, спирам да ги следвам или просто подминавам. Понякога се дразня от твърде много и директни препратки към брандове, друг път дори от цветово координиран фийд, захаросани послания или забиване в едни и същи многократно дъвкани и изплюти теми. Давам си сметка, че има блогъри, за които блогването не е хоби, а работа, понякога дори бизнес. Няма лошо, стига съдържанието, което се предлага, да е балансирано и полезно за читателя. А списващият да получава удовлетворение, не да се превръща в машина за създаване на съдържание. В противен случай блогърът се амортизира, блогът се изчерпва и в даден момент отива в небитието. Както се случи с предишния ми блог (design-less), в който посочвах добрите според мен примери за дизайн.
И да, аз също се самозабравям. Колкото и да твърдя, че всичко е лично, то все пак е на показ и разбира се искам и аз, и работата ми да изглеждаме възможно най-добре в чуждите очи. Опитвам се да балансирам всяка по-нагласена снимка (а интериорните ми снимки често са такива) с откровени думи. Например, когато правя DIY пост, не пропускам да споделя всички трудности, с които съм се срещнала, докато стигна до онова, на което публиката ми (колкото и да е малка тя) реагира с “уау”.
Спонтанността, признаването на грешките и недостатъците, откровеността – важни ли са онлайн? Често предпочитаме да гледаме красиви захаросани картинки и така да бягаме от проблемите и ежедневието си.
За мен да. Всичко, което ми е важно в живота, го търся и онлайн. Но и аз обичам да гледам красиви картинки, следя профили и блогове, чиито собственици живеят пътувайки в кемпери, ванове, трансформирани училищни автобуси, например, показват нечовешки гледки, но и споделят трудностите, пред които ги изправя такъв начин на живот. Такива хора ме вдъхновяват със смелостта си да зарежат всичко и да тръгнат на истинското пътешествие в живота (буквално и метафорично), откриват света около себе си по детски и понякога се борят за оцеляването си дори.
И да – мечтая си за бъдещ момент, в който ще обикаляме света с наш кемпер. Няма невъзможни неща, когато има воля, цел и обща посока.
Къде според теб е здравословната граница между споделеното онлайн и личното пространство? Къде казваш “стоп, това вече е прекалено”?
Мисля, че тази граница всеки намира за себе си на различно място. Зависи какво послание искаш да отправиш или доколко си готов да излезеш извън зоната си на комфорт. Аз споделям по-скоро импулсивно мигове, които искам да архивирам за себе си най-вече, или за да разкажа история, която смятам, че си струва да бъде разказана.
Остави коментар
Споделете мнението си!Влезте в профила си, за да оставите коментар.