*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

ЦВЕТИ КАМОВА – RED PAPER PLANE

 

Дълъг ден (чак очилата са се изкривили от емоции :), бяхме на рожден ден на другарче, откривахме магазин, излизахме с братовчедите от Лондон, празнувахме летен фест в парка. Тук сме непосредствено преди финала на деня – летния фест, на който играхме боси федербал по зелената тревичка. Беше много хубав ден!

Години: 36

Професия или занимание: създател на Red Paper Plane

Хоби: семейни пътувания, наблюдение на птици, рисуване, оцветяване, градинарство, готвене, научнопопулярни филми, танци

Уебсайт: http://bg.rpplane.com


Нужно ли е човек да е подготвен, за да стане родител? За какво трябва да си дадем сметка преди да направим тази крачка?

Думата родител не трябва да има единствено число, защото е заблуждаващо. Родителите са двама и това е най-силния тест за екипните ни и личностни умения досега. Ако подготовката започне с осъзнаване на идеята, че ние двамата ще ставаме родители, а не че аз ще бъда родител, то вече мислим в добра посока.

Родителството е следващата стъпка в живота и като всяка една преди нея – гимназия, университет, стаж, живот с някого, доброволстване в Африка за година, докторантура, първа работа, нова работа, кариера, собствен бизнес – трябва да е обмислена и планирана. Децата са нов етап в живота ни, който започва и практически не завършва. Няма връщане назад, можем да избягаме уикенда, но в понеделник си обратно, може да се скриеш в гардероба, когато не можеш повече, но ще те намерят. Огромната разлика с всичко преди това е, че вече не си сам – няколко сте. Нищо не остава същото и затова и трябва да си много сигурен кога е добрият момент да се впуснеш в тази магия. Иначе е безотговорно.

При нас и двете деца са планирани. Какво означава това ли? С Георги сме заедно от 17 години, Сони е на 7, а Ани на 5. Аз съм проджект мениджър с дузина години опит и пълен спектър сектори, в които съм управлявала проекти. Някои от тях са били успешни, други са се проваляли неприятно. Грешно е да се мисли, че доброто планиране означава, че няма никакви изненади. Точно обратното, доброто планиране означава да си готов за изненадите, които ще се случат – за тези, които подозираш и за тези, които просто ей така ще се изсипят изневиделица. Даже да ги очакваш с нетърпение, защото само те са шанс да учиш и да се развиваш в по-добър човек, родител, партньор, професионалист.

Сони и Ани катерят стената на язовир Мрамор. Тогава беше супер ветровито и птиците едвам летяха във въздуха, но видимо това никого не разколеба.

А, да, и е добре да четем. Всеки ден по малко, различни гледни точки и по най-разнообразни теми. Особено в тези, които са ни на дневен ред и нямаме представа. Четете, обсъждате след това, прилагате, променяте и пак пробвате – множественото число в глаголите е ключово, иначе проблемите започват още оттук и не предвещават нищо добро. У дома е пълно с книги за родителство, ранно детско развитие и психология – най-различни автори, школи и подходи, които пристигнаха в библиотеката ни в първите месеци на бременността. И до сега, всяка вечер, след като децата легнат, имаме запазено кратко време, в което обсъждаме какво се е случило през деня, как сме реагирали, къде не сме на едно и също мнение и какво можеше да се получи по-добре.

Защо толкова ни е страх да правим грешки в родителството, а и да си ги признаваме? От какво ни лишава този постоянен свръхконтрол и желание за предвидимост?

Съпругът ми има един уникален израз: „Има хора, дето са прави, дори и когато са седнали“. Искрено се надявам да не съм такъв родител за децата си. Всеки ден полагам усилия да сядам редовно. Тогава е страшно и който е уцелил късата клечка с неговите, все прави родители, знае за какво говоря. Нека не бъдем такива, защото, всъщност всеки греши. Ако не греши, значи нищо ново не учи и не се развива. А ние искаме да се развиваме и ставаме все по-умни и опитни хора и родители, нали. Тогава нека грешим, граждани, всеки ден и за най-различни неща.

Сони и Ани изследват алпинеумите в Ботаническата градина в Балчик. Сони ни беше гид през цялото време – той пое картата още на входа и ни организира чудно разглеждане с информация какво има тук и на кое да обърнем внимание.

Ето го моя „Манифест за родителския страх“:

– децата са падали, най-вероятно падат в момента и ще падат още веднъж, докато си легнат. Нищо не може да се направи по въпроса – носете си лепенки в чантата.

– децата имат право да извършат лудория и половина в понеделник и по две в четвъртък, която за вас и социалния ви профил е кошмар,  те изобщо не се интересуват от това. Според международни експерти с три Нобелови награди, така със сигурност ще отгледате гений. 

– децата трябва да са с поне една синка на ден. Ако няма синка, говорете с учителката и проверете учебната програма за пропуски! (в краен случай цицината се брои за синка)

– децата трябва да грешат редовно. Питайте ги вечерта колко пъти днес са сбъркали и ако все са били прави, трябва да поговорите сериозно след вечеря. 

– децата имат право да не искат да вършат нещо точно сега. „Не искам“ се приема за верен отговор всеки ден по веднъж с държавна наредба номер 365.

– децата трябва да бъдат снимани с петна от три до четири пъти в седмицата. Ако е ваканция, се позволява и всеки ден. Другият месец влиза в сила глобата за вечно чисти снимки и такива на деца, които само четат.

 

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

ЛУЧАНА УЗУНОВА

Години: 45
Професия или занимание: Професия е дума, която води към асоциация с нещо солидно и стабилно, за което в последните години не откривам почва. Сега организирам различни събития, случват се рекламни кампании и проекти в собствена комуникационна агенция.
Хоби: Обичам да пиша, предимно за себе си. Това ми дава голяма свобода и е прекрасен начин да изследвам и изучавам коя наистина съм. Намирам за приятно занимание да правя йога, да бъда в планината (или на морето), да експериментирам с готвене, да изучавам и опитвам нови сортове вино. Но нищо не е на всяка цена. Точно това им е хубавото на хобитата.
Блог:  luchanaslife.com


Всички се стремим към щастието, какво реално значи то за теб извън познатите ни клишета? Вродено ли е умението да бъдем щастливи, придобива ли се, научава ли се?

Щастието е нашата истинска природа. Да сме щастливи е неизбежно. И нямаме нужда от някой или нещо, за да ни напомня това. Може би вместо да придобиваме, само да оставим настрана фалшивите убеждения и ограничения, които сами си поставяме. Идеята, че трябва да направим това или онова и
и да постигнем едно или друго, и когато това стане, ние вече ще имаме правото и точния момент да сме щастливи, сама по себе си е ограничение. И много често (ако не и винаги), когато „съвършеният“ момент е дошъл и са изпълнени всички изисквания за щастие – него просто го няма.

Точният момент е винаги тук и сега.

Идеята за умение, придобиване и научаване идва от ума. Той иска да умее, да придобива и да научава. В което няма нищо лошо, разбира се. Проблемът идва, когато започнем да се идентифицираме с него. И объркването е налице. Започва търсенето на щастие – във връзки, предмети, пътувания, храна….Списъкът е дълъг и съм сигурна, че всеки може да добави нещо. Но трайното щастие, истинското щастие, не е плод на горните. Истинското щастие се крие в този момент. А способността ни да приемем момента такъв, какъвто е, независимо какъв е той, ни дава ключа към нашата истинска природа. Която е неразрушимо, вечно, неподвластно на време, независещо от причина, неизискващо нищо от никого щастие. 

Ти кога се научи да приемаш момента такъв, какъвто е?

Ако кажа, че съм се научила, ще сложа своеобразен край на нещо безкрайно, винаги ново, свежо, вълнуващо и разгръщащо красотата си всеки миг. Уча се непрекъснато. И ако се отнеса в измислени истории, драми и концепции за това как трябва според мен да е, животът много бързо ми показва вярната посока. Той винаги ни дава нещо като знаци, следи, посоки или уроци, по които при добро, искрено желание, откритост и честност към себе си, можем да се водим. Понякога тези уроци са меки, ефирни и едва доловими, но както всеки урок, който не бива научен, с времето става все по-ясен, по-утвърдителен, доста често и болезнен.

Когато сме против настоящия момент ни се дава възможност след възможност да го приемем, одобрим и накрая да се съгласим с него. При мен имаше няколко по-отличаващи се като загуба на работа (от която, разбира се, бях изключително отегчена) и появила се изневиделица диагноза със сериозна прогноза и силен удар по това, което смятах за даденост – моята женственост. Без да изпадам в подробности – всичко това е описано в публикация в блога. Ако на някой темата се струва интересна може да погледне там.

Може би успоредно с тези събития започнах да търся отговори на напиращи в мен въпроси: „Защо така? Защо на мен? Защо сега? Какво не е наред?“ В онзи момент ясно виждах, че не мога да променя това отвън и се запитах дали проблемът не е някъде вътре. И така попаднах на първите книги, в които прочетох неща, които първоначално ме поразиха, впоследствие подложих на проверка и се оказа, че не само са верни, ами и можех да видя ясно правотата им от собствен опит.

Именно тук се крие разковничето според мен – директния пряк опит и изследване. Не е нужно да вярваме 100 % на всичко, което прочетем, видим или чуем. Да го подложим на съмнение, да проверим валидността му и след това да споделим от авторитета на своето собствено виждане. Защото човек може да прочете десетки книги и да последва съветите на десетки авторитети, но не приложи ли думите, нещо повече – не ги ли подложи на съмнение и проверка чрез личен опит – всичко остава на ментално ниво, на хартия, или най-много за някой и друг цитат във ФБ. Тук мога да спомена две от книгите, които запалиха искрата и ми помогнаха в началото когато беше най-мрачно: „Силата на настоящето“, Екхарт Толе и „Болестта като път“, Торвалд Детлефсен, Рюдигер Далке. Благодарение на първата започнах плахо да стъпвам в настоящето, вместо да се рея в минало или в неясното бъдеще, а благодарение на втората избегнах операция.

Това са може би основните уроци, които, така да се каже, допринесаха да приема момента такъв, какъвто е. Защото ако това, което се случва точно сега, не е най-доброто, то просто нямаше да се случва. Така малко по малко всяка съпротива бива оставена. Приемам и после предприемам. Не се вайкам, не съдя, не мрънкам, не изисквам. Осъзнаването взе превес и измести фокуса от злободневни теми и битовизми. Не че не правя това, което е нужно или се изисква от мен в даден момент. Правя го, просто не зациклям в него.

Разбира се, този процес е индивидуален при всеки. Навярно някой би осъзнал тези неща без нужда от такива шамари,  без години лутане, на друг може да са му нужни повече и по-силни. Животът разполага с неизчерпаем арсенал, също така и не бърза за никъде. Има цялото време на света.

Това не е ли вид егоизъм и самоизолация – да сме настрани от всичко, което се случва, в наша собствена капсула? Не те ли тормозят несправедливостта, лошият вкус, липсата на морал, посредстввността, простащината, например – неща, срещу които според мен има смисъл да реагираме и с които да се борим.

Усамотяване или някакъв вид изолация може би има в начало, поне при мен беше така. Но не бих го нарекла егоизъм. По-скоро трезва преценка. Ако се тормозя за липсата на морал, простащината или несправедливостта, ще има налице едно тормозене, което с нищо не помага на ситуацията, най-много само да я влоши. Има ли как да направя нещо в конкрентен момент – правя го.
Сещам се за случка в трамвая, когато бях свидетел на явна несправедливост от страна на човек във видимо нетрезво състояние към жената, стояща до него. Беше грубо, просташко и унизително. Видях сякаш отстрани как възмущението ме залива, ставам от мястото си, повишавам тон и правя остра забележка. Нещо повече – отивам до кабината на ватмана и настоявам да вземе мерки. Впоследствие се намесиха и други хора, стана дандания, трамваят спря и човекът беше свален. После забравих за случката. Отговаряйки сега на въпроса, тя изникна. Точно навреме. В правилния момент идва правилното действие.
Колкото до борбата – вярвам, че осъзнати действия биха помогнали много повече, от това просто да се борим. Рефлексът е да се борим с това, което е отвън, то е заплаха, с него не сме съгласни, него не  одобряваме. Но ако само допуснем, че има  една малка вероятност да не сме прави, да не виждаме цялата картина – думата борба става излишна. И тогава ние по презумпция показваме морал, вместо да се борим с липсата му, справедливостта  е наш пътеводител, в чиято светлина неправдата просто няма шанс.  

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

АН ФАМ

Години: 36
Професия или занимание: съоснователка и редакторка на „Тоест“ (toest.bg)
Хоби: готвене и ядене 

Блог: inansroom.com и inanskitchen.com 


Сега, в ерата на социалните мрежи, всеки от нас разполага с трибуна, своеобразен мегафон и аудитория. Каква е отговорността ни, изразявайки мнение и позиция публично, дори като обикновени потребители и коментиращи читатели? Има ли граница, която не бива да бъде прекрачвана?

Преди да напиша нещо в социалните мрежи, винаги си задавам два въпроса: 1) знам ли достатъчно по темата, за да се обаждам, и 2) това полезно ли ще е за някого. Разбира се, има неща, които човек пуска в социалките – като снимка на котката му, заспала в саксия, или някоя смешна случка, или молба за помощ към голямо количество хора наведнъж, – за които не е нужно да си задаваш тези въпроси. Но ако е коментар или позиция, положителният им отговор е от голямо значение. Да се изохкаш, да помрънкаш, за да се „разтовариш“, или пък да се „забавляваш с тролове“ в социалките, защото имаш много свободно време… това не го разбирам. Защото не допринасяш с нищо към и без това шумната информационна среда. Това за мен е отгoворността – да бъдеш активен глас, а не пасивен шум. 

Какво мислиш за така наречените лидери на мнение – хора, които не са журналисти, но се изказват по всяка актуална тема? Следиш ли подобни? Допринасят ли те реално за формиране на критерии у хората и поддържане на обществения дебат?

Правя разлика между авторитетите и т.нар. инфлуенсъри. Авторитетите, които следя, в никакъв случай не се изкават по всяка актуална тема. Те внимателно претеглят думите си. Не заемат крайни позиции, а допускат и у себе си грешка. Не скандират, не поучават, а спокойно и човеколюбиво обясняват и се аргументират. За съжаление, в социалните мрежи крясъците се „чуват“ повече, и постепенно онези, които наистина имат какво да кажат и да допринесат за смисления дебат, се отчайват и замлъкват. Но има и такива, които не се отказват, успяват да игнорират чисто тролските коментари и да отстояват тезите си. Добре че са те, колкото и да са малко, та поне да има някакъв глас на разума в тази (най-вече Фейсбук) психоза.

Модерните инфлуенсъри, които са на всяка манджа мерудия само защото са следвани от много хора и събират много лайкове, не мисля, че допринасят с нещо, освен с шум. 

Умеем ли да мислим критично, да анализираме, да отсяваме плявата от ценното, да спорим аргументирано и да излагаме теза пред събеседника, независимо дали онлайн или в реален разговор? Къде и как се научават тези неща? И всъщност нужно ли е всички да го правим?

Не, според мен не умеем, защото никой не ни е учил на това – нито в училище, нито вкъщи. „Ти ще мълчиш“, „научи това наизуст и не разсъждавай“, „ще разбереш, когато пораснеш“ са думи, които вероятно всеки от нас е чувал, и показват както неумение на предишното поколение (родители, учители) да обяснява, така и пълно нежелание за разговор. Ако в първите ти 18 години ти се вменява, че работата ти е само да попиваш като гъба и да мълчиш, и никой не е разговарял с теб, как като възрастен да умееш да разговаряш, да мислиш критично? 

Мисля, че освен у дома, такива умения трябва да се придобиват в училище, от най-ранна възраст. Средното ми образование беше в НФСГ (Национална финансово-стопанска гимназия, позната и като Икономическия техникум в София). Програмата на обучение беше австрийска, доста модерна – поне за тогава, края на 90-те. Имахме много практически занимания, създавахме си учебни фирми, заемахме различни длъжности на ротационен принцип, водехме счетоводство, участвахме в изложения с други учебни фирми. Получих много добра подготка за бизнес живота, за организацията на хора и процеси. 

Но дори в тази модерна програма липсваха предмети, които да ни учат да говорим пред публика, да излагаме тези, да дебатираме, да работим в екип – ама не просто така, „събрахме ви, работете“, а да намираме силните страни на всеки, да си взамодействаме и помагаме, за да постигнем по-добри резултати. Предмети, които да ни запознаят с демокрацията, гласуването, свободата на словото, социалната ангажираност. Това са ключови умения, които те правят по-добър и полезен гражданин – много по-ключови, отколкото да наизустиш на коя дата е било дадено сражение или къде в Европа се добива каолин.

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

ЯНА ЛОЗЕВА

©Яна Лозева

Години: 29

Професия или занимание: фотограф

Хоби: отскоро – тичане 

Уебсайт: http://yanalozeva.com/


Какво за теб е добра фотография?

Добрата фотография – и, изобщо, доброто изкуство – задава въпроси и изисква от зрителя. Често фотографията е нееднозначна и предизвиква противоречиви усещания. Надскача сюжета си.

Нужно ли е да разбираме от фотография и изкуство, за да ги оценим? 

Прелестта на изкуството е неговият универсален език: всеки може да бъде развълнуван и да разчита посланията на чисто човешко ниво. Освен това, за да даваш словесен израз на чувствата си, трябва да притежаваш известни умения за работа с езика. За мен поне това е трудна задача.

Подготовката и знанията са нужни за оформяне на вкус, критерии и т.н., но не са условие за въприемане на едно произведение. Те са задължителни, ако трябва публично да оценяваме отвъд „харесва ми/ не ми харесва“.

Какъв тип хора умеят да разчитат въпросите и посланията отвъд сюжета?

Какъв тип хора ли? Хора.

Защо според теб са нужни етиката и морала – в изкуството, а и изобщо? Сякаш напоследък изгубиха стойност тези категории, наивно звучат.

Не съм сигурна дали може да се каже, че са „нужни“ – те са база, без която няма човек, култура, цивилизация. Няма и човешки отношения.

Но да живееш с висока етика изисква усилия и причинява специфичен душевен дискомфорт. По-лесно е да си я спестиш.

Какво е вкусът за теб – добър, лош – разделяш ли го на такива стандартни категории или имаш твои? От какво мислиш, че зависи формирането му у едно дете? Подлежи ли на превъзпитание?

Мисля, че има добър и лош вкус – и не съм съгласна, че абсолютно всичко е субективно.

Известно време живях с романтичната представа, че добрият вкус у конкретния човек върви в пакет с дадени морални ценности и достойнство. Оказа се, че невинаги е така, но в моите представи естетиката и етиката се смесват. И етиката води.

Смятам, че вкус се възпитава у децата неусетно, според това какво избират и харесват родителите. Ако се интересуват от изкуство, детето някак усеща, че това нещо е ценно. Така или иначе, децата са достатъчно възприемчиви.

И тук идва ролята на образованието – защото ако възпитаниетоне идва от семейството, би трябвало поне училището да се погрижи да даде знание и да създаде интерес в тази посока. Маргинализирането на творческите предмети в училище е ужасно ощетяващо за децата и вредно за цялото общество.

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

ДЕНИЦА ИВАНОВА – AROMA GARDEN BY DENSI

Години: 40

Професия: икономист

Хоби и теми на блога: парфюми и козметика

Блог от: 2016 г. 


Разкажи ни накратко за твоята, почти любовна връзка с парфюмите. Кога ги откри и защо се пристрасти? 

От дете имам много силно обоняние и възприемам света около мен чрез аромати. Винаги всичко първо помирисвах, и така, ден след ден, научавах кое как ухае и запомнях. Ароматите запечатват много силно спомени, моменти и емоции, въздействат на настроението. Четях всичко, което ми попаднеше за ароматите и при всяка възможност миришех парфюми. Първо пръсках тайно от бутилките на мама, а колекционирането започна, когато вече можех да си позволявам да купувам сама. 

Всеки парфюм ми разказва история. Някои хубави, други лоши, трети направо кошмарни. Приятните миризми стимулират мозъка. Има ухания, които никога не могат да бъдат забравени, както и хората, които ги носят.  Задължително всеки ден пробвам нов или си припомням някой стар парфюм, отделно от избрания за цялостно носене, през деня или вечерта. Така тренирам обонянието си и се обучавам. Също така отделям страшно много време на хобито си – чета, гледам видеа и търся информация за новоизлезли или класически парфюми. Никога не ми се е случвало да мина покрай парфюмерия и да не вляза.  

Светът на ароматите е необятен и примамлив, до степен да му посветя голяма част от живота си. Хората около мен са свикнали и не ми пречат да се наслаждавам на миризмите, изграждам постепенно здрава връзка с тях, за което много им благодаря.

Кои са знаковите парфюми от онова време – детството и началната ти любов към ароматите. Какви спомени и асоциации ти носят?

Първите парфюми, до които се докосвах като почти тийн, бяха Шанелите на мама и Versus Versace. Първите ме научаваха с всяко пръсване какво е елегантност, стил и добре направен парфюм, а Versus ме заразяваше с пищност, еуфоричност от цветовете, които пресъздава, с добро настроение. Впоследствие опознавах страстно всичко, което намирах на рафта на майка ми, а тя е почитател на характерните за 80-те години, леко ретро, носталгични аромати. 

Първият мой личен парфюм, купен с парите подарък за една Коледа, беше Bright Crystal Versace и той ще остане завинаги в сърцето ми. Не ми е омръзвал, харесвам го във всякакви ситуации и до ден днешен, и го препоръчвам често на млади момичета. Тогава не смеех да го пръскам и си го пазех, защото нямах възможност да си купя друг. По – късно си взех и Crystal Noir Versace.

Един ден влязох в нета да търся любимия парфюм на майка ми, спрян вече тогава от производство – Dali Parfum de Toilette Salvador Dali. Исках да я зарадвам, намерих го, открих форумите за парфюми и така започна бавното и постепенно създаване на моята колекция. Четях постоянно, запалих се страшно, разбрах,че има и други хора като мен, които са обсебени от парфюмите и се занимават активно с тях. Това е сериозно хоби, луда страст и носи наистина много емоции.

И досега съм голям фен на парфюмите на Шанел и притежавам почти всички техни, нося ги много често. Винаги ще ги свързвам с безгрижните младежки години, прегръдките на майка ми и щастието, че живея спокойно.

Какво трябва да притежава един парфюм, за да те уцели в сърцето? Кои са твоите типове ухания?

Трябва на първо място да е сложен, многопластов, добре съчетан и изненадващ. Харесвам парфюми, който разказват истории, запомнят се и се развиват постоянно. Монотонните, еднообразни аромати са скучни. Харесвам много видове нотки, но задължително добре композирани и допълващи се, за забележителна пирамида и усещания. Хубавите парфюми са сложните такива. 

Почитател съм на ванилия, уд, амбър, рози, гурме и цветни нотки, но не и използвани самостоятелно. Съобразявам парфюмите си абсолютно задължително с време, сезон, място и настроение. Най-любимите си нося вечерно време, зимата. Тогава многопластовите ориенталци разкриват цялата си прелест и омайват както никога. В студените влажни сезони сладките гурме нотки звучат оригинално, като дълго мислени десерти, галещи небцето, а не се натрапват задушаващо със захарни изпарения. Цитрусите пък дават глътки въздух в тежка лятна мараня, когато мисълта за цветя и сладост докарва задух и световъртеж. 

Парфюмите изискват уважение, внимание, мисъл и малко предварително планиране, за да работят и да се покажат в най-добрата си светлина. Харесвам парфюми, които допълват излъчването на човек, а не се опитват нахално да заслепяват и навлизат в чужди пространства. За радост всеки ден излизат нови и нови предложения и изборът е огромен. Само трябва да искаш да намериш своите любимци.

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

СВЕ СТОЯНОВА

Години: 36

Професия: работя в частно училище като организатор, връзка с родителите и създател на съдържание (за вътрешния бюлетин, социални медии и т.н.)

Хоби: обичам да чета, да пътувам, да снимам и да пиша, макар да съм поизоставила последните две напоследък

Блог: ВИЛА ВИЛЕКУЛА създаден 2006 г.


Какви позитиви ни донесоха социалните мрежи и къде прекалихме? Напоследък е много актуално да се говори против тях, често в самите социални мрежи, което само по себе си е парадокс.

Определено социалните мрежи ни донесоха свобода – да търсим и намираме себеподобни, да се свързваме с тях, да подкрепяме каузи, в които вярваме и да се борим срещу нещата, които ни дразнят. Те позволиха на много хора да споделят идеите и талантите си със света и да намерят съмишленици. Дадоха ни различната гледна точка – на хора, с които нямаме нищо общо и може би никога няма да срещнем на живо. Лично на мен ми донесоха няколко ценни приятели, които иначе нямаше как да срещна – просто сме разделени от физическо разстояние или се движим в различни социални кръгове. 

 

Но всичко хубаво има и тъмна страна – започнахме да полагаме огромни усилия да убедим своите последователи, че живеем перфектен живот. Изграждането на определен имидж (image-crafting) зае мястото на истинското живеене, спонтанността на преживяването беше изместена от внимателно премерени реплики и ретуширани снимки. Завистта се промъкна и започна да ни ръчка с въпроси – „Как така тя има по-скъпи дрехи от мен?“ , „Защо имам по-малко лайкове?“, „Как успяват хората да имат такива страхотни деца?“. Въпроси, които не са ни вълнували досега и които ни карат да се чувстваме дискомфортно, като че сме в гимназията и не се вписваме в групата на готините.

 
Тази натрапена несигурност, заедно с огромното усилие да сме винаги перфектни и страхът да не изпуснем нещо суперяко, което се случва онлайн (FOMO), ни подейства невротизиращо и ни започна да краде от щастието ни. И връзките ни с другите се промениха – любовта сякаш не съществува, ако не я заявяваме постоянно онлайн, приятелството вече изисква да следим и лайкваме всичко, а ако не харесваме някого, можем лесно да му напишем доста тежки и обидни думи, скрити зад аватара си. Често забравяме, че зад всяко име онлайн стои по един реален човек, и това, което избира да покаже, всъщност е само една малка част от него, че не бива прибързано да лепим етикети и да съдим, когато знаем толкова малко. 
 
Затова си мисля, че един от начините да продължим напред, е не да заклеймяваме социалните мрежи като лоши, а да опитаме да говорим за не толкова бляскавите теми. За нещата, с които не се гордеем, от които се страхуваме, с които се опитваме да се справим. Да бъдем по-близко до истинското си аз, отколкото до някакъв идеализиран перфектен образ. Разбира се, за да покажеш слабостите си се иска доста смелост, но както казва Брене Браун – уязвимостта е сила и само тя ни свързва истински с хората.  
 
Да бъдем честни със себе си и да се познаваме и приемаме – това мисля, че би ни направило по-устойчиви на негативните влияния на социалките. В крайна сметка, вече би било трудно да живееш без никакво участие в тях, но изборът дали ще им позволиш да управляват живота ти е в ръцете на всеки. 

По темата с аватарите: в една статия, която беше споделила наскоро и преведох за блога, се говореше дори за завист срещу собствените ни перфектни онлайн образи, които сами си създаваме. За какво ни е всъщност това, на кого и какво доказваме? И какво за теб значи да приемаме себе си?

Разказваме си истории за безоблачни щастливи дни, красиви принцеси и смели принцове под една или друга форма от стотици години. Мечтите са нашето спасение от ежедневието. Интернет ни даде страхотен терен да строим въздушните си кули – виртуална реалност, в която можем да бъдем каквито си поискаме.

И понеже всички избират да са умни, красиви и популярни – ако откажеш да градиш подобен образ, можеш да се окажеш отхвърлен не само от виртуалната, но и от реалната общност. Неизказаното очакване да споделяш все повече и по-красиви моменти от живота си се превръща в безсмислено състезание, където няма особено значение как се чувстваш, важното е да изглежда добре и да спечели одобрението (и завистта) на останалите.

Споделянето, дори с непознати, би трябвало да ни сближава. Но колко често срещаме някой фейсбук “приятел” и не се сещаме каква тема да захванем, защото вече сме видели всичките снимки от последното му пътуване, разбрали сме за повишението в работата и новата кола, която си е купил? Възможно ли е нормално общуване, когато всеки е Слънцето в собствената си интернет-Вселена? Не може да има истински диалог между два аватара, освен ако притежателите им не минат отвъд егоцентризма на лайковете и не проявят истински интерес към човека отсреща.

Активният интерес към другите е и възможен път за справяне със завистта – ако спрем да сравняваме “кой е по-по-най”, ако откажем да се състезаваме, бихме могли да изградим ценна връзка помежду си. За това обаче трябва да сме добре ориентирани в собствената си емоционална карта – къде са подводните камъни, които могат да предизвикат катастрофа, кои са темите, които извикват буря и несигурните води, които е по-добре да избягваме. Търсенето продължава цял живот – в Мрежата и извън нея.

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

МИХАЕЛА БЕЛОРЕШКА/GOOD NATURED FOOD

Години: 29

Професия или занимание: разнообразни– от хранителен терапевт и консултант, през фотограф, стилист и психолог, та чак до блогър

Хоби: йога, здраве и планини, пътешествия и храна

Блог от: 2011 г., после нов от 2013 г.

Основни теми на блога: хранене, рецепти, връзка с тялото, психология, пътуване, образование


Къде за теб е удоволствието да поддържаш онлайн проект като блога? Какво мислиш за тенденцията към изнасяне на основното съдържание към Инстаграм профилите?

В блога успявам да съчетая всичките си интереси и да ги представя по начин, по който резонира с усещането ми за естестика, творчество и подход към живота.

Създаването само по себе си е удоволствие, защото минава през задоволяване на потребност. Имах абсолютния лукс да съвпаднат свободно време, вдъхновение и налична енергия в началото на блога (публикувала съм почти всеки ден!?), сега удоволствието е да мога да надградя и дам стойност с всеки нов пост.

Да изразя посланията в главата ми чрез въздействащо визуално съдържание, да обменям идеи и да комуникирам с толкова страхотни хора онлайн. Да се предизвикам да изляза от собствените си ограничения, да развия още умения и да се доверя на творческия процес. Удоволствие също и от цялостния и завършен проект/пост/продукт накрая. От пускането му извън мен.

Честно казано, намирам Инстаграм за доста по-развлекателен и отговарящ на търсенията ми в момента. Свързвам се непосредствено с нови хора, надниквам в живота на други и черпя вдъхновение за всички сфери на работата ми. Получава се един много приятен обмен и ако си позволиш да си автентичен и спонтанен, става още по-богато. Харесва ми, че можеш да филтрираш медиите и хората, които следваш, с грижа към сетивата и интересите си. Разбира се, много зависи как се използва платформата, за да не се стига до зависимости, изкривяване и фалш. Аз следя малко на брой хора, по-консервативна съм и ако някой ме напряга или доскучава, спирам да следя.

Грижа се да не свръхстимулирам сетивата си, защото Инстаграм буквално ме бомбардира със стимули, за разлика от романтичните блог постове от преди години. Сега всичко трябва да е бързо, за 15 секунди, трудно задържаш вниманието си в един текст повече от 3-4 минути, става ти досадно. Смятам, че това е една от причините всичко да се изтегли към ИГ и съм със смесени чувства – от една страна филтрираш бързо и достъпваш полезна информация директно, от друга има опасност от „бързо“ повърхностно съдържание, което да поддържа и ангажира вниманието. Любопитно е накъде ще се завъртят нещата.

Кое те напряга в социалните мрежи и кое те вдъхновява?

Много гледам да не се напрягам излишно и както казах, ако има такъв случай, спирам да следя и махвам с ръка. По-скоро ако мога да обърна въпроса ти: кое най-малко ме вдъхновява в социалните мрежи, то това  със сигурност би било еднаквостта. Еднаквата визия, еднаквите профили, еднаквите филтри, еднаквите думи, еднаквите „успешни“ стратегии. Всички тези повторения за мен са плоски и демотивиращи, с малко потенциал за обмен, развитие и автентичност.

От другата страна са вдъхновяващите примери, които следват своя глас, тон и посока без да скачат на всеки нов тренд. Вдъхновява ме искреността, споделянето, подкрепата, истината, обмена, дискусията, възможността да (си) помогнеш и да си полезен. Иначе за какво са ни? Красиви статични галерии от съвършенство. В статиката няма развитие, няма движение. Затова за мен стойността идва от изразяването на искреното вътрешно преживяване, било то позитивно или не дотам. Вдъхновява ме смелостта да си особен и да се обичаш, да си откровено несъвършен в изкуството си, да си позволиш опит от позицията на начинаещ, да дадеш нещо истинско и пулсиращо на света. Там става връзката и аз така се вдъхновявам. От хора, които с присъствието и приноса си, правят живота по-лек за живеене.

За много хора клишетата са удобство и убежище, с тях няма опасност да излязат от зоната си на комфорт, действат на сигурно. Ти как бягаш от тях? Важно ли ти е да си разпознаваема и автентична?

В някои клишета няма нищо лошо – те ни свързват, правят преживяванията ни общовалидни и ни дават възможност за споделяне и съпреживяване. Хубаво е да се мине през някои клишета. Аз самата доста време бягах от тях случайно да не вляза в някое, но с времето открих, че някои от тях са ми истински любопитни и ми е по-важно да трупам опитност, отколкото гордост.

Опасно става когато вътрешното ни преживяване не отговаря на външния израз, когато клишето стане самоцел без да е подплътено с емоционална подложка, послание, автентичен израз и осъзнатост. Когато го правим копи-пейст, защото „така трябва“ и „така е правилно“ (дори когато става въпрос за бягане от клишета). В този смисъл, дори да съм в клишето, правейки го с моето намерение и послание – то вече е автентично през моите мисли, чувства и визия. И автоматично става разпознаваемо, защото е наситено с емоционален заряд, който се усеща дори и през екраните.

Наскоро важен за мен човек ми каза нещо в отговор на мое мрънкане, че не ми се прави нещо, защото е клише/неестетично/кичозно. Перифразирам: „Михаела, лесно е да се работи с перфектни клиенти. Но за един творец истинското предизвикателство е да пресъздаде дори нещо кичозно по фин и елегантен начин, По неговияначин, заради който са го избрали“. Искрено вярвам в това.

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

 

MAQUILAB

Име: Елена Дойнова

Блог от: 8 г.

Години: 30

Професия или занимание: управление на социални медии/дигитален маркетинг

Хоби: блогър 

Теми на блога: красота, козметика


Що е то инфлуенсър? Кaкви са разликите между блогър и инфлуенсър? 

Няма ясен отговор или ясна граница. Всеки блогър е и инфлуенсър, но не всеки инфлуенсър е блогър. С развитието на различните социални мрежи се появиха и термини като „инстаграмър“, „ютюбър“… А инфлуенсър е термин-чадър за всички тези видове влияние в онлайн пространството като цяло. Това, което отличава блогърите, е историята зад тяхното развитие и може би времето, от което този термин съществува (на фона на останалите е сравнително стар).

Блогърът беше – и надявам се продължава да бъде в съзнанието на хората, човек, който доставя важна информация на база личен опит. Развитието на интернет позволи на всеки да сподели своето мнение онлайн, от ревюта на хотели до компютърни игри. По този начин блогърите започнаха да помагат за формирането на сравнително информиран избор у останалите потребители, тяхната аудитория. Това доведе до развитието на нишови блогове, които се занимават с представяне на продукти в дадена сфера. Беше въпрос на време тази възможност да бъде надушена от маркетинг екипите и да се започне ерата на така наречените колаборации. 

Те от своя страна пък създадоха една особена порода хора, които не желаят да влагат собственото си мнение и опит в създването на съдържание, което би обогатило читателите им. За тези хора е по-важно да има колаборации (които да плащат сметките), а те да облъчват аудиториите си с красиви снимки и наизустени маркетинг послания… За мен лично, думата инфлуенсър е равна именно на това. Приписвам ѝ негативна конотация не защото е лоша сама по себе си, а защото в днешно време „всеки иска да бъде инфлуенсър, за да получава безплатни продукти и да се снима с тях“ е често срещана реплика, даже желана професия от тийновете. Да получава и да снима без се замисля за неудобните въпроси зад кадър, без да се рови за информация за съставки, без да показва и негативните страни на продуктите (каквито почти винаги има)…

Именно в това за мен се състои разликата между блогър и инфлуенсър – между адекватно поднесено съдържание с добавена стойност, и просто още един маркетинг канал. Между безпристрастно обосновано мнение и добре контролиран маркетинг материал. Осъзнавам, че това разграничаване е може би силно повлияно от собствения ми начин на възприемане на трендовете (все пак, аз самата се водя инфлуенсър), но определено не съм сама в прикачването на негативна конотация към думата инфлуенсър. Разбира се, има некачествени кадри и сред блогърите – особено в лайфстайл и бюти индустрията, но за мен терминът блогър все още носи повече тежест и значение.

Това ми напомни за още нещо важно. Някои от най-важните източници на информация в света ни са инфлуенсъри (журналисти, писатели, пътешественици) и по никакъв начин не бих казала, че горното се отнася за тях. Аз живея и вирея в средата на лайфстайл/бюти блогърите и затова голяма част от размислите ми са именно върху тези ниши.

На какво се дължи според теб този бум – тук и в световен мащаб?

Бумът на инфлуенстването описано по-горе се дължи на начина, по който то представя живота ни – glam, винаги в модерните цветове на сезона, винаги подреден, винаги усмихнат. Всеки иска да се идентифицира с любимия си инфлуенсър, щом той или тя е с вечно идеална прическа, с коктейл в ръка в басейн на екзотична дестинация. Но ако едно време в caption-а можеше да се прокрадне информация за въпросното място или коктейл, днес е често срещано явление към тази снимка да има само caption „Caption this“. Задоволяването на естетическите потребности на хората по принцип не е лошо нещо (и аз обичам красиви снимки!), но този тип натрапване на „идеалния“ живот на идеален фон, на който съвсем или не съвсем автентично край басейна присъства часовник или бутилка вода за уста на точно определена марка, прекрачва границата на адекватността. Особено, ако тази точно определена марка е спонсор, а това не е упоменато никъде.

Ако допреди няколко години се борхме за спирането на фотошопа в списанията и за наемането на plus-size модели, сега се борим за задължителното обозначаване на спонсорираните постове (а защо не и за намаляване на употребата на facetune и lightroom presets?) в социалните мрежи… Вечното търсене на нови ефективни маркетинг канали е в разгара на нова глава от историята си с бума на инфлуенс маркетинга. И този бум е съвсем естествен от гледна точка на вечното търсене на по-красив живот. Пък макар и само онлайн. 

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

РОДИ РАДИЧКОВA

Години: 43

Професия: стилист

Хоби: да разказва истории в картини

ФБ страница: Роди Радичкова

Инстаграм: rodyradichkov


Какво се случва според теб с модата напоследък? Накъде се движи?

Модата вече е твърде бърза и твърде либерална. В този смисъл я наблюдавам, нищо повече. От доста време съм се концентрирала върху дрехата сама по себе си и изграждането на гардероб, който спокойно да нарека мой. Вълнувам се от това всичко в него да бъде носимо, качествено и в никакъв случай много. Разчитам все повече на идеята за униформа, която да ми служи и да се вписва най-добре в начина ми на живот. Не гледам на дрехата като етикет с цена. Харесва ми да седна на ръба на шадравана и да се наслаждавам на момента, без да ме притеснява с какво съм облечена. Надявам се това да описва донякъде как се чувствам в дрехите, които харесвам да нося.

Няколко конкретни събития в модата ме вълнуват напоследък:

Да се именуваш, не означава да си. Ефектът на Дънинг–Крюгер. Когнитивната склонност, при която неквалифицирани индивиди страдат от илюзорно превъзходство, поради което погрешно оценяват способностите си. Примерите са доста. От девойка, облечена в тенденция видяна в списанието, което е разгледала във фризьорския салон, с дрехи от верига за бърза мода; до събитие, което монополизира името на столицата ни и добавя Fashion Week.

Целенасоченото обезсмисляне на същността в работата на стилиста и превръщането му в гардеробиер. Интересно е, че в България това е така от зората на тази професия – тотално неразбиране на това какво прави стилистът всъщност. Да не говорим, че в регистъра за професии такава не съществува, но активно се упражнява. Все пак в България всеки втори е стилист! Но с това съм свикнала…A  някъде отвъд вече има и food stylist, interior stylist, table set stylist и т.н. 

Пиронът по темата заби политиката на Calvin Klein 205W39NYC, след настаняването на Raf Simons в творческото управление на марката. Появи се пълна забрана за комбиниране на дрехи и аксесоари на марката, различно от това на ревюто, за корици на всички световни списания. Дреха или аксесоар на марката не може да бъде съчетавана с други марки или с архив на стилиста… Взимаш сета от ревюто и просто го слагаш на корицата. Въпросът е каква е ролята на стилиста? И дали тоталното обезценяване на смисъла на човека, който чрез собственото си творчество ражда стил и визуални послания, не се прави умишлено. В същия момент либерализираме модния пазар с блогъри, инфлуенсъри, тренсетъри и фашонисти? Някои със съмнителни качества и липса на визуална идентичност.

Céline преди CELINE –в този казус може да се прозре многопластово какво се случва в света на модата. Но по-скорошното осъзнаване, че модата невинаги е равна само на МНОГО ПАРИ на всички нива в системата, би могло да спаси като цяло всички замесени.

Разкажи ни за визуалната идентичност. Защо напоследък почти всичко е като клонинг на нещо друго? Клишетата удобни ли са и какво всъщност носят на тези, които ги мултиплицират?

Всичко е в пътя. От възможност до реалност просто трябва да си извървиш пътя. Ако талантът го има, след много проби, грешки, учене, имитиране, вглеждане, търсене, четене, пак гледане, мислене, може и да постигнеш нивото, в което стилът ти ще е разпознаваем. Хубаво е да се знае, че това никак не е задължително. Не е задължително всеки да има подобна визуална идентичност. Не е условие за щастие, имам предвид. Това е само ако имаш претенция за подобна и евентуално през себе си „учиш“ другия.

Иначе има прекрасни възможности да се обличаш и в ниския, и в средния, и във високия сегмент марки.  Има базови, капсулни гардероби. Е, все пак всеки с визуална култура няма как да обърка французойката с дамата от Скандинавия или да не разпознае източноевропейката на летището. Тези културологични наслагвания са неподвластни на времето и пространството.

По повод клишетата – удобни са, да. Особено в общество като нашето. По-лесно е във всеки аспект на живота. Все повече ме притеснява това, което заложих във визуалното възпитание на сина ни през първите 7. Усещам вече агресията на другостта към начина, по който изглежда той сега. Неудобството да не си като всички явно ще изисква много други качества на характера, за да се отстоява. Учим се заедно.

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

LIFE OF HORTENSIA

 

Години: 18

Професия или занимание: неясно

Хоби: Докато обмисля бъдещето си, Хортензия ви дава безплатни и (без)полезни съвети.

 Инстаграм профил от: април 2018


Хортензия, моля представи се подробно и въздействащо, както подобава на един истински инфлуенсър.

Казвам се Хортензия. Приятелите ме наричат Тензи, защото Хорти звучи малко като Хортън (сещате се историята със слона и миниатюрната вселена – доста инфантилно).

На 18 години съм. Дълго време чаках да стана пълнолетна и съм супер разочарована от пълнолетието. Жестоко тъпо е. Всеки ти дудне, че трябва да се захванеш с нещо. Нашите ме издържат, но не сме в добри отношения, защото мислят, че трябва да правя нещо.

Обожавам всичко, което е на точки.

Мразя котки и имам котарак порода британска синя. Взех го за да впечатля един арменец от училище, който обожаваше тая порода… но не се получи впечатляването, а котаракът ми остана. Мисля, че и той ме мрази. Понякога ме гледа в  очите без да мига по три минути. Отвратително е.

Казва се Спиридон Аспровалта Ференц Мъфинтоп Първи. Кръстих го така, защото една друга котка се казва Амадеус Мъфин Трети и ми се видя много яко. Взех друг композитор и номер, за да не  плагиатствам. Викам му Мъфинтоп, а когато много ме дразни – Спиридон или Спиро.

В Instagram се представям се като catlover и това е един от най-честите ми хаштагове, защото мисля, че с #cathater ще имам по-малко последователи.

Искам да имам супер много последователи. Всъщност мечтата ми е да съм влогър, но нямам хъс за това. Трябва да си много сериозен и трудолюбив, за да имаш youtube канал със собствен видео блог, но аз не съм. За това се опитвам поне да стана инфлуенсър, но често казано – не е лесно и често се отчайвам. Предполагам, че за да съм инфлуенсър трябва да имам големи гърди или устни, да се снимам по бански – това го пробвах всъщност… Поне трябва да имам яхта или дете, или нещо от тоя род, но аз съм обикновено момиче и нямам особено много последователи.

Между нас казано, нямам никаква идея какво да правя с живота си, ако не стана инфлуенсър до една година… Не знам дали да уча и какво да уча. Мислила съм да започна работа, но не мога да ставам рано. Нито да върша нещо всеки ден. Дори иеята да правя нещо всеки ден ме съсипва.

Обичам театъра. Любимата ми актриса е Радина Думанян. Тя прави страхотни торти и ми е обещала да направи моята торта за 500 последователи, но още съм много далече от тази цел. 

 Какви са твоите велики инфлуенсърски послания към света?

Пак ще кажа, че аз само мечтая да съм инфлуенсър, но не съм. Не се снимам в хамак с фрапе в ръка и не получавам запитвания от къде е купен хамакът и каква е рецептата за фрапето.

Ако бях инфлуенсър, бих се стремила да изпращам посланието, че със собствената си (понякога мазна) коса, без грим и с тъпи дрешки, с кофти характерчето си и дебелата си досадна котка, човек също е толкова прекрасен и интересен, колкото ако притежава съвършена фигура, бели зъби, екстеншъни и гел лак, супер сладък шнауцер и розова Веспа.

Засега просто давам безплатно супер полезни съвети, а когато не ми стига времето да ги подготвя – споделям с последователите си каквото ми хрумне. Понякога се снимам с Гергана Змийчарова, защото така събираме повече сърца. 

 Сега има риск стотици инфлуенсъри, които си снимат фрапето, да ти се обидят и да те обявят за зла и завистлива. Доста от тях си приличат, защо според теб? Кое мислиш, че те отличава?

Известна съм с това, че съм нетактична. Би било голяма изненада да кажа каквото и да било, без да обидя поне девет човека. Не го правя нарочно и дори не знам как става всеки път!

Относно инфлуенсърите, които си приличат –  предполагам, че е така защото те ИСКАТ да си приличат. Един вижда снимка на книга, кафе, лале и яки чорапки върху готин чаршаф и си казва: „леле, искам и аз такава снимка“. И си прави същата, с друг цвят лале. Аз също си казвам: „леле, искам и аз такава снимка!“,  но нямам лалета в двора… изобщо нямам двор,  нямам такива яки чаршафи и супер секси пухкави чорапи, нямам книга с недокосната корица (всичко у нас е полято с кафе) и най-вече нямам нерви да си направя 92 селфита на краката, за да стане супер. (Сещате се как се провалиха съветите ми за яка профилна снимка!!!)

Така че … Отличавам се с това, че имам само грозни чорапи (не мога да откъсна от сърцето си повече от 3 лв. за чорапи, честно!); чаршафите са ми от пет различни комплекта, повечето са ми още от четвърти клас, когато правихме ремонт на детската и ми накупуваха чаршафи; нямам хамак и машинка за фрапе; косата ми е до ушите и изобщо не мисля, че някога е била по дълга и, макар наистина да завиждам злобно на супер яките мадами в instagram, просто съм тяхната тотална противоположност!!!