Твоите послания кои са? Трябва ли да ги формулираме предварително или те си идват натурално, като част от разказаните истории?
Моите послания са, че не се нуждая от много, за да бъда щастлива: само да умея да ценя малките мигове; че е окей да се греши, да се проваляш, да се отпуснеш и просто да се наслаждаваш на живота, пък ако ще всичко да е нагоре с краката. Това са послания предимно към мен самата, но ако някой ги припознава като свои, му ги давам.
Аз постоянно формулирам и преформулирам посланията си, защото се променям, раста, трупам опит, научавам или проумявам нови неща за себе си и живота. А понякога се питам дали всичко, което правя, е в синхрон с това, което проповядвам. Когато изпитваш вътрешна необходимост да (раз)кажеш нещо, може още да не си осъзнал какво точно стои зад думите или образите ти или тъкмо обратното – всичко да е премислено, премерено и на място.
Каквато и да е ситуацията, мисля, че винаги трябва да бъдем свободни да изразяваме себе си както намерим за добре. Ето ти още едно послание.
Самокритична ли си? Самокоригираш ли се или разчиташ за това на хората около теб – да те насочват и подсещат, ако „кривнеш“ нанякъде?
Доста съм взискателна. Към другите и към себе си. Понякога съм даже жестока в преценките и (само)критиката. Знам го и се боря, защото изпадам в крайности. Опитвам се да държа тази си склонност под контрол, но често имам нужда да преизчислявам маршрута. Съпругът ми е моят компас в това отношение.
Хората като цяло трудно приемаме критика, дори аргументирана, смятаме я обикновено за хейт, злоба и завист. Позволяваш ли си да споделяш гласно, когато нещо не ти допада? Как се оформят критерии и вкус според теб?
Нормално е, всички търсим одобрението на околните, затова трудно понасяме критика. Но от друга страна тя е особено важна за личностното ни израстване. Ако съумеем да произведем разговор на тази база, вместо да се засягаме, имаме възможност да се обогатим, да научим нещо за себе си, да извлечем полза.
Аз лично се опитвам да изразявам гласно всички емоции, които някой/нещо събужда у мен, било то негативни или позитивни. Но наистина ми е много трудно да го направя така, че да не засегна чувствата на хората, които са ме провокирали, особено ако те са засегнали мен. Общуването е майсторлък. Работя върху това, стремя се да бъда максимално обективна и да подбирам внимателно думите си. Ако не успея да канализирам мислите си в градивна посока, се опитвам да се въздържам от изказване. В такива моменти си напомням, че не всяка ситуация се нуждае от моята реакция.
Критериите и вкуса ни се оформят от средата, в която живеем, и опита, който имаме. Затова намирам за много важно да пътуваме с детето си. Дори в най-ранна възраст това му дава възможност да докосва и опознава култури, вкусове, архитектура, които не може да намери у дома.
За мен формата е много важна, тя не е просто въпрос на естетика, а въплъщение на традиции, философия, история. Зад всеки артефакт стои конкретно съдържание. Често посещавам родното градче на дядо си и всеки път ме боли, когато виждам как архитектурният комплекс на улицата ни, създаден в началото на 20-и век и който беше запазен в моето детство, е оставен на произвола на съдбата и се руши бавно, но сигурно. Онази част от него, която е възстановена, носи съвсем различна култура, естетика и ценности.
Мъчно ми е, че не умеем и не се интересуваме от това да запазим миналото си, но може би просто трябва да приема, че в кръговрата на живота понякога е небходимо старото да бъде заменено с чисто ново, което дори да не отговаря на моя вкус и критерии, въплъщава нечии ценности и е всъщност отражение на нечии мечти, стремежи и култура. Както гласи старият социалистически лаф “на вкус и цвет товарищей нет”. С други думи, моят вкус си е мой вкус и той не е непременно добър критерий.
Остави коментар
Споделете мнението си!Влезте в профила си, за да оставите коментар.